Серия
Хрониките на Нарния (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, the Witch and the Wardrobe, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 66 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Лъвът, Вещицата и дрешникът

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“, Формат 32/84×108. Печ. коли 9.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954–528–546-X


На Луси Барфийлд

 

Моя скъпа Луси,

Тази история написах за теб, но в началото не бях помислил, че момичетата растат по-бързо от книгите и ти вече си твърде голяма за вълшебни приказки. И докато книгата ми бъде отпечатана и подвързана, ще пораснеш още повече. Но един ден ще бъдеш достатъчно голяма, за да започнеш отново да четеш вълшебни приказки. Тогава може би ще свалиш книгата от горния рафт на библиотеката, ще я избършеш от праха и ще ми кажеш какво мислиш за нея. Аз навярно ще съм вече глух, за да те чуя, и твърде стар, за да разбера думите ти, но ще бъда все още твоят обичащ те кръстник

К. С. Луис

Глава първа
Луси надниква в дрешника

Имаше едно време четири деца, които се казваха Питър, Сюзан, Едмънд и Луси. Тази книга разказва за това, което им се случи по време на войната, когато заради бомбардировките родителите им ги изпратиха извън Лондон. Изпратиха ги в къщата на един стар професор, който живееше в провинцията на петнадесет километра от най-близката железопътна гара и на три километра от полицейската станция. Професорът не беше женен и за голямата му къща се грижеха госпожа Макреди и три прислужници (Айви, Маргарет и Бети, които не са толкова важни за нашия разказ). Самият професор беше много стар, с гъста бяла коса, която растеше не само по главата, но и по по-голяма част от лицето му. Децата веднага го харесаха. Първата вечер, в която ги посрещнаха, той изглеждаше толкова странен, че стресна Луси (най-малката от децата), а Едмънд (третия по възраст) се престори, че си духа носа, защото едва сдържаше смеха си.

В първата вечер, щом децата казаха лека нощ на професора и се качиха на втория етаж, момчетата отидоха в спалнята на момичетата, за да си говорят.

— Тук е страхотно! — каза Питър. — Това старче ще ни остави да правим каквото си искаме.

— Струва ми се, че е симпатичен дядо — каза Сюзан.

— О, престанете! — уморено се сопна Едмънд, макар да се преструваше на бодър. — Не говорете така!

— Как? — обърна се към него Сюзан. — Всъщност струва ми се, че е време да си лягаш.

— Опитваш се да подражаваш на мама — каза Едмънд. — А ти от къде на къде ще ми нареждаш да си лягам? Лягай си ти!

— А не е ли най-добре всички да си лягаме? — предложи Луси. — Ако разберат, че сме се събрали тук да си говорим, ще има да ни трият сол на главата.

— Грешиш — каза Питър. — В къща като тази едва ли някой го е грижа какво правим. При това не могат да ни чуят, защото оттук до столовата има около десетина минути път.

— Какъв е този шум? — внезапно извика Луси.

Тя никога не бе попадала в толкова голяма къща и от мисълта за дългите коридори и многото врати, водещи в празни стаи, я побиваха тръпки.

— Това е птица, глупачке! — каза Едмънд.

— Бухал — добави Питър. — Това място навярно е много удобно за птици. Отивам да спя. Предлагам да оставим разузнаването за утре. От такова място може всичко да се очаква! Видяхте ли онези планини, край които минахме, докато пътувахме насам? А горите? Сигурно има и орли. Възможно е да има елени или ястреби.

— И язовци — допълни Луси.

— И лисици — каза след нея Едмънд.

— И зайци — добави Сюзан.

Но на другата сутрин валеше толкова силно, че през прозорците не се виждаха нито планините, нито горите, нито дори поточето в градината.

— Ами да, сега пък ще вали — възмути се Едмънд.

Децата бяха закусили заедно с професора и се качиха в дълга ниска стая с четири прозореца, които два по два гледаха в различни посоки.

— Стига си мърморил, Едмънд! — каза Сюзан. — Бас държа, че до един час дъждът ще спре! А дотогава няма да скучаем. Тук има радио и много книги…

— Това не е за мен — обясни Питър. — Аз ще поразгледам къщата…

Всички решиха да тръгнат с него и това бе началото на приключението. Тази къща изглеждаше необятна и пълна с подозрителни неща. Както предполагаха, първите няколко врати водеха към необитаеми стаи. Много скоро откриха дълго помещение, пълно с картини, в което имаше дори метална ризница. Следващата стая беше цялата в зелено. Там пък видяха арфа. Продължиха по три стъпала надолу и пет стъпала нагоре и минаха през нещо като холче с врата към балкона. Следваше поредица от преходни стаи, пълни с книги. Повечето от тях бяха много стари, а някои — по-големи и от библията. Скоро след това надникнаха в съвсем празна стая, където имаше само голям дрешник от ония с огледало на вратата. Освен дрешника единственото, което откриха в стаята, бе умряла конска муха на перваза на прозореца.

— Тук няма нищо — извика Питър и децата излязоха от стаята.

Всички освен Луси. Тя остана, защото си помисли, че си струва да се помъчи да отвори дрешника. Беше почти сигурна, че е заключен, но за нейна изненада вратата се отвори лесно и отвътре се търкулнаха две топчета нафталин.

Луси надникна и видя няколко дълги кожени палта. Едва ли имаше нещо, което обичаше повече от мекотата на кожите. Тя веднага влезе в дрешника, шмугна се между палтата и зарови лицето си в тях. Остави вратата отворена, защото знаеше колко е глупаво да се затвориш в дрешник. След малко влезе по-навътре и попадна на втори ред палта, който висеше зад първия. Беше тъмно и Луси протегна ръце, за да не се удари в гърба на дрешника. Направи крачка напред, две, три… Очакваше, че пръстите й ще се допрат до дърво, но все още не го достигаше.

„Какъв огромен дрешник!“ — мислеше си Луси и продължаваше да влиза навътре, като разтваряше меките надиплени палта. Изведнъж почувства, че нещо скрипти под краката й.

„Дали не стъпвам върху топчета нафталин!“ — запита се тя и се наведе да провери с ръка. Но вместо дъното на дрешника напипа нещо пухкаво и хладно. „Странно!“ — помисли си Луси и направи още няколко крачки напред.

Сега вече почувства, че до лицето и ръцете й не се допира меката кожа, а нещо твърдо, грубо и дори бодливо.

— Като че ли съм сред клоните на дърво! — възкликна Луси.

Видя далечни проблясъци на светлина. Отгоре й се сипеше нещо меко и студено. Минута по-късно тя разбра, че стои насред гора, под краката й има сняг, а из въздуха танцуват снежинки.

Първоначално се изплаши, но любопитството й надделя. Погледна през рамо, за да се увери, че вижда отворената врата на дрешника. В стаята все още беше ден. „Ако поискам, винаги мога да се върна обратно“ — помисли си Луси.

Тя тръгна напред през гората към светлина, която беше видяла. След десетина минути разбра, че това е уличен фенер. Докато го гледаше и се чудеше защо в гората има фенер, както и какво да прави по-нататък, Луси чу приближаващо се топуркане. Скоро в светлината на фенера застана странно същество.

То бе малко по-високо от нея и носеше побелял от снега чадър. От кръста нагоре приличаше на човек, но краката му напомняха тези на козел, с черна лъскава козина и копита. Имаше и опашка, която беше елегантно преметната върху ръката му, за да не се влачи по снега. На врата си имаше червено вълнено шалче, а и кожата му бе червеникава. Макар и странно, лицето му беше приятно, увенчано от къдрава коса, над която стърчаха рога. Имаше и малка щръкнала брадичка. В едната си ръка, както казах, държеше чадър, а в другата — пакети, увити в кафява хартия. Изглеждаше така, сякаш се връщаше от коледни покупки. Това бе фавън. Като видя Луси, така се стресна, че изпусна всичките си пакети.

— Боже мой! — възкликна фавънът.