Люк Бесон
Артур и минимоите (14)

Четиринайсета глава

Бабинка отваря входната врата и дава път на двама полицаи, които влизат в къщата. Те са в униформа, но почтително държат фуражките си в ръце.

— Мъжът ми изчезна преди три години, а сега и внучето ми… Няма да преживея още една беда — нарежда бабата, стискайки дантелената си кърпичка.

— Успокойте се, госпожо Сюшо — казва й единият полицай, все така любезен. — Навярно е отишъл някъде. Всички тези събития сигурно са го разстроили. Убеден съм, че е някъде наблизо — казва той, загледан в хоризонта. Щеше да е по-добре да сведе поглед към моравата.

— Ще обиколим наоколо и съм сигурен, че ще го намерим. Можете да разчитате на нас!

За миг полицаят напомня за патрулния, който Артур си беше измислил и който кръстосваше канавките в градината, горд като телевизионна звезда.

Бабата, поуспокоена, въздъхва.

— Благодаря… предварително.

Полицаите учтиво кимват, надяват фуражките си и се запътват към колата.

Бабинка им махва с ръка и полицейската кола напуска градината. Бръмченето на мотора се предава на земята, тревите се огъват. За минимоите това е равносилно на земетресение.

— Какво става? — разтревожено пита Артур.

— Човеците — отвръща Селения, явно свикнала с този тътен.

— Аха — само прошепва Артур, защото се чувства малко виновен. Никога не си е представял, че най-обикновените човешки действия могат да причинят такива поразии.

Бетамеш разгъва картата си — мокра, напълно съсипана.

— Дявол да го вземе, нищо не се вижда. Какво ще правим сега? — тревожи се принцът.

Артур поглежда към небето.

— Слънцето е от тази страна. Цистерната е на север. Значи трябва да вървим натам — казва той, като сочи пътя с ръка. И добавя с нови, горделиви нотки в гласа: — Имайте ми доверие!

Момчето отмахва три стръка трева и прави няколко крачки, но внезапно хлътва в огромна дупка — същински кратер! За късмет успява да се залови за някакъв корен и да избегне пропадането до сто, че и повече метри дълбочина. Той изпълзява по корена нагоре и застава на ръба на кратера.

— Какво е това нещо? — озадачено пита Артур, втренчил поглед в зейналата яма.

— Пак тези човеци! — тъжно въздъхва принцесата. — От вчера насам като че ли са се зарекли да ни погубят. Навсякъде изровиха такива дупки.

Тя не знае, че тъкмо Артур направи тези дупки, докато търсеше съкровището на дядо си. Сега той изпитва желание да се извини, но още няма смелост да се издаде пред нея.

Откъм противоположната страна се вижда пътека, която се спуска към дъното на кратера. По нея непрекъснато сноват мравки, всяка една с голяма торба пръст на гърба си.

— Няма да им стигнат месеци, за да поправят и да възстановят пътя си — казва Селения.

— Само ако знаехме защо тези смотаняци копаят дупки навсякъде! — добавя Бетамеш.

Артур се чувства все по-зле. Така му се иска да им обясни, че смотанякът… е той.

— Не бъди глупав, Бета. Човеците не подозират, че съществуваме. Значи не могат да знаят какви поражения нанасят — обяснява Селения безкрайно снизходително.

— Скоро ще разберат — намесва се Артур. — И подобни бедствия повече никога няма да се случват. Обещавам ви!

— … Ще видим! — недоверчиво отвръща принцесата. — Докато приказваме, започва да се смрачава. Трябва да намерим къде да нощуваме.

В угасващия ден целият пейзаж засиява в оранжеви отблясъци. Само небето, поради настъпващата нощ, остава синьо, синьо.

Групичката се приближава до един мак — ален и самотен.

Бетамеш изважда многофункционалното си ножче.

— Къде ли са сложили вселепилото? — пита се той, като върти ножчето в ръце.

Той натиска едно копче и огромен пламък изскача от предмета. Артур едва успява да се наведе — пламъкът преминава над главата му.

— Ох, слава Богу! — извиква Бетамеш, вместо да се извини.

Селения изтръгва ножчето от ръцете му и на свой ред започва да търси.

— Дай ми това, ще нараниш някого!

— Имам го отскоро. Получих го за рождения си ден — обяснява принцът.

— На колко си години? — пита Артур.

— Триста четирийсет и седем. Още осемнайсет години и ще съм пълнолетен — обяснява радостно принцът.

Артур започва да смята, но се обърква.

Селения натиска нужното копче и струя вселепило попада точно върху едно от листата на мака. Спайдърмен нямаше да се прицели така добре. Тя измъква от ножчето малка кирка и я забива в земята. Задейства се някакъв механизъм и навива нишката, която дърпа листото и го спуска надолу, като подвижен мост на крепост.

Артур продължава да смята.

— А Селения? На колко е години? — пита той, за да разбере.

— Скоро ще стане на хиляда години, пълнолетна — отвръща принцът със завист. — След два дни е рожденият й ден.

Артур наистина вече нищо не разбира. А беше толкова горд, че навърши десет години!

Листенцето сега напълно се е разтворило и така се е наклонило, че принцесата спокойно може да се изкатери и да влезе в чашката на цветето.

Тя изважда меча, хваща тичинките и ги срязва в основата, като сноп. После започва да ги тръска, докато жълтият прашец не изпадне и не се образува мека постеля. Артур я гледа възхитено.

Селения хвърля ненужните тичинки и вика момчетата да се изкачат в цветето.

Бетамеш с явно удоволствие веднага се просва на леглото от жълт прашец.

— Умирам за сън! Лека нощ — казва той и докато се обърне, вече е заспал.

Артур е смаян — ето кой няма никаква нужда от бабините капки!

— Бързо заспива — прошепва той, за да наруши мълчанието.

— Още е малък, затова — обяснява Селения.

— Двеста четирийсет и седем години не са малко!

Селения изважда от раницата на брат си светещата топка, тръсва я, за да се запали, и после я пуска свободно да плува в чашката на мака.

— А ти наистина ли след два дни ставаш на хиляда години?

— Да — отвръща принцесата и с един удар на меча прекъсва нишката на вселепилото. Листецът веднага се изправя и затваря цветето.

Вътре е задушевно, светлината е мека, а атмосферата — романтична. Ако Артур се казваше Хулио, щеше да направи серенада.

Селения си прозява и се изтяга върху леглото от жълт прашец, сякаш е котка, проснала се върху мокет.

Артур е очарован, опиянен, което ще рече — пообъркан. Той кротко присяда до нея. Селения нищо не казва, потънала в мислите си:

— … След два дни ще поема царството от ръцете на баща си. И на свой ред ще трябва да бдя над минимойския народ, докато децата ми не станат на хиляда години и не наследят престола след мен. Така върви животът в царството на седемте земи… — шепне тя на себе си.

Артур известно време мълчи замечтано.

— Но… за да имаш деца, трябва да се омъжиш…

— Знам. Но няма страшно. Имам два дни, за да си намеря съпруг. Лека нощ! — казва тя и му обръща гръб.

Артур се чувства като глупак, иска да зададе хиляди въпроси. Навежда се над нея, за да продължи разговора, но тя вече сладко спи.

Момчето въздъхва и на свой ред се отпуска върху мекото легло. Нали е близо до принцесата — това му стига. Той кръстосва ръце под главата си и широка усмивка озарява лицето му.

Нощта вече е почти настъпила. Първите звезди заблестяват в небето. Насред спящата гора остава само този светещ мак, като самотен фар край невидим бряг.

Ножчето на Бетамеш проблясва на лунната светлина, в очакване да се развидели.

Но една ръка се появява и грабва ножчето. Набръчкана ръка. Ръка, която всява ужас. Става още по-тъмно и престъпникът изчезва под прикритието на мрака.

 

 

Бабинка излиза на стълбището с фенер в ръка. Тя се взира в тъмнината с помощта на тази бледа светлина, но наоколо всичко е потънало в мълчание и от Артур няма и следа. Примирена, тя окачва фенера на куката над вратата и се прибира вътре. Чувства се дълбоко нещастна.

 

 

Първите лъчи на слънцето очертават контурите на тъмните планини, простиращи се до хоризонта.