Люк Бесон
Артур и минимоите (12)

Дванайсета глава

В тунела, по който вървят нашите трима герои става все по-студено, по-тъмно и по-страшно. По стените отвсякъде се стича влага и всяка капка от свода пада на земята с оглушителен екот, сякаш избухва бомба.

— Селения, малко ме е страх! — шепне Бетамеш, залепен за сестра си.

— Ами стой си вкъщи! Ще ти разправяме, като се върнем — отвръща сестра му с присъщата си безцеремонност. — Да не искаш и ти да се върнеш? — пита тя Артур.

— За нищо на света! — без колебание отговаря той. — Искам да остана с теб… за да те защитавам!

Принцесата измъква от ръцете му ножницата с меча и я закача на пояса си.

— С това оръжие съм напълно защитена! Не се тревожи за мен! — казва му тя и наглася вълшебния меч.

— Все пак благодарение на Артур мечът излезе от скалата! — подхвърля й Бетамеш в името на справедливостта.

— И какво от това? — небрежно отвръща принцесата.

— Това, че най-малкото би трябвало да му кажеш: „Благодаря, Артур!“

Селения вдига очи към небето:

— Благодаря ти, Артур, че измъкна кралския меч от скалата. Както подсказва името му, той може да принадлежи само на кралското семейство. Доколкото знам, ти още не си крал.

— Ами… не — смутено отвръща момчето.

— Значи на мен се пада да го нося! — отсича принцесата и ускорява крачка.

Двете момчета се споглеждат пообъркани. Пътуването няма да е лесно с такава заядливка.

— Ще минем отгоре, за да вземем някакъв превоз. Да печелим време! — добавя принцесата, но думите й прозвучават като заповед.

Селения се покатерва по някакъв корен чак до свода на тунела и през една пролука се измъква на повърхността.

 

 

Нашите трима герои се озовават в гора от високи треви, гъсти, необятни, почти непроходими.

Всъщност става дума за малка морава насред градината, срещу къщата.

Прозорецът на втория етаж е все още отворен. Лек ветрец, какъвто духа през пролетта, погалва бузата на Бабинка и тя мъчително се изтръгва от дълбокия си сън.

„Спала съм като пън“ — казва тя с хрипкав глас, като разтрива тила си. После нахлузва чехлите и влачейки крака, отива в стаята на Артур.

Тя превърта ключа и надниква вътре. Момчето, свито на кравай, спи под завивките. Не се вижда нито крак, нито ръка. Бабата се усмихва и решава да го остави да поспи още. Излиза и затваря съвсем тихичко вратата.

Бабинка отваря входната врата и взема двете бутилки мляко, оставени на прага — доказателство, че Давидо още не е сложил ръка на млекарницата.

Този добър знак я подтиква да вдигне глава и да се наслади на хубавия ден, който започва. Лазурно небе, прекрасна градина, великолепни дървета. Само едно дърво доста е пострадало — старият шевролет се е врязал в ствола му и се е усукал като шалче.

При вида на тази ужасна гледка бабата подскача като ужилена.

„Сигурно пак съм забравила ръчната спирачка. Къде ми е акълът?“ — мърмори тя под носа си.

 

 

Моравата прилича на огромна гора от стръкчета трева, изправени като столетни дъбове. В основата на гигантската гора в умален вид нашите трима герои напредват с бодра крачка. Те вървят със скорост двеста в час. Метра, разбира се.

Селения съвсем свободно следва вярната посока, сякаш прекосява собствената си градина. Артур не се отделя нито на крачка, нито с поглед от нея. Бетамеш, обратното, винаги е на опашката и проявява първите признаци на умора.

— Селения, не може ли малко по-бавно, моля те — хленчи брат й.

— И дума да не става! Нямаше защо да се товариш като магаре!

— Взех само по малко от всичко, ако се случи нещо да ни потрябва — отвръща Бетамеш, повдигайки рамене.

Принцесата върви право към една стоножка, която според ръста на минимоите е висока колкото цяла сграда.

Артур е разтревожен. Животното е огромно със стоте си крака, дебели като стълбове.

Принцесата продължава да върви срещу чудовището, сякаш не го вижда.

— Имаш ли нещо за подобен случай? — пита Артур, почти изпаднал в паника.

— Спокойно! — отвръща Бетамеш и измъква от джоба си някакъв предмет. — Имам многофункционално ножче. Триста приложения! Подариха ми го за рождения ден.

Принцът гордо показва ножчето си, подобно на швейцарските, и започва да изрежда функциите му:

— Ето тук: сгъваем трион, двуостро ножче, клещи от рак. А тук: халка за издухване на сапунени мехури, музикална кутийка, уред за гофрети. От тази страна: семколюпилка, разпръскван с осем аромата, ситце за посипване на пудра захар с ванилия, а когато е много топло… ветрило.

Бетамеш натиска едно копче и се разтваря разкошно китайско ветрило. Принцът веднага започва да си вее, сякаш му е горещо.

— Странно, миналата година за рождения си ден и аз получих такова ножче… Е, почти същото! — отвръща му Артур, вперил поглед в стоножката, която настъпва към тях. — Но нищо ли нямаш срещу стоножки? — пита Артур все по-разтревожен и по-разтревожен.

— Имам всички класически приспособления! — добавя Бетамеш и започва отново да изброява: свирка, точилка, дупчилка, цедка, пянобъркалка, сокосмукалка, плодорезачка, плондеролепачка, зърномелачка, ядкотрошачка, шушулкоотварачка, таповадачка.

Ентусиазмът му е прекъснат от Селения, която просто не издържа повече.

— А имаш ли нещо, което да ти затвори устата? — пита тя, като изважда меча от ножницата.

Бетамеш повдига рамене, а принцесата, без да намалява ход, се изпречва пред стоножката и с един замах отсича предните й крачка, сякаш отрязва житен сноп със сърп.

Животното вирва глава и едва не се задавя с тревата, която пасе в момента. Нашите трима герои се вмъкват под корема на стоножката и вървят под нея, сякаш са на закрит пазар. Стоножката побягва в обратна посока и се вдига невъобразима прах. Представете си сто крака да тичат едновременно!

Артур е смаян и наблюдава гигантското животно, което преминава над главата му като боинг при излитане.

Бетамеш по навик изобщо не обръща внимание.

— Тук, встрани, са всички най-нови изобретения: закачалка с меко пухче, много практична за лов на пернати бадару.

— Каква е тази птица? — пита Артур, като разглежда корема на стоножката.

— Това е риба — отвръща Бетамеш, преди да започне пак да изрежда: — А тук имам плюшена лъскалка, стафидоосвежител, жабкометател, кафлонопредпазител и цяла серия оръжия за защита: първото предпазва от летящи топчета, второто от тежко падане, ето и разгъваща се примка с двайсет намотки и чисто нов каркатон с две лица…

Тялото на стоножката изчезва, оставяйки след себе си облак прах, и Артур си отдъхва.

— И накрая, последното приспособление, любимото ми… гребенче! — завършва Бетамеш.

Той натиска едно копче и се показва гребенче от изкуствен седеф.

Принцът с нескрито удоволствие сресва трите косъма върху главата си.

— Точно такова приспособление нямам — шеговито подхвърля Артур.

Централната гара, кръстовище на всички пътешественици, е била построена върху разчистен от тревите терен. Отдалече може да се сметне, че на земята чисто и просто лежи един плосък камък.

Отблизо се вижда, че камъните са два, сложени един върху друг, и че процепът между двата е застроен.

Става дума за помещение с огромни размери, способно да приюти едновременно десетки пътници. Но днес то е отчайващо пусто.

Селения се приближава до огромния камък, на който се чете надпис:

— Има ли някой? — пита принцесата в празното пространство.

Никакъв отговор. Макар щорите да са вдигнати и факлите да осветяват вътрешността на помещението.

— Не се пътува много у вас, минимоите — отбелязва Артур, който също търси някакъв знак за присъствие.

— Веднъж като пътуваш, ще разбереш защо — отвръща иронично Бетамеш.

Артур не знае как точно да изтълкува думите, но вниманието му е привлечено от предмет с формата на разрязано кълбо, сложено върху перваза на гишето. Силно прилича на звънците на рецепцията в хотелите и момчето се осмелява да го натисне отгоре. Предметът изпищява и продължава да се вайка. Животното показва лапи и събужда малките си, които спят под черупката. Майката продължава да се вайка на непознат език.

— Аз… съжалявам. Взех ви за звънец — казва смутено Артур.

Животното е дълбоко засегнато и започва още по-силно да врещи.

— Искам да кажа… не мислех, че сте нещо живо! — добавя Артур напълно объркан.

Майката няма какво да слуша разни извинения и си тръгва по перваза на гишето, следвана от сюрия дечица.

 

 

— Дошли сте да трепете клиентите ми, така ли? — сърдито му виква един стар минимой, който изниква зад гишето. Той е с престилка от листо на синчец, има големи мустаци и космати уши и говори със силен италиански акцент.

— Наистина съжалявам — уверява го Артур, който с изненада разглежда човечето.

Селения застава отпред и прекъсва разговора.

— Прощавайте, но нямаме време за губене. Аз съм принцеса Селения — казва тя малко претенциозно.

Старият чиновник притваря едното си око, за да я разгледа по-добре.

— Хм, разбирам. А това е вашият глупав брат!

— Точно така — отвръща принцесата, преди Бетамеш да си отвори устата.

— А кой е третият палячо, който трепе клиентите ми? — пита минимоят, явно в лошо настроение.

— Казвам се Артур — отговаря учтиво момчето.

— Търся дядо си.

Служителят изглежда заинтригуван. Той напряга паметта си.

— Аз возих един дядо преди години… Как, дявол да го вземе, се казваше?

— Да не би Арчибалд? — подсказва Артур.

— Арчибалд! Точно така!

— Знаете ли накъде тръгна? — пита Артур с очи, пълни с надежда.

— Да. Това странно старче искаше непременно да го пратя в Некрополис. При сеидите! Беше луд, горкият — обяснява той.

— Страхотно! — възкликва Артур. — Точно там искаме да отидем.

Чиновникът за момент замръзва на място, поразен от това неуместно желание, после изведнъж затваря гишето за билетите и спуска решетката.

— Няма места — заявява той без стеснение.

Селения няма време да се разправя с неуслужливи чиновници. Тя изважда меча си и изрязва отвор в самото гише.

После блъсва новата врата, която шумно пада на земята.

Служителят вътре е парализиран от страх, а мустаците му щръкват почти вертикално.

— Кога се тръгва за Некрополис? — пита принцесата.

Бетамеш вече е извадил от раницата си един дебел справочник — цели осемстотин страници и почти толкова кила.

— Тръгване след осем минути! — казва той, след като намира нужната страница. — Отива се право там, няма спирки.

Селения изважда малка кесия, пълна с пари, и я хвърля в краката на служителя.

— Три билета до Некрополис! Първа класа! — заповядва принцесата, по-решителна от всякога.

Кондукторът натиска дълъг лост, подобен на огромна часовникова стрелка, и един грамаден орех се търкулва над главите им, като се плъзга по бамбукова пръчка, разцепена на две, подобно на сламения водопровод на Артур.

Орехът се търкаля по поляната и замира пред едно съоръжение, толкова сложно, че не може отведнъж да се разбере за какво служи.

Чиновникът отваря една врата в ореха, както в кабинка от въжена линия.

Нашите трима герои навеждат глави и влизат вътре. Орехът е празен, освен в долната част, където има пейка, направена от ядката.

Селения дръпва преградата в средата на ореха и тя прилепва към нея като предпазен колан.

Артур гледа какво прави принцесата и подражава на всяко нейно движение, вместо да й досажда с хилядите въпроси, които изгаря от нетърпение да й зададе.

— Добър път! — извиква служителят, преди да затвори вратата.