Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артур (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arthur Et Les Minimoys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Люк Бесон. Артур и минимоите

Издателство „Слънце“, 2007

Редактор: Юлия Юрукова

Рецензент: Огняна Иванова

Предпечат: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

Оформление на корица: „Ин Дриймс“ ООД

ISBN: 978–954–742–105–9

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Седнал на трона, кралят удря в земята скиптъра си.

— Нека споменатият Артур да влезе! — заповядва той с мощния си глас.

Стражите изправят копия и отварят път на Артур, който трябва да прекоси площада под изпитателните погледи на всички минимои. Тълпата го посреща с възгласи „Ах“ и „Ох“. Смях, шепот, въздишки, одумки… Артур прави усилие да прикрие естественото си стеснение, което му пречи.

Селения, скръстила ръце на гърдите си, гледа как се приближава този паднал от небето спасител, приличащ по-скоро на врабче, изпаднало от гнездото си.

Бетамеш смушва сестра си с лакът.

— Сладък е, нали? — прошепва той на принцесата, която само повдига рамене.

— Нищо особено — отговаря тя и му обръща гръб.

Артур тъкмо минава покрай нея.

— Моите почитания, принцесо Селения — успява да каже той въпреки смущението си.

Едва я поглежда, от страх да не би сърцето му да се пръсне. Леко й се покланя и отново тръгва към краля.

Селения никога няма да го признае, но това момче — учтиво и скромно, вече е спечелило няколко точки.

Кралят също изглежда очарован, но и дума не може да става един крал да показва чувствата си още в първия момент.

Само Миро къртът не се съобразява с дворцовия етикет. Приближава се до момчето и енергично му стиска ръцете:

— Бях голям приятел на Арчибалд. Толкова съм щастлив да видя неговия внук! — казва той силно развълнуван.

Артур е смутен, че къртът, когото не познава, го прегръща толкова топло.

— Миро, остави го! — заповядва кралят в желанието си да се спазва етикетът.

Къртът се сепва, допира лапи до сърцето си, в знак, че моли да го извинят, и се връща на мястото си.

Артур е вече пред краля и много почтително се покланя.

— И тъй, момчето ми, слушаме те! — казва кралят, изгарящ от любопитство.

Артур събира всичката си смелост и започва да говори:

— … След два дни ще дойдат хора и ще разрушат къщата и градината. Това означава, че и моят свят, и вашият ще рухнат. Всичко ще бъде покрито с бетон.

 

 

Мъртвешка тишина надвисва над присъстващите, като леден полъх.

— Още една беда, по-голяма от онази, която очаквахме — прошепва кралят.

Селения не може повече да се сдържа. Извръща се и бутва Артур с върха на пръстите си.

— И ти с твоите два милиметра и половина си дошъл да ни спасяваш, така ли? — презрително подхвърля принцесата.

Артур е изненадан от нейната враждебност. А сърцето му е преизпълнено с толкова любов!

— Единственият начин да спрем тези хора, е да им платим. Тъкмо затова дядо ми дойде при вас преди три години. Търсеше скрито в градината съкровище. С него бихме могли да изплатим дълговете си. Дойдох да довърша започнатото от дядо и да открия това съкровище — обяснява смутено момчето.

Трябва да кажем, че задачата сега му изглежда много по-трудна, отколкото по времето, когато мечтаеше за нея пред рисунките, потънал в мекото си легло.

— Твоят дядо беше изключителен човек — признава кралят, обзет от спомени. — Научи ни на толкова много неща! Той показа на Миро как да улавяме образа и светлината.

Миро потвърждава думите му с тъжна въздишка. А кралят продължава:

— Един ден дядо ти тръгна да търси прословутото съкровище. След като кръстоса седемте земи, които образуват нашия свят, той най-сетне го намери, насред забранените земи, в центъра на царството на мрака, в сърцето на остров Некрополис.

Залата потреперва, представяйки си това спускане в ада. Кралят добавя:

— Некрополис се контролира от мощната армия на сеидите, а тя, от своя страна, се подчинява на техния вожд, който властва като абсолютен господар — прочутия М. Прокълнатия.

При споменаването на това име няколко присъстващи припадат. Минимоите са чувствителни.

— И за беда… никой никога не се завръща от царството на мрака — завършва кралят, който привидно търси начин да разколебае Артур.

— Е, още ли си готов да тръгнеш натам? — предизвикателно подхвърля Селения.

На Бетамеш му идва до гуша от тези подмятания и застава между сестра си и Артур.

— Остави го на мира! Той току-що разбра, че е загубил дядо си. Достатъчно е жестоко, не мислиш ли?

Думите отекват в съзнанието на момчето. Не беше ги проумял с такава яснота. Сълзи напират в очите му. Бетамеш вижда, че е направил гаф.

— Ами… Искам да кажа… Нямаме никакви новини и аз… никой никога не се завръща… Затова…

Артур сдържа сълзите си и поема дълбоко дъх — иска сам да си придаде смелост.

— Дядо ми не е умрял! Сигурен съм! — уверено казва той.

Кралят се приближава до него, без да знае как да смекчи отчаянието на това дете.

— Скъпи мой Артур, колкото и да ми е мъчно, боя се, че Бетамеш е прав. Ако дядо ти е попаднал в ръцете на М. Прокълнатия, или на някой проклет сеид от неговата армия, почти няма надежда един ден да го видим отново.

— Не мисля така. М. може да е прокълнат, но сигурно не е глупав. Каква полза от това да се ликвидира един старец? Никаква. Тъкмо обратното — много по-полезно е да задържиш край себе си човек с такива големи познания, един истински гений, способен да разреши всякакви проблеми, нали така.

Кралят е заинтригуван от това предположение, явно не беше му идвало на ум.

— Ще отида в царството на мрака и ще намеря дядо, а също и съкровището! Дори ако се наложи да ги изтръгна от ноктите на този дяволски Малтазар!! — извиква Артур крайно възбуден.

Не си дава сметка, че е изрекъл името, което не биваше никога да произнася. Името, което носи нещастие, а всеки знае, че нещастието идва бързо. В целия град завива сирена. Един пазач се появява пред двореца и крещи с цяло гърло:

— Тревога при централната порта!

Сред присъстващите настъпва най-невъобразимата паника. Минимоите тичат във всички посоки, блъскат се, не знаят къде да се скрият…

Кралят става от трона и веднага тръгва към централната порта — главен вход на града.

Селения слага ръка на рамото на Артур, смутен, че е предизвикал такова бедствие.

— Може да се каже, че ти шумно отбеляза идването си при нас! — изпуска тя хапливите думи, както змия изпуска отровата си. — Не те ли предупредиха да не произнасяш това име?

Горкият Артур кърши ръце.

— Да, но…

— Но господинът прави каквото си знае, така ли?

Принцесата го оставя там, сраснал със земята, без да му даде възможност нито да се оправдае, нито да се извини.

Момчето тупва с крак по земята — толкова го е яд, че допусна такава грешка.

Тълпата се струпва пред централната порта и се налага пазачите да задействат палките, за да си проправят път.

Кралят и двете му деца стигат до внушителната врата. Миро дръпва едно шнурче и се показва малко огледало — нещо като перископ. Къртът се доближава и оглежда какво става от другата страна.

Една дълга тръба, като огромна улица, се точи до безкрай. Всичко изглежда спокойно. Миро лекичко извърта огледалото, за да огледа встрани. Изведнъж една изпъната ръка се появява в полезрението. Вик на ужас се изтръгва от присъстващите. Миро върти дръжката на огледалото, за да сниши образа. Тогава всички виждат един проснат на земята минимой, в доста лошо състояние.

— Това е Гандоло! Лодкарят от голямата река — извиква пазачът, който разпознава горкото човече. Кралят се долепя до екрана, за да се увери в казаното.

— Невероятно! Мислехме, че е изчезнал завинаги в забранените земи! — учудва се той.

— Това доказва, че човек може да се върне оттам — отвръща му хитро Селения.

— Да, но в какъв вид! Бързо отворете портите! — заповядва кралят.

Артур хвърля тревожен поглед върху огледалото, докато пазачите плъзгат дебелите греди, залостили вратата. Момчето се доближава още повече. Нещо го смущава долу, вдясно на образа. Нещо странно, като ъгъл, който се отлепва.

— Спрете! — изкрещява Артур. Всички замръзват по местата си.

Кралят се обръща към момчето и го пита с поглед.

— Ваше Величество, погледнете тук, като че ли някакво парче се отлепя.

Кралят се навежда и сам се уверява, че е така.

— Хм, да, наистина. Но не е страшно. По-късно ще го залепим — отвръща той, без да размисли.

— Господарю, това е рисувана картина! И това е клопка! Дядо ми е използвал този метод в Африка, за да се предпази от дивите животни! — обяснява му Артур.

— Но ние не сме диви животни! — спори Селения. — И за нищо на света няма да оставим този нещастник да умре! Освен това, ако идва от забранените земи, сигурно ще ни каже много неща. Отворете вратите! — заповядва принцесата.

Отвън Гандоло пълзи по земята, изпънал ръка. Той моли, умолява, но не се чува нито дума. Биха го разбрали само ако шепнеше някому на ухото.

— Не отваряйте вратата! Това е клопка! — повтаря той.

Никой не чува молбите на Гандоло и пазачите се заемат да отворят тежката порта.

Присъстващите още се колебаят дали да се притекат на помощ на горкия лодкар.

Само Селения — горда и уверена, тръгва към опасността, без да знае каква е тя.

— Дъще, бъди предпазлива! — настоява баща й, чийто внушителен вид е обратно пропорционален на храбростта му.

— Ако сеидите са наблизо, щяхме да ги видим отдалеч! — отвръща самоуверено принцесата.

Наистина, на пръв поглед огромната куха тръба сякаш няма край. Но само на пръв поглед. Артур е убеден, че става дума за клопка, в която любимата му принцеса всеки миг ще попадне.

— Не правете това, принцесо — шепне Гандоло.

Момичето прави още крачка напред, сякаш привлечено от този неуловим глас.

Артур не издържа повече. Той изтръгва факлата от ръката на един пазач и я запокитва с все сила надалеч. Горящата факла прелита над главата на Селения и пада право върху една рисувана картина, невидима до този момент.

Всички присъстващи са смаяни. Артур е бил прав! Селения не вярва на очите си. Факелът пада на земята и мигом подпалва огромното платно, което лумва като слама.

— О, Господи! — извиква Селения, гледайки как пламъците поглъщат картината.

Артур за секунди се озовава до принцесата и я избутва встрани, после хваща Гандоло за краката.

— Селения! Съвземи се! Трябва да го измъкнем оттук! — крещи Артур, за да надвие пращенето на пламъците.

Принцесата се окопитва и хваща ранения минимой под мишниците.

— Затворете вратите! — заповядва кралят ужасен.

Артур и Селения тичат колкото могат, превити под тежестта на нещастния Гандоло.

Картината е почти напълно изгоряла, когато последното голямо парче пада на земята и тогава в миг се показва армията на сеидите.

— О, Господи! — изтръгва се вик от принцесата пред тази ужасна гледка.

Огънят все още е силен и сеидите, от другата страна на рамката, губят търпение. Те са стотина, един от друг по-грозни. Воинът сеид е вид насекомо, резултат от кръстосването на няколко вида, чийто произход никой не знае, а не иска и да знае. Броните им са направени от обелките на гнили плодове. Имат най-различни оръжия, най-вече мечове. За нападението те са взели прочутите „сълзи на смъртта“ — капки нефт, обвити в мрежичка от въже, закрепена за прашка. Подпалват сплетеното въже, мятат го и над всичко, живо или мъртво, се посипват огнени езици.

Всеки воин е яхнал комар. Дресирани и снабдени с амуниции като за война, на тези насекоми още при раждането им извличат мозъка, за да са покорни и лесно да се управляват. Казват, че операцията не е болезнена за насекомото, защото комарът и без това няма много мозък.

Но водачът на сеидите не стои да позира, за да бъде описан — той най-после решава да се хвърли в атака въпреки силния огън. Вдига меча си и надава страшен боен вик. Стотината воини подхващат този вик и мощно заревават.

— По-бързо, Селения! — крещи Артур.

Портите вече почти се затварят, а първите изтребители прелитат над главата му.

Селения напряга всички сили и успява да влезе вътре.

Кралят се хвърля към портата и с дългите си силни ръце успява да завърши работата на пазачите.

Няколко комара се сплескват върху затворената врата, докато пазачите плъзгат тежките залостващи греди. За беда десетина комара са успели да се проврат в града и като истински изтребители вече кръжат във въздуха.

В града настъпва паника. Всеки се опитва да стигне до бойния си пост.

Сеидите размахват „сълзите на смъртта“ над главите си. Изтребителите пикират надолу, както самолети, прицелени в кораби, а огнените топки избухват на земята, оставяйки дълга диря, която подпалва всичко по пътя си.

— Трябва да се бием, Артур! Докрай! — гордо казва Бетамеш.

— Искам, но с какво? — отвръща му момчето, напълно объркано.

— Прав си! Дръж! — извиква принцът и му подава тоягата си. — Аз ще си потърся друго оръжие.

Бетамеш изчезва, оставяйки Артур с една тояга.

Сеидите се опиват от радост и бележат въздушния си танц с бомбени експлозии.

Огнена топка блъсва владетеля в гърба. Високият мъж се олюлява и пада на земята, пречупен на две части.

Артур извиква уплашено, но Селения не изглежда разтревожена.

Тя помага на баща си да стане, а Палмито, верният му малбак, се изправя сам. Палмито е едро животно с гъста козина и плоска глава, много удобна за височайшето седалище. Тъкмо това животно служи за тяло на краля, за да изглежда силен и мощен, както подобава на истински владетел. Защото в действителност кралят е само едно хилаво старче, много по-дребно от дъщеря си, която сега нежно го изтупва от прахта.

— Нищо ти няма, нали? — трескаво пита кралят неразделния си спътник.

Палмито поклаща отрицателно глава и прави опит да се усмихне, сякаш да се извини, че падна толкова лесно.

— Прибирай се в двореца! — заповядва му кралят. — Твоята хубава светла козина е лесна мишена за „сълзите на смъртта“.

Малбакът се колебае дали да напусне господаря си.

— Побързай! Хайде, хоп! — пак заповядва кралят.

Палмито, съвсем засрамен, се скрива в двореца.

Кралят замислено наблюдава разрухата в града и въздушния танц на изтребителите.

— Да им дадем отпор! — властно заповядва той.

Всеки грабва каквото му е подръка и хуква да гаси пожарите, които се разрастват.

Майките прибират децата и ги скриват в специално издълбани в земята ями.

Вляво десетина минимои изтикват саморъчно направен катапулт.

Командирът надява каската си, сяда на мястото за управление и наглася мерника. Пълнителят, зареден с френско грозде, пуска зърната едно по едно в дървена лъжица, свързана със сложен задвижващ механизъм.

Командирът следи с мерника един изтребител, после натиска спусъка. Зрънцето полита към небето. Не улучва комара. Пълнителят автоматично пуска в лъжицата ново зрънце.

 

 

Миро е застанал отново на командния си пост при огледалата. С помощта на сметалото той проверява дали системата от лостове е в изправност.

От някаква къща вдясно се показва Бетамеш, понесъл две малки клетки в ръце. Във всяка клетка има по едно животинче — бяла топка като глухарчето, което духаме лете в полето. Животинчетата се наричат мюл-мюли и издават чудесни звуци. Всеки знае, че това е тяхната любовна песен, защото мюл-мюлите са известни с безкрайната си любов един към друг.

— Хайде, гълъбчета! Сега е моментът да покажете, че наистина се обичате! — извиква Бетамеш и подава една от клетките на приятеля си. — Ще го пуснеш само когато ти свирна със свирка — казва му той, преди да хукне през града, опустошен от сеидските пожари.

Командирът на катапулта изстрелва ново зрънце френско грозде и за беда пак не уцелва мишената. Сеидът, обиден, че стрелят по него, сякаш е най-прост гълъб, пикира към катапулта и пуска една „сълза на смъртта“. Той също не уцелва мишената, но в полета си топката бръсва Артур. Въздушната вълна издига момчето, то прелита няколко метра, после, падайки, възсяда току-що търкулналото се в лъжицата зрънце.

Командирът явно не го забелязва, погълнат от следенето на изтребителя.

— О, не! — извиква момчето, когато разбира в какво положение е изпаднало.

Командирът задейства катапулта и зрънцето, заедно с Артур, излита във въздуха.

Двойният снаряд пресича небето над града по посока на един непредпазлив комар.

— Видяхте ли? Това е Артур! Той лети! — учудва се командирът.

— Ти го изстреля, глупако! — отвръща му неговият началник.

Сеидът вижда как зрънцето лети право към него. Той едва успява да наведе глава и да избегне сблъсъка. Артур обаче се вкопчва в комара и от тежестта му насекомото губи равновесие. Сеидът се обръща назад, за да разбере каква е причината, и вижда момчето, което с усилие се опитва да се задържи върху комара. За да си вдъхне смелост, детето вдига тоягата си и си придава застрашителен вид. Сеидът се ухилва и изважда стоманен меч — остър и чудовищно голям. Нападателят се изправя в цял ръст върху изтребителя и се насочва към детето с твърдото намерение да го съсече на две.

Доколкото може, момчето също прави опит да се държи изправено, но това никак не е лесно върху този изтребител, който се премята във въздуха, както морски лъв сред вълните.

Нападателят вдига ръка и с все сила замахва към Артур, но в последния момент момчето успява да се наведе. Ръката на сеида, увлечена от тежестта на меча, се увива около врата му и почти го задушава. Изведнъж нападателят губи равновесие и за огромна изненада на Артур пада от комара. Ето как момчето по принуда поема управлението на животното.

 

 

Артур хваща поводите в ръка и прави усилие да не се поддаде на обзелата го паника.

„Така. Едва ли е по-сложно от колата на бабчето“ — казва си той, без да е напълно сигурен… — „За да тръгне наляво… сигурно трябва да дръпна отляво.“

Артур лекичко дръпва левия повод, но думата „леко“ не влиза в речника на комара и той моментално започва да лети с гърба надолу. Момчето с вик пада и в последния момент се хваща за поводите, оплетени в тоягата му. Насекомото лети както му падне, объркано от неясните заповеди на своя водач.

Изтребителят пикира и с бръснещ полет кръжи над града.

— Пази се, Бетамеш! — вика момчето, на косъм да убие приятеля си — краката му, виснали надолу, едва не помитат принца.

Бетамеш се хвърля на земята, но Артур отново се издига във въздуха. В същия миг друг сеид го взема на прицел.

Миро го вижда и обръща стола си в посока на двата изтребителя, които летят край стената. Артур, все така увиснал на поводите, управлява животното както може.

Зад него сеидът изважда сабята си и я размахва над главата си.

Миро изчислява траекториите им и задвижва едно огледало. Щом Артур отминава, то мигновено изскача от стената и блесва право в лицето на неговия преследвач, който се заковава на място.

Друг сеид, щом вижда как другарят му се „оглежда“, се издига до свода на пещерата и започва да кръжи в бръснещ полет.

— Внимавайте със стените — вика той на бойните си другари. — Има капани в стените! Летете под свода! По-сигур…

Той няма време да довърши. Миро го удря с друго огледало от свода, както се нанася удар с боксова ръкавица. Шокът е толкова силен, че сеидът пада от изтребителя, а той продължава да кръжи без него.

 

 

Бетамеш, останал без дъх, прекосява града с малката клетка в ръка и навлиза няколко метра навътре в тунела, който води до залата за преминаване.

За малко спира да си поеме дъх, после изважда свирката си.

В другия край на града приятелят му чува сигнала и отваря клетката. Мюл-мюлът веднага литва да търси своята половинка.

Животинчето се върти във въздуха, ужасено като куче, което не надушва следата. После разбира накъде да лети и се устремява право към града. Бялата топка минава с пълна скорост пред един комар и той веднага променя посоката си, без водачът да му е наредил.

— Какви ги вършиш, глупако? — пита сеидът своя комар.

Но насекомото преследва мюл-мюла — любимата си храна.

Водачът дърпа поводите ту на една страна, ту на друга — нищо не помага. Празен стомах избор не прави.

— Сега не е време за ядене, шестокрако животно!

Комарът не обръща внимание на обидите. Той вижда само тази апетитна бяла топка, която го води към тунела, твърде тесен за него.

— Стой! — вика сеидът, който изведнъж разбира в каква клопка е попаднал.

Мюл-мюлът хлътва в тунела, за да отиде при половинката си, а комарът, в желанието си да го последва, се размазва.

Бетамеш отваря вратичката на клетката и двете животинчета силно се прегръщат. Но това е само начин на изразяване, защото в действителност мюл-мюлите нямат ръце, за да се прегръщат.

— Браво на вас, гълъбчета! — извиква Бетамеш и тръгва тичешката, за да заеме друга позиция.

Артур все така виси на поводите и ето че друг сеид започва да го преследва. Нападателят вдига тежката си сабя и се кани да нареже нашия герой на тънки кръгчета. Така както виси овързан, той досущ прилича на салам.

Сеидът се приближава, сабята свисти във въздуха, Артур вижда, че краят му е дошъл. Нападателят удря с все сила. Момчето свива колене и сабята се оплита в поводите.

— Извинявам се — казва то, учтиво както винаги.

Вбесен, сеидът прави опит да освободи оръжието и дърпа ли, дърпа. Естествено, комарът взема тези движения за заповед и се премята лудо. Като не иска да пусне сабята си, нападателят изхвърчава от седлото.

Артур губи равновесие, пуска поводите, пада и се озовава яхнал комара на своя преследвач. Животното отново има господар.

Момчето идва малко на себе си и хваща новите поводи, като ги намотава около тоягата си.

„Добре!… Опитай пак!“ — казва си то, за да добие кураж.

Този път много бавно дръпва кожения повод и комарът прави голям, чудесен завой наляво. Центробежната сила е впечатляваща, но нашият герой успява да се удържи.

— Ураа! Разбрах как става! Сега да вървим да се бием! — крещи той разпалено, но ето че зрънце френско грозде го уцелва. Зашеметен от удара, той губи контрол над комара.

— Уцелих го! — радва се стрелецът, застанал до катапулта.

— Но това е Артур, глупако — отвръща му командирът.

Артур и неговото неуправляемо чудовище летят право към друг сеид, който мята една „сълза на смъртта“.

— Внимавай! — извиква Артур на сеида, но той успява само да види как го връхлита беда.

Двата комара се сблъскват и топката на смъртта избухва върху Артуровия.

За късмет нашият герой се е сетил навреме да скочи във въздуха, преди сблъсъка. Но сега той се пита дали наистина идеята е била добра, защото, какъвто е мъничък, пада от сто метра височина. За щастие отново възсяда във въздуха друг комар без ездач.

Спасен е! Само с един малък проблем за разрешаване: яхнал е новия си комар наопаки и абсолютно не вижда накъде летят.

Предишният му комар се е подпалил и пикира право към краля. Селения вижда всичко.

— Внимавай! — вика ужасено тя и се хвърля към баща си.

Старецът се олюлява под тежестта на дъщеря си, която го прикрива с тялото си.

Комарът се удря в земята и експлодира, оставяйки огнена диря.

— Добре ли си, татко? — пита разтревожено Селения.

— Горе-долу — отвръща кралят изтощен. — Но предпочитам засега да остана легнал, виждам по-добре какво става горе — шегува се той, защото знае, че в момента не е в състояние да се надигне сам. Селения му се усмихва и остава до него.

Артур като същински акробат успява да се обърне в правилната посока.

„Дотук добре. Да видим сега доколко съм напреднал!“ — казва си той, хващайки отново поводите. Дръпва ги късо, но енергично. Комарът се подчинява, сякаш е истинско ферари.

„Ето, така е по-добре“ — казва си човечето, все по-уверено и по-уверено. И веднага започва да преследва един сеид.

Кралят вижда всичко.

— Селения, погледни! — казва той на дъщеря си, сочейки момчето.

Няколко мига принцесата търси с очи в небето и забелязва как нашият герой преследва неприятеля. Тя зяпва в почуда, раздвоена между завистта и възхищението.

Артур успява да насочи комара си така, че да застане точно над противника, и започва силно да кашля, за да привлече вниманието му. Сеидът вдига глава и забелязва момчето. Той също зяпва от учудване.

— Да ти трябват боеприпаси? — пита Артур с чувство за хумор. После дръпва въжето, придържащо всички смъртоносни топки. Сеидът улавя първите няколко, но прилича на скиор, гонен от лавина. Много бързо загубва контрол над своя комар, който се удря в една стена и се взривява.

Артур прави остър завой, за да избегне сблъсъка, сякаш е истински пилот изтребител.

— Каква смелост! Каква храброст! — възхищава се кралят. — Ах, колко прилича на мен!

Думите му се изплъзват:

— … Искам да кажа, че на неговите години бях същият като него — смел, силен, самоотвержен, мъжествен, храбър…

— И вече брадат? — подхвърля дъщеря му, винаги готова да се заяде.

Кралят се прокашля и сменя темата на разговор.

— Ще бъде добър партньор.

— Татко!! Достатъчно съм голяма, за да се справям сама, нямам нужда от придружител! — възразява ядосано дъщеря му, както само младежите знаят да се сърдят.

— Нищо не съм казал! Нищо не съм казал! — отвръща кралят като извинение.

Артур е много горд, защото вече управлява комара както си иска.

— Кой е наред? — дръзко пита той. В същия момент един мюл-мюл преминава на пълна скорост пред него.

Комарът като хипнотизиран започва да преследва любимото си ястие. Артур едва не изхвръква от седлото — толкова рязко насекомото сменя посоката.

„Ама какво ти става?“ — пита се момчето, когато разбира, че не владее всички тънкости на управлението. Колкото и да дърпа поводите на всички страни, нищо не се получава. Неговият комар ще спре само когато излапа мюл-мюла.

Бетамеш очаква жертвата си в тесния проход, когато забелязва, че горкият Артур, хванат в клопка, лети право към тунела.

— О, не! Само не той! — извиква Бетамеш, парализиран от ужас.

Миро вижда всичко отдалеч. Той завърта стола си и се приготвя за евентуална спасителна намеса.

— Горкият! Ще се пребие! — извиква кралят ужасен.

Дори Селения изглежда разтревожена за Артур. За първи път.

— Артур, скачай! — крещи с цяло гърло Бетамеш.

Момчето нищо не чува. То опъва поводите колкото може, но те се скъсват.

Артур полита назад и пада, без да иска, от комара.

— Артур! — извиква Селения и закрива с длани лицето си.

Момчето като по чудо се закача на един корен, увиснал от свода на пещерата. Мюл-мюлът се спуска в тесния тунел и комарът, който го преследва, се удря в стените и свършва според израза: „Беше тук, но вече го няма.“