Люк Бесон
Артур и минимоите (11)

Единайсета глава

Селения облекчено въздъхва, но гази въздишка я издава. Тя се обръща към баща си, който усмихнато я гледа — усетил е, че дъщеря му не е безразлична към малкия герой. Като вижда, че е разкрита, от очите на принцесата изскачат мълнии.

— Какво толкова? — предизвикателно пита тя, ледена като айсберг.

— Нищо не съм казал! — отвръща кралят, вдигайки ръце, сякаш се предава.

В дъното на своята наблюдателница Миро също се усмихва, като гледа това дете, увиснало на тавана, жестикулиращо като маймунка.

— Малкият ми харесва — признава си той.

Бетамеш се приближава до Артур, заел почти вертикално положение.

— Артур, добре ли си? — вика той по посока на приятеля си.

— Чудесно! — отвръща момчето, на края на силите си.

Още неизрекъл тези думи, коренът, на който виси, се удължава, поддава и се изтръгва. Артур надава протяжен вик, докато пада.

Миро е на поста си. Той задейства лостовете си един по един.

Първото огледало изскача от стената и подхваща Артур, той се плъзга по него, после по друго огледало, което се показва навреме. Пързалянето продължава върху трето огледало, после върху четвърто. Миро отваря огледалата последователно и Артур се плъзга с голяма бързина, сякаш се спуска седнал по стълба — друсва се от стъпало на стъпало. И най-после тупва на прашната земя.

Миро въздъхва облекчено. Кралят също. А лицето на Селения грейва.

Артур е целият в синини, хваща тоягата си и се опира на нея, за да стане. Отдалече биха го взели за старец, подпрян на бастуна си.

— Като си помисли човек… наистина много прилича на теб… — подхвърля Селения на смях.

Бетамеш се притичва на помощ на приятеля си.

— Всичко наред ли е? Нищо ли не е счупено? — тревожи се принцът.

— Не знам. Не усещам задните си части.

Бетамеш прихва да се смее.

 

 

Небето над града се е прояснило и много комари вече са повалени на земята. Всъщност останали са само два. Те изникват незнайно откъде и се приземяват в краката на краля.

Селения инстинктивно застава между баща си и тях. Двамата сеиди слизат от комарите и оголват мечовете си.

— Не се безпокой. Не идваме за краля, а за теб… — казва единият, като се хили.

— Няма да получите нито него, нито мен! — смело отговаря принцесата, изваждайки една смешно малка кама. Сеидите се смеят с цяло гърло, после с крясъци се спускат към нея.

Да нападат и да кряскат, навярно са единствените неща, които те могат да вършат. Значи битката е неравна.

Селения удържа няколко нападения, отбива няколко атаки, но един лош удар прави камата й на парчета.

Ето я на земята, изложена на милостта на двамата нападатели, гнусно ухилени.

— Хайде, хвани я, какво чакаш! — подмята единият.

— Каквоо? — чува се зад гърба им.

Двамата сеиди се обръщат и виждат Артур, с вярната си тояга в ръка.

— Не се ли срамувате да се биете с момиче?!

Сеидът се позамисля, изкикотва се глупаво и накрая отсича:

— Не!

— Защо не се биете с равностоен противник? — пита Артур, стиснал тоягата си.

— Къде виждаш равностоен противник? — пита на свой ред сеидът, като се върти на всички страни.

— Няма — отвръща другарят му и избухва в смях.

Артур се чувства засегнат, поема дълбоко въздух и размахал тоягата си, се хвърля към тях.

Нападателят развърта меча си със светкавична скорост и отсича тоягата на Артур до самата му ръка. Момчето замръзва, прекъснато в порива си.

— Хайде, свършвай с него, момичето остави на мен! — подмята другият сеид не на шега.

Артур отстъпва назад и отклонява, доколкото може, мощните удари с меч.

Селения застава плътно до баща си, готова да жертва живота си за него. Но сеидът не го е грижа за жертвите на другите. Иска само да хване принцесата.

Артур кипи от гняв. Чувства се измамен, разнищен, съсипан от всички тези несправедливости, които понася от толкова дълго време. Къде е добрият Господ, който защитава хората от злото? Къде са възрастните, които все говорят за справедливост и непрекъснато поучават кое е добро и кое лошо?

Артур вижда всичко само в черни краски. Силите му са напълно изчерпани.

Той се спъва в огромния камък и ръката му неволно се опира на дръжката на магическия меч. Дали това не е знак на провидението? Дали не е отговорът на всичките му въпроси?

На момчето тези неща не са му ясни… Ясно му е само едно — че един хубав меч ще му е от полза и че на меча, който стърчи от камъка, съвсем не му е там мястото.

Артур хваща дръжката и изважда меча с такава лекота, сякаш е пъхнат в буца масло.

Кралят не вярва на очите си. Селения зяпва от учудване.

— Чудо! — възкликва Миро.

Сеидите гледат подозрително Артур и се питат как можа да направи тази магия. Но тъй като всяко разсъждение при сеидите завършва с атака, двамата нападатели се впускат в бой.

Артур вдига меча и битката започва. Мечът е учудващо лек и с него момчето нанася невероятни удари, без никога да се е учило да борави с такова оръжие. То се бие изкусно и с лекота, както става в сънищата.

Бетамеш се приближава до Миро.

— Къде се е научил да се бие така? — пита учудено младият принц.

— Мечът му дава това умение — отвръща Миро. — Той удесеторява силата на справедливия.

Двамата сеиди бързо изчерпват всичките си хватки и вече се питат какво друго да предприемат. Артур, обратното, върти все по-ловко меча и при всеки удар отсича по частица от мечовете на сеидите. Не след дълго в ръцете им остават само дръжките и те предпочитат да спрат битката.

Артур използва объркването им, за да си поеме дъх и да се усмихне широко, като победител.

— А сега — на колене! Искайте прошка от принцесата! — заповядва момчето.

Двамата сеиди се споглеждат и хукват към комарите си, за да избегнат това унижение. Артур ги изпреварва и с един замах отсича предните крака на комарите. Сеидите политат напред, търкулват се на земята и правят опит да се надигнат.

— Казах — на колене! — не отстъпва Артур и ги заплашва с върха на меча си.

Селения бавно се приближава и застава пред двамата войнолюбци, напълно посрамени.

— Простете… — казва първият.

— Принцесо — довършва вторият.

Селения вирва брадичка, както само принцесите умеят да го правят.

— Стражи, отведете пленниците в центъра за превъзпитание — заповядва кралят насред площада, всъщност съвсем пуст.

Няколко стражи плахо се показват и отвеждат двамата пленници.

Кралят се доближава до Артур, за да го поздрави.

— Какъв е този център за превъзпитание? — пита Артур, не много склонен да слуша похвали.

— Едно необходимо зло — отвръща старецът. — Не обичам да ги подлагам на подобно изпитание, но е за тяхно добро. След тази обработка те отново стават такива, каквито са били преди — обикновени кротки минимой.

Артур гледа как пленниците се отдалечават и сърцето му се свива при мисълта какво ги очаква.

Бетамеш се приближава и го удря по рамото.

— Би се като вожд. Просто невероятно!

— Мечът победи. Толкова е лек! С него всичко е лесно — скромно отвръща момчето.

— Да, мечът е вълшебен. От години стоеше забит в скалата, а ти го измъкна! — развълнувано обяснява принцът.

— Така ли? — пита учудено Артур, без да откъсва поглед от меча си.

Кралят, бащински усмихнат, се обръща към момчето:

— Да, Артур. Сега ти си герой. Героят Артур!

Принцът подема последните думи и пощурял от радост, започва да вика:

— Да живее героят Артур!

Площадът постепенно се изпълва с народ, минимоите започват да ръкопляскат и бурно да изразяват радостта си, скандирайки името на новия герой.

Артур вдига скромно ръце, явно смутен от внезапната си популярност.

Селения се възползва от всеобщата еуфория, за да прошепне на баща си:

— Щом мечът вече е изваден от скалата, няма никакво време за губене! Моля те за разрешение да изпълня дълга си!

Кралят гледа тази ликуваща тълпа, станала отново весела и безгрижна, но за колко ли време? — пита се той. С голяма нежност се вглежда и в дъщеря си, за него още дете, но вече надминала го по ръст.

— Колкото и да ме боли, принуден съм да се съглася с теб, момичето ми. Мисията трябва да се изпълни и само ти измежду всички нас си способна да я доведеш докрай.

Принцесата би подскочила от радост, но при мисълта каква отговорност поема (а също и поради условностите на дворцовия етикет), успява да се въздържи.

— Но поставям само едно условие — добавя кралят, предизвиквайки напрежение, което явно му харесва.

— Какво? — пита разтревожено принцесата.

— Артур е храбър и смел. Има чисто сърце и се бие за справедлива кауза. Той ще те придружи.

Думите са ясни и неоспорими. Селения знае, че всеки спор е безсмислен. Тя свежда поглед и противно на навика си, се съгласява с баща си.

— Гордея се с теб, детето ми — признава той. — Сигурен съм, че двамата ще действате задружно.

Преди по-малко от час тя щеше да сметне това условие за най-голяма обида. Но Артур храбро се би и спаси баща й.

Има още нещо, което тя за нищо на света не ще си признае — в сърцето й, под напора на топлия полъх, се открехна една вратичка и лек ветрец го изпълни с нежност. И през тази вратичка влезе Артур.

Тя бавно повдига очи и погледът й се задържа върху новия й спътник. Двете деца се гледат като за първи път.

Артур усеща, че нещо се е променило, но ще трябва да порасне, за да го разбере. Той стеснително се усмихва на принцесата, сякаш да се извини, че са й го натрапили за спътник.

Селения присвива очи, като котка, преди да замърка, и отвръща на Артур с най-очарователната си усмивка.

 

 

Главната градска порта се поотваря. Един от пазачите надниква през нея, за да се увери, че тунелът е свободен. Той пристъпва няколко крачки навън, грабва една запалена стрела и като опъва лъка, я изстрелва. Стрелата лети навътре в тунела, осветявайки влажните стени, и на известно разстояние се забива в земята. Няма рисувана картина.

— Пътят е свободен — извиква с цяло гърло пазачът, извърнат с лице към портата, и тя мигом широко се разтваря.

Всички минимои са се събрали край нея, за да се сбогуват с принцесата си и със своя герой.

Артур прибира меча си в кожена ножница, толкова хубава, че не може да откъсне очи от нея.

Миро приятелски го тупва по рамото. Той изглежда смутен.

— Знам, че тръгваш да търсиш дядо си, но…

Миро се колебае, тъпче на едно място, после решава да продължи.

— Ако случайно, докато търсиш, видиш едно къртиче с очила, което се казва Мило… това е синът ми. Той изчезна преди три месеца. Навярно сеидите…

Миро навежда глава — мъката е непосилен товар.

— Можеш да разчиташ на мен — без да се колебае, казва Артур.

Миро се усмихва, възхитен от готовността и чистосърдечието на малкия герой.

— Благодаря ти, Артур. Ти си добро момче — развълнувано казва той.

Малко по-встрани Бетамеш се подготвя да сложи раницата си на гръб. Двама стражи повдигат огромния сак, а минимоят нанизва презрамките.

— Сигурен ли си, че нищо не си забравил? — шеговито пита единият от стражите.

— Сигурен съм! Хайде, пускайте!

Запъхтени от усилието, двамата стражи пускат раницата и Бетамеш, повлечен от тежестта, отстъпва назад и пада като костенурка на гърба си.

Двамата стражи се превиват от смях, кралят също, а Селения въздъхва с досада.

— Татко, наистина ли е необходимо Бетамеш да идва с нас? Боя се, че ще ни забави, и без това имаме толкова малко време!

— Дори и твърде млад, Бетамеш е принц на това кралство и един ден ще му се наложи да го управлява — отвръща й кралят. — Той също трябва да докаже храбростта си и да се кали в изпитанията.

Селения се обижда и веднага се намусва, а това показва, че отново е в много добра форма.

— Чудесно! Да не губим време! Сбогом! — отсича тя, врътва се и без дори да целуне баща си, се спуска се право към главната порта.

— Хайде! — извиква тя на Артур, когато, без да спира, минава покрай него.

Момчето махва с ръка за сбогом на Миро и настига Селения.

Бетамеш вижда, че сестра му тръгва, и бързо изважда от раницата си няколко излишни предмета.

— Хей, изчакайте ме! — вика той, мятайки отново раницата на гърба си, без дори да я затвори.

Принцът настига тичешката спътниците си, като ръси по пътя разни предмети, на пръв поглед напълно излишни.

Селения вече е в огромния тунел. Бетамеш наваксва закъснението си.

— Можеше да ме поизчакате, нали? — оплаква се той.

— Извинявай, но трябва да спасяваме народа си! — отвръща язвително принцесата.

Тримата навлизат в мрачния тунел. Само факлата, която Артур предвидливо е взел, слабо осветява пътя и като ярка топка постепенно се отдалечава.

Зад тях минимоите махат за сбогом, а пазачите бавно затварят тежката порта. Чува се глухо тракване. Край — вратата е плътно затворена.

Кралят дълбоко въздъхва пред тази врата, която отне децата му.

— Надявам се да не срещнат сеиди! — прошепва той на Миро. — А като заговорихме за тях, какво става със затворниците? — пита кралят.

— Упорити са, но ще се справим — отвръща къртът.

 

 

Въпросните сеиди са свалили доспехите си и сега киснат в огромна вана, пълна с разноцветна пяна. Красиви минимойки правят със сламки балончета в различни форми, а други плавно се извиват в ритъма на кръшни танци. Атмосферата е топла, разнежваща и опияняваща, способна да размекне нашите две парчета гранит.

Две очарователни минимойки отиват при тях и им подават разкошни коктейли.

— Нье, нье! — извикват двамата едновременно.

Има още да киснат!