Люк Бесон
Артур и минимоите (13)

Тринайсета глава

Една друга врата, на друго място, леко се отваря.

Бабата надниква в стаята на Артур. Детето продължава да спи, сгушено в завивките. По-добре. Така ще може да го изненада. Тя блъсва вратата с крак и пристъпва в стаята с красив седефен поднос в ръце, отрупан с разкошна закуска. Слага подноса в единия край на леглото, като се наслаждава на мига.

— Закуската е готова! — тананика си Бабинка и доволно се усмихва.

Тя потупва завивките и дръпва пердетата. Ярка радостна светлина залива стаята и подноса. Сега ясно се вижда — бабчето е надминало себе си!

— Хайде, сънливецо, време е! Ставай! — подканва тя кротко и дръпва завивките. И изпищява от ужас, като вижда, че внукът й се е превърнал в куче. Но след малко, поуспокоена, разбира, че това е Алфред, който просто е спал в леглото на Артур. Кучето маха с опашка, доволно от шегата. Но бабата, изглежда, не е във възторг от този номер.

— Артур! — вика тя от площадката на външните стълби, както винаги.

Момчето, свито в ореха, не я чува. Вниманието му е погълнато от предпазния колан — опитва се да го затегне.

Бетамеш измъква от раницата си една малка бяла топка, лека като глухарче. Той силно я разтърсва и тя светва. Минимоят пуска тази красива лампа и тя се понася във въздуха, като слабо осветява кабината, както лампионите осветяват дансингите.

— Имам го само в бяло. Жалко! — казва той, сякаш говори за някаква обикновена стока.

Артур е смаян от всичко, което го заобикаля, възхитен е от това вълшебно приключение. Дори в най-хубавите си мечти не би дръзнал да си представи подобно нещо.

 

 

Транспортният служител се връща на мястото на управление, сложно като командно табло на кораб. Натиска първата ръчка. Малка стрелка се завърта върху един диск, където може да се прочете името на всяка от седемте земи, които съставляват света на минимоите. Стрелката се насочва към тъмната страна на диска и се спира върху надписа „Забранена земя“. Огромният механизъм се задвижва и леко уравновесява ореха. Артур се опитва през прорезите на черупките да види какво става навън.

— Все още не разбирам как ще пътуваме? — наивно пита момчето.

— Ами с орех! — отвръща Бетамеш, сякаш от само себе си се разбира. — Как другояче искаш да пътуваме?

Принцът разгръща една карта — виждат се седемте земи.

— Ние сме тук. И отиваме ето тук — сочи с пръст Бетамеш, като че ли става дума за пътуване до някое предградие.

Артур се навежда над картата и се опитва да разбере, въпреки невъобразимо малкия мащаб, къде се намира. Както изглежда, Некрополис е разположен близо до гаража.

— Ясно ми е! — изведнъж възкликва момчето. — Точно под резервоара с вода!

— Как така под резервоара с вода? — пита Селения, внезапно разтревожена.

— Ами, да. Всичката вода, която е необходима за къщата, се съхранява в една огромна цистерна, поставена ето тук, точно над Некрополис.

 

 

Бабинка запалва осветлението в гаража. Разбира, че е отчайващо празен. Никаква следа от Артур.

— Къде отиде? — пита тя кучето, неспособно да й отговори.

Но дори и да можеше да говори, Алфред много добре знае, че бабата никога не би му повярвала.

— Колко точно литра съдържа твоята цистерна? — пита Селения, имайки нещо наум.

— О! Хиляди и хиляди! — отвръща Артур.

Лицето на принцесата помръква.

— Започва да ми става ясно какви са плановете на онзи другия.

— На кого? — пита момчето.

— Планът на М. — отвръща му принцесата, сякаш е очевидно.

— Аха! Малтазар! — извиква Артур съучастнически.

Принцът и принцесата се вкаменяват от ужас. Момчето веднага разбира грешката си.

— Ох! — извиква то и затиска с ръка устата си.

Това име винаги носи нещастия. Глух тътен в миг се надига от недрата.

— Как можа! — крещи Селения. — Никога ли не са те учили да си държиш езика зад зъбите?!

— Аз… Безкрайно съжалявам — заеква Артур, на ръба на отчаянието.

 

 

Транспортният служител е допрял слуховата си тръба до огромен цилиндър и чува как тътенът става все по-мощен.

— Тръгване за Некрополис след десет секунди! — извиква той с цяло гърло, като слага защитните си очила.

Бетамеш измъква от раницата две розови, меки топчета.

— Искаш ли да си сложиш муф-муфи в ушите? — пита той Артур.

— Не, благодаря — отвръща момчето. Вниманието му е насочено към земята, която започва да вибрира.

— Грешиш. Това са първокачествени муф-муфи. Съвсем нови, никога не са употребявани и благодарение на самопочистващите се власинки можеш да…

Но той не довършва — Селения напъхва един муф-муф навътре в устата му.

Преди земята вибрираше, сега се тресе и Артур трябва здраво да се държи, за да не стане целият в синини.

Служителят дръпва друга ръчка. Стрелката отново се завърта около втори диск, отбелязващ мощността, и спира в червения отсек, където пише: „Максимум“.

 

 

През това време Бабинка все повече се отчайва. Обиколила е вече три пъти къщата и пет пъти градината. Нищо не открива. Ни следа, ни някакъв знак. Още веднъж застава пред входната врата и като свива длани като рупор, пак се провиква:

— Артууур!

Въпреки грохота и тласъците, Артур наостря слух. Един далечен глас го зове по име. Той се хвърля към малкия процеп, където орехът се съединява, и прави опит да разбере откъде идва звукът.

— Бабче! — неволно извиква Артур.

— Потегляме — отвръща кондукторът като ехо.

Над главата на транспортния служител автоматично се разтваря един чадър, а от земята бликва истински гейзер. Орехът кабина е бил закрепен върху автоматична водна пръскалка и силата на водната струя го запраща във въздуха. Пътешествието започва.

 

 

Кабината с тримата герои полита към небето и преминава над градината на няколко метра височина.

През процепа Артур вижда, че баба му се кани да се прибере в къщата.

— Баабчее! — вика момчето колкото му глас държи.

Селения съжалява, че не си е напъхала муф-муфи в ушите.

Бабата се обръща. Тя също е дочула един тъничък гласец отдалеч.

— Бабче, тук съм! — продължава да вика с все сила Артур, но викът му едва преминава през черупката.

Бабинка нищо не чува, нищо не вижда. Няколко мига тя гледа как автоматичните пръскалки се задействат една по една.

Бетамеш най-после успява да изплюе муф-муфа.

— Селения, те не са направени, за да се пъхат в устата — жалва се той. — Много хитро! Сега съм жаден.

— Не се тревожи, навън има достатъчно вода, ще ти стигне! — отвръща принцесата, като се опитва през една дупчица в ореха да види какво става наоколо.

— Колко време трае полетът? — пита Артур, все така впил ръце в седалката.

— Няколко секунди… ако всичко върви добре — отвръща загрижено принцесата.

— Какво означава: „Ако всичко върви добре“? — плаши се Артур.

— Ако нямаме неприятна среща!

Този път момчето има чувството, че Селения се тревожи за дреболии.

— Кого можем да срещнем във въздуха? — шеговито пита той.

— Ето него, например — отвръща принцесата и се свива на мястото си.

Внезапно изпод проливния дъжд изскача огромен бръмбар и се врязва в ореха. Ударът е толкова силен, сякаш две коли се сблъскват челно. Но в последния момент бръмбарът успява леко да промени посоката и се удря само странично. От сблъсъка орехът напълно променя посоката си, а бръмбарът, с наранено крило, стремглаво пада към земята.

В кабината цари паника. По-страшно е от земетресение.

Най-накрая орехът се приземява сред гъстата трева. Претъркулва се няколко пъти после замира.

Пътниците постепенно идват на себе си. Бетамеш вижда, че раницата му е празна — предметите са се пръснали във всички посоки.

— И сега пак ще трябва да редя раницата си! — въздиша той.

— Сто пъти ти казах — трябваше да вземеш по-малко неща! — спори Селения.

Артур въздъхва облекчено, доволен, че е здрав и читав.

— Я ми кажете, при вас винаги ли така се пътува? — шеговито пита той.

— При дълги преходи е по-спокойно — отговаря Селения.

— Охо! — казва Артур, доволен, че е избегнал най-страшното.

Селения пак поглежда през процепа.

— Ще изчакаме да спре дъждът. Сега нищо не се вижда.

Бабата все така стои пред входната врата и гледа как автоматичните пръскалки спират една по една. В настъпилата тишина се чува как тя дълбоко въздъхва, отчаяна, че не е намерила внука си.

Обръща се, влиза в празната къща и бавно затваря вратата.

 

 

— Спря. Можем да излизаме — предлага Селения.

Бетамеш почти привършва да пълни раницата си, а сестра му се опитва да отвори вратата, смачкана при удара.

— Проклет бръмбар! Изкриви ни вратата! Сега заяжда!

Артур се залавя да помогне, но нищо не се получава.

Навън един чудовищен дъждовен червей се приближава до кабината. Не го интересува ореха, а вкусните листа на глухарчето, които той е затиснал.

Червеят минава пред ореха и за беда го удря.

— Какво става пак? — пита разтревожено Артур.

— Не знам — отвръща Селения. — Но по-добре да се махаме оттук!

Тя изважда вълшебния меч и с един замах пробива ореха. Но заедно с това намушква и един от прешлените на дъждовния червей и той подскача във въздуха. Колкото и да си дълъг, не е приятно да те бодат!

Това, разбира се, е чиста случайност, но червеят го взима много навътре. Той се свива като хармоника, после изведнъж се изпъва. Ударът е мощен и точен. Орехът отхвръква на хиляди километри, тоест на милиметри. Естествено, раницата на Бетамеш отново се пръска в кабината. Орехът се търкаля ли, търкаля. Най-сетне пада в един ручей, който го повлича като лодчица, като орехова черупка, така да се каже.

На Артур му се гади.

— Добре е, когато не люлее — казва той, готов да повърне.

Водата започва да нахлува през процепите, през дупката, пробита с меча.

Селения забелязва опасността и впива очи в струйката вода, сякаш е отровна змия.

— Вода! Артур! Това е ужасно! Ще се издавим! — уплашено вика тя.

— Ужас! — приглася Бетамеш, вкопчен в сестра си.

— Къде сме? Артур, къде сме? — пита принцесата, напълно обезумяла.

— Не знам. Но няма да останем дълго — отговаря Артур и изтръгва меча от ръката й. Той размахва оръжието над главата си и с все сила удря ореха, който се разцепва точно на две половини. Всяка половина започва да плува поотделно, със Селения и Бетамеш в едната, с Артур — в другата. Лош късмет за Артур — той е в пробитата. Момчето гледа Селения с пресилена усмивка.

— Артур! Направи нещо! Помогни ни!

Момчето си мисли, че по-скоро трябва да е обратното — той да вика за помощ, защото лодката му тече. Но галантността няма граници.

— Не се тревожете! Скоро ще съм при вас! — вика им Артур, вече до кръста във вода. — Знам този ручей, той завива надясно! Ще ви настигна!

— Ручей ли? — възкликва Селения, като се пита дали Артур не й се подиграва.

— Идвам! — извиква Артур.

Той се хвърля във водата и достига някак си до брега.

— Това момче наистина е лудо! — заявява Бетамеш, като гледа как плува приятелят му.

Артур успява да се изкатери по брега и веднага изчезва във високите треви.

Селения и брат й се притискат един до друг, за да надвият страха си.

— Не искам да умра! — хленчи Бетамеш с треперлив глас.

— Всичко ще се оправи, не се тревожи — отвръща Селения, галейки го по главата.

— Мислиш ли, че ще ни зареже? — пита брат й.

Селения за миг се замисля.

— Не познавам добре човеците, за да мога да ти отговоря. Но според това, което знам… има голяма вероятност да стане така.

— Не! — уплашено извиква принцът.

— Освен ако… е влюбен — добавя Селения, сякаш изтъква най-невероятното предположение.

Артур тича с всички сили, прескача клони, тъпче треви, избягва разни насекоми. Никакви препятствия не го спират, дори този мравуняк — минава смело през него, като че ли това е любимото му занимание през почивните дни.

Бетамеш все по-силно се притиска до сестра си.

— Господи! Направи така, че Артур да се влюби в сестра ми, толкова е сладка! Моля те!

Артур тича като луд, като заслепен от любов, тича, сякаш от това зависи животът му.

Няма съмнение, че момчето е влюбено. То се изтръгва от тази малка джунгла и се изкатерва по стръмния склон.

На завоя се показва ореховата черупка с нейните пътници.

Бетамеш забелязва Артур и го сочи с пръст:

— Селения, той е влюбен! — радостно вика той.

— Не си въобразявай! — укротява ентусиазма му принцесата.

 

 

За късмет Артур не чува разговора им. Той се спуска към реката, стъпва за опора върху един камък и полита във въздуха. Скок на световен шампион! Биха го показали на забавен кадър във вечерните новини! А приземяването — в скечовете.

Артур тупва на дъното на черупката и събаря приятелите си, както топка събаря кеглите.

— Извинявайте — казва той, разтърквайки главата си.

— Любовта дава криле — шепне Бетамеш, като си разтърква гърба.

— Виждате ли? Не ви изоставих! — почти гордо казва Артур.

— Чудесно! Вместо да умрем двама, ще умрем трима! — прекъсва го принцесата.

— Никой няма да умре, Селения. Нима ще се уплашите от едно ручейче? — учудва се момчето.

— Това не е никакво ручейче, Артур. Това е буйна река, а там, накрая, са Дяволските водопади — крещи насреща му принцесата.

Артур се взира в надолното течение. Наистина се чува глух тътен, сякаш идещ от ада. Влагата бързо се увеличава. Почти сто процента. И обгръща всичко.

— Аз… не знаех, че така се казват — заеква Артур.

Грохотът на водопадите става все по-силен и те постепенно се показват. Толкова са страховити, че напълно оправдават името си. И толкова мощни, че в сравнение с тях Ниагара прилича на капкомер.

Артур замръзва на място. А лодката си върви.

— Така. Хрумва ли ти нещо, преди да умреш? — подхвърля Селения, като го смушва с лакът.

Артур сякаш изведнъж се пробужда. Оглежда се наоколо и напряга мисълта си. Някакъв дънер се е заклещил напреко на течението, точно пред водопадите.

— Нямаш ли въженце в ножчето си, нали е с триста функции? — пита той Бетамеш.

— Не. Това е малкият модел.

Артур оглежда Селения от глава до пети.

— Измислих нещо! Остави ме да го направя — казва й Артур и започва да развързва корсажа й.

— Той наистина е влюбен — прошепва принцът.

Селения перва силно Артур по ръката.

— Като ще мрем, не си мисли, че всичко ти е позволено! — казва тя с достойнство.

— Ама не, аз… такова… не е каквото си мислиш! — възразява момчето, притеснено от недоразумението. — Връзките ми трябват, за да направя въже. За да се изкатерим ей на онова дърво. Това е единственото ни спасение.

Селения се колебае, после се съгласява. Артур издърпва наведнъж шнурчето и го прибира. Селения кръстосва ръце, за да придържа корсажа. Принцесите са длъжни да спазват благоприличие.

Артур грабва вълшебния меч и сръчно завързва шнурчето около дръжката.

— Бетамеш на едно, Селения на две! Трябва да действаме много бързо, ще имаме само няколко секунди — нарежда Артур, размахвайки меча си.

— Сигурен ли си в това, което вършиш? — тревожи се Селения.

— Ами… ще бъде по-трудно, отколкото със стреличките! — отвръща той, целейки се в дървото.

Момчето се прицелва и мята меча с всичка сила.

Острието цепи въздуха, следвано от нишката на Ариадна. Прилича на ракета.

Мечът се забива точно в средата на дървото.

— Ура! — извиква Артур и вдига победно ръце.

Двамата му приятели го гледат, смаяни от този жест — доста елементарна гимнастика, според тях.

Ореховата черупка бързо застава вертикално на дънера.

— Готви се, Бетамеш! — вика Артур.

Още нехванал шнурчето, и Бетамеш вече е стъпил на главата му и се катери по въженцето като маймунка.

Артур се крепи както може в тази черупка, готова всеки миг да отплува.

Принцът се изкатерва на дънера и на четири крака стига до твърдата земя.

— Твой ред е, Селения! — опитва се да надвика оглушителния рев на водопада момчето.

Принцесата не помръдва. Стои като хипнотизирана от тази кипяща вода, готова всеки миг да я погълне.

— Селения! Побързай! Няма да издържа дълго! — крещи Артур, като едвам удържа с две ръце да не изпусне въжето, а с краката си — лодката.

Селения се окопитва. Започва да се катери, но кракът й стъпва върху лицето на Артур.

— … айде… еения… качай!… — фъфли момчето, затиснато под обувката.

Селения се изкатерва до горе и се опира на меча, забит почти хоризонтално.

Артур е на края на силите си и пуска черупката, която мигом отплува. Вкопчен във въжето, лашкан и люшкан, той едва успява да се задържи над водата.

Черупката лодка стремително пада от Дяволския водопад. Представяте ли си какво щеше да стане с Артур и приятелите му!

Селения върви по дънера и предпазливо стъпва на твърда земя.

С последни сили момчето също се добира до дървото. То се отпуска за малко, за да си поеме дъх.

Принцесата се е отдалечила. Седнала е на един клон, виснал точно над малко езерце — спокойно и гладко. Бетамеш също не е далеч и изстисква ризата си. Артур взема забития в дървото меч и се насочва към Селения.

— Добре ли си? — пита той.

— Ще съм по-добре, когато ми върнеш шнурчето — отговаря тя, все тъй скръстила ръце на гърдите си.

Артур обръща меча и започва да развързва възела на шнура.

— Никога през живота си не съм бил толкова уплашен — признава Бетамеш, доволен, че чувства отново твърда земя под краката си.

Селения повдига рамене, сякаш да омаловажи случилото се.

— Чудо голямо! Само малко вода… Какво толкова… — подхвърля тя, явно напук.

Но този път небето решава да я накаже — клонът, на който седи, изпращява и нашата принцеса пада в езерото.

— Помощ! Артур! Не знам да плувам! — вика тя силно уплашена, размахвайки неумело ръце, като новоизлюпено птиче.

Момчето слуша само сърцето си, скача на пречупения клон и оттам се хвърля право във водата, с главата напред. За беда дъното е съвсем плитко и нашият герой много силно удря главата си.

— Той наистина е влюбен — шепне Бетамеш, който страда заради приятеля си.

Артур се надига, стиснал главата си с ръце. Водата му стига до коленете.

Принцесата продължава да пляска с крака и ръце.

— Но… Селения! Няма много вода, погледни! Плитко е!

Селения постепенно се успокоява и усеща, че краката й опират в дъното. За миг тя се колебае, после се изправя — водата стига до глезените й.

— Хм, само малко вода, какво толкова — дразни я Бетамеш, винаги готов да си върне за обидата.

— Мога ли да си получа шнурчето? — настоява Селения, силно засегната.

Тя го измъква от ръцете му и се обръща, за да не я гледат.

— Все пак той два пъти ти спаси живота за един ден! — отново се обажда Бетамеш, винаги готов да раздуха огъня.

— Всеки благородник би постъпил така на негово място — отвръща принцесата. Вижда се, че продължава да се инати.

— Да, но… смятам, че заслужава поне едно „благодаря“ — настоява на своето Бетамеш.

Артур му прави знак да престане да се разправя. Предпочита да не бъде център на внимание. Почестите винаги го притесняват.

Но принцът настоява. Той много обича да дразни сестра си, особено когато знае, че ще я заболи.

Селения нанизва шнурчето и се запътва към Артур, а той — да можеше, би потънал вдън земя. Тя застава пред своя спасител и изтръгва меча от ръката му.

— Мерси — изрича сухо принцесата и като му обръща гръб, се отдалечава.

Бетамеш се усмихва и повдига рамене.

— Такива са принцесите! — казва той на Артур, който вече е разбрал — по-лесно е да се справиш с буйна река, отколкото с капризите на едно момиче.