Люк Бесон
Артур и минимоите (16)

Шестнайсета глава

Един метален капак се отваря в склона на хълма. Бръмбарът се извива назад и се приготвя да изпразни съдържанието на коша в черната дупка, която странно прилича на кофа за боклук.

— Това ли е твоето сигурно място? — пита Бетамеш, разтревожен от предстоящите събития.

Десетината „хармоники“ хаотично падат в черната дупка. Просто не смеем да си представим какво ще стане с нашите герои.

„Хармониките“ се търкулват по земята и накрая спират. Повече нищо не помръдва. Тишината се възцарява отново. Тревогата също.

— Той каза да не мърдаме оттук. Значи ще мируваме и ще чакаме да дойде да ни вземе! — властно заявява Селения.

Една автоматична ръка изведнъж сграбчва „хармониката“ и я поставя вертикално, с отвора нагоре. Късчето сламка веднага потегля върху подвижна лента. Нашите приятели не знаят как да се задържат, толкова пъти скривалището им се преобръща и търкаля. Механичната ръка продължава да действа и нарежда всички „хармоники“ върху подвижната лента, която ги отнася.

След известно разстояние друга машина слага по една светеща топка в средата на всяка „хармоника“, като вътрешна корона. Нашите герои едва успяват да избегнат да не ги „коронясат“ и тях.

„Хармониката“ им сега свети с оранжева светлина и постепенно започваме да разбираме за какво ще служат тези предмети.

Още една машина — последната — хваща сламените парчета и ги закача върху дълга жица. Получава се великолепна гирлянда от шарени фенерчета.

Кабелът се проточва още и още и очертава кръг около танцувална зала. Всъщност тази зала представлява плоча 33 оборота, сложена върху стар грамофон, и на нея са разположени и барът, и дансингът. Меката светлина от фенерите придава на това място по-задушевна и по-благоприятна за срещи атмосфера. За тази цел предвидливо са наслагани много масички. Вдясно се вижда дръжката на грамофона със сапфирената игла и дисководещият. Вляво — огромният бар, който работи с пълна пара. Половината от посетителите явно са сеиди от вражеската армия.

Артур и неговите приятели наблюдават този странен нощен клуб, все така вкопчени в своя фенер.

— Няма дълго да издържа така — казва момчето на края на силите си.

— Наистина ли искаш да слезеш? — пита Селения, сочейки с нослето си нова група сеиди, която нахлува в бара.

— Ще се задържа още мъничко — отвръща Артур, след като размисля.

Куломасаят се появява на дансинга, но откъм служебния вход. Следва го шефът му — по-висок, по-набит и с повече плитчици.

Кулът вдига очи и се взира във фенерите, оглежда ги един по един, в търсене на бегълците. Лесно се откриват в прозрачния фенер, заловени за вътрешната стена, застинали в различни смешни пози.

— Чудесно. Можете да скачате — казва им усмихнато кулът.

Изчерпал всичките си сили, Артур веднага тупва на пода. Надига се, малко смутен, но Селения пада в ръцете му, следвана от брат си, който пада в нейните ръце. Артур се задържа за секунда, глупаво усмихнат, прегърнал двата товара, после краката му се подгъват и тримата рухват на земята.

— Тези ли са тримата наемници, които сеидите търсят под дърво и камък? — със съмнение пита здравенякът.

— Аз… сигурно съм бил малко замаян — признава кулът.

— Нали знаеш, че трябва да се пушат корените, а не цялото дърво.

— А, така ли? — пита работникът пообъркан.

— Така. А сега дим да те няма. Аз ще се заема с тях — казва шефът.

Куломасаят изчезва, обзет от съмнение, докато нашите герои се изправят на крака. Шефът изведнъж се променя и на лицето му грейва усмивка, достойна за търговец на килими.

— Приятели, добре дошли в ДЖАЙМАБАР КЛУБ! — казва той, разтваряйки обятия и ухилен до уши.

Някакъв рахитичен комар слага четири чаши на масата.

— Огнен сок за всички — подхвърля шефът явно по навик.

— Сокче? Наливай! — радостно подскача Бетамеш.

Барманът пъхва хоботчето си с четири окончания направо в чашите на новите си клиенти. Оттам излиза под налягане червена течност, пени се, дими и накрая се запалва.

Шефът духва върху пламъка, както се издухва бирената пяна и вдига тост с чаша в ръка:

— Да живеят Седемте земи!

Всеки угасва чашата си и я вдига. Шефът гаврътва наведнъж съдържанието, същото правят Селения и Бетамеш. Артур не помръдва. Той иска първо да види ефекта от питието.

— Ох, добре ми дойде! — казва принцът.

— Утолява жаждата — добавя принцесата.

— Това е любимото питие на децата ми — обяснява шефът.

И тримата се обръщат към Артур, който още нищо не е пил. Още малко и подигравките ще започнат да се сипят.

— За Седемте земи! — казва момчето със свито сърце.

Артур глътва питието наведнъж. А не биваше. Лицето му става тъмночервено, като цвета на отлежало вино. Току-що е погълнал смес от лют пипер и уиски. Сякаш е близнал разтопена лава. От момчето излиза пара, като че ли е прекарало дванайсет часа в сауна.

— Наистина… утолява жаждата! — едва произнася то, почти загубило гласа си.

Бетамеш обира с пръст остатъка от дъното на чашата и го облизва.

— Има лек вкус на ябълка — казва той като познавач.

— Освен ябълки, има и друго — уточнява Артур, останал без глас.

Група сеиди се настаняват недалеч от тях. Те се оглеждат наоколо, сякаш търсят нещо или някого. От страх Селения се свива, за да стане незабележима.

— Не се бойте — успокоява я шефът, — тия вербуват войници. Използват слабостта на някои клиенти, за да ги накарат да се запишат в сеидската армия. Но щом сте с мен — няма страшно.

Нашите приятели леко се отпускат.

— Как става така, че сеидите още не са нападнали народа ви, както направиха с всички, които живеят по Седемте земи? — пита със съмнение принцесата.

— О, много просто — отвръща шефът. — Ние произвеждаме деветдесет на сто от корените за пушене. Сеидската армия не може да издържи и ден без корени! Понеже само ние знаем как да ги приготвяме, те не ни закачат.

Селения продължава да се съмнява в този род дейност.

— А от кое дърво са вашите корени?

— Зависи. Липа, лайка, върбинка… Само естествени продукти — заявява събеседникът й с усмивка, която озадачава. — Искате ли да опитате? — най-любезно предлага той, както змията е предложила да опитат вкуса на ябълката в рая.

— Не, благодаря, господине.

— Приятелите ми казват Макс — отвръща шефът с усмивка, разкрила сякаш не трийсет и два, а цели трийсет и осем зъба. — А вие как се казвате?

— Аз съм Селения, дъщеря на император Сифрат дьо Матрадой, петнадесети в династията, Владетел на Първата земя.

— Ауу! — изревава шефът, правейки се на изненадан. — Ваше Височество! — добавя той и се навежда, за да й целуне ръка.

Селения дръпва ръката си, за да представи спътниците си.

— Това е моят брат, Саймоно дьо Матрадой дьо Бетамеш. Но може да му казвате Бета.

Артур е достатъчно пийнал, за да се представи сам.

— А аз съм Артур. От Артурови. Защо нарязахте всичките ми сламки? — пита той направо, понеже алкохолът е развързал езика му.

— Бизнесът си е бизнес! Сеидите поискаха да ги почистим и да ги насочим към Черната река, тя води направо в Некрополис.

 

 

Щом чуват това название, нашите трима герои трепват, изпълнени с надежда.

— Тъкмо там искаме да отидем. Можете ли да ни помогнете? — пита принцесата без увъртания.

— И таз добра! По-кротко, принцесо! Билетът до Некрополис е еднопосочен! Защо ви е да ходите в това пъклено място? — пита началникът.

— Трябва да унищожим М., преди той самият да ни унищожи.

— Само това ли? — пита Макс леко изненадан.

— Само това — отвръща Селения, по-сериозна от всякога.

Макс има за какво да се тревожи.

— А защо М. иска да ви унищожи? — пита той, любопитен по рождение.

— Това е дълга история — отговаря принцесата. — С една дума — след два дни ще трябва да се омъжа и да наследя трона на баща си. М. Прокълнатия е на друго мнение. Той знае, че щом аз поема властта, повече никога не ще може да завладее страната ни. Такова е предсказанието.

Макс е силно заинтригуван, особено от онази част, в която се говори за сватба.

— И… как се нарича щастливият избраник?

— Не знам. Още не съм го избрала — отговаря малко надменно принцесата.

 

 

Макс си дава сметка, че му се удава сгоден случай да се вреди, и устните му се разтеглят в такава широка усмивка, че едва ли би могла да бъде искрена. Артур долавя хитруването.

— Я по-полека, приятел! — намесва се той, като бутва Макс с ръка. — Ние имаме мисия. И още не сме я изпълнили.

— Точно затова заслужавате да се поотпуснете, преди да тръгнете. Джак! Дай ни по още едно. Аз черпя! — заявява шефът, за голяма радост на Бетамеш.

Докато барманът бърза да налее чашите, Макс отива при диджея, застанал до дръжката на грамофона.

— Ийзилоу, я ми завърти тази шашма! — нарежда му припряно шефът.

Диджеят Ийзилоу веднага се навежда зад грамофона и събужда двамата куломасаи, заспали върху корените за пушене.

— Ставайте, момчета! Дайте ток! — нарежда им Ийзилоу.

Двамата пушачи се надигат едва-едва и се протягат, сякаш са гумени.

Те отиват до една огромна батерия от волт и половина и я търкалят до гнездото й. Щом я наместват, прожекторите светват и се кръстосват над дансинга. Плочата на 33 оборота се завърта и Ийзилоу пуска сапфирената игла върху избраната от него песен. Като че ли се намират в американски бар.

Макс се навежда към Селения, по-изкусителен от когато и да било.

— Ще ми разрешите ли този танц? — пита той учтиво, като истински джентълмен.

Селения се усмихва, Артур — не.

— Чака ни дълъг път, Селения. Трябва да тръгваме — подхвърля той, разтревожен от съперничеството.

— Пет минути развлечение никому не са навредили — отвръща принцесата и приема предложението не само от желание да потанцува, но и за да подразни Артур.

 

 

Макс и Селения отиват на дансинга и започват бавен танц.

— Бета, направи нещо — настоява Артур, ревнив като мюл-мюл.

Вместо отговор Бетамеш изгълтва наведнъж коктейла си.

— Какво искаш да направя? — пита той, като хълца. — След два дни тя става на хиляда години. Вече е голяма.

Артур е ядосан. Бетамеш оглежда посетителите на бара и забелязва един куломасай с нож на колана.

— Но това е моето ножче! — извиква принцът. — Ще му дам да се разбере на тоя крадец!

Бетамеш става, гаврътва мимоходом коктейла на сестра ги и с решителна стъпка се насочва към бара.

Артур остава сам, отчаян и съкрушен. Изведнъж той грабва чашата си и на свой ред я изпразва. За да изпадне по-бързо в забрава.