Люк Бесон
Артур и минимоите (17)

Седемнайсета глава

Макс се опитва да се притисне още повече до Селения, но тя учтиво го удържа на разстояние. С крайчеца на окото си забелязва, че Артур е смутен, и това я развеселява. Такива са момичетата.

— Знаете ли, няма да е лесно да си намерите съпруг за два дни — обяснява й Макс, който пуска в ход ухажването. — Но ако искате, мога да ви помогна…

— Много мило, но ще се справя и сама — отвръща принцесата, която ужасно се забавлява.

— Обичам да помагам. Това ми е в кръвта. А и моментът е подходящ — засега е спокойно, имам само пет жени.

— Пет жени?! Че това изисква огромен труд от ваша страна! — преструва се на разтревожена Селения.

— Обичам да се трудя — уверява я шефът. — Мога да работя ден и нощ, седем дни в седмицата, без умора!

Артур е като смазан на масата, с поглед, вперен в неговата принцеса, която танцува с друг.

„… Изобщо тя е прекалено голяма за мен — казва си той, напълно обезсърчен. — Хиляда години! А аз съм само на десет! Какво ще правя с такава старица?“

Някакъв сеид вербуван сяда на масата срещу него и му отнема възможността да вижда принцесата си.

— Как може такова хубаво момче като теб да стои пред празна чаша? — казва сеидът с усмивка на ловец, който е попаднал на следа.

— Трябва да е празна, за да се напълни — отговаря Артур, размекнат от алкохола.

Сеидът пак се усмихва. Жертвата е в ръцете му.

— Сече ти пипето. Чудесно! — не пести комплиментите сеидът. — Усещам, че двамата ще се разбираме добре.

И без дори да се обръща, щраква с пръсти:

— Джак, налей по още едно!

Бетамеш застава пред бара и разтърсва за раменете крадеца на ножчето, а той разлива питието си.

— Ей, ей, какво те прихваща? — пита нервно куломасаят.

— Това е моето ножче! Ти си ми го откраднал! — възмущава се Бетамеш, освирепял като питбул. — Ножчето е мое! Получих го за рождения си ден!

Куломасаят изпъва ръка, за да държи момчето на разстояние.

— Е, кротко, мърморко!… Ами ако и моето ножче е като твоето?

— Това си е моето! Сигурен съм! Ще го разпозная сред хиляди други. Дай си ми го! — настоява Бетамеш.

Един сеид се приближава към тях с решителна крачка. Личи си, че е с по-висок чин.

— Проблем ли има? — пита военният, надут като ефрейтор.

— Не, всичко е наред — отвръща убедително куломасаят, станал мек като памук.

— Не, нищо не е наред! — възразява Бетамеш. — Той ми открадна ножчето!

Крадецът започва да се хили, сякаш си разправят шеги.

— Това хлапе ни разиграва. Оставете ме да ви обясня, капитане.

Куломасаят като фокусник измъква две пури.

— Малко да попушите? — предлага хитрецът.

Сеидът се колебае, но не издържа дълго, повдига забралото на шлема и открива лицето си. За първи път може да се види лицето на един сеид, обикновено винаги закрито от каската. И веднага си казваш, че е по-добре никога да не си го виждал! Главата на сеида е гола, без нищо. Няма коса, няма вежди, няма уши, няма устни. Лицето е почти кръгло и съвсем гладко, като заоблен от вековете камък. Един камък, изпъстрен с петна, прояден от болести. В червените очички почти няма живот, като очи, които са видели много воини. С две думи — да не го погледнеш!

Сеидът грабва пурата и я пъхва в устата си. Куломасаят му пали огънче с жест на умел професионалист. Сеидът поема дълбоко дима, после се ухилва така, че тръпки те побиват.

Бетамеш е разтревожен. Нещата няма да се завъртят в негова полза.

През това време Макс е успял да скъси разстоянието с няколко сантиметра и да се притисне до Селения.

— Е, какво ще кажете за моето предложение? — пита шефът, търсещ начин да доведе нещата докрай.

— Предложението ви е приятно, но женитбата е нещо важно. Не може да се взема решение ей така, без да се мисли — отвръща Селения, сякаш си играе на котка с мишка.

— Тъкмо затова ви предлагам да пробвате. Един сеанс за сметка на заведението. Ще видите: щом опитате, ще ви хареса.

Селения тихичко се изсмива — такова самочувствие я забавлява.

Тя хвърля съучастнически поглед към Артур, но нейният спътник вече не я гледа. Той е забил нос в договора, който има намерение да подпише. Сеидът вербуван му подава писалката си. Артур гледа чашата в едната си ръка и пурата в другата. Решава да започне от чашата и изпива огненото питие, без дори да мигне. Оставя чашата и със свободната си ръка грабва писалката. За по-лесно и по-бързо сеидът услужливо пъхва договора току под перото. Артур се готви да подпише, но ръката на Селения го спира.

— Извинете, но… бих искала да танцувам с него за последен път, преди да поеме друг ангажимент, освен към мен.

На сеида никак не му харесва такъв развой на събитията, но Селения завежда Артур на дансинга и се сгушва в прегръдката му.

— Много мило, че ми подаряваш този танц — казва й Артур, глупаво усмихнат.

— Даваш ли си сметка какво щеше да подпишеш? — Пита Селения, по-ядосана от когато и да било.

— Не, не съвсем. Но какво значение има? — отвръща Артур, замаян от алкохола.

— Така ли мислиш да ме привлечеш? Смяташ ли, че ще се омъжа за човек, който пие, пуши и танцува като дърво?

На Артур му трябват няколко секунди, докато проумее казаното. Той се поизпъва и прави опит да стъпи здраво на краката си, които никак не го слушат. Селения се усмихва, като вижда с какви нечовешки усилия приятелят й се бори с влиянието на алкохола.

— Така е по-добре — заключава тя.

 

 

Ийзилоу гледа двойката отдалеч.

— Ще се оставиш да те мине това джудже, така ли? — пита той Макс, който ги наблюдава.

— Малко конкуренция никому не е навредила отвръща Макс усмихнато, без да е разтревожен.

На Артур малко му просветва. Танцът става по-задушевен. Той се решава да попита:

— Ти мислиш ли, че… мога да се надявам… въпреки разликата в годините?

Селения започва да се смее с глас.

— У нас годините се броят според цъфтежа на царското цвете „селения“. Нарекли са ме на него.

— Така ли? Ами тогава… Аз на колко съм години?

— Почти на хиляда, като мен — отвръща принцесата. Явно й е страшно забавно.

Артур изпъчва гърди, горд, че изведнъж е станал пълнолетен. Иска му се да зададе хиляди въпроси.

— А преди… била ли си момиченце като мен? Искам да кажа, че аз съм момче, а ти… била ли си момиче като другите, от моята махала?

— Не. Родена съм такава, каквато съм — малко объркана от въпроса отвръща Селения. — И никога не съм била отвъд Седемте земи.

В гласа й се долавят нотки на съжаление, но тя сигурно никога пред никого няма да го признае.

— Бих искал някой ден… да те отведа в моя свят, там, където аз живея — признава момчето, натъжено от мисълта да се раздели с нея, ако ще и след хиляда години.

Селения е все по-смутена.

— Защо не? Може и това да стане — отвръща тя небрежно, сякаш да омаловажи значението на техния разговор. — Но дотогава, припомням ти, че имаме да изпълняваме мисия… Некрополис ни чака!

Името на града отеква в съзнанието на Артур и действа по-добре от отрезвително лекарство.

Сеидът вербуван съзнава, че е изгубил клиента си, и се запътва към бара в търсене на нова жертва. Той минава покрай Бетамеш, все още в спор с крадеца и началството му. Куломасаят разтяга локуми и се прави на голям турист.

— … и изведнъж се спъвам в един нож, забит в земята! Естествено, веднага си помислих, че е капан.

Сеидът се хили, с дробове, пълни с дим.

— Тази си я бива! — прихва военният, без сам да знае какво има предвид — шегата или пурата.

Бетамеш въздъхва, съвсем отчаян. Няма как да си върне ножчето, което сеидът премята в ръце.

Агентът вербувач лесно омотава две нови жертви, твърде пияни, за да се съпротивляват. Селения гледа как се отдалечават. Тогава й хрумва идея.

— Мисля, че ако проследим тези вербувачи, ще се озовем за нула време в Некрополис.

Артур е съгласен и поема нещата в свои ръце.

— Права си! — изкрещява той. — Ще сме там за нула време! Това е нашата мисия! — продължава въодушевено момчето, под напора на патриотични чувства и… на остатъка от алкохола. — Щом стигнем там, ще намеря дядо, ще открия съкровището и накрая така ще ритна проклетия Малтазар, че ще ме запомни!

Щом това име отеква във въздуха, всичко живо замръзва на място, сякаш земята престава да се върти. Ийзилоу хваща плочата и спира музиката. Двайсетина сеиди вперват очи в бъдещия труп, който е имал блестящата идея да произнесе забраненото име.

Офицерът спуска забралото, но шлемът веднага започва да дими, защото той не е угасил цигарата си.

— Ей че съм…! — смутено възкликва Артур, осъзнал грешката си.

— Не знам дали от теб ще излезе добър принц, но засега ти наистина си цар на гафовете — подхвърля му Селения, гледайки го с упрек.

Макс се ухилва.

— Май става напечено… — радва се той. — Шоуто започва!

Кимва към Ийзилоу и диджеят пуска плочата, после ритва сапфирената игла. Отново се чува музика: от филма „Имало едно време на Запад“.

Сеидите приближават вкупом към двойката, която отстъпва. Ще има патаклама в бара!

— Артур, давам ти три секунди, за да изтрезнееш напълно!

— Да, ясно! Но… как се изтрезнява за три секунди?

Селения с все сила му удря шамар. Вид отрезвител, нежелан за всекидневна употреба. Артур разтърсва глава. Зъбите му се клатят.

— Мерси! Мина ми.

— Чудесно! — извиква тя, като вади меча от ножницата.

— А аз с какво ще се бия? — тревожи се Артур.

— С молитви.

Селения заема отбранителна позиция, а плочата, както се върти, ги отвежда при Макс и диджея.

— Ей, малкият!

Шефът измъква отнякъде меч и го хвърля в движение на Артур.

— Благодаря, господине — отвръща учудено момчето.

— Хайде, накарай ги да затанцуват! — обръща се Макс към своя диджей и той избутва иглата към друго парче. Този път е от филма „Уестсайдска история“.

Артур заема позиция до Селения, а сеидите в разгънат строй се канят да обкръжат двойката.

Бетамеш следва сеида, който е взел ножчето му, и любезно го съветва:

— Ако натиснете седемдесет и петото копче, ще се покаже сабя лазер. Класически модел, но действа безотказно.

— А, така ли? Благодаря, малкият — отвръща сеидът, все така напушен.

Офицерът натиска седемдесет и петото копче и чудовищен пламък обгаря шлема му и всичко в него, което ще рече — не кой знае какво. Тялото на сеида не помръдва, но главата се превръща в пепел. Бетамеш си взема ножчето от ръцете му.

— Хиляди извинения. Сбърках. Май беше обратно. Петдесет и седмото.

Бетамеш натиска петдесет и седмото копче и от ножчето изскача сабя лазер, синкава като стомана.

— Така е по-добре — казва си принцът.

Като виждат лазера, другите сеиди се разпръсват и Бетамеш в миг застава до Селения и Артур.

Ето ги отново събрани, но по-скоро за лошо, отколкото за добро.

Всеки с меч в ръка, опрели един в друг гърбовете си, те образуват един заплашителен триъгълник.

Изведнъж сеидите надават прословутия си боен вик и битката започва.

Ийзилоу слага ръкавиците си с изрязани пръсти, хваща края на плочата и започва да стърже по нея. Мелето е озвучено по-добре от брейк-данс.

Селения смело и ловко върти меча, с изящество и умения на истински рицар. Бетамеш с лекота борави с оръжието си и поваля противниците като кегли за боулинг.

Артур няма много опит, но е достатъчно бърз, за да избегне ударите. Той вдига меча, за да отблъсне нападението, но сеидът срещу него прави оръжието на парчета.

Макс се прави на разочарован.

— О, горкото момче! Кой му е дал толкова лош меч?! — пита той с лицемерно съчувствие.

Ийзилоу поглежда към него и двамата гадняри започват да се кискат като чакали.

Артур тича по грамофонната плоча, избягвайки ударите, които се сипят от всички страни. Той се скрива от другата страна на сапфирената игла. Сеидите не успяват да го хванат — гъвкав като змиорка, той непрекъснато им се изплъзва и те се удрят постоянно в грамофонната глава, която подскача по браздите на плочата със стържещ звук, както в най-добрите хип-хоп парчета.

— На това момче ритъмът му е в кръвта — признава шефът като познавач.

Трима сеиди застават пред Бетамеш, въоръжени също с лазерни саби.

— Трима срещу един! Не ви ли е срам? Много добре, ще утроя мощността.

Бетамеш натиска някакво копче, но то премахва лазера и на негово място изскача букет цветя.

— Красиво е, нали? — подхвърля той, смутен от грешката си.

Сеидите ревват и се спускат към принца, който хуква да бяга. Хвърля се под една маса, където вече се е скрил Артур.

— Мечът ми не става за нищо — възкликва Бетамеш, търсейки нужното копче.

— Моят също — отвръща Артур, размахвайки дръжката — само тя му е останала.

Някакъв сеид се доближава до масата и с един удар на лазерната сабя я разцепва на две.

Двамата приятели се търкулват на две страни по пода.

— За сметка на нашите, неговата действа безотказно — подхвърля Артур, силно разтревожен от все по-силния натиск.

Бетамеш нервно върти ножчето в ръце, докато най-накрая от него не изскача ново оръжие — мехуромет. Това е съвсем мъничка тръбичка, която прави сапунени мехури — по сто в секунда! Много бързо се образува сапунен облак, не е застрашителен, но е много удобен, за да се скриеш в него.

Сеидите бързо загубват следите на двамата бегълци. Това ги вбесява и те започват напосоки да разсичат въздуха със сабите си, но успяват да спукат само по няколко красиви разноцветни мехурчета.

Селения се справя с един нападател, после коленичи, вдигнала меч над главата си, за да отблъсне атаката на друг. Тя ловко измъква от калъфа ножа, прикрепен под коляното му, и го забива в ходилото му. Сеидът изревава от болка, без да може да помръдне.

— Хей, внимавай, да не ми повредиш плочата! — извиква нервно шефът.

Артур изпълзява на четири крака от сапунения облак и се блъсва в раницата на Бетамеш, после в краката на един сеид. Нападателят вдига меча си бавно-бавно, за да вкуси от удоволствието на разправата.

Артур усеща, че е загубен. Той грабва няколкото топчета, търкулнали се от раницата, и ги мята по краката на сеида, съвсем напосоки. Топчетата могат или да го спасят, или да прекратят страданията му. И в двата случая — нищо не губи, само печели.

Стъклените топчета се пръсват в краката на сеида, но той е прекалено глупав, за да прояви любопитство.

Изведнъж, за по-малко от секунда, сякаш някой махва с магическа пръчка, пред нападателя изниква разкошен букет от екзотични цветя, по-висок от самия него.

— О-о-о, цветя! Колко мило — възхищава се той, пляскайки с ръце. И като заобикаля букета, тръгва към момчето, което отстъпва, пълзейки.

— Ще ги сложа на гроба ти — казва нападателят и вдига меча.

Злобата го заслепява. И той изобщо не забелязва как зад гърба му огромното месоядно цвете лакомо разтваря паст.

Красивото растение щраква челюсти и половината от сеида мигом изчезва. После цветето започва бавно да дъвче. Другата половина е застинала неподвижно, като че ли в очакване да я излапат за десерт.

Артур гледа втрещен това чудовищно цвете, което преглъща хапката си и яко се оригва.

— Да ви е сладко! — казва той отвратен.

 

 

Бетамеш пак натиска някакво копче — този път трябва да уцели! Вече са го заобиколили трима сеиди, които не се шегуват.

От ножчето изскача лазер с три остриета. Принцът възвръща усмивката си и гордо размахва оръжието. Тримата сеиди се споглеждат, после всеки един натиска с пръст лазера си и от него изскачат по шест въртящи се остриета. Бетамеш се вцепенява.

— Това някакъв нов модел ли е? — пита той учтиво, правейки се на заинтиригуван. Сеидът срещу него кимва утвърдително, но в същото време с все сила удря оръжието на принца и то отхвръква във въздуха. Ножчето се сгъва, пада и се плъзва по пода, но някакъв крак го спира. Крак на сеидски войник, обут в ботуши четирийсет и осми номер, опръскани с кръв.

Ийзилоу хваща плочата и постепенно я спира. Дансингът престава да се върти. Бойните действия се прекъсват. Гробна тишина в чест на господаря Даркос. Принцът на Мрака. Синът на Малтазар.

Нашите трима герои отново се събират. Макс изглежда неспокоен.

Даркос прилича на сеид, но има по-внушителен вид и много по-страшни доспехи. Въоръжен е по-добре от военен самолет. В Седемте земи няма оръжие, което да не притежава. Освен, може би, това ножче, което затиска с крака си. Той бавно се навежда и го вдига.

— Е, Макс, правим купон, а не каним приятелите си, така ли? — подхвърля Даркос уж на шега, въртейки ножчето в ръце.

— Без специален повод — отговаря Макс и се усмихва, за да прикрие страха си. — Всичко е импровизирано, за да привлечем новите клиенти.

— Новите ли? — престорено се учудва сеидът. — Я да ги видя!

Войниците се отдръпват към края на дансинга и откриват тримата герои, притиснати плътно един до друг.

Докато върви към тях, Даркос разпознава принцесата и самодоволно се усмихва.

— Принцеса Селения?! Каква приятна изненада! — възкликва той, преди да застане пред нея. — Как е възможно височайша особа като вас да попадне на такова място в такъв късен час?

— Дойдохме да потанцуваме — отвръща тя с достойнство.

Даркос се хваща за думите й.

— Ами тогава да танцуваме — казва той и щраква с пръсти.

Сеидът повдига дръжката, насочва сапфирената игла и от грамофона започва да се лее бавна мелодия.

Даркос се покланя с лек реверанс и протяга ръка.

— По-скоро ще умра, отколкото да танцувам с вас, Даркос — с най-обикновен тон казва принцесата. Но и атомна бомба се активира с най-обикновено копче.

Сеидите, неспокойни, се отдръпват още повече. Винаги има тежки последици, когато някой обиди Даркос, особено пред всички.

Принцът на Мрака се изправя от поклона, демонично усмихнат.

— Вашите желания са закон за мен! — казва той, като измъква огромния си меч. — Ще танцуваш вечно!

Даркос вдига меча си, готов да посече Селения.

— Ами баща ти?! — възкликва принцесата.

Ръката на звяра замръзва във въздуха.

— Какво ще каже баща ти, М. Прокълнатия, когато му съобщиш, че си убил принцесата, обект на неговите стремежи?! Тя единствена може да му донесе безпределната власт, за която той мечтае цял живот!

Ударът на Селения явно е добре премерен. В мозъка на синчето нещо се размърдва.

— Мислиш ли, че ще те поздрави? Или ще те изгори със смъртоносно питие, както изгори другите си синове?! — продължава тя настъпателно.

В редиците на сеидите настава смут, граничещ с паника. Селения овладява положението и Даркос бавно отпуска ръка.

— Права си, принцесо. И ти благодаря за твоята прозорливост — казва той, слагайки меча в ножницата. — Вярно, че мъртва не струваш нищо, но жива…

Той гордо се ухилва, сякаш в главата му се е зародила блестяща идея.

Но Макс вече е прочел мислите му:

— Ийзилоу, затваряме заведението!

Диджеят разбира и се запътва към задния вход.

— Хванете ги! — изведнъж изкрещява Даркос и трийсетина сеиди се спускат към нашите герои.

Артур вижда как озлобената група настъпва към него, подобно на цунами, и като сърфист застава предизвикателно пред нея.

— Ще трябва да стане чудо! — прошепва той.

— Смъртта не е страшна, щом е за справедлива кауза! — отвръща Селения, готова да умре достойно, като истинска принцеса.

Тя вдига меча си и надава вик, за да си придаде смелост. Викът й е толкова силен, че светлината угасва. Или Ийзилоу прекъсва електричеството — не се знае. Но и в двата случая резултатът е един — в непрогледния мрак настъпва паника. Чува се дрънкане на желязо, тропот на ботуши, стържене на остриета, тракане на зъби, хрускане на раздробени кости.

— Готово! Тук са! Държа единия! Пусни ме, глупако! Извинете, шефе! Олеле, кой ме ухапа?!

Това са част от репликите, които се разменят в бъркотията, сред пълния мрак.

Макс драсва клечка кибрит и пламъчето осветява доволната му физиономия. Той запалва дебела пура, сякаш още повече да се наслади на гледката пред очите си. Даркос изниква пред огънчето на пурата. Побеснял е от гняв и червеникавото пламъче не му действа успокоително.

— Какво става? — изревава той, с пяна на уста.

— Часът е десет. Трябва да затваряме.

— Какво? Сега пък в десет ли затваряш? — все така фучи изненадан Даркос.

— Само изпълнявам вашите разпореждания, господарю — отвръща Макс покорно като предан сеид.

Даркос не знае какво да отговори, до такава степен ври и кипи отвътре.

— Ще отвориш пак! По изключение! — изревава той толкова силно, че и най-здравите тъпанчета ще се спукат.

Макс бавно дръпва от пурата.

— Споко — невъзмутимо казва той.

Ийзилоу издърпва пластмасовата лентичка, която е пъхнал между двете батерии, и отново светва. Тогава се виждат скупчените в средата на дансинга сеиди. Сякаш меле в мач по ръгби е завършило зле.

Даркос се приближава към групичката и тя мигом се разпръсва. Последните сеиди, онези, които са били най-отдолу, са доста смачкани на вид, но се чувстват горди да покажат тримата си пленници, здраво овързани от глава до пети.

Даркос се вглежда в тримата пленници, после се завърта около себе си, сякаш търси скрита камера. Овързали са трима сеиди. А нашите трима герои са изчезнали. Не е скрита камера, а видеогаг.

Макс отдалече тихичко се смее:

— Пустата му принцеса!

Даркос избухва, като ракета при излитане:

— Намерете ги-и-и!! — крещи той, сякаш се носи безспирен тътен.