Серия
Пърси Джаксън и боговете на Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea of Monsters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 138 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Рик Риърдън. Морето на чудовищата

Редактор: Вихра Василева

Коректор: Таня Симеонова

Издава „Егмонт България“, www.egmontbulgaria.com

Отпечатано в „Лито Балкан“ АД, София, 2010

ISBN 978-954-27-0472-0


По-долу е показана статията за Морето на чудовищата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Морето на чудовищата
The Sea of Monsters
Автор Рик Риърдън
Първо издание 3 май, 2006 г.
САЩ
Издателство Flag of the United States.svg Miramax Books
Flag of Bulgaria.svg Егмонт
Оригинален език Английски
Жанр Фентъзи роман
Вид Книга (твърда и мека корица)
Поредица Пърси Джаксън и боговете на Олимп
Предходна Похитителят на мълнии
Следваща Проклятието на титана
ISBN ISBN 9789542704720

Морето на чудовищата е фентъзи/приключенски роман базиран на гръцката митология написан от Рик Риърдън и издадена през 2006. Това е втората книга от поредицата Пърси Джаксън и боговете на Олимп и продължение на Похитителят на мълнии. Книгата е за приключенията на 13-годишният полубог Пърси Джаксън, който заедно с приятелите си спасява сатира Гровър от циклопа Полифем и спасяват лагера от атака на титан, като донасят златното руно, за да изцелят натровеното дърво на Талия.

Морето на чудовищата е прието с добри отзиви и е номинирано за множество награди. Продала е над 100,000 копия. Морето на чудовищата е продължено от Проклятието на титана, третата от петте книги в поредицата.

Резюме

Като предишната книга, Похитителят на мълнии, този роман е фентъзи. Считан е за забързан, хумористичен, пълен с действие роман.

Пророчество

На кораба на мъртвите ще вдигнеш платна,

надалече ще плаваш и ще стигнеш целта.
Живота си ще оплачеш, затворена в пещера,

ще се провалиш без приятели и ще се върнеш сама.

Сюжет

Докато е на училище, Пърси трябва да играе народна топка срещу големи седмокласници, които се оказват лестригони. Те призовават експлодиращи огнени топки и опитват да убият Пърси, но той е защитен от Тайсън, приятел, който остава невредим от огнените топки на чудовищата. Анабет спасява Пърси като наръгва последния лестригон отзад и взима Пърси и Тайсън обратно в лагера на Нечистокръвните. Те намират лагера по нападение, защото дървото на Талия, което пази лагера, е било отровено от някого. Хирон, асистент-директора, е бил уволнен, защото е смятан за виновника отровил дървото и е заменен от Тантал, дух от Полетата на наказанието.

Пърси открива, че Тайсън е циклоп и Посейдон го обявява за негов син. Анабет и Пърси молят Тантал да прати някого на мисия, за да открие златното руно, което той прави, пращайки Клариса. Пърси получава помощ от Посейдон, който му дава три водни кончета и заедно с Анабет и Тайсън, се озовава на кораб, Принцеса Андромеда, който се оказва, че е притежание на Люк. Те са уловени и научават, че Люк се опитва да съедини Кронос, титан, който е баща на Зевс. Те успяват да избягат и са спасени от Клариса, която има лодка, подарена от баща ѝ, Арес. Тя е унищожена, когато навлиза в Морето на чудовищата, познато като Бермудския триъгълник от смъртните. Те достигат до острова на Полифем и спасяват Гроувър, с помощта на Тайсън и Клариса, като същевременно взимат руното. Те достигат до Флорида и Пърси праща Клариса, с руното, обратно в лагера. Пърси, Анабет, Гроувър и Тайсън са уловени от Люк. Пърси успява да се свърже с лагера, подмамвайки Люк да си признае, че е отровил дървото на Талия. В дуел с Люк, Пърси е почти убит. Той е спасен от Хирон и неговите роднини, парти понитата. Хирон е върнат на поста си, след като е доказано, че е невинен и руното изцелява дървото на Талия и самата Талия се появява като човек.

Главни герои

  • Пърси Джаксън: Главният герой, 13-годишен полубог, който пътува до острова на Полифем в Бермудския триъгълник, за да открие Гроувър и да вземе златното руно. Той е придружен от Анабет и Тайсън, неговият полубрат, на мисията. Накрая той успява; и дава руното на Клариса, докато е нападнат от Люк по пътя към лагера. Обаче, той и приятелите му са спасени от Хирон и парти понитата.
  • Анабет Чейс: 13-годишна полубогиня и приятел на Пърси. Тя го придружава до острова и му помага на мисията, като спасява Пърси от острова на Цирцея. Анабет е ранена от Полифем и се възстановява благодарение на златното руно. Тя придружава Пърси до лагера, след като Хирон ги спасява от ръцете на Люк и армията на титана.
  • Гроувър Андъруд: Сатир, който е уловен от Полифем по време на опита си да открие дивият бог Пан. Поради лошото си зрение, Полифем бърка Гроувър с женски циклоп. Той е спасен от приятеите си Пърси и Анабет.
  • Клариса Ла Ру: Дъщеря на Арес, която получава мисия да октрие златното руно. С помощта на Пърси и приятелите му, тя успява да завърши мисията си. Пърси ѝ дава руното, за да го занесе в лагера. Полифем пожелава да се ожени за нея след като разбира, че Гроувър е мъжки сатир.
  • Люк Кастелан: Главният антигерой; той работи за Кронос. Той улавя Пърси и останалите преди да бъдат спасени от Хирон и роднините му, парти понитата.
  • Тайсън: Полубрата на Пърси; той е мислен за бездомно дете преди Анабет да помогне на Пърси да осъзнае, че той е циклоп. Той придружава Пърси и Анабет на мисията им и се сприятелява с хипокамп, който кръщава Дъга. Когато кораба на Клариса избухва, той е смятан за мъртъв докато Пърси не разбира, че е бил спасен.

Продължение

Романа е последван от Проклятието на титана, издадена на 1 май, 2007. В Проклятието на титана, Пърси, Гроувър, Анабет и Талия отиват в училище, за да намерят два могъщи полубога (Нико и Бианка ди Анжело, син и дъщеря на Хадес). Както предшествениците си, тази книга е с добри отзиви и е хвалена за хумористичния си стил и сюжета на историята.

Вижте също

Външни препратки

На Патрик Джон Риърдън — най-добрия разказвач в семейството

Първа глава
Най-добрият ми приятел избира сватбена рокля

Кошмарът започваше така:

Намирах се на пуста улица в градче на брега на морето. Беше посред нощ. Вилнееше буря. Палмите покрай пътя се огъваха от силния вятър. От двете ми страни се издигаха розови и жълти къщи с капаци по прозорците. В края на улицата, отвъд хибискусите, бушуваше океанът.

Флорида. Бях сигурен, че е Флорида, макар че никога не бях ходил там.

Изведнъж се разнесе тропот на копита. Обърнах се и видях Гроувър, който тичаше така, сякаш хрътките на Хадес бяха по петите му.

Да, „копита“ казах.

Гроувър беше сатир. От кръста нагоре приличаше на обикновен несъразмерен тийнейджър, с пъпки и рехава брадичка. Вярно че ходеше малко странно, но ако не го хванете без панталони (което не ви препоръчвам), изобщо не бихте заподозрели, че не е човек. Широките джинси и кецовете прикриваха копитата му и козината по краката.

Гроувър беше най-добрият ми приятел в шести клас. Миналото лято заедно с него и едно момиче — Анабет, преживяхме страхотни приключения и успяхме да спасим света. После Гроувър се отправи на опасно пътешествие, от което нито един сатир не се беше върнал жив, и оттогава не го бях виждал.

В съня ми козята му опашка подскачаше, а той държеше кецовете в ръцете си — събуваше ги винаги когато му се налагаше да тича. Препускаше покрай малките заведения за туристи и бараките за сърфове под наем, а вятърът превиваше палмите почти до земята.

Гроувър беше ужасен от това, което го преследваше. Идваше откъм плажа. По козината му имаше пясък. Беше избягал отнякъде. Опитваше се да се измъкне от това, което беше по петите му.

Над тътена на бурята се разнесе страховито ръмжене. Иззад сатира се надигна огромен силует. Удари се в една улична лампа и крушката се пръсна с порой от искри.

Гроувър се препъна, трепереше от страх.

— Трябва да се измъкна! — шепнеше си той. — Трябва да ги предупредя!

Не виждах ясно какво го преследва, но чувах как нещото мърмори и проклина. Земята под краката му трепереше. То приближаваше. Гроувър зави рязко зад ъгъла и спря. Беше се озовал в двор, пълен с магазини. Нямаше време да изтича обратно. Ураганният вятър беше отворил най-близката врата. Над зацапаната витрина висеше надпис: „Булчински бутик «Свети Августин»“.

Гроувър влетя вътре и се шмугна зад една закачалка с булчински рокли.

Великанският силует стигна до бутика. Усетих миризмата, която лъхаше от него — отвратителна смесица от мокра вълна, гнило месо и онзи странен кисел мирис на чудовище: като на скункс, хранен само с боб и люти чушки.

Гроувър трепереше зад роклите. Сянката отмина.

Настана тишина, чуваше се само плющенето на дъжда. Гроувър си пое дълбоко дъх. Чудовището не го беше забелязало.

Блесна светкавица. Витрината на магазина се разлетя на парчета и се разнесе гръмогласен вик:

— Хванах те!

 

Изправих се рязко в леглото. Треперех.

Наоколо нямаше и следа от чудовища. Не вилнееше буря.

През прозорците на стаята ми надничаха първите лъчи на слънцето.

За миг като че ли по стъклото мина сянка — сянка в човешка форма, — но на вратата се почука и мама извика:

— Пърси, закъсняваш!

Сянката изчезна.

Сигурно ми се беше сторило. Все пак апартаментът ни бе на петия етаж, а аварийното стълбище беше толкова прогнило, че никой не би се осмелил да се изкачи по него. Да, най-вероятно само ми се беше сторило.

— Побързай, скъпи — обади се отново мама. — Днес е последният ден от учебната година. Радваш се, нали? Този път успя!

— Идвам — измърморих.

Бръкнах под възглавницата. Пръстите ми стиснаха химикала, с който не се разделях никога. Дори докато спях! Извадих го и прочетох надписа на старогръцки върху него: Анаклусмос. Въртоп.

Понечих да сваля капачката, но нещо ме възпря. Не бях използвал меча от толкова отдавна…

А и освен това, след като разбих скрина с порцелановия сервиз с едно копие, мама ме накара да обещая да не си играя с опасни оръжия в апартамента. Оставих Въртоп на шкафчето и се измъкнах от леглото.

Облякох се бързо. Опитвах се да не мисля за кошмара, чудовищата и сянката на прозореца ми.

„Трябва да се измъкна! Трябва да ги предупредя!“

За какво говореше Гроувър?

Докоснах гърдите си със събрани три пръста — палец, показалец и среден — на дясната ръка и след това ги тръснах настрани — древен жест за прогонване на злото, който Гроувър ми беше показал.

Сънят ми не можеше да е истина.

Последният ден от учебната година. Мама беше права, трябваше да се радвам. За първи път в живота си бях изкарал цяла година в едно училище, без да ме изключат. Без странни случки. Без сбивания в класната стая. Без учители, които се превръщат в чудовища и се опитват да ме убият с отровни сандвичи и избухливи домашни. Утре заминавах за най-страхотното място на света — лагера на децата на боговете.

Оставаше ми само един ден. Едва ли и на мен ми беше по силите да го прецакам.

Както обикновено, дори и не подозирах колко греша.

 

За закуска мама беше приготвила сини гофрети и сини яйца. Тя винаги отбелязваше специалните поводи със синя храна. Вероятно така изразяваше убеждението си, че всичко е възможно. Пърси може да мине в осми клас. Гофретите може да са сини. Ей такива малки чудеса.

Седнах на масата да закуся, а мама се хвана да измие чиниите. Беше облечена в работната си униформа — синя пола и блуза на червено-бели райета. Така бяха длъжни да се обличат всички продавачки в магазина за бонбони, в който работеше. Дългата й кафява коса беше вързана на опашка.

Гофретите бяха вкусни, но явно не им се бях нахвърлил с обичайния си апетит, тъй като мама ме погледна и се намръщи.

— Добре ли си, Пърси?

— Да.

Но тя винаги познаваше, когато нещо ме притесняваше. Избърса ръцете си и се настани срещу мен.

— Училището или…

Нямаше нужда да довършва изречението. Знаех за какво ме пита.

— Мисля, че Гроувър е загазил — отвърнах аз и й разказах съня.

Мама облиза устни. Не говорехме често за другата страна на живота ни. Опитвахме се да живеем нормално, доколкото беше възможно, но тя знаеше за Гроувър.

— Няма защо да се тревожиш, скъпи — рече мама. — Гроувър вече е голям сатир. Ако му се е случило нещо, със сигурност ще ни се обадят… от лагера. — При произнасянето на последната дума раменете й се напрегнаха.

— Какво криеш от мен? — попитах.

— Нищо. Чуй, имам предложение за теб. Следобед ще отпразнуваме края на учебната година. Ще ви заведа с Тайсън в „Рокфелер Сентър“, в любимия ти магазин за скейтборд.

О, колко изкушаващо звучеше! Парите вечно не достигаха. Заради вечерните лекции на мама и таксата за моето частно училище, не можехме да си позволим глезотии като купуването на скейтборд. Но въпреки това долових някакво притеснение в гласа й.

— Чакай малко! Нали довечера трябваше да си приготвям багажа за лагера?

Тя завъртя кърпата в ръцете си.

— Ами, скъпи… Снощи ми се обади Хирон.

Сърцето ми отиде в петите. Хирон беше директорът по учебната част на лагера. Щом й се беше обадил, значи се беше случило нещо сериозно.

— И какво ти каза?

— Той смята, че може да е опасно да отидеш там точно сега. Предлага да почакаш малко.

— Да почакам ли? Как така ще е опасно? Нали съм син на Посейдон? Лагерът е единственото място на земята, където ще съм на сигурно място!

— По принцип е така, скъпи. Но заради проблемите…

— Какви проблеми?

— Пърси… Съжалявам. Надявах се да поговорим за това следобеда. Не мога да ти го обясня сега. Вероятно дори и самият Хирон не би могъл. Всичко се случи толкова внезапно…

Главата ми бучеше. Как така не можеше да отида в лагера? Стотици въпроси напираха в устата ми, но в този миг часовникът в кухнята оповести, че е станало и половина.

Мама изглеждаше едва ли не облекчена.

— Седем и половина, скъпи. Трябва да тръгваш. Тайсън ще те чака.

— Но…

— Ще поговорим следобед, Пърси. Хайде, ще закъснееш за училище.

Изобщо не ми беше до ходенето на училище, но по очите й познавах, че ако я притиснех още малко, щеше да се разплаче. Освен това беше права за Тайсън. Ако закъснеех за срещата ни в метрото, щеше да се притесни. Беше го страх да пътува сам.

Събрах си нещата, но на прага се спрях.

— Мамо, тези проблеми в лагера… Възможно ли е да имат нещо общо със съня ми за Гроувър?

Тя избягна погледа ми.

— Ще поговорим следобед, скъпи. Тогава ще ти обясня… доколкото мога.

Измърморих недоволно и се спуснах тичешком по стълбите, за да хвана трамвая.

Нямах представа, че обещаният ни разговор никога нямаше да се състои.

Нито пък, че щеше да измине много време, преди отново да се прибера у дома.

Щом изскочих навън, погледът ми се спря на сградата отсреща. Стори ми се, че зърнах тъмна сянка — човешки силует на фона на тухлената стена. В следващия миг тя трепна и изчезна.