Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артур (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arthur Et Les Minimoys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Люк Бесон. Артур и минимоите

Издателство „Слънце“, 2007

Редактор: Юлия Юрукова

Рецензент: Огняна Иванова

Предпечат: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

Оформление на корица: „Ин Дриймс“ ООД

ISBN: 978–954–742–105–9

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Артур удря като луд по една пружина, забита в стената. С помощта на чук, разбира се.

— Двайсет и осем… двайсет и девет… и трийсет! — задъхано брои той.

Последният удар е по-силен от другите и в резултат една дъсчица отскача от стената. Парчето дърво е прикрепено за въртяща се ос. Това е вратичка към скривалище, съвсем, съвсем мъничко.

Артур пъхва ръката си в празното пространство и измъква оттам една хартийка. Разгръща я и прочита: „Браво. Ти разреши втората загадка. Ето и третата. Последната. Старият радиатор. Върти крана надясно толкова пъти, колкото са буквите в името ти. После направи в обратна посока четвърт завъртане.“

Артур застава под прозореца и прикляква край стария радиатор. Хваща крана и започва да го върти.

— Артур! А… Р… Т… У… Р…!

Момчето се старае. Няма време да поправя грешки.

— А сега… четвърт завъртане наляво!

Момчето разтрива длани и поема много дълбоко дъх, сякаш да се подготви за най-лошото.

Най-лошото се случва. Идва откъм вратата. Бабинка се втурва в стаята и Артур подскача от изненада.

— Какво пак майсториш? Какви са тези удари с чук? — пита бабата, крайно изтощена от този отвратителен ден, който просто не свършва.

— Аз… поправям дядовия радиатор! — смутолевя Артур.

— Посред нощ? През лятото? — учудва се бабата, без да вярва и една дума от тази лъжа.

— Нищо не се знае. Понякога зимата идва съвсем неочаквано. Ти самата все го повтаряш! — отвръща Артур напълно разумно.

— Вярно. Казвам го. Но обикновено през ноември! — отвръща тя ядосано. — Казвам също, че скоро ще стане полунощ и че е време да спим. И сто пъти съм ти казвала, че не искам да влизаш в тази стая!

— Защо? Тук вече няма нищо — уверено отвръща Артур.

Бабата разбира, че забраната й вече е безсмислена, но продължава да настоява, ей така, по принцип.

— Наистина няма вече предмети… Но спомените са още тук и аз не искам ти да ги смущаваш! — заявява тя. Отива до календара, откъсва страницата с дата трийсет и първи юли и на нейно място се появява датата първи август.

Бабинка слага откъснатата страница в кутийка, върху която пише: „Дните без теб.“ За съжаление купчината листа е доста внушителна.

— Хайде, бързо в твойта стая!

Артур с нежелание се подчинява, а бабата заключва вратата и слага ключа на мястото му — върху таблата на нейния креват, под балдахина.

Тя отива при внука си, вече по пижама. Отмята завивката и детето се пъхва в леглото, без да продума.

— Да ти разкажа ли нещо набързо, някоя кратка история, за пет минути, не повече — пита мило бабата, за да заглади вината си.

— Не, благодаря. Уморен съм — отвръща Артур и затваря очи.

Бабинка е малко изненадана, но не настоява. Тя взема свещта и излиза от стаята, осветена от луната.

Щом вратата се затваря, момчето скача от леглото, изпънато като струна.

— Твой ред е, Артур! — казва си той, за да се окуражи. Открехва вратата и наостря слух. Дочува шума от душа. Бабинка използва последните литри топла вода.

Момчето се промъква в стаята й. От открехнатата врата на банята излиза пара. Артур бавно пристъпва, като с пръстите на крака си опипва паркета, да не би да скръцне. Той стига до леглото с балдахина и протяга малката си ръка, за да вземе ключа. С поглед, впит във вратата на банята, той тръгва заднишком към изхода.

Но изведнъж се блъсва в нещо и уплашено извиква. Това не е нещо, а някой. Неговото бабче. И баба, и внук са еднакво хитри, но тя е трупала опит цели петдесет години повече.

— Изплаши ме — казва детето. — Мислех… че се къпеш.

— Виждаш, че не. Бях в салона, да си взема капките за сън — отвръща тя, разклащайки шишенцето. — И те съветвам моментално да се върнеш в леглото, иначе ще те накарам да изпиеш цялото шише!

Бабинка измъква ключа от ръката на Артур и той веднага отива в стаята си. Тя въздъхва, слага ключа отново на мястото му и на свой ред отива в стаята на внука си. На светлината на свещта различава детето, сгушено в кревата, завито до брадичката.

— Заспивай, вече е почти полунощ.

— Знам — отвръща Артур. Обзема го тревога — времето напредва, а той нищо не прави.

— Ще заключа вратата. Така няма да се изкушаваш — кротко обяснява баба му.

Съвсем отблизо се чува как Артур, изпаднал в паника, преглъща притеснен. Но баба му е твърде далеч, за да го чуе. Тя му се усмихва и заключва вратата.

Артур отмята завивките и веднага става. Връзва чаршафите един за друг и мята импровизираното въже от прозореца. Вече е обмислил бягството си. Премята крака през перваза и се спуска по спасителната стълба.

Бабинка поставя свещта върху нощната масичка до кревата. Слабата светлина все пак й позволява да види колко часа показва старият будилник.

До полунощ остава четвърт час. Пламъчето й помага също така да преброи капките си. Само три, на дъното на голяма чаша вода, от която отпива глътка. После слага очилата си върху масичката и ляга в очакване да дойде сънят.

Артур тупва на тревата — платненото въже е прекалено късо, не стига до земята. Той става и хуква към входната врата. Алфред скача, като го вижда да върви към него. Нали толкова старателно пазеше входа — как така господарят му се появи, сякаш е магьосник?!

Вратата е заключена и момчето минава през отвора, направен за кучето. Алфред се чуди и се мае — господарят му върви на четири крака, като него, и използва неговия „вход“.

Артур прекосява салона, нахлузвайки по навик пантофките си. Големият стенен часовник отмерва времето и сочи двайсет и три часа, четирийсет и девет минути. Момчето благополучно изкачва стълбите, но пред стаята на баба му — засечка — вратата й също е заключена.

— Дявол да го вземе! — изплъзва се от устата му, но има само няколко минути за размисъл. Поглежда през ключалката и се успокоява, че поне ключът от кабинета е на мястото си. Единствената хубава новина.

— Измисли нещо, Артур, измисли! — повтаря си детето, свито на кравай.

То отстъпва, върти се, озърта се в търсене и на най-малката грапавина, която да му подскаже някаква идея.

Над вратата забелязва малко прозорче, а единият му ъгъл е счупен.

Ето ти идея, Артур!

Той отваря вратата на гаража и влиза, направляван от светлината на джобното си фенерче. Качва се върху масата и взема една от въдиците, старателно наредени до стената.

Алфред пак подскача от изненада, като вижда господаря си да се появява отново, с въдица в ръка. „Какво, по дяволите, ще ловим по това време?“ — пита се кучето, не много наясно с часовете.

Артур намира един магнит, залепен за вратичката на кухненския шкаф. Детето пъхва острието на многофункционалното си швейцарско ножче под магнита и го отлепя.

Застанало пред вратата на баба си, то старателно прикрепва магнита към края на въдицата.

„Хитро“ — мисли си Алфред, въпреки че не разбира какво ще се лови, и то вътре в къщата.

Без никакъв шум, но с невероятна бързина Артур натрупва едно върху друго ниска масичка и няколко стола, за да достигне прозорчето със счупеното стъкло. Той внимателно се покатерва по това съоръжение и пъхва въдицата през дупчицата.

Кучето вече е напълно объркано — не знаеше, че реката минава през бабината стая.

Артур полека удължава въдицата и насочва края й с прикрепения магнит към ключа, закачен на пирона.

Алфред иска да е наясно какво става. Той се запътва към импровизираната стълба, но паркетът скръцва.

Артур губи равновесие. Опитва се да се закрепи както може. Вътре в спалнята магнитът се залюлява, бутва шишенцето, то пада настрани и съдържанието му започва да се стича капка по капка в бабината чаша с вода.

— Артур, ти ли си? — пита бабата в просъница, като се надига от леглото.

Момчето не смее дори да премигне и се моли Алфред също да не помръдва.

Кучето се е заковало, само потупва с опашка.

Бабинка се вслушва в тишината. Няколко щурчета, две-три жаби в градината. Нищо тревожно, но тази тишина е прекалено дълбока, за да е естествена.

Бабата взема очилата си, без да забележи, че сънотворните капки продължават да се стичат в чашата й. Отваря вратата и поглежда наляво, към стълбата. Вижда само кучето, клекнало самотно насред коридора, все така потупващо с опашка.

Не вижда обаче Артур, точно зад нея, застинал с въдица в ръка на върха на импровизираната стълба.

Кучето продължава да не разбира нищо, но решава да се усмихне.

— Я върви и ти да спиш! — заповядва му бабата.

Кучето подвива опашка и се спуска по стълбата. Добре, значи разбра.

„Какво им става на всички, та не искат да спят тази нощ?! От пълнолунието ли, що ли?“ — пита се тя, затваряйки тихичко вратата.

Най-сетне Артур може да си отдъхне. Истинско чудо е, че не го откриха.

Бабинка сваля очилата си и ги слага на нощната масичка. Грабва чашата с вода, в която се е изляло шишенцето със сънотворно, и я изпива наведнъж, като се мръщи.

Ефектът е моментален. Бабата се просва напреко на кревата, без да има време дори да се пъхне под завивките.

Артур пак се залавя със странния си риболов, а Бабинка вече похърква.

Магнитът бавно се насочва към ключа и го привлича. Пиронът, на който е закачен, изглежда не е съгласен и се противопоставя на тази кражба. Артур бърчи вежди и премерва всяко движение, за да излезе победител от този дуел с пирона.

Алфред незабелязано се изкачва по стълбата, за да види докъде е стигнал риболовът. Той се насочва към Артур, който се извива горе, на импровизираната си стълба.

Кучето отново стъпва върху същата дъсчица от паркета, наистина лошо закрепена. Кракът на масичката хлътва. Съоръжението губи деликатното си равновесие.

— О, не! — простенва Артур.

Всичко се сгромолясва като кула от карти за игра, сред невъобразим шум. Кучето хуква обратно.

 

 

Главата на Артур са показва от издънения стол, като на някой оцелял при земетресение. Въздушната вълна от катастрофата е била толкова силна, че вратата на стаята се е отворила. Нали не бяха я заключили повторно.

Артур надниква вътре и вижда баба си, просната на леглото, да похърква блажено.

„Как тази бъркотия не я събуди?“ — пита се момчето. То влиза в стаята, отива до леглото и се уверява, че баба му е добре. Щом хърка така, значи несъмнено е жива. Но то вижда преобърнатото шишенце и разбира какво се е случило. Грабва одеялото и завива милата си баба, чието лице, умиротворено от съня, изглежда с трийсет години по-младо.

— Сънувай хубави сънища, бабче — казва момчето, грабва ключа от земята и изчезва.