Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (9)

Осма глава

Заливът на Черек много подхождаше на мисленето и манталитета на самите алорни. Най-вече заради Вълната на Черек — само алорните са достатъчно смели или пък достатъчно глупави да се наемат да преминат през ревящия водовъртеж. Няма спор обаче, че изолираният по този начин залив е вършел добра работа в древността. Той е позволявал на алорните да се разположат сравнително спокойно по онези земи и ги е предпазвал от ежбите сред останалите западни кралства.

Пристанищният град Коту беше построен върху остров, така че възможностите му да се разпростира бяха твърде ограничени. Улиците бяха тесни, кални и криви, а къщите — пръснати неравномерно. Горните етажи стояха надвиснали като войнствено смръщени вежди. Пристанището — както и всички пристанища по света — миришеше на помийна яма.

Пристигнахме в града в късния следобед на един потискащо навъсен ден. Крал Драс Бичия врат ни чакаше на пристана. Около него се беше струпала голяма свита ярко облечени драсниански благородници, които явно не бяха предприели дългото пътуване от Боктор дотук единствено, за да се насладят на гледката в блатата. Познавах неколцина от тях, защото присъстваха на сватбата на Белдаран. Очевидно бяха разказали на приятелите си за мен.

Прекарахме нощта в шумен алорнски хан, вонящ на бира. Късно на следващата сутрин потеглихме нагоре по реката към селцето Брака, където беше колибата на мринския пророк. През по-голямата част от деня омайвах младите драснияни, които пътуваха с нас. Бяха предприели това изморително пътешествие само заради мен, все пак, и им дължах поне това. Не че тяхното внимание имаше някакво огромно значение за мен, но една млада дама трябва да си поддържа формата. Успях да разбия няколко сърца — съвсем елегантно, разбира се. Онова, което наистина ме заинтригува обаче, беше начинът, по който драснияните тайнствено шаваха с пръсти един към друг. Беше очевидно, че не е просто расова особеност. Внимателно проучих мислите им и установих, че наистина не тренират пръстите си. Оказа се, че е твърде сложен език на знаците. Движенията бяха така прецизни и неуловими, та искрено се зачудих как алорните с техните дебели и груби пръсти успяват да постигнат подобно съвършенство.

— Драс — обърнах се вечерта към Бичия врат, — защо твоите хора постоянно кършат пръсти един срещу друг?

Разбира се, вече знаех отговора, но това беше добър начин да зачекна темата.

— О — отвърна той, — това е наш таен език. Изобретиха го нашите търговци, за да се разбират помежду си, когато искат да измамят някого.

— Виждам, че нямаш много високо мнение за търговците, а, Драс? — намеси се баща ми.

Драс сви рамене.

— Не харесвам мошениците.

— Но не и когато си плащат таксите и данъците — подхвърлих.

— Това е съвсем различно нещо, Поул.

— Естествено, Драс, естествено. А има ли някой от твоята свита, който да е по-умел от останалите в използването на тайния език?

Той се замисли.

— Доколкото съм чувал, Кадон е най-добрият. Мисля, че си го виждала на сватбата на сестра си.

— Онзи дребничкият ли, дето не е много по-висок от мен? Косата му май беше руса и има нервен тик на лявото око.

— Точно той.

— Ще се опитам да го намеря утре. Иска ми се да науча нещо повече за този таен език.

— За какво ти е всичко това, Поул? — попита баща ми.

— Просто съм любопитна, татко. Освен това моето образование продължава, така че е време да науча нещо ново.

На следващата сутрин станах рано и излязох на палубата да намеря Кадон. Той стоеше на носа на кораба и наблюдаваше блатата с явно отвращение. Приех най-очарователния си вид и приближих до него.

— А, ето къде сте били, лорд Кадон — рекох. — Къде ли не Ви търсих.

— За мен е чест, лейди Поулгара — поклони се грациозно в отговор той. — С какво мога да Ви бъда полезен?

— Крал Драс ми каза, че сте много умел в тайния език.

— Мнението на краля ме ласкае, милейди — рече с престорена скромност.

— Мислите ли, че бих могла да науча този език?

Той премигна учудено.

— Ще Ви отнеме много време, милейди.

— Имате ли някаква друга неотложна работа днес? — попитах невинно.

Той се засмя.

— Нямам никаква работа, лейди Поулгара. За мен ще бъде удоволствие да Ви покажа някои знаци.

— Тогава нищо не ни пречи да започнем, нали?

— Разбира се. Ще ми достави много по-голямо удоволствие да гледам Вас, отколкото тези противни мочурища — той посочи с ръка тресавищата наоколо. Мисля, че не съм срещала поне един драсниянин, който наистина да харесва блатата.

Двамата с Кадон седнахме един до друг на пейка при носа на широката палуба и започнахме. Той леко размърда пръстите на дясната си ръка.

— Това означава „Добро утро“ — каза.

Не след дълго още един млад драсниянин се присъедини към нас на носа. Забелязах, че той доста остро изгледа Кадон, но това изобщо не ми направи впечатление. Убедена съм, че не засегна ни най-малко и моя учител.

Кадон беше леко стъписан от това колко бързо усвоявах знаците на тайния език, но се съмнявам, че схвана колко много всъщност научих през следващите няколко дни. Макар и несъзнателно, Кадон съхраняваше в ума си всички знаци на секретния език, а майка ме беше научила как мога неусетно да „изсмуквам“ познанията от съзнанието на другите хора, без да им навредя с това.

Селцето Брака се намираше точно по средата на пътя между Коту и Боктор. Беше построено върху сивия кален бряг, който се вдаваше от южната страна на мудно течащата река Мрин. Дузината колиби на Брака бяха наколни, тъй като Мрин се разливаше всяка пролет, а стените им се състояха предимно от избелели като кости клони и пънове. По дървените огради покрай брега висяха рибарски мрежи, а край разнебитените кейове стояха закотвени кални лодки. Недалеч от брега имаше грубо скован храм на Белар и Бичият врат ни каза, че пророкът от Мрин е затворен там. Целият вид на Брака беше негостоприемен. Над селцето висеше тежкият мирис на гниеща риба. Облаците комари понякога бяха толкова гъсти, че засенчваха слънцето.

Драс и местният свещеник на Белар ни поведоха по неустойчивия дървен кей, където хвърли котва корабът ни. После поехме по калния и изровен път към храма.

— Той е селският идиот — тъжно ни каза свещеникът. — Родителите му бяха отнесени от едно наводнение малко след като се роди, затова никой не знае как му е името. Донесоха го на мен, защото съм свещеник. Оттогава се грижа да е нахранен, но нищо повече не мога да сторя за него.

— Идиот ли казахте? — попита остро баща ми. — Мислех, че е луд!

Благият стар свещеник отново въздъхна.

— Не, Древни — каза той. — Лудостта е отклонение от нормалния човешки разум. А този бедняк изобщо не притежава разум, той дори не може да говори.

— Но… — започна баща ми.

— Допреди няколко години не беше произнесъл и един членоразделен звук, Древни. После изведнъж взе да говори. Това по-скоро прилича на декламация, не на нормална реч. Често долавям откъси от „Книгата на алорните“ в невнятните му приказки. Крал Драс ни беше казал да държим под око всички луди, защото можели да кажат нещо, което да Ви е от полза. Когато нашият идиот взе да говори, бях сигурен, че това е знак за нещо много важно.

— Когато негово преподобие ме предупреди за това знамение, дойдох лично да се уверя с очите си — подхвана Драс. — Послушах известно време скудоумния човек, а после изпратих писари и наредих да не го изпускат от очи, точно както ни наредихте тогава, на брега на Алдур, когато разделихте кралството между нас с братята и баща ми. Окаже ли се обаче, че той не е истинският пророк, ще върна писарите обратно в Боктор. Тази година парите в кралската хазна не са много, затова ограничавам всички разходи.

— Нека най-напред го послушам, а след това ще решим какво да правим, Драс — каза татко. — Негово преподобие е прав. Не е в реда на нещата един ням идиот изведнъж да започне да говори.

Заобиколихме схлупения храм и аз за първи път видях звероподобното създание. Беше много мръсно и явно му доставяше удоволствие, по-голямо дори от това на свинете, да се валя из калта, но беше водено от същите инстинкти като тях. Нито един комар не би могъл да пробие дебелия слой кир, който го покриваше. Не можеше да се каже, че изобщо има чело, защото косата му се сливаше с надвисналите рунтави вежди. Главата му беше безформена, а темето започваше без преход направо от линията на веждите. Хлътналите очи не показваха и най-малка следа от човешки разум. От двете страни на устата се стичаха лиги, докато създанието мучеше неразбрано и дрънкаше с веригата, която не му позволяваше да избяга в блатата. Неговият вид ме изпълни с жалост. Дори смъртта би била по-милостиво наказание от това, което бедното създание беше принудено да понася.

„Не, Поул — обади се гласът на майка, — животът е също толкова добър за подобни същества, колкото е и за нас. Този урод е дошъл на бял свят, за да изпълни своето предопределение.“

Татко поговори с писарите на Бичия врат и прочете няколко пасажа от онова, което бяха записали. После се върнахме на кораба и аз потърсих Кадон. По обед на следващия ден един от писарите дойде до реката, за да ни съобщи, че пророкът отново е проговорил. Ние пак поехме към селската колиба, която служеше за храм, за да чуем гласа на боговете. Бях потресена от промяната, настъпила само за една нощ в това човекоподобно създание, валящо се безпаметно в калта. Върху неговото грубо лице беше изписан екстаз. Думите, които излизаха от устата му, чийто смисъл сигурно изобщо не разбираше, бяха изричани много ясно и отчетливо с кънтящ глас, а ехото отекваше някъде вътре в тялото му.

След малко обаче той прекъсна пророчеството и отново започна да мучи и стене, ритмично подрънквайки с веригата.

— Той е истинският пророк — каза баща ми.

— Как успяхте да го разпознаете толкова бързо? — попита Драс.

— Защото говореше за Детето на светлината. В Дарине Бормик каза същото. Контактувах с Необходимостта, която проводи тези пророци и ги накара да ни съобщят какво да правим занапред. Изразът „Дете на светлината“ ми е много добре познат. Предай това на баща си и братята си. Всеки път, когато някой луд започне да говори за Детето на светлината, незабавно трябва да се пратят писари при него. — Той хвърли поглед към тресавищата. — Нека писарите изготвят един екземпляр от пророчествата за мен и да го пратят в Долината.

Когато се върнахме с кораба на Бичия врат, баща ми реши, че е по-добре да продължим на юг през блатата, вместо да минаваме пак през Дарине. Аз бурно се възпротивих, но от това нямаше никаква полза.

Стигнахме южния край на мочурищата някъде около мястото, където е днес Алдурфорд. Двамата с облекчение най-сетне стъпихме на твърда земя. След като любезният рибар отново навлезе с лодката между тръстиките, лицето на баща ми доби объркано изражение.

— Мисля, че е време да поговорим, Поул — каза той, избягвайки погледа ми.

— Така ли?

— Ти вече си голяма и трябва да знаеш някои неща.

Знаех много добре накъде клони. Най-доброто, което можех да направя, за да облекча задачата му, беше да го уведомя, че вече всичко ми е известно. Но като се сетих как ме повлече из блатата пряко волята ми, промених решението си. Придадох си глупав вид и го оставих да се гърчи, обяснявайки ми по най-мъглявия възможен начин размножителния процес при хората. Колкото повече напредваше с описанието, толкова повече аленееше лицето му. После изведнъж спря насред дума.

— Ти вече знаеш всичко това, нали? — попита.

Запърхах невинно с клепки насреща му. По време на целия останал път през Алгария до Долината лицето му беше навъсено.

У дома заварихме чичо Белдин, който се беше завърнал от Малория. Той ни каза, че оттатък Източно море царял истински хаос.

— Каква е причината за това, чичо? — попитах.

— Защото няма водач. Ангараките са приучени да се подчиняват безпрекословно, но стават неуправляеми, когато няма от кого да получават заповеди. Торак е още в религиозно уединение в Ашаба. Зедар стои на колене пред него и чака всяка негова дума като благословия. Ктучик е в Ктол Мургос, а Урвон го е страх да се мерне в Мал Яска, защото мисли, че го дебна в храстите или зад някое дърво да го изкормя.

— Ами генералите в Мал Зет? — попита татко. — Мислех, че само чакат възможност да вземат властта.

— Не и докато Торак е наблизо. Ако излезе от транса си и установи, че генералите са кривнали от правия път, ще заличи Мал Зет и всичките му обитатели. Торак изобщо не поощрява самостоятелността.

— Значи засега единствено Ктучик може да ни създаде грижи — каза замислено баща ми.

— И той ни стига — отвърна Белдин. — О, между другото, той се раздвижи.

Татко кимна.

— Чух за това. Сега трябва да е на място, наречено Рак Ктол.

— Прелетях оттам на път за дома — изсумтя Белдин. — Очарователно място. Не може да се намери друго по-подходящо, което да задоволява така пълно страстта на Ктучик към грозотата Помниш ли голямото езеро, което е в западния край на Карнат?

— Мисля, че да.

— То пресъхна, когато Опърленото лице разцепи света. Сега е пустиня, покрита с черен пясък. Рак Ктол е построен на върха на хълма, който се издига точно в центъра й.

— Благодаря — каза татко.

— За какво ми благодариш?

— Искам да си побъбря с Ктучик, а сега знам точно къде да го открия.

— Да не си намислил да го убиеш? — с надежда попита чичо Белдин.

— Съмнявам се, че някой от нас или от тях е способен да извърши нещо непоправимо, докато пророчествата не са завършени напълно. Точно за това ще поговоря с Ктучик. Искам да избегнем катастрофи като тази, която раздели света.

— За това съм съгласен с теб.

— Наглеждай Поулгара, докато отсъствам.

— Не ми трябва гледачка, татко — казах кисело.

— Грешиш, Поул — отговори той. — Все те тегли да експериментираш, а има области, които все още са недостъпни за теб. Поне този път ме послушай, Поул. И без това ще имам достатъчно грижи на път към Рак Ктол.

След заминаването на баща ми животът в долината потръгна в обичайното си русло. Аз и близнаците се редувахме да готвим, а Белдин прекарваше цялото си време в библиотеката. Продължавах да навестявам Дървото и да се „срещам“ с майка ми през деня, но вечерите ми бяха посветени на разговорите с Белдин и близнаците. Всеки път след залез слънце четиримата се събирахме в една или друга кула за вечеря и разговори.

По това време мама ми обясни ролята на сребърния амулет, който татко направи за мен. „Той ти помага да концентрираш силата си, Поул — каза ми тя. — Когато решиш да направиш нещо, а не си сигурна дали можеш, прокарай желанието си през амулета и той ще укрепи Волята ти.“

„Защо тогава и Белдаран притежава амулет, майко? Аз я обичам, разбира се, но мисля, че тя няма моята дарба.“

Майка се разсмя. „О, мила, мила ми Поулгара — каза тя. — В някои неща Белдаран е по-надарена дори от теб!“

„За какво говориш, майко?! Та аз никога не съм я виждала да направи каквото и да било.“

„Знам. Вероятно никога няма и да я видиш. Но въпреки това изпълняваш всичко, което ти каже, нали?“

„Ами… — в този момент пред мен безмилостно проблясна една мисъл. Сладката внимателна Белдаран беше имала надмощие над мен още преди да се родим. — Това не е честно, майко!“ — възроптах аз.

„Кое не е честно?“

„Преди всичко тя е по-красива от мен. А сега ми казваш, че дори е по-силна. Не можеше ли поне в нещо да съм по-добра от нея?“

„Това не е състезание, Поулгара. Всяка от нас е различна, това е всичко. Ние имаме различно предназначение на този свят. Това не е някаква надпревара, та да има награда за победителя.“

Почувствах се доста глупаво. Сетне майка ми обясни, че силата на Белдаран била пасивна. „Тя е способна да накара всеки да я обича, Поул, а едва ли може да съществува по-голяма власт от това. По нещо прилича на Дървото. Само с присъствието си променя хората около себе си. Освен това тя може да чува чрез своя амулет.“

„Да чува ли казваш?!“

„Може да чува разговорите на хората, дори да са отдалечени на мили от нея. Ще дойде време, когато това ще ни е много нужно.“

(Се’Недра откри същото, но доста по-късно.)

Беше дошла есента, когато татко се върна от Рак Ктол. Слънцето вече залязваше и той се изкачи с трополене по стълбището на кулата, където си говорехме с чичо Белдин, докато приготвях вечерята. Да вдигнеш малко шум преди да влезеш в стая, обитавана от „одарени“, е въпрос на здрав разум. Едва ли би било уместно да стреснеш някого, който има свръхестествени сили.

— Какво те забави? — попита чичо Белдин.

— Пътят до Рак Ктол е дълъг, Белдин — татко се огледа наоколо. — Къде са близнаците?

— Заети са, татко — казах му. — Ще наминат по-късно.

— Как вървят нещата в Рак Ктол? — попита Белдин.

— Не много зле.

После двамата се задълбочиха в подробности.

Основно мнението ми за моя баща беше изградено върху неговата „тъмна“ страна. Каквото и да ставаше, дълбоко в своето сърце той си оставаше Гарат — мързелив, измамник и човек, на когото изобщо не може да се разчита. Когато се налагаше обаче, Стария вълк скриваше Гарат и всички грешки от младостта и се превръщаше в Белгарат. Явно това е бил образът, който е видял Ктучик. Татко никога не го казваше направо, но Ктучик се страхуваше от него. Този факт беше достатъчен, за да ме накара да обмисля отново отношението си към стария глупак, който беше мой баща.

— А сега какво ще правим, Белгарат? — попита чичо Белдин, когато татко завърши разказа си.

Татко се замисли за кратко.

— Най-добре ще е да извикаме близнаците. Решаваме на сляпо, без напътствия, затова ще съм по-спокоен, ако знам, че сме избрали правилната посока. Изобщо не блъфирах, когато казах на Ктучик, че е възможна намесата на трета съдба в нашите дела. Ако Торак успее да промени всички екземпляри на Ашабинските пророчества, светът отново ще хвръкне във въздуха. Перспективите са доста тревожни. Със сигурност не бих искал да се изправя лице в лице с третата.

Ето защо извикахме близнаците в кулата на татко, обединихме Волите си и призовахме Учителя да ни се яви. Разбира се, той откликна на нашия зов. Новата му форма приличаше на лека омара, но, както по-късно ни обясни татко, това било достатъчно. Дори аз бях стъписана, когато първото нещо, което Учителя направи, беше да дойде при мен и да рече: „Моя любима дъще.“ Знаех, че ме харесва, но тогава за първи път изрази истинската си обич към мен. Е, това вече беше в състояние да главозамае една млада дама. Мисля, че баща ми и чичовците бяха дори по-стреснати от мен самата. Те притежаваха здрав разум, но все пак бяха мъже и мисълта, че аз също съм равнопоставена ученичка на Учителя, явно ги смути. Повечето мъже трудно приемат факта, че жените притежават душа. Също толкова неохотно признават, че сме одарени и с разум.

Тревогата на баща ми премина, когато Учителя го увери, че Торак не би могъл да промени Ашабинските пророчества дотолкова, та да прати Зедар, Ктучик и Урвон по грешна следа. Колкото и да не му харесва съдържанието на предсказанията, на Торак няма да бъде позволено да се намеси в хода на най-главните събития. Зедар беше с него в Ашаба, а в някаква степен той все още работеше за нас — поне в усилията си посланията на пророчествата да бъдат обединени в едно. Дори и Зедар да се провалеше, Дал нямаше да допусне погрешен ход.

После Учителят си тръгна и отсъствието му остави празнина сред нас.

Няколко години след това животът в Долината вървеше тихо и спокойно. Това ни даде възможност да продължим обучението си, което всъщност беше и основната ни задача.

Мисля, че беше пролетта на 2025 по алорнския календар, когато Алгар Леката стъпка ни донесе копие от завършения вече Кодекс на Дарине и довършения наполовина Кодекс на Мрин. По онова време Алгар беше към средата на четиридесетте и черната му коса тук-таме беше посребряла. Източената му и по момчешки слаба снага най-сетне беше започнала да наедрява. Сега изглеждаше много внушителен. Това ми направи по-голямо впечатление дори от факта, че той най-сетне се беше научил да говори — е, не много, разбира се, но да изтръгнеш дори две думи от Алгар си беше вече голямо постижение.

Баща ми беше готов да грабне свитъците и да се усамоти с тях в кулата, но Алгар ни съобщи, че предстои среща на Съвета на алорните. Аз не оставих на мира възрастния си родител, докато най-накрая не се предаде и призна, че едно посещение на Острова на бурите няма да ни се отрази зле.

Леката стъпка придружи Белдин, баща ми и мен до Рива за Съвета на алорните, макар в действителност не точно държавните дела да занимаваха нашите умове. Съдбоносната важност на тези „държавни съвети“ беше добър претекст семейството ни отново да се събере наедно. За останалата, официална част, можехме да се погрижим с разпращането на няколко писма.

Аз исках да прекарам известно време със сестра си и успях да убедя и татко, че е време да се запознае с внуците си. Този аргумент проработи неочаквано добре. Даран беше вече седемгодишен, а по някаква необяснима за мен причина татко имаше особена слабост към седемгодишните момчета. Забелязала съм, че възрастните мъже се разтапят при среща със своите внуци и баща ми не правеше изключение от това правило. Те с Даран се обикнаха от пръв поглед. Макар да беше пролет и времето на острова да бе крайно отвратително, двамата решиха да се впуснат в дълга експедиция за ловене на риба. Още не мога да разбера каква магия съдържа думата „риболов“ и дали всички мъже губят разсъдъка си, когато я чуят.

Мен обаче ме безпокоеше нещо друго — сестра ми изглеждаше много бледа и имаше тъмни кръгове под очите. Често кашляше и сякаш беше на границата на изтощението. Прекарах дълго време с Арел и билкаря, който приготви различни отвари и настойки за своята кралица. Те малко помогнаха на сестра ми, но аз все още бях загрижена за нейното здраве.

По всичко личеше, че двете с Белдаран все повече се отдалечаваме една от друга. В детството ни се чувствахме толкова близки, че по-скоро бяхме една личност. След нейната сватба обаче животът ни тръгна в различни посоки. Белдаран беше изцяло обсебена от своя съпруг и децата си, а аз се отдадох на учение. Ако поне живеехме заедно, сигурно раздялата ни не би била толкова очевидна и болезнена. Но между нас лежеше огромно разстояние, така че не можехме да поддържаме връзка, колкото и да го искахме.

След около месец тримата с чичо Белдин и баща ми се завърнахме в Долината, за да чакаме продължението от Кодекса на Дарине.