Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (36)

Тридесет и пета глава

Докато летях назад към Селин, аз постепенно осъзнах какво съм видяла и чула току-що. Бях оставила Гелан да се къпе в обожанието на своите последователи.

„Татко, имам нужда от теб“ — трескаво го призовах аз, още докато преливах в човешки образ на задната уличка край работилницата.

„Сега пък какво има?“ — стигна до мен отговорът му.

„Случи се нещо лошо. Най-добре е да дойдеш тук, колкото може по-скоро.“

„Какво става?“

„Ще ти кажа като се видим. Сега някой може да ни подслуша. И промени външността си!“

Необходимостта от такава предпазливост се подразбираше, но истинската ми цел бе да накарам моя ленив родител да действа по-бързо, вместо да говори. Колко по-леко щях да си живея, ако баща ми вършеше, каквото му казвам, вместо да ни губи времето в безсмислени спорове.

Тъкмо зазоряваше, когато го усетих да си променя формата в покрайнините на Селин. Гелан, който се беше промъкнал вкъщи доста след полунощ, спеше дълбоко. Затова реших да грабна метлата и да изляза навън. За кой ли път премитах стълбите, когато по улицата се зададе плешив дебелак. Аз, разбира се, знаех кой е той. Баща ми понякога е тъй увлечен да променя образа си, че забравя колко незначително и маловажно всъщност е това.

— Къде се губи досега? — попитах тихо. Признавам, тонът ми беше леко язвителен. После го отведох в покритата със стърготини работилница и му показах мечата кожа на Гелан.

— Откога започна това? — рече накрая той, понижавайки глас в сумрака на бъчварската работилница.

— Не зная със сигурност, татко. Гелан си покрива дирите от половин година насам и се губи всяка нощ. Енала е уверена, че й изневерява.

— Това жена му ли е?

Кимнах с глава и прибрах мечата кожа в шкафа.

— Да излезем навън — предложих. — Трябва да поговорим на спокойствие.

Спуснахме се надолу по улицата и аз набързо го запознах с последните събития. После понесох търпеливо упреците му за случилото се и най-сетне започнахме да обсъждаме какво да сторим, та да предотвратим злощастието.

Досадната, бъбрива, безсмислено дълга и невъобразимо скучна „История на света“, написана от моя баща, ще разкрие пред онези, които са достатъчно търпеливи да я прочетат, че той е проследил Гелан на следващата нощ. Там се казва още, че е присъствал на церемониалното възвеличаване на съгрешилия ми племенник от местните култисти. После, след като най-сетне успял да се овладее, Стария вълк ме повикал да дойда при него.

Много неща си дойдоха на мястото, когато баща ми разпозна Чамдар под брадата на свещеника. Преди това имаше доста възможности баща ми да изгради в моето съзнание образа на Чамдар, но той никога не го направи. Така и не разбрахме как онзи ме беше проследил, но мисля, че моите догадки за това не са далеч от истината. Някъде в някоя кръчма някой пътник случайно беше споменал за „късметлията“ в присъствието на дагаши. А после Чамдар лично беше пристигнал в Селин, за да се убеди със собствените си очи… Е, беше твърде късно тепърва да търсим слаби страни в моето прикритие. Стана повече от ясно, че ученикът на Ктучик е разкрил самоличността на Гелан по неговите мисли, когато младежът изведнъж се озова на гребена на славата. Всичко останало е било много лесно. Местното култистко общество беше доволно подозрително, но не и дотам интелигентно, че да разпознае гролима, когато го срещне на пътя си. Гелан пък най-сетне беше получил възхищението и преклонението, за които толкова мечтаеше. Сега Чамдар държеше в ръцете си Риванския крал.

Налагаше се на всяка цена да разкъсаме тази зависимост. Знаех много по-елегантен начин да направя това, вместо да изтрия всичко от паметта на Гелан, както ме съветваше баща ми. Признавам, имаше известен риск да направя така, че всички околни да чуят мислите на Чамдар. Ако той навреме осъзнаеше какво става, несъмнено щеше да убие Гелан още на поляната. Или поне щеше да се опита да го стори. За да предотвратя това, аз трябваше да приспя неговата бдителност с някакви отвличащи вниманието блянове и мечти. Съзнанието му трябваше да скача от тема на тема, та да заглуши изострените му сетива. Задачата не беше лека, ето защо предпочетох сама да я свърша, вместо да се осланям на баща си. Той все налита да използва груба сила. Финесът и ловкостта не са сред най-силните му страни.

И така, Гелан му дръпна една вдъхновена реч колко исторически важна личност е той, докато най-накрая озвучените мисли на Чамдар не накараха моят племенник хвалипръцко да млъкне и да се заслуша. Фразата „Ктучик ще ме възнагради, ако убия този дръвник“ определено привлече вниманието и на Гелан, и на неговите последователи култисти. По-късно баща ми каза, че двама от косматите култисти били твърде разтревожени от разкритията на Чамдар. Явно той е бил съпровождан от телохранители.

Озвучените мисли на предания ученик на Ктучик продължаваха да кънтят сред дърветата и помогнаха на Гелан доста бързо да възвърне чувството си за реалност. Той схвана как неговото раздуто самочувствие го е подвело. Когато бълнуването на Чамдар достигна връхната си точка и той вече се виждаше като пръв и любим ученик на Торак, Гелан му показа какво означава истински алорнски темперамент и го фрасна с юмрук през лицето. Чамдар залитна и се строполи. Объркването го накара да охлаби контрола над заслепения си слуга — моя племенник. Осъзнаването на собствената му глупост порази толкова силно Гелан, че той реши да си отмъсти на Чамдар. Но тогава нямаше време да се ровим издълбоко в душевните си преживявания, тъй като предрешените телохранители на Чамдар измъкнаха отнякъде грозни криви ножове и се втурнаха да защитават господаря си. За щастие всички останали култисти се събраха около Гелан с религиозна жертвоготовност. Техният пиетет и благочестивост бяха най-малкото похвални.

След като Чамдар избяга, а неговите телохранители — обкръжени и обезоръжени, Гелан най-сетне се осъзна.

— Измамени сме! — извика той. — Това беше лъжлив свещеник на Белар!

— Какво да правим сега, Пратенико на боговете? — попита един горко хлипащ алорн. — Дали да не го догоним и да го убием?

— Никога повече не ме наричайте така! — заповяда Гелан. — Не съм никакъв Пратеник на боговете! Аз обезчестих името си! — Той смъкна от гърба си мечата кожа и гневно я запрати в огъня. — Мечият култ е лъжа и измама!

— Не знам вие какво мислите — продължи първият алорн, — но аз ще открия тоя свещеник и ще го разсека на две!

При тези думи всички се втурнаха да търсят из храстите наоколо.

— Това беше много ловък ход, Поул — поздрави ме татко след като свалихме перушината си. — Откъде си научила да постъпваш така?

— Във Во Вакюн — отвърнах. — Трябваше да изтръгна признание от един астуриански шпионин, но не исках да използвам познатите способи. Доста са елементарни, не намираш ли? Някой ден, когато имаме повече време, ще ти покажа как се прави. — После наклоних глава и се заслушах в трещенето на клонака, което сочеше пътя на алорните през гората. — Нека изчакаме събратята на Гелан да се приберат по домовете си, а сетне да го завържем и да го замъкнем обратно в работилницата. Не ми се ще и останалите култисти да разберат за нашето присъствие.

— Права си — съгласи се той.

Еретиците се ровиха из храстите известно време, но Чамдар вече сигурно бе на половината път към Камаар.

— Какво да правим сега, Ваше Величество? — попита един от култистите, когато отново се събраха около огъня.

— Най-напред забравете за това „Ваше Величество“! — отвърна Гелан. — Всичко бе само измама на гролимите. Трябва да се закълнем, че ще пазим в тайна случилото се тук. Не забравяйте, че съседите ни са сендари и в очите им ще приличаме на пълни идиоти, ако заговорим за Мечия култ като за нещо наистина значимо.

Те охотно се подчиниха. Никой не обича да изглежда като глупак в очите на другите. Заклеха се в гробовете на майките си, в мечовете си — макар и да нямаха такива — и в доста съмнителната си чест, че нито дума за тяхното временно заслепление няма да бъде изпусната пред останалите граждани. После Гелан ги разпрати да си ходят по домовете.

Като остана съвсем сам, Гелан започна да плаче. Тогава двамата с баща ми излязохме от сянката на дърветата.

— Май нещо не потръгна както трябва, а, Гелан — започна сухо баща ми. — Много е лесно да вярваш, че всички говорят само истината, но не ти ли е хрумвало някога, че това може да е доста безотговорно?

Гелан не изглеждаше твърде изненадан, че ни вижда. Въпреки допуснатата грешка, той все пак си оставаше един доста умен млад мъж.

— Кой беше този човек, който се представяше за свещеник, дядо?

— Името му е Чамдар и сигурно вече си се досетил, че е гролим. Мигар си загуби ума, Гелан? Не можа ли да се досетиш, че е ангарак по цвета на кожата му и формата на неговите очи?

— Това тук не означава нищо, татко — намесих се. — Намираме се в Сендария, а аз загубих няколко века в усилия да премахна расовата нетърпимост между хората тук.

— Братската любов между хората е много чисто чувство, Поул — отвърна той, — но ако някой зелен на цвят човек се опита да те убие, тогава равенството между цветовете губи смисъл. Сега да се връщаме в града. Трабва да стягаме багажа.

— Къде отиваме, дядо? — попита Гелан.

— Още не съм решил. Във всеки случай трябва да напуснем Сендария.

Сърцето ми спря да бие. Знаех много добре какво означава това.

— Защо не си купиш нови дрехи, татко? — попитах, когато влязохме в града.

— Но те са нови, Поул.

— Така ли? Че на кое бунище ги откри?

— Вгледай се по-внимателно — отговори той. — В Тол Хонет платих сума пари, за да ми ги направят по поръчка. Кръпките и протритите краища са само за заблуда. В действителност дрехите ми са много здрава направа и ще издържат векове наред.

— Не можа ли да си купиш поне обувки като хората?

— Не ми трябват. Искам да приличам на истински скитник.

— Мисля, че си надминал и най-смелите си мечти. Значи това на гърба ти е костюм, така ли?

— Разбира се, че е така, Поул! Хората не обръщат особено внимание на потъналите в прах бродяги. Облечен ли съм в тези дрехи, мога да мина, през който и да е град или село и след ден-два никой няма да си спомня за мен.

— Никога ли не излизаш от тази роля?

— Така съм по-интересен. — Той изтърси това с обичайната си претенциозност. — Истинският ми характер всъщност е доста отегчителен. Но бих могъл да се превърна и в херцог, стига да предпочитате това, Ваша Светлост.

— Пощади ме, за бога!

— Защо я наричаш така, дядо — попита Гелан. — Какво означава това „Ваша Светлост“?

— Пак тайнички, а, Поул? — въздъхна татко. — Все с твоите тайни! — после се обърна към Геран с пронизващ поглед. Явно си спомни високопарната реч на младия мъж край огъня. — Ваше Величество — започна той с надуто официален глас, — позволете да ви представя Нейна Светлост, херцогинята на Ерат.

Гелан примигна объркано и се втренчи невярващо в мен.

— Не може да бъде! — извика той.

— Е, това наистина съм аз, скъпи. Признавам, обаче — беше преди много време.

— Та ти си най-известната личност в цялата сендарска история!

— Много мило, че го казваш.

— Защо си мълчала досега? Държанието ми беше ужасно, лельо Поул! Трябваше да ме предупредиш!

— Та да можеш да ми се кланяш и да роболепничиш пред очите на хората ли? Има още много да учиш, Гелан. Не помниш ли основното ни правило — да не се набиваме на очи! Ето защо ти си бъчвар, а не съдия или провинциален благородник! — Усетих навреме благоприятната възможност и бързо продължих: — Благородството има две страни, Гелан. Повечето от хората забелязват само хубавите къщи, пищните дрехи и раболепието на подчинените и нискостоящи по ранг. Другата страна е много по-проста на вид, но и много по-съществена. Дългът, Гелан, дългът! Нека той е постоянно пред очите ти! Ти си — или поне би могъл да бъдеш — ривански крал! А това означава много задължения и отговорности. Но сега единственото ти задължение е да продължиш рода. Ще го изпълниш като останеш жив. Наоколо се навъртат много хора, които копнеят да те убият преди да ти се е родил син.

— Сигурно съм забравил това, лельо Поул — призна той. — Когато тоя Чамдар ме нарече ривански крал, това ми замая главата. Мислех си, че то е най-важното на света.

— Ти наистина си значима личност, Гелан — твърдо казах аз. — Двамата с жена ти сте най-важните хора в света сега. А това ще рече, че носиш най-тежкото бреме сред хората. Помни: всичко се свежда само до две думи — „Крий се!“ Където и да отидеш, крий се! Не се набивай на очи. А най-добрият начин да го постигнеш е като се слееш с обикновените хора.

— Послушай я, Гелан — намеси се татко. — Приеми и един съвет от истински професионалист, а аз съм точно такъв, повярвай ми. Не позволявай на мисълта „Аз имам тайна“ да ти се изпише на челото. Прави се даже на глупак, ако това се налага. — После старият мошеник ми хвърли невинен поглед. — Искаш ли да му дам няколко урока по актьорско майсторство, Поул?

— Наистина мисля, че се налага, татко.

Втрещеният му вид при тези думи топлеше сърцето ми цяла вечер след това.

Двете с Енала пуснахме обичайния слух за „спешна семейна работа“ и създадохме впечатление, че се прибираме в наследствения си дом в Мурос. Гелан продаде работилницата, събра си инструментите и купи каручка с конски впряг.

Пътувахме на югоизток около десет левги, за да затвърдим заблудата, че именно Мурос е нашата цел, а после преминахме на имперското шосе и карахме по него до столицата Сендар.

Баща ми най-сетне откри един здрав, брадат, а най-вероятно и непоносим черекски морски капитан и на следващата сутрин отплавахме за Вал Алорн.

Пристигнахме през есента и татко ни настани в един просторен и богат хан доста далеч от брега, за да сме настрани от съмнителните квартали на града, както и от миризливите кейове. След като се настанихме, той ме издърпа на една страна.

— Ще говоря с Елдриг — каза. — Нека засега държим Гелан настрана от двореца. По-здравословно ще е да не вижда тронната зала и кралските отличия.

— Много правилно — промърморих аз.

Татко така и не ми каза какви заплахи е използвал, за да стресне крал Елдриг, но той склони неговият високопоставен гост да напусне Вал Алорн, без да бъде представен в палата и ние отпътувахме инкогнито в дълбоката черекска провинция. Елдриг трябваше да знае, че ние сме в неговото кралство, но за всички останали това беше тайна.

Тръгнахме от Вал Алорн на следващата сутрин и поехме по един зле поддържан път в посока на черекските планини, докато стигнахме село Емгаард на няколко левги от столицата.

Емгаард бе едно от онези живописни планински селца с къщи, които сякаш са направени от шоколад и курабийки. Те имат стръмни покриви, богато украсени стрехи и подредени дворове, окастрени почти до голо от козите на стопаните. Козите са много полезни домашни любимци в общества, където прибирането и изхвърлянето на боклуците е на съвсем ранен стадий.

Майсторът на мебели в Емгаард беше починал само седмица преди нашето пристигане. Аз бях достатъчно бърза и успях да отърва неговата безутешна вдовица от лешоядите, които бяха започнали да се навъртат наоколо. Купих от нея работилницата заедно с жилищните помещения, преди другите да са успели да я измамят. Цената, която аз й платих, беше не само почтена, а даже твърде щедра. Все пак совите са по-добри от лешоядите.

Мебелиерската работилница не беше голяма, но стигаше за един кацар, чийто очи постоянно бяха вперени към планината и нейните пълни с риба извори.

Когато настъпи зимата, татко се сбогува с нас и тръгна да търси Чамдар. Гелан през деня правеше бъчви, а вечер подготвяше стръв за въдицата си. Елана не беше особено щастлива от новата страст на мъжа си. Но лицето й се проясни, когато обясних, че един съпруг, постоянно обзет от мисълта за риболов, едва ли ще помисли за друга жена.

Аравина почина в съня си на следващата пролет. Така и не можах да разкрия причините за нейната смърт. Бих могла да си послужа с мелодраматичния израз, че „умря с разбито сърце“, но от чисто медицинска гледна точка това е пълен абсурд. Абсурд или не, подозирам, че нейните постоянни пристъпи на меланхолия доста допринесоха за края й.

Гелан и Енала тъжаха от загубата, разбира се, но животът им продължи постарому. Гелан беше добър бъчвар, затова клиентите му търпяха неговите рибарски пристъпи. Емгаард беше близо до бързеите, пък и най-близките извори бяха пълни с риба, затова Гелан не беше единственият, на чиято врата често увисваше бележка „За риба съм“.

Когато лятото най-сетне отмина и рибарският сезон позаглъхна, Гелан се захвана сериозно с бъчвите и останалите домашни задължения. А когато дойдоха Еристидите, бременността на Енала вече доста беше напреднала.

В началото на 4899 г. Енала роди. Всичко мина много леко, макар тя да не мислеше така. Бебето беше момченце, естествено. По ред причини това е нещо установено в риванския род и наследствеността е само една от тях.

Гелан настоя да кръстим сина му Гарел в памет на собствения му баща. Аз нямах никакви възражения по въпроса. Това не беше точно черекско име, но бе достатъчно познато сред алорните, за да не предизвиква подозрения.

Мисля, че беше лятото на 4902 г., когато в извора, от който пиеше селото, попадна нещо отровно. Едва ли е било тялото на мъртво животно, защото болестта, която плъзна из Емгаард, нямаше характерните белези на такава зараза. Въпреки огромните ми усилия, много хора измряха. Сред тях беше и Гелан. Аз усетих скръбта едва по-късно, защото по онова време имаше още много болни, за чийто живот трябваше да се боря. Когато най-сетне заразата отмина, посветих много време в изследване на нейния източник, но така и не го открих.

Можехме да напуснем селото, но Енала не искаше да остави гроба на Гелан, пък вече имаше и много приятели в Емгаард. Гарел и сестрите му отраснаха там, а когато племенникът ми навърши шестнайсет, в главата ми отново зазвучаха сватбените камбани. Момичето беше светлорусо и се казваше Мерел. Оженихме ги доста набързо след запознанството. Прозорците в Емгаард нямаха решетки, пък и селцето беше твърде закътано и имаше хиляди тайни местенца, за да бъда напълно спокойна за благоприличието на младите.

Живеехме спокойно и годините си течаха една след друга. По едно време даже им загубих бройката, а обикновено много внимателно ги отчитам. Май беше през 5250, а може и през 5251 г., когато баща ми се отби за едно от редовните си посещения. Този път обаче не беше просто формалност.

— Близнаците са попаднали на някаква следа в Мрин и твърдят, че наближава появата на Пратеника на боговете, Поул — сериозно каза той.

— Кога ще е това, татко?

— Е, няма да е съвсем скоро, но със сигурност ще е през следващия век.

— Щом толкова е наближило, май ще е по-добре да помисля за преместване в Сендария, а?

Той ме изгледа въпросително.

— И аз мога да разчитам Мрин и Дарине също като теб, татко — казах натъртено. — Наясно съм къде трябва да се роди Пратеника на боговете.

— Не прибързвай, Поул. Близнаците може би ще открият още нещо. Не ми се иска да се скиташ из Сендария, докато още не съм открил Чамдар. Кой е сегашният наследник?

— Казва се Геран, татко. Имам си причини, поради които не бих искала това име да потъне в забрава. Той току-що се ожени, затова не мисля, че синът му ще е този, когото чакаме.

— Че защо пък не?

— Съпругата му е от Черек, татко, а черекските жени забременяват дори от един поглед. Тя ще роди още преди да събера багажа за пътуването към Сендария.

— Мигар черекските жени наистина са толкова плодовити?

— А защо мислиш, че семействата им са така многобройни?

— Мислех, че има нещо общо с местния климат.

— Как може да повлияе климатът на това?!

— Е, нали разбираш — всички тези дълги и студени зимни нощи, когато не ти остава нищо друго освен… — той внезапно млъкна.

— Освен какво, татко? — попитах със сладко гласче.

Повярвайте, той целият пламна.