Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

Четиридесета глава

Каквото и да се случваше в Анат, обаче, ние не трябваше да забравяме, че извън пределите на селото съществува един друг, много по-голям свят. Той не стоеше на едно място, а се развиваше, независимо дали ние забелязваме това или не.

По същото време, когато се състоя сватбата, на Тур Ургас му хрумна безумната идея да убие императора на Малория Закат. В неговия план беше замесена и възлюбената на Закат и тя стана една от причините да се провали коварният замисъл. След това нещастие Закат бе обсебен от манията да изличи расата на мургите от лицето на земята. Тази цел беше похвална, но тя се оказа внезапна пречка, когато започнаха да назряват много по-важни събития. Тур Ургас беше точно толкова луд, колкото ми го описа Дроста, но и Закат не се оказа по-добър. По-късно Чо-Рам от Алгария излекува лудостта на Тур Ургас, а Цирадис, Гадателката от Кел, върна разума на Закат. Двамата обаче използваха съвсем различни методи.

Не си давах сметка до каква степен уединението в Анат ме е откъснало от събитията по света. Осъзнах го едва когато баща ми ни посети през пролетта на 5349 г. и разказа за разкола между ангараките. Имаше известно очарования в тихия селски живот, но светът можеше да се срине, а новината за това да стигне до Анат едва няколко години по-късно.

През есента на същата година нещастието почука на вратата на моето семейство. Случи се през един обикновен есенен ден, когато въздухът вече беше започнал да захладнява, а листата на брезите и брястовете се бяха обагрили в ярки цветове. Както обикновено Дарал и Геран отидоха на работа в каменоломната. Точно по обед южната плоча на склона внезапно се откъртила, рухнала върху площадката на кариерата и смазала моя племенник Дарал.

(Злополуки стават навсякъде по света, а каменна кариера не е от най-безопасните места за работа. Но както се оказа по-късно, смъртта на Дарал не е била причинена от злополучно стечение на обстоятелствата. Това беше първият знак, че Чамдар — или Ашарак Мургът, ако предпочитате — най-сетне беше попаднал на дирите ни.)

Скръбта ми по Дарал ме скова и ме направи неспособна да мисля и действам трезво. Татко стигна Анат за погребението, но аз изобщо не го забелязах — точно в този момент нямах никакво настроение за банални и изтъркани фрази. Затворих се в стаята си за цели две седмици, а когато излязох, татко си беше заминал. Заварих Алара да шета из кухнята. Действията й бяха някак механични и сковани, а умът й явно се рееше другаде. Започнах да се храня в стаята си, защото нямах желание да разговарям с когото и да било, още по-малко с тези, които изпитваха същата мъка като мен.

Когато най-сетне се съвзех, открих, че Алара се държи много особено. Бях уверена, че мога да се справя с това, но се оказа, че греша. Нито един лечител не може да излекува болестите в собственото си семейство, защото в медицината е нужна трезва и обективна оценка, а кой е способен да приема хладнокръвно бедите на близките си? Трябваше ми време, за да поставя точната диагноза. Когато направих това, вече беше твърде късно. Предполагам, обаче, че е било късно още от самото начало, защото причината за лудостта на Алара идваше отвън.

След няколко дни двете с Илдера се постарахме цял Анат да разбере, че Алара „чувства някаква слабост и не е добре със здравето“, затова се нуждае от спокойствие и тишина — „заради скорошната тежка загуба, нали разбирате“. Селянките кимаха мъдро, преструвайки се, че разбират. Така посещенията в дома на северния край на селото постепенно секнаха. Следяхме Алара да не напуска къщата без придружител. Младата съпруга на Геран показваше удивителна схватливост, когато трябваше внезапно да се промени темата на разговор, щом двете се натъкнеха на минувач по улицата. Тя можеше да предвари изричането на съболезнования за смъртта на Дарал, още преди да са се откъснали от устните на говорещия. Предпазването на Алара от пълно полудяване стана наша основна грижа.

През пролетта на 5354 г., когато снеговете вече се топяха и всички потоци преливаха извън коритата, една ранна утрин Илдера извървя калната улица на Анат и пристигна при мен с лъчезарна усмивка на лицето.

— Мисля, че съм бременна, лельо Поул — обяви тя.

— Време беше — казах.

Тя малко се засегна от реакцията ми, но аз се разсмях и я прегърнах.

— Исках само да те подразня малко, Илдера — обясних, притискайки я към себе си. — Толкова съм щастлива за теб.

— И аз съм много доволна — отвърна тя. — Кажи ми само какво да правя, за да не ми се гади всяка сутрин?

— Хапвай нещо, скъпа.

— Какво каза?!

— Всяка вечер преди лягане слагай някаква храна на масичка край леглото. Като се събудиш на сутринта, най-напред хапни, а после ставай.

— Това ще помогне ли?

— Винаги помага. В тази област на медицината съм страшно добра. Имам голяма практика. — Погледнах преценяващо към корема й. — Не ти личи още.

Тя направи тъжна физиономия.

— Край на хубавата ми фигура. Скоро нито една дреха няма да ми става.

— Ще ти ушия няколко прекрасни ризи, Илдера.

— Редно ли е да кажем на Алара? — попита тя, поглеждайки към стаята на свекърва си.

— Нека най-напред хубаво да обмисля това. — След тези думи внимателно поставих ръка на още плоския девичи корем и деликатно проучих тялото й. — Три седмици — заключих накрая.

— Какви три седмици, лельо Поул? Моля те, не ме плаши с тази твоя загадъчност.

— Бременна си от три седмици.

— О, значи е била последната виелица тогава.

— Сега пък аз не те разбирам, скъпа.

— Ами, навън валеше едър сняг и нямаше какво толкова да се прави онзи следобед. — После ми се усмихна дяволито. — Трябва ли да продължавам с обясненията, лельо Поул?

Тоя път беше мой ред да се изчервя.

— Не, Илдера — казах. — Вече схванах за какво говориш.

— Мислех, че това може да те заинтригува — от професионална гледна точка, имам предвид. Сигурна ли си, че не искаш допълнителни подробности, лельо Поул?

— Илдера! Престани веднага с това! — лицето ми вече изгаряше от неудобство.

— Май този път аз успях да те притесня, а, лельо Поул! — засмя се звънливо тя.

Беше прекрасно момиче! Толкова я обичах!

Същата нощ се свързах мислено с близнаците в Долината.

„Знаете ли къде може да намеря баща си?“ — попитах ги.

„Последният път, когато говорихме с него, беше в Толнедра, Поул — отговори Белкира. — Но той много пътува и е трудно да му се хванат дирите.“

„Искам да му пратя известие — уведомих ги аз. — Но сигурно сме заобиколени от вражески уши, затова не искам да навлизам в подробности.“

„Ако е нещо спешно, можем да дойдем при теб, а после да го потърсим заедно“ — предложи Белтира.

„Не, не е нищо спешно — поне засега. Тук просто става нещо, което ще протече за точно определено време — реших че съм предпазлива в изразите. — Да сте намирали нещо ново и вълнуващо при Мрин напоследък?“

„Нищо ново — отговори Белкира. — Сякаш всичко е замръзнало в една точка.“

„Тук вече дойде пролетта, чичо — казах. — Забелязвал ли си как през пролетта времето се отпуска и затопля?“ Бях сигурна, че близнаците ще схванат смисъла на посланието ми, кодирано в това иначе съвсем безобидно изречение.

„Ами да, така е — съгласи се Белтира. — Като ни обърна внимание, вече и ние забелязваме някои промени. Откога настъпи пролетта при вас?“

„Вече три седмици, чичо. Снегът вече се топи и скоро ще поникнат кокичетата.“

Бях уверена, че ако ни подслушва някой гролим, той ще бъде очарован от моята прогноза за времето.

„Ние и двамата много обичаме кокичета“ — добави Белкира.

„Аз също ги харесвам. Ако се чуете с баща ми, предайте му моите поздрави.“

„Разбира се, Поул.“

Много се гордеех с начина, по който успях да им предам новината за състоянието на Илдера, без да споменавам нищо конкретно. Както се оказа по-късно обаче, изглежда бях подценила схватливостта на Чамдар.

Късно през есента състоянието на Алара внезапно се влоши. През пролетта и лятото тя беше така увлечена от развитието на бременността на Илдера, че изглеждаше съвсем нормална. Но когато листата започнаха да пожълтяват, тя изведнъж беше обзета от манията, че Дарал се е загубил някъде в планината. Сега вече знам откъде й беше внушено това, но тогава нейното бълнуване напълно ме обърка. Вече не смеех нито за миг да я изпусна от очи. Щом обърнех гръб, тя вече беше изчезнала някъде. След часове трескаво търсене обикновено я откривах да броди безцелно из леса наоколо, викайки с равен глас името на мъжа си. Жалните й викове ми късаха сърцето и душа не ми даваше да й се скарам.

Сега, от дистанцията на времето признавам, че Чамдар не беше обикновен гролим. Той умееше много умело да се прикрива и да заличава дирите си. Нито веднъж не успях да усетя присъствието му, нито пък да заподозра какво прави с разума на Алара. Нещо повече — той ме познаваше дори по-добре, отколкото можех да допусна. Например знаеше, че единственото нещо, което можеше да ме накара да изляза в гората, бе отсъствието на Алара. Нито един гролим не би могъл да осъзнае колко дълбоко съм привързана към членовете на моето семейство. Чамдар не само усети любовта ми към тях, но и успя да се възползва от нея и да ме отдалечи от Анат в съдбоносния момент.

В навечерието на Ерастидите Илдера беше обхваната от фалшиви родилни болки. Сега знам, че Чамдар имаше пръст и в това. Една селянка ми донесе тревожната вест от Геран, който ме викаше при себе си. Погледнах Алара. Тя изглеждаше дълбоко заспала. Внимателно се промъкнах в съзнанието й и направих така, че да спи непробудно. После си взех инструментите и забързах към другия край на селото, за да изродя най-новия член на семейството ни.

Мъките на Илдера продължиха няколко часа, а след това родилните болки постепенно отшумяха.

— Какво не е наред, лельо Поул? — попита Геран с леко изтънял глас.

— Няма нищо, Геран — уверих го аз. — Раждането обикновено протича по този начин. Илдера още не е напълно готова.

— Може би искаш да кажеш, че тя се упражнява?

Не бях чула някой да се изразява по този начин досега и той ми се видя много забавен. Геран обаче много се обиди от моя смях.

— Тя се чувства прекрасно, Геран — уверих го аз. — На това акушерките му казват „лъжливо раждане“. Както виждаш, случва се толкова често, че дори си има име. До утре няма да стане нищо съществено. Тя сега спи, затова и ти можеш да си отдъхнеш. Бъди спокоен, ще те извикаме, когато се наложи.

Хлопнах чантата с инструментите и поех през снега обратно към къщи. Когато се върнах, Алара вече я нямаше. Още тогава трябваше да се досетя, че Чамдар е пробил моята защита над съзнанието на Алара. Никой не се е събуждал, след като съм му наредила да спи, докато не му кажа да отвори очи.

Вече цяла седмица беше много студено, но не валеше сняг. Цялото село и околностите бяха прорязани от следи в бялата покривка над земята, които водеха във всички посоки. Реших да тръгна на север, накъдето обикновено поемаше Алара по време на своите безполезни търсения. Но и този път Чамдар беше една крачка пред мен. Тя беше поела на юг. Макар да бе опасно, аз все пак предпазливо опитах мислено да установя къде се намира, но и то не помогна. Това вече ми се видя много странно. Продължих да се лутам напред-назад из гората и най-накрая излязох на една полянка от другата страна на леса. По нея личаха следи от сърни, зайци и птици, но нямаше нито ред човешки стъпки. Явно Алара не беше тръгнала на север.

Изведнъж осъзнах, че вече минава полунощ и навън е много студено. Бях пребродила всички околности на север, североизток и северозапад. Тъй като Анат беше в дъното на клисура, на изток и запад го обграждаха непристъпни скали. Оставаше ми само южната част, а аз бях на пет мили оттам.

Реших да изоставя всяка предпазливост и смених формата си. Ако това издадеше присъствието ми пред някой гролим, толкова по-зле за него. Най-голямата опасност за Алара сега идваше от студа. Тя просто можеше да замръзне някъде. Трябваше да я намеря на всяка цена.

Нямаше как да разбера, че малко след като напуснах леглото на Илдера, нейното фалшиво раждане се беше превърнало в истинско. Геран се опитвал отчаяно да ме открие, но, разбира се, не успял. Местната акушерка помогнала на Илдера и Гарион се родил малко след полунощ.

Не бях там, за да облекча раждането, но за щастие минало без никакви усложнения. Илдера беше от расата на алорните, а техните жени са създадени да раждат.

Цяла нощ търсих Алара. Най-накрая открих тялото й да лежи под една висока скала на около шест-седем мили преди каменната кариера. Това обясняваше защо не успях мислено да я открия, когато изчезна. Тялото й беше вкочанено и това ясно показваше, че е умряла още преди да се върна у дома и да установя отсъствието й.

Бях напълно изтощена, когато я намерих, затова избухнах в плач и взех да си скубя косата, обвинявайки се за нейната смърт. После внезапно спрях, устремила ужасени очи в плътния стълб дим, който се издигаше над Анат в ранната утрин на първия ден от Ерастидите. Нещо гореше в едно село, направено цялото от камък!

Опитах се да потисна мъката и когато тя поутихна, усетих присъствието на баща си наблизо. Той беше много по-близо до пожара от мен. „Татко!“ — изкрещях без глас аз.

„Връщай се обратно, Поул — мрачно се отзова той. — Веднага!“

Изобщо не помня как съм изминала разстоянието от замръзналото тяло на Алара до обхванатия в пламъци дом на Геран. После ми казаха, че съм се пренесла над земята, а това е много опасно горе в планината. Ако по пътя ми се беше изпречил някой връх, в това състояние щях да мина през него, а нямаше да го заобиколя. Подобен експеримент не би приключил в моя полза.

Баща ми стоеше на колене в двора над някакъв увит в одеяло пакет. Къщата на Геран беше изчезнала сред пожара.

— Какво е станало тук, татко? — почти изпищях аз.

— Беше Чамдар! — изрева насреща ми той. Очите му бяха пълни с ярост и желание за мъст. — А ти къде се губиш, Поул? Защо си изчезнала така внезапно?

Въпросът му ме преряза като с нож. Дори сега, след толкова години, чувствам острието му в себе си.