Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (27)

Двадесет и шеста глава

Приемането на тежкото бреме да пазя риванския род може да бъде изтълкувано и като напълно машинално, несъзнателно, извършено по инстинкт действие. Още на кораба, който ни отнасяше от Острова на бурите, успокоявайки и приласкавайки покосения от скръб Геран, аз се бях обрекла на този дълг. Съзнателно или не, моите постъпки бяха водени от желанието да посветя останалата част от моя живот на наследниците на сестра си и Рива Желязната хватка. Във вените на техния род течеше и моя кръв — те бяха от моята глутница, ако предпочитате този израз. Затова отглеждането и закрилата на децата от семейството беше дълг, който бих поела дори без да се кълна пред Учителя.

Имаше и още една причина, не толкова тясно свързана с вълчия ми произход. Бях убедена, че със смъртта на Онтроуз за мен завинаги се е затворила една врата. Вярвах, че никога повече няма да помисля за съпруг или пък да имам собствени деца. Грижата за поколението на сестра ми щеше да запълни донякъде тази болезнена празнина.

На следващата сутрин ме обзе непреодолимо желание да напусна незабавно Долината. Сякаш потвърждаването на оброка беше отворило съвсем нова страница в моя живот и аз исках час по-скоро да започна да я чета. Като се връщам мислено назад, обаче, мога да призная, че всъщност бях подтиквана от съвсем други, не чак толкова благородни подбуди. Клетвата превръщаше Геран в мое дете. Исках да го имам целия само за мен.

И така, двамата с моя златокос повереник напуснахме Долината след няколко дни, а верният сив Кавалер ни отведе обратно до Сендарските планини. Всъщност не бързах особено да се прибираме у дома, затова пътешествието ни беше спокойно. Убедена съм, че Кавалер също одобряваше това. Забелязала съм, че конете са големи измамници. Те обичат да препускат, но всеки път, когато ги пришпориш, дават вид, че галопът за тях е непосилно бреме.

Когато стигнахме къщата, забелязах нещо необичайно. Откакто я скрих зад розовите храсти, аз се бях връщала при нея няколко пъти и тя винаги ми се виждаше ужасно самотна. Пустееше, а не беше създадена за това. Сега обаче около нея не витаеше духът на безнадеждна самота. Геран беше заедно с мен и това ми стигаше. Помислих си, че няма да е зле да се откажем от чистенето. Момчето беше се примирило някак със загубата на семейството си и му се искаше да прекарва повече време в библиотеката с копията от Кодекса на Мрин и Кодекса на Дарине. След като ги изучава дълго, накрая и той беше напълно объркан като всички нас.

Когато наближи шестнайсетия рожден ден на Геран реших, че ако потеклото на риванския крал трябва да бъде продължено, то беше време отново да се върнем сред хората, за да си намери жена. Замислих се къде ще е най-добре да се установим и прецених, че Султурн е напълно подходящ. Майка обаче, не мислеше така. „Не, Поул — достигна до мен гласът й една нощ. — Няма да ходите в Султурн, а в Мурос.“

„Защо пък точно Мурос?“

„Защото там живее младата дама, за която той ще се ожени.“

„Коя е тя?“

„Казва се Елдара.“

„Но това е алгарско име.“

„Баща й е алгар. Името му е Хатан и е вторият син на един от главатарите на кланове. Оженил се е за сендарка, когато неговият клан докарал в Мурос стада говеда за продан. Установил се в града и взел да търгува с животни. Има връзки и влияние във всички алгарски кланове, затова е и преуспяващ търговец. Заведи Геран в Мурос, Поул. Нека се ожени там.“

„Както кажеш, майко.“

Обмислих въпроса отвсякъде и реших, че двамата с Геран се нуждаем от ново положение. Един преуспяващ търговец едва ли ще бъде във възторг, ако дъщеря му се омъжи за някакъв провинциален дръвник. Явно двамата най-напред трябваше да минем през столицата Сендар — имахме нужда от пари.

Кавалер беше остарял, но още се държеше, макар и леко да се задъхваше при изкачване на височини. Накарах Геран да почисти от праха и паяжините и да лъсне до блясък един от екпажите в обора. Събрах по няколко чифта представителни дрехи за двамата в един здрав пътнически сандък и в късната пролет на 4012 г. ние с младия ми повереник тръгнахме през Сендария към нейната столица. Беше много приятно да се пътува по това време на годината, а и никаква спешна задача не ни пришпорваше да бързаме, затова оставих Кавалер да определя темпото. Пътувахме на югозапад и след няколко дни стигнахме кръстопътя, където се пресичаха провинциалния друм, по който вървяхме досега, и императорското шосе.

— А оттук накъде, лельо Поул? — попита Геран, който държеше юздите.

— На юг към Медалия. После ще тръгнем по централното шосе към Сендар.

— Хубаво. Дий, Кавалер!

Старият кон откърти една тежка въздишка и мудно се потътри напред.

Медалия много се беше променила през вековете, откакто не бях идвала тук. Сендария вече беше тиха и спокойна страна, затова високите крепостни стени, които ограждаха Медалия, докато беше част от моето херцогство, сега се рушаха непотребни. Това никак не ми хареса, но реших да не го правя на въпрос.

След около седмица пристигнахме в Сендар и наехме стаи в една представителна страноприемница. След вечеря се разрових из пътническия ни сандък и извадих оттам различни одежди и труфила за двамата.

— Нужно ли е да се обличаме така, лельо Поул? — с отвращение попита Геран. Явно наистина беше време да го извадя от глухата провинция и да го върна към цивилизацията.

— Да — категорично отговорих аз. — Утре заран отиваме в двореца и нямам намерение да се промъкваме през входа за прислугата заради дрехите си.

— Краля ли отиваме да видим?

— Не точно него. По-скоро имаме работа с кралския ковчежник. Но може да се наложи разговор и с краля, за да ускори работата, ако ковчежникът се окаже прекалено твърдоглав.

— А какво ще искаме от ковчежника?

— Трябват ни пари, а аз имам струпани тук доста големи суми. Остава само да убедя ковчежника, че съм онази, за която се представям и че имам пълно право върху парите.

— Не е ли опасно да повериш всичките си пари на някой друг? Той може да се опита да те измами.

— Сендарите са много честни и почтени хора, Геран. Не ми се вярва ковчежникът да мами. Но ако го стори, тогава имам начин да го убедя, че е направил грешка.

И така, на следващата сутрин двамата с крал Геран отидохме в палата на крал Фалбен Сендарски. Упътихме се право към крилото с най-здравите и дебели стени, където се пазеше кралската хазна. Изтърпяхме обичайното забавяне, докато приключат всички формалности, и най-сетне бяхме приети в миришещия на мухъл кабинет на кралския ковчежник. С течение на времето забелязах, че всички хора, заети непрекъснато с броене и пресмятане на пари, миришат на прах и плесен. Парите обикновено стоят заключени в подземия зад няколко врати. На онези, които ги пазят, и през ум не им минава да отворят прозорците, за да влезе чист въздух.

Барон Стилнън, кралският ковчежник, беше сериозен мъж с чувство за отговорност. Стените на кабинета му бяха отрупани от пода до тавана е шкафове, които пращяха от подвързаните с кожа стари счетоводни книги, натъпкани в тях. Цареше почти благоговейна тишина. Предполагам, че това е нормално, защото парите наистина се превръщат в божество за онзи, който постоянно ги брои и пресмята.

— Зная, че сте зает, Ваше Превъзходителство — започнах, след като двамата с Геран най-сетне бяхме допуснати до кабинета и настанени да седнем, — затова ще пристъпя направо към въпроса. Преди известно време моето семейство повери парите си на грижата на кралската хазна. Сега искам да изтегля част от тях.

— За това ще ми е нужно някакво потвърждение на думите ви, госпожо…

— По-късно ще стигнем до името ми и другите подробности, Ваше Превъзходителство. Парите, за които става дума, са записани в том първи от вашите счетоводни книги, страница седемстотин тридесет и шест, ако правилно си спомням.

Той ме погледна със съмнение, но въпреки това стана и се отправи към книжните шкафове. Измъкна последната книга от ляво на най-горната лавица.

— На същата страница ще откриете и скрепен с печат пергаментов лист, бароне — продължих аз. — На него има една дума — това е нещо като парола, по която ще удостоверите самоличността ми. — После побутнах през бюрото му лист хартия, върху който напряко беше написано „Онтроуз“. — Вярвам, че ще откриете в книгата си точно тази дума.

Барон Стилнън издуха прахта от тежката счетоводна книга, прелисти я внимателно, откри страницата и откачи парчето пергамент.

— Но това е кралският печат на крал Фундор Великолепни! — възкликна той.

— Да, знам това — казах. — Фундор беше така любезен лично да се занимае с нашето вложение. Името, което ви дадох, съвпада с името върху пергамента, нали?

— Така е. Паметната бележка сочи, че вноската е била направена от херцогинята на Ерат. Вие нейна наследница ли сте, мадам?

— Аз съм херцогинята, бароне, и нямам никакви наследници.

— Но бележката тук е отпреди сто и осемдесет години, милейди!

— Чак толкова отдавна ли беше? Как бързо лети времето!

— Най-напред ще трябва да се допитам до крал Фалбен по въпроса, милейди. Тази сметка е под закрилата на короната, затова той е единственият, който може да разреши да се тегли от нея.

— Колко досадно — въздъхнах аз. — Предпочитам да не разгласявате това, бароне. Искам присъствието и делата ми тук да останат тайна.

— За това ще знаем само ние двамата с краля, милейди.

Крал Фалбен Сендарски се оказа съвсем обикновен наглед мъж, облечен в дрехи с убит кафяв цвят. Беше около четиридесетте и имаше трескавия вид на човек, които трябва едновременно да свърши дузина задачи.

— Е — започна още от прага той, — за какво става въпрос, милейди? Стилнън ми плещи безсмислици за някаква много стара сметка от кралската хазна.

— Баронът доста точно ви е предал всичко, Ваше Величество — отвърнах с официален поклон аз. — Преди известно време вложих парите си в кралската хазна. Сега имам нужда от една част и искам да ги изтегля. Защо не покажете на Негово Величество паметната бележка от счетоводната книга, барон Стилнън? — предложих. — А също така и добавения документ. Това би спестило време.

Фалбен набързо прочете всичко.

— Вие твърдите, че сте лейди Поулгара — подозрително ме погледна той.

— Тя не просто твърди, Ваше Величество — намеси се Геран. — Тя е лейди Поулгара.

— Това е моят племенник Геран — представих младежа.

— Ще ми трябва нещо повече от вашата дума, лейди — каза Фалбен. — В наши дни са се навъдили всякакви измамници.

— Добре тогава — въздъхнах. После вдигнах краля на Сендария във въздуха. С времето бях открила, че това е най-бързият начин да убедя скептиците коя съм. Висенето без твърда почва под краката веднага ги караше да се съгласяват с думите ми.

— Сега доволен ли сте? — попитах втрещения монарх. Той беше замръзнал неподвижно над земята, а очите му бяха широко ококорени. После бързо закима с глава в отговор на въпроса ми и аз внимателно го пуснах на пода. — Много съжалявам, Ваше Величество — извиних се. — И двамата сме заети хора, а този подход обикновено за кратко време разрешава всички досадни спорове.

— Мога да разбера защо е така — отговори Фалбен с променен глас. После отиде до писалището на Стилнън и погледна в отворената счетоводна книга. — Всичко ли ще изтеглите, лейди Поулгара? — попита той леко разтревожен.

— Колко общо имам тук? Отдавна не съм проверявала влога си.

— При последното отчитане сте притежавали над половин милион нобела, милейди.

— Нобел е златна монета от една унция, нали?

Той кимна утвърдително.

— Мисля, че няма да е добра идея да си тръгна оттук с петнайсет тона злато в джоба, нали така?

Той неуверено се засмя.

— Бихте могли да го направите, стига да поискате, лейди Поулгара. Чувал съм най-невероятни истории за вас.

— Твърде преувеличени, Ваше Величество. Мисля, че петстотин нобела ще са достатъчни за най-належащи разходи.

— Донеси ги, Стилнън — заповяда кралят. — Трябва да ви призная нещо, лейди Поулгара.

— Изповедта влияе благотворно на душата, Ваше Величество.

— Срам ме е да го кажа, но имаме незначителни затруднения с вашата сметка. Понякога я използваме като източник за краткосрочни заеми, ако приходите от такси и налози са по-ниски от необходимото.

— Това е нормално за пари, които не са в обръщение, Ваше Величество — рекох великодушно аз.

— Смея ли да попитам какъв е източникът на това съкровище?

— Ренти, Ваше Величество. Херцогството ми е доста просторно, а аз от доста време насам давам земята под наем. Всъщност не искам много пари за рента, но с времето те се натрупват постепенно. Някой ден може би ще си купя нещо с тях — Тол Хонет, например.

— Той сигурно е за продан, лейди Поулгара — засмя се кралят. — Всичко, което притежават толнедранците, е за продан.

Барон Стилнън се завърна с две големи платнени торби, пълни с подрънкващи монети. Той настоя да ги преброя, а после вписа изтеглената сума в плесенясалата книга.

— О, една последна подробност, Ваше Величество — казах. — Не бих желала да тръгнат слухове за посещението ми при вас.

— За кое посещение става дума, лейди Поулгара? Паметта ми напоследък е доста отслабнала.

Аз се разсмях, направих дълбок поклон и двамата с Геран напуснахме палата.

— Видя ми се приятен човек — каза Геран, докато сплиташе крака под тежестта на двете торби из улиците на Сендар.

— И на мен доста ми хареса — съгласих се, а после смръщих вежди. — Когато златните монети са много и са струпани на едно място, те звънтят твърде издайнически. Май трябва да измисля нещо, за да стоят тихо. Не е добре да привличаме вниманието на хората по този начин.

— Вкъщи ли се връщаме, лельо Поул?

— Не, Геран. Отиваме в Мурос.

— В Мурос ли? Че за какво?

— Не искам да се превръщаш в отшелник, Геран. Сега е времето да излезеш от уединението си и да се запознаеш с други хора.

— С кого трябва да се запозная? — наостри уши той.

— Все си мисля, че би било добре ти и твоята съпруга да сте се виждали преди сватбата — отвърнах. — Това обаче зависи само от теб. Ако предпочиташ изненадите, можем да се върнем у дома и аз ще пратя да доведат щастливката.

Той се изчерви чак до корените на косата и остави въпроса недовършен.

Вековете не бяха променили Мурос особено. Той е — а и винаги си е бил — прашен град, просмукан от мириса на обор и добитък. По съвсем очевидни причини в него са струпани много пари. Тук казват „златното копито“ на огромните алгарски стада, а градът гъмжи от търговци на добитък от всички западни кралства.

Двамата с Геран се настанихме в спокоен хан на една тиха улица и аз излязох да потърся някоя прилична къща, която бихме могли да наемем за по-дълго време. През годините доста често ми се налагаше да купувам къщи и постепенно натрупах богат опит около сделките с недвижимо имущество, който ми пестеше много време и грижи. Щом видя някоя подходяща къща, веднага разбирам, че точно това ми трябва. Този път домът ни беше солидно построена сграда на една спокойна странична улица. Е, не беше така великолепен като къщата ми във Во Вакюн или пък онази край езерото Ерат, но аз и не целях това. Двамата с Геран трябваше да играем ролята на дребни дворяни. Тази къща беше съвсем подходяща за баронеса, която е заможна, но не разполага с излишни пари.

Къщата беше собственост на дребен жилав драсниянин на име Калон. Двамата се пазарихме известно време, преди да сключим сделката. Клетият човечец просто се предаде, когато му проговорих на драснианския таен език, за да съм сигурна, че е наясно с кого си има работа. Той засрамено призна, че отдавна не го е ползвал и прие една удивително ниска цена, защото не можа да си преведе каква е истинската стойност, която му предлагах. После гордостта не му позволи да си признае грешката. Накратко, аз жив го одрах и проснах кожата му да съхне на стобора.

— Май се минах — промърмори Калон, когато всички документи вече бяха написани и подпечатани, а ние си стискахме ръцете по случай сделката.

— Така е — съгласих се. — Защо не поискахте да повторя сумата?

— По-скоро бих пукнал. Нали няма да разгласите този мой срам?

— Дори с мъчения не биха могли да изтръгнат това от мен. Мога ли да помоля за още една услуга?

— Да не искате да ме отървете и от мебелировката?

— Не, ще си обзаведа къщата по мой вкус. Искам да ме представите на един човек на име Хатан.

— Алгарският търговец на коне ли?

— Точно той. Познавате ли го?

— Да, разбира се. Всички го знаят — и мразят — тук, в Мурос.

— Мразят ли го?

— Толнедранците направо го ненавиждат. Той познава всички главатари на кланове в Алгария по малко име и винаги пръв има правото да си избере стока от стадата им. Обира каймака от всяко стадо, което премине планините. Да не сте решили да влезете в търговията на добитък, баронесо?

— Не, Калон, не съвсем. Става въпрос за нещо друго.

— Няколко дни ще съм зает да си събирам нещата и да разпродавам мебелите. После ще ви заведа в кантората на Хатан и ще ви представя.

След около седмица Калон ме запозна с Хатан. Както го бях помолила, той ме представи на високия строен мъж, облечен в кожи, като баронеса Пелера. През онези години използвах много псевдоними, тъй като истинското ми име сигурно беше гравирано върху челото на всеки мург, който идваше на запад. Но откакто мнозина благословени майчици кръстиха дъщерите си в чест на Поулгара Магьосницата, тези усложнения станаха излишни, а и опростеното „Поул“ беше напълно достатъчно да прикрие самоличността ми.

Макар и да живееше от години в Сендария, Хатан все още се обличаше в кожа и си бръснеше главата с изключение на един кичур върху темето, който се спускаше чак до кръста. Успехът му като търговец на добитък се дължеше на алгарския му произход, затова имаше причина да се облича по този начин.

Двамата си допаднахме от пръв поглед. Винаги съм харесвала алгарите — та нали израснах, така да се каже, в задния им двор! Хатан говореше малко и винаги с тих глас. Когато по-голямата част от живота ти е минал сред кравите, ти привикваш да не ги плашиш. Освен ако не ти доставя удоволствие да ги усмиряваш после.

Калон доста беше подценил чувствата на останалите търговци на добитък в Мурос към Хатан. Омразата беше най-ниско в стълбицата и от нея се започваше. Неговите близки отношения с главатарите на кланове му осигуряваха огромно предимство, особено пред толнедранците. Алгарите по рождение не харесват толнедранците, затова главатарите на кланове бяха възприели обичая да подбират най-добрите животни от стадата си и да ги запазват за Хатан още преди да са стигнали Мурос. Видът на огромните количества първокласно говеждо, което беше недостъпно за тях, довеждаше до умопомрачение толнедранските търговци.

След време Хатан покани двама ни с Геран да се запознаем с неговото семейство. Жена му Лейяна беше закръглена и вятърничава сендарка, която обаче беше много по-хитра, отколкото личеше на пръв поглед. Геран беше любезен с нея, но цялото му внимание беше приковано в Елдара — висока красавица с гарванова коса на неговата възраст. Елдара също изглеждаше напълно покорена от него и двамата седяха, впили поглед един в друг, без да проронят дума, точно както се беше случило с Белдаран и Рива. Усетих много отчетливо присъствието на някаква „външна намеса“ във въздуха. Съдбата или провидението — наричайте го както искате — явно се бяха заели с този случай.

— Двамата май се разбират прекрасно — отбеляза Хатан, наблюдавайки как Геран и Елдара мълчаливо се изпиват с поглед близо час.

— Но те не са си казали нито дума! — възпротиви се Лейяна.

— Напротив — обърна се към жена си Хатан. — Ти просто не ги слушаш внимателно. Според мен е най-добре да започваме с подготовката.

— За какво ще се подготвяме? — попита Лейяна.

— За сватбата, скъпа — отговорих й.

— Каква сватба?!

— Ами на тези тук — каза мъжът й, сочейки младата двойка.

— Но те са само по на шестнайсет, Хатан! Много са млади, за да се женят!

— Не е така — прекъсна я мъжът й. — Имай ми вяра, Лейяна, виждал съм такива неща и преди. Нека да минат под венчило, преди да са почнали да търсят друга близост. Тук е Сендария, любов моя, и много се държи на морала и благоприличието. Това, че ние с тебе започнахме твърде отрано, не означава, че сега децата ни трябва да чакат, нали така?

Тя пламна и почервеня чак до корените на косата си.

— Казахте ли нещо, баронесо? — повдигна въпросително вежди към мен Хатан.

— Нито думичка — отвърнах.

Заради благоприличието отложихме сватбата за след месец, а ние тримата с Хатан и Лейяна бдяхме зорко децата ни да не останат насаме нито за миг. Доколкото си спомням, около шест пъти сгащвах Геран да се измъква от прозореца на спалнята си посред нощ през този безкраен за него месец. Хатан постъпи по-решително — той просто сложи железни решетки на прозореца на Елдара.

Беше по обед на един облачен ден, когато Хатан намина при мен, докато Лейяна надзираваше нетърпеливите млади.

— Трябва да поговорим — започна той.

— Добре. Предполагам, че става въпрос за зестрата.

— Искаш ли едно стадо крави?

— Няма какво да го правя.

— Ще оставим това за по-късно тогава. Пелера не е истинското ти име, нали, милейди? Всъщност ти си дъщерята на Белгарат — Поулгара, не е ли така?

— Как го разбра, Хатан? — попитах изумено.

— Имам очи и знам как да ги използвам. При това съм алорн и знам всички легенди. Там си описана много точно, но и това не е достатъчно, защото си може би най-красивата жена на земята. Това само между другото. Геран всъщност не ти е племенник, нали?

— Нещо такова — отговорих. — Роднинската ни връзка е малко по-оплетена, но за удобство приехме, че ми е племенник.

— Хубаво тогава — отвърна алгарът, — значи правилно съм се досещал кой всъщност е той. Но ти не се тревожи, лейди Поулгара, аз умея да пазя тайна. Май ще трябва да вземем някакви предпазни мерки.

— Аз ще се погрижа за това.

— Знам, но и аз бих искал да предложа помощта си. Мурос не е най-подходящото място на земята за отглеждане на деца. Наоколо гъмжи от чужденци. Султурн или Медалия са по-безопасни. — Той ме погледна косо. — Май ще ти се наложи доста да пътуваш. Ако това, което съм чувал за теб, е истина, то ти не остаряваш като нас. Затова няма да можеш да се задържиш на едно и също място повече от десет години. На твое място бих стоял настрана от аристокрацията. Много е лесно да се запомни една баронеса или някоя друга дама от благородно потекло. А ти не държиш да те запомнят, нали така?

— Май всичко си премислил, а, Хатан?

— Става дума за дъщеря ми, затова се позамислих за това-онова. Обижда ли те, че ти говоря по този начин?

— Ни най-малко.

— За в бъдеще ще ти се наложи да обучиш тези твои племенници на различни занаяти. Един майстор дърводелец няма нужда да обяснява защо се мести често от град на град. Те пътуват много и това не е подозрително, поне ако той е добър в занаята си. Във всеки град има по един-двама дърводелци, неколцина зидари и аптекар. Търговците са като част от пейзажа, затова са невидими за останалите.

— Хатан, ти си истинско съкровище!

— Е, това е малко преувеличено, лейди Поулгара.

— Ти току-що даде отговор на всички въпроси, които ме мъчат от няколко години насам. Просто ми показа как да направя една дълга поредица млади мъже невидима за околните. А да си невидим не е никак лесно. Опитвала съм неведнъж, затова го знам.

— Мисля, че най-големият ти проблем ще бъде със самите млади мъже — каза той. — Може да се окаже по-безопасно, ако изобщо не им казваш кои всъщност са те. Трябва обаче да намериш начин, когато дойде истинският, да е известен, защото ще му се наложи да извърши важни дела, а в повечето случаи ще се иска да действа много бързо. — Той бегло се усмихна. — Това ти е най-голямата грижа, Поулгара, но ще те оставя сама да си му търсиш колая.

— Много съм ти задължена, Хатан — саркастично отвърнах аз.

— Приеми го като подарък от мен — засмя се той.

Сватбата беше в края на лятото същата година. Двамата с Хатан едва обуздахме Лейяна, която държеше всичко да е много пищно и шумно. Аз и алгарският ми приятел обаче бяхме убедени, че на Геран и Елдара ще останат само бегли спомени от церемонията. Освен това имахме твърде основателни причини да настояваме всичко да мине мирно и тихо. В нашия случай би било твърде неразумно да наемем градския глашатай да обяви новината с викове по площади и кръстопътища. Хатан едва убеди жена си, че няма никаква нужда тази сватба да бъде записана в хрониките на града. Аз пък я разубедих да не вдига много шум около сватбената рокля на Елдара. Напънах се да си спомня модела на моята учителка по акушерство навремето. Не повторих роклята на Белдаран, изработена от Арел — е, поне не до последния бод — но трябва да призная, че това беше един вид творческо плагиатство. Това, че Елдара имаше гарвановочерна коса, а сестра ми беше светлоруса, наложи някои незначителни промени. Накрая обаче роклята стана великолепна. Елдара просто сияеше, когато баща й я доведе в храма. Реакцията на Геран беше абсолютно същата като тази на неговия далечен дядо по баща.

Спомням си, че едва не се задавих, когато в края на церемонията свещеникът, извършващ ритуала, призова всички богове да благословят бъдещото семейство. Сендарската религия е прекалено толерантна към различните вярвания и почитането на всички богове без изключение лежи в основата й, което само по себе си не е лошо. Но когато милият стар свещеник помоли Торак да благослови съюза, който щеше да роди неговия унищожител, това ми се видя доста странно. Хатан, който седеше между мен и хълцащата си съпруга, ме хвана здраво за китката и просъска през зъби: „Спокойно!“

— Не си ли даваш сметка какво направи току-що този свещеник? — прошепнах с пресеклив глас аз.

— Беше малко неуместно — кимна той, — но това е само формалност. Обзалагам се, че Торак е твърде зает, за да обърне внимание на това. — Той замълча за кратко. — Сигурно ще искаш лично да проследиш дали някой дракон не се спотайва наоколо през следващите няколко седмици.

— Дракон ли?

— Нали мургите наричат Торак „Богът Дракон на ангараките“? Знам, че можеш да излезеш на глава с него, Поул, но все пак не ми се ще той да ни навести лично. Кравите са много плашливи и ще е зле за търговията, ако Торак започне да бълва огън над града.

— Да не се опитваш да остроумничиш, Хатан?

— Аз? Че какво те кара да мислиш така, Поул?