Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (7)

Шеста глава

Така за първи път влязох в контакт с този, когото татко предпочита да нарича „приятеля на Гарион“. Тогава не успях добре да схвана смисъла на вика „Сторено е! Сторено е!“, който прокънтя толкова ликуващо в мен. Но така май беше по-добре, защото никой не е напълно подготвен за срещата си с Волята на Вселената. Ако се бях тръшнала примряла на пода, щях да разваля сватбата на сестра си.

След церемонията следваше банкет. Всички гости преминаха в огромната банкетна зала в дъното на коридора за началото на традиционния сватбен пир. Щом насядахме по пейките около огъващата се маса, отрупана с всички познати видове месо, дивеч и деликатеси, крал Черек Мечото рамо стана на крака.

— Дами и господа — започна той, прикрепяйки чашата си с разпенен ел, — вдигам тост за булката и младоженеца!

Всички алорни, тъжни и трезви, станаха прави, вдигнаха чашите си и вкупом изреваха: „Булката и младоженеца!“

Помислих си, че това е много мил жест.

После Драс Бичия врат предложи тост за баща си.

Сетне Алгар Леката стъпка предложи тост за брат си Драс, а Драс отвърна с тост в чест на Алгар.

Алорните в залата постепенно взеха да се олюляват и трезвият им вид отлетя заедно с пяната от ръбовете на техните чаши. Всеки от присъстващите около масата се чувстваше длъжен да вдигне тост в чест на някого, а масата беше много дълга. Доколкото си спомням, така и не поздравиха всички до края.

— Това е отвратително — просъсках в ухото на чичо Белдин, който седеше до мен.

Белдин, който в този ден беше необичайно спретнат и чист, предполагам по настояване на сестра ми, ме погледна най-невинно.

— Не може да се противиш на желанието на хората да почетат онези, които обичат и уважават, Поул — каза той. — Извини ме за миг — продължи, а после стана на крака. — Дами и господа — прогърмя гласът му, — поздравявам лейди Поулгара!

— Лейди Поулгара! — изреваха всички в един глас и пресушиха чашите до дъно в моя чест.

Насред тържеството Рива и Белдаран незабелязано се измъкнаха. Пиршеството ставаше все по-шумно, а чичо Белдин обръщаше в гърлото си всяка изпречила му се чаша. Търпях това, доколкото ми стигаха силите. Самообладанието обаче ми изневери, когато един брадат алорн от другия край на масата се изправи, разля половината от чашата си върху дамата до него и изфъфли: „Исфинете!“, а после продължи:

— Дами и господа, да пием за мойто куче Бузър!

— За Бузър! — откликнаха ентусиазирано всички и пиха на екс.

Това вече преля чашата! Аз рязко се изправих на крака.

— За кого ще вдигнеш тост, Поул? — попита Белдин. Очите му вече гледаха мътно, а езикът му се оплиташе.

Знам, че не биваше да го правя и на следващата сутрин се извиних неколкократно, но тогава бях малко ядосана.

— Защо пък не за теб, скъпи чичо — отвърнах със захарно гласче. — Дами и господа — провъзгласих, — да пием за моя най-скъп чичо Белдин!

После излях чашата с ел върху брадата му и изхвръкнах от залата, последвана от останалите дами.

Алорните притежават неизчерпаеми количества силен ел, затова сватбеното тържество продължи цели три дни.

Аз обаче не присъствах докрая.

Сутринта на четвъртия ден след сватбата баща ми дойде в моите покои. Поговорихме малко, а после поканихме и Черек Мечото рамо. Той видимо не се чувстваше добре, но поне беше поизтрезнял.

— Говорих с Драс и Алгар тази сутрин — каза той. — Алгар предложи да се съберем, та всеки от нас да разкаже, каквото знае. Рядко имаме случай да сме заедно и да поговорим, а по света се случват много неща.

— Добро предложение — съгласи се баща ми. — Извикай Рива, пък аз ще потърся Белдин. — После ми хвърли един поглед. — Защо и ти не се присъединиш, Поул? — предложи той.

— Това пък за какво е?

— За да съм спокоен, скъпа дъще — изрече някак многозначително той.

— Ще бъде според волята на баща ми — приех с престорено примирение.

— Много добри обноски има, нали? — отбеляза Черек.

— Не съди прибързано, Черек — предупреди го баща ми.

Така взех участие в първата сесия на онова, което по-късно стана известно под името Съветът на алорните. В началото само седях по-назад и слушах. Основна тема на разговора беше присъствието на ангараките от тази страна на Източно море, а тогава не знаех почти нищо за тях и тяхната раса.

Моето детство на полудивачка ми беше спестило проблемите и ежбите между расите. Тук изобщо не става дума за чисто физическите различия. Алорните са високи и руси, а толнедранците — дребни и тъмни. Всички останали разлики обаче бяха основно в материалната и духовна култура. Най-важното за алорните е една разгорещена битка, а толнедранците биваха насърчавани да трупат пари. По времето на първия съвет разбрах, че на ангараките е втълпено първо и единствено да се страхуват от Торак и в по-широк смисъл — от неговите свещеници, гролимите. Въпреки някои повърхностни различия обаче, дълбоко в душата на всеки ангарак дремеше по един тул.

Докато хората на Торак се простираха само в границите на Малория, те не представляваха реална заплаха за нас. Но сега мурги, надраки и тули бяха преминали на отсамната страна на морето, използвайки природния мост между континентите. Алорните решиха, че вече не само трябва да говорят за ангараките, но и да се опитат да спрат похода им.

Стори ми се обаче, че нещо все убягва от погледа на участниците в съвета. Те ненавиждаха всички ангараки, без да си дават сметка за културните различия, които разделяха тяхното общество. В действителност то не беше така монолитно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Типичният подход на алорните към всеки проблем е да започнат да острят брадвите си. Още в самото начало разбрах, че една открита конфронтация с ангараките само ще сплоти редиците им. Последното нещо, което целяхме ние, беше именно тяхното обединение.

Тъкмо се канех триумфално да обявя заключението си, когато гласът на майка ми ме спря: „Не е това начинът, по който трябва да постъпиш, Поул. Мъжете се страхуват от интелигентни жени. Затова представи онова, което мислиш, като предложение, вместо да го обявяваш за завършено решение. Посей семето в главите им и търпеливо изчакай то да поникне. Ще бъдат много по-склонни да ти съдействат, ако си внушат, че идеята е дошла от тях.“

„Но…“ — наканих се да протестирам аз.

„Послушай ме, Поул. Достатъчно е да ги насочиш в правилната посока, а после ги увери колко добре постъпват, като се придържат към идеята ти.“

„Мисля, че това е много глупаво, мамо, но все пак ще опитам.“

Първият плах опит, който направих, беше предложението да установим търговски отношения с надраките. За голяма моя изненада то мина гладко и без усложнения. Върнах се на мястото си в най-отдалечения край на стаята и оставих алорните дълго да го обсъждат, докато забравят откъде беше дошло то всъщност. Най-накрая решиха да опитат.

После подхвърлих идеята да предприемем сондажи и да опитаме да преговаряме с толнедранците и арендите. Черек и момчетата приеха и това.

Мечото рамо предложи да закара баща ми, чичо Белдин и мен до сендарския бряг с бойния си кораб, но нощта преди да заминем чичо Белдин внезапно промени своето решение.

— Май ще е по-добре да се върна в Малория и да не изпускам от очи Опърленото лице — каза той. — Мургите, надраките и тулите са само началото. Не са способни да сторят нищо преди да получат подкрепления от Малория. Докато Торак не заповяда на армията си да тръгне на север от Мал Зет, нашият бряг на Източно море е в безопасност.

— Тогава ме предупреждавай за всичко, което се случи там — каза баща ми.

— Дадено, глупако — измърмори Белдин. — Да не мислиш, че се връщам в Малория, само за да подновя познанството си с Урвон или Зедар? Ще те предупредя веднага, щом Опърленото лице се раздвижи.

Беше средата на лятото, когато двамата с баща ми се прибрахме в Долината. Близнаците нетърпеливо чакаха завръщането ни. Бяха ни подготвили богато угощение и ние се настанихме на трапезата в тяхната прекрасна и просторна кула, докато залезът къпеше в злато Долината. Винаги съм харесвала дома им. Кулата на татко е претъпкана и неподредена. Тази на чичо Белдин отвън е построена с въображение, но вътре цари същият безпорядък. Близнаците обаче са били достатъчно предвидливи, за да направят всички складове, шкафове и килери в долната част на тяхната кула. Затова там винаги цареше ред.

Като приключихме с вечерята, чичо Белкира бутна настрани чинията си.

— Е — подхвана той, — разкажете сега за сватбата и за тази коренна промяна в Поулгара.

— За Поулгара мога да ви обясня с две думи — каза баща ми, — тя просто се изхитри и порасна за една нощ.

— Младите обикновено така постъпват — вметна Белкира.

— Има още нещо, татко — казах. — Белдаран винаги е била хубавицата от нас двете.

— Не е така, Поул — възпротиви се Белкира. — Единствената разлика между вас е, че тя е руса, а ти си с черна коса. И двете винаги сте били красавици.

Свих рамене.

— Всички момичета мечтаят да са руси — казах. — Сигурно е глупаво, но никоя от нас не прави изключение. След като най-сетне разбрах, че не ще стана толкова красива, колкото е сестра ми, реших изобщо и да не се опитвам. Когато стигнахме Камаар и двамата с Рива се срещнаха, осъзнах, че моят външен вид в момента е последното нещо, което я интересува. Тогава се измих и сресах. — Засмях се малко тъжно. — Трябваха ми часове, докато разреша всички възли в косата си. После стигнахме Острова на бурите и аз установих, че не съм чак толкова грозна, колкото си мислех дотогава.

— Това определение може да бъде вписано като най-сдържаното изказване в историята на човечеството — намеси се татко. — Сега, когато изтърка цялата мръсотия от себе си, дъщеря ми може да бъде наречена прилична госпожица.

— Много повече от прилична, Белгарат — допълни Белтира.

— И така — продължи баща ми, — когато стигнахме Острова на бурите, всички млади риванци паднаха в краката й, а тя успя да ги доведе до пълно умопомрачение. Те просто я обожаваха.

— Хубаво ли е да те обожават, Поул? — подкачи ме Белкира.

— Намирам го за много приятно — признах, — но това изглежда страшно нервира татко. Просто не мога да разбера защо е така.

— Много смешно — кисело пророни баща ми. — И тъй, след сватбата поговорихме надълго и нашироко с Мечото рамо и неговите синове. Те имат, макар и бегла, представа за ангараките. По време на тези разговори успяхме да си избистрим различията между мурги, тули и надраки. За това най-вече сме благодарни на Поул. — Двамата с него си разменихме лукави погледи. — Ти си мислеше, че не забелязвам хитруванията ти, а, Поул? Ние обаче също се държахме много лицемерно, нали? — Той се загледа замислено в тавана. — Както Поул любезно ни обърна внимание, имаме по-голям шанс с надраките, отколкото с тулите и мургите. Тулите са твърде глупави, пък и прекалено се боят от гролимите, за да са ни от полза. Ктучик пък държи мургите с железен юмрук. Надраките са алчни, затова един благоразумен подкуп може да ги спечели на наша страна или най-малкото да ни осигури информатори.

— Има ли сведения за преминаването на още ангараки през земния мост? — попита Белтира.

— Мечото рамо не знае нищо. Явно Торак изчаква подходящ момент. Белдин се върна в Малория, за да го държи под око. Или поне така каза. Предполагам обаче, че ще се възползва от случая да поднови дискусията си с Урвон относно нажежените до бяло куки. Както и да е, той твърди, че мургите, тулите и надраките са само първите групи пришълци. Нищо съществено няма да се случи, докато Торак не наруши уединението си в Ашаба.

— Хич не му и трябва да бърза, мен ако питате — обобщи Белтира.

Първите седмици бях доста умърлушена. Все още остро чувствах болката от раздялата със сестра си. Колкото и странно да е, тази раздяла ни сближи с баща ми. В моите очи ние двамата непрестанно се надпреварвахме да завладеем любовта на Белдаран още от времето, когато той се върна в Долината след продължителния си пристъп на пиянство. След сватбата на Белдаран изчезна и нашето съперничество. Аз все още си позволявах хапливи забележки по негов адрес, но това беше по-скоро по навик, отколкото подтиквано от действителна омраза. Трудно ми е да го призная, но с течение на времето започнах да изпитвам уважение към баща си и някаква потайна обич, скрита дълбоко в мен. Ако наистина се постарае, баща ми може да бъде много обичлив и привлекателен. Всекидневните ни отношения се изгладиха и потръгнаха, та дори се чувствахме уютно. Подозирам, че главната причина за това беше моята страст към готвенето и неговият неутолим апетит. Беше наистина спокоен период от живота ни. Вечерните разговори поддържаха ума ми и аз им се наслаждавах.

За младите е въпрос на живот и смърт да докажат, че знаят повече от своите родители. Полузрелите им умове обаче могат да бъдат единствено обект на присмех и подигравки. Разговорите с баща ми успяха да ме освободят поне от това заблуждение. Дълбочината и всеобхватността на неговия ум понякога ме поразяваха. Богове, този възрастен мъж наистина знаеше много! Но не само уважението ми към неговите познания ме подтикна една вечер, докато миехме чиниите, да предложа да стана негова ученичка. Учителя и майка ми също имаха пръст в това решение. Техните постоянни намеци и внушения, че съм необразовано малко момиченце, си казаха думата.

Баща ми прие задачата присърце и ние тутакси започнахме да спорим.

— За какво са ми всички тези глупости? — попитах още в началото на първия урок. — Защо просто не ми кажеш какво трябва да знам? И откъде накъде тепърва да се уча да чета.

Той беше достатъчно дипломатичен да не ми се изсмее в лицето. После търпеливо ми обясни абсолютната необходимост от това да съм грамотна. Накрая заключи:

— Слънцето на човешкото познание е заключено тук, Поул — каза той, сочейки струпаните край стените в кабинета му книги и свитъци. — То ще ти бъде необходимо занапред.

— Че защо? Та ние имаме дарба, татко, а примитивните умове, които са написали всичко това — не. Какво толкова биха могли да надраскат, че да ни е от полза на нас?

Той въздъхна мъченически и вдигна безпомощно очи.

— Защо точно на мен трябваше да ми дойде до главата това?! — попита той, като явно не се обръщаше към мен. — Е, добре, Поул — продължи след това, — щом си толкова интелигентна, че не ти трябва да четеш, тогава сигурно ще можеш да ми отговориш на няколко въпроса, които не ми дават мира напоследък.

— Разбира се, татко — отвърнах. — Ще се радвам да ти помогна.

Забележете, че крачех смело към капана, който ми беше заложил.

— Ако имам две ябълки тук и две ябълки там, колко ябълки имам тогава?

— Четири, разбира се — отговорих бързо. Както се разбра съвсем скоро — даже твърде бързо.

— Защо?

— Какво искаш да кажеш с това „защо“? Така е и толкоз! Две ябълки плюс две ябълки правят четири ябълки. Всеки идиот го знае.

— И понеже ти не си идиот, тогава със сигурност ще можеш да ми обясниш защо е така.

Втренчих се безпомощно в него.

— Можем да се върнем на това по-късно. Когато някое дърво падне в гората, това предизвиква шум, нали?

— Разбира се, татко.

— Чудесно, Поул. Кажи сега какво е това „шум“.

— Нещо, което чуваме.

— Отлично. Ти наистина си многообещаваща ученичка, дъще. — После престорено се начумери. — Обаче има един проблем. Какво би станало, ако наоколо няма никой, който да чуе шума? Значи ли това, че шумът наистина съществува?

— Несъмнено.

— Защо?

— Защото… — тук аз вече стигнах до задънена улица.

— Този въпрос също ще го отложим за по-нататък. Да продължим напред. Мислиш ли, че слънцето отново ще изгрее утре заран?

— Ами, всъщност съвсем естествено е да стане така.

— Защо?

Трябваше да очаквам това поредно „Защо?“, но неговите, както ми се струваше, полуумни въпроси, вече ме бяха изкарали от търпение. Ето защо дори не се замислих преди да отговоря.

— Ами — рекох неуверено, — то винаги изгрява, нали така?

Вече бях получила един много бърз и твърде унизителен урок върху теорията на вероятностите.

— Ще подминем и това. Защо луната променя формата си в течение на месеца?

Зяпнах го безпомощно.

— Защо водата пуска мехури, когато заври?

Не можех да отговоря дори на този въпрос, макар че именно аз готвех в къщата. А той все питаше, и питаше…

— Защо не можем да различаваме цветовете в тъмното?

— Защо листата на дърветата променят цвета си през есента?

— Защо водата се втвърдява, когато е студено? А защо става на пара, когато е горещо?

— При нас е обед. Защо тогава в Малория е посред нощ?

— Слънцето ли се върти около нашия свят или той — около него?

— Откъде са се взели планините?

— Какво кара всичко живо да расте?

— Добре де, татко! — не издържах накрая аз. — Стига вече! Научи ме да чета!

— Разбира се, Поул — рече той. — Но щом си била толкова жадна за знания, защо не го каза още в самото начало?

И така, ние се захванахме за работа. Баща ми може да е Първи ученик, магьосник, държавник, понякога дори генерал, но повече от всичко той е учител, може би най-добрият в света. Научи ме да чета и пиша за удивително кратко време. Сигурно защото първото нещо, което написа пред мен, беше моето собствено име. Реших, че то изглежда много хубаво върху листа. Не след дълго аз вече се ровех из неговите книги и свитъци с нарастваща жажда за знание. В началото постоянно спорех с написаното върху хартията и това създаваше някои неудобства на баща ми, защото го правех на глас. Просто не можех да го превъзмогна. Глупостта, независимо дали е изречена или написана, винаги ме обижда и аз се чувствам длъжна да й се противопоставя. Това изобщо не би било проблем, ако живеех сама. Но баща ми също беше в кулата и се опитваше да се съсредоточи върху собствената си работа. Доста спорихме по този въпрос, доколкото си спомням.

Четенето изостряше ума ми, но още по-полезни ми бяха нашите вечерни разговори. Всичко започна една вечер, когато татко твърде невинно попита:

— Е, Поул, какво научи днес?

Аз му разказах. А после му изложих моите възражения по прочетеното — доста остро, дори предизвикателно. Татко никога не пропускаше възможността за един добър спор, затова тутакси се зае да защитава текстовете, които аз критикувах. След няколко вечери, прекарани по този забавен начин, споровете ни се превърнаха в традиция и много приятен завършек на деня.

Не всички наши спорове бяха интелектуални обаче. Посещението на Острова на бурите ми помогна да осъзная значението на външния вид, затова взех да му обръщам все по-голямо внимание. Баща ми предпочиташе да нарича това суета и то стана повод за продължителни препирни.

Една пролетна сутрин гласът на мама отново се обади. „Всичко това е хубаво — каза тя, — но има още много неща, които трябва да научиш. Остави книгите днес и ела при Дървото. Ще ти покажа как да използваш ума и волята си.“

След закуска се надигнах от стола и казах:

— Днес ще се поразходя малко, татко. Много дълго останах затворена в кулата, а ми се ще да подишам чист въздух. Ще потърся билки и подправки за нашата вечеря.

— Добре — съгласи се той, — аргументите ти в споровете взеха да стават скучни и еднообразни. Дано вятърът прочисти съзнанието ти.

— Може — отговорих, устоявайки на желанието да отвърна както се полага на тази завоалирана обида. После се спуснах по спираловидното стълбище и изскочих на утринното слънце.

Денят беше великолепен, а Долината — едно от най-прекрасните кътчета на земята. Затова никак не бързах, а се наслаждавах на разходката из порасналата чак до коленете ми яркозелена трева по пътя към свещеното място, където величествено се издигаше Дървото. Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно чувах песента на моите птици, които радостно ме приветстваха. Скоро те весело закръжиха около главата ми в ясната утрин.

„Защо се забави толкова, Поул?“ — попита гласът на майка ми.

— Наслаждавах се на утрото — отвърнах на глас. Наоколо нямаше жива душа, така че не беше нужно да се прикривам. — Какво ще правим днес, майко?

„Ще продължим с твоето обучение, разбира се.“

— Надявам се уроците ти да не са толкова скучни, каквито са тези на баща ми понякога.

„Дано са ти интересни, макар че предметът на обучение няма да е същият.“

— За какво ще говорим тогава?

„За вътрешния мир и твоето съзнание. Досега ти се учеше да използваш дарбата си в света, който те заобикаля. Сега ще погледнем вътре в душата ти. — Тя замълча, сякаш търсеше най-точните думи, за да ми обясни тази сложна материя. — Всички хора са различни — започна след малко, — но членовете на отделните раси имат някои общи черти помежду си. Можеш да разпознаеш един алорн от пръв поглед заради външния му вид. Но можеш да го различиш и по начина му на мислене, когато се сблъскаш с него.“

— Значи ще ме научиш да чувам мислите на другите хора, така ли?

„С това ще се занимаваме по-късно, защото е по-трудно за усвояване. Нека започнем по-отдалече — когато срещнеш някой представител на друга раса, ти най-напред трябва да разбереш не точно какво мисли, а да вникнеш в начина му на мислене.“

— Защо е толкова важно, майко?

„Светът е пълен с врагове, Поул. Трябва да умееш да ги разпознаваш, когато се натъкнеш на тях. Учителя ме научи да подражавам на поведението у различните раси. Сега аз ще ти обясня как да различиш един мург и гролим от някой аренд или мараг например. Ще дойде момент, когато твоята безопасност и сигурността на тези, за които се грижиш, ще зависят от способността ти да разбереш на мига с кого си имаш работа.“

— Очевидно е така. Откъде започваме тогава?

„Отвори съзнанието си, Поул. Опитай се да потиснеш собствената си личност и да почувстваш многообразието на различните начини мислене, които ще ти покажа.“

— Добре — казах заинтригувано. — Ще се опитам да го направя, макар че звучи много сложно.

„Не съм казвала, че ще е лесно, Поул. Започваме ли?“

В началото не можах да схвана абсолютно нищо. Майка ми повтаряше една и съща мисъл, променяйки само начина на нейното представяне. Просветна ми, едва когато проумях, че определените начини на мислене сякаш са оцветени по различен начин. Тази разлика също не беше много отчетлива и често ми се губеше. От време на време обаче цветовете ставаха съвсем различими и аз започнах почти мигновено да разпознавам мисленето на един мург от това на алорните или толнедранците например.

Мисленето на мургите беше тъмно и матовочерно. Съзнанието на гролимите обаче, макар да беше също черно, блестеше като антрацит и аз веднага видях — или почувствах — разликата между двете.

Сендарите бяха зелени. Толнедранците — червени. Мисленето на риванците беше синьо, разбира се. Започнах да долавям разликите все по-ясно и към обед вече доста умело боравех с новите си умения.

„Стига за днес, Поул — каза майка най-накрая. — Сега върви в кулата и цял следобед можеш да си четеш книгите. Не искам баща ти да стане подозрителен.“

Така установихме графика, който стана неизменен години наред — сутрините принадлежаха на майка, а следобедите — на баща ми. Образовах се едновременно в две различни направления, което дори за мен представляваше предизвикателство.

На следващата сутрин майка провери какво съм научила предишния ден, като ми демонстрираше различни типове мислене. „Сендар — казах бързо, когато пред мен проблясна обагрено в зелено съзнание. — Мург — идентифицирах матовото наситеночерно мислене, — аренд, толнедранец.“ Колкото повече се упражнявах, толкова по-бързо идваха отговорите.

„А сега нека продължим нататък — рече накрая майка. — Понякога ще се налага да изключваш съзнанието на своите приятели, да ги накараш да заспят, образно казано, макар че това няма да е точно сън.“

— И защо ще ми е необходимо това?

„Ние не сме единствените в света, които умеят да разпознават типовете мислене, Поул. Гролимите също могат да го правят, а всеки, който владее това изкуство, е способен да проследи мисълта обратно до нейния източник. Когато искаш да се скриеш, едва ли би желала някой да стои зад теб и да те дебне.“

— Със сигурност няма да ми е приятно. Та как бих могла да накарам някой бърборко с голяма уста да заспи?

„Това не е точно сън — поправи ме тя. — Типовете мислене, които ти вече разпознаваш, определят съзнанието на човека, дори когато спи. Трябва да се научиш да изключиш съзнанието му напълно.“

— Това няма ли да го убие? Нали в такъв случай ще спре и сърцето му?

„Не. Тази част на мозъка, която контролира работата на сърцето, е толкова дълбоко под повърхността, че изобщо не притежава цвят.“

— Ами какво ще стане, ако не успея да те разбудя отново?

„Ти няма да експериментираш върху мен. Къде се намира най-близкият алорн?“

— Ами това са близнаците!

„Това няма значение. Опитай се да ги намериш чрез съзнанието си.“

— Ще се опитам. — Аз напрегнах мисълта си, за да открия онзи характерен тюркоазен нюанс, който отличава съзнанието на всеки алорн с изключение на риванците. Това не ми отне много време, защото знаех точно къде да търся, разбира се.

„Хубаво — одобри мама. — А сега си представи дебело вълнено одеяло.“

Вече не питах защо, а просто го направих.

„Защо избра да бъде точно бяло? — любопитно попита майка ми.“

— Това е любимият им цвят.

„А, така ли. Добре тогава, покрий ги с него.“

Направих го и почувствах как ръцете ми се изпотяват. Да работиш чрез ума си е почти толкова трудно, колкото да се трудиш с ръцете.

„Заспаха ли вече?“

— Така мисля.

„Най-добре е да отидеш и на място да се увериш.“

Използвах формата на обикновена лястовица. Близнаците винаги оставяха прозорците си отворени, когато времето беше хубаво и често бях виждала лястовици да прехвърчат навън-навътре в кулата им. Отлетях натам и изпърхах през прозореца.

„Е — стигна до мен гласът на майка, — заспали ли са вече?“

Не исках да издам присъствието си и да стресна близнаците, затова отвърнах мислено на въпроса. „Нещо не се е получило, майко. Очите им са още отворени.“

„А движат ли се?“

„Не, приличат по-скоро на двойка статуи.“

„Прелети точно пред лицата им и виж дали ще трепнат.“

Направих го и те не помръднаха. „Нито един мускул не потрепна по лицата им“ — докладвах аз.

„Значи се е получило. Опитай отново да свържеш съзнанието си с тяхната мисъл.“

Опитах, но около мен имаше само безмълвна пустота. „Не мога да доловя нищо, майко.“

„Доста добре схващаш. А сега се върни при Дървото и двете заедно ще ги освободим.“

„Ей сега пристигам“ — казах, а после намерих баща си и изключих и неговото съзнание.

„Защо го направи?“ — попита майка.

„Просто се упражнявам“ — невинно отвърнах аз. Знаех, че не постъпвам много честно, но не можах да устоя на изкушението.

През следващите седмици мама ме научи на още начини, чрез които да влияя върху съзнанието на околните. Най-голямо удоволствие ми достави способността с лекота да заличавам спомените. Оттогава съм го използвала много пъти. Често ми се налагаше да действам не по общоприетия начин, а не ми се щеше присъствалите на тези събития по-късно да започнат да разпространяват небивалици. Понякога е много по-лесно просто да изтриеш някоя случка от паметта на хората, отколкото да й търсиш приемливо обяснение.

Много близко до това умение е способността да внушаваш несъществуващи спомени. Използвайки двата подхода, лесно можеш да промениш нечия представа за онова, което наистина се е случило.

Освен това майка ме научи да „пораствам“, т.е. да ставам огромна като великан. Но аз не го практикувам често, защото това би предизвикало подозрения.

После, понеже всяко действие си има и противодействие, тя ми показа как да се „смалявам“, т.е. как почти да изчезна от лицето на земята. Това по-нататък ми беше от голяма полза, особено когато исках да подслушам нечий разговор, без да бъда забелязана. Като процес двете умения бяха много близо до способността да променям формата си, така че не ми беше никак трудно да ги усвоя.

Научих се също да правя така, че хората да не забелязват присъствието ми. Това е другият начин, при който на практика си невидим. Но по онова време още бях под въздействието на пубертета и мисълта да се слея със стената изобщо не ми допадаше. Всички младежи непременно държат да бъдат забелязани и почти всяка тяхна постъпка крещи: „Вижте ме! Забележете колко съм важен!“ Да си невидим изобщо не може да удовлетвори подобен стремеж.

Способността да се създават различни неща — творението, ако предпочитате — беше най-висшият етап в моето образование. Погледнато от друг ъгъл, то вече доближава човека до боговете. Аз започнах със създаването на цветя. Е, в началото малко хитрувах. Най-напред покривах някоя клонка с трева, а после превръщах така полученото нещо в цвете. Преобразяването не е създаване обаче, затова продължих като взех да правя цветя само от въздух. Съзиданието поражда неописуем екстаз, така че аз доста се поувлякох в практикуването му. След многобройните ми опити малката долчинка около Дървото беше покрита с килим от яркообагрени цветове. Казвах си, че просто се упражнявам, но това не беше точно така.

Една сутрин към края на пролетта, когато вече бях на осемнайсет, майка предложи: „Защо днес просто не си поговорим, Поул.“

— Разбира си, майко — рекох. Бях облегната на Дървото и разгонвах с ръка няколко от моите птици. Всеки път, когато майка кажеше „да поговорим“, това означаваше, че тя ще говори, а аз трябва да слушам.

„Мисля, че е крайно време да покажеш на баща си на какво всъщност си способна. Той едва ли ще се задоволи с обяснението, че ти си просто много схватлива. Предстоят ти твърде важни дела, а той няма да спре да ти се меси, докато не се убеди, че вече не си дете.“

— Да, вече го изпитах на гърба си, но не ми се вярва да успея да му внуша, че нещата са се променили.

„Баща ти борави само с крайни положения, Поул. Много му е трудно да приеме мисълта, че нещата, а и хората, се променят. Най-прекият път да го убедиш в това е да му демонстрираш своите умения. Рано или късно ще ти се наложи, така че е по-добре да стане сега, преди погрешната представа за теб окончателно да се е загнездила в съзнанието му.“

— Как ще е най-правилно да постъпя, майко? Да го поканя ли да излезе навън и да му покажа способностите си?

„Не мислиш ли, че това е твърде буквален начин? Няма ли да е по-добре да извършиш нещо при по-обичайни обстоятелства? Една демонстрация без подготовка би го впечатлила много повече, отколкото нещо, което му е известно от по-рано. Просто направи нещо, без да вдигаш много шум около него. Познавам го добре, скъпа, и ми е известно какво би привлякло най-сигурно неговото внимание.“

— Ще се оставя на твоята преценка, майко.

„Много смешно“ — достигна гласът й до мен, но по тона не личеше да се забавлява особено.

Вярвам, никому не е чуждо изкушението да се покаже пред останалите, затова моята демонстрация беше внимателно подготвена. Нарочно оставих баща ми здравата да прегладнее няколко дни, преструвайки се, че съм страшно задълбочена във философските книги. Той нахълтваше периодично в кухнята, докато накрая не унищожи всичко, което ставаше за ядене. При това баща ми не беше наясно къде държа хранителните продукти. Най-накрая беше принуден с неохота да промърмори нещо относно нетърпимия глад, който го измъчва.

— О, каква досада — отговорих аз с отрепетирано отегчение. После, без дори да откъсвам поглед от страницата, която четях, създадох една недопечена телешка пържола. Е, не беше толкова красива като някое цвете, например, но поне съм сигурна, че успях да привлека вниманието на баща си.