Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (23)

Двадесет и втора глава

Остатъкът от деня прекарах в градската си къща във Во Вакюн. А на следващата нощ полетях на север, за да огледам разположението на двете армии.

Васитите на Латан прекосяваха река Камаар и двамата с него поговорихме, докато наблюдавахме от северния бряг как малки лодки и салове прекарват войниците отсреща.

— Всичко върви по плана ни, Твоя Светлост — увери ме той, но гласът му кънтеше някак кухо, още откакто ни уведоми за козните на астурианците.

— Какво става е теб, Латан? — попитах го направо. — Изглеждаш ми някак тъжен.

Той въздъхна.

— Моментът е такъв, Твоя Светлост. Скоро пак ще се оправя. Вижда се краят на тревогите ми и ще бъда доволен, когато те се озоват зад гърба ми.

— Надявам се наистина да е така, скъпи Латан — казах. — Мрачен си като дъждовен ден. А сега, ако ме извиниш, ще видя къде е генерал Холбрен.

Генералът беше стигнал северния край на езерото Султурн. Той ми каза, че един пътуващ толнедрански търговец преди три дни е забелязал астурианската флота на около осем мили от сушата край Камаар. Това беше още един знак, че всичко върви според нашите изчисления. До края на деня се движих заедно с моя многоуважаван генерал, отлагайки умишлено срещата с Онтроуз. Още не бях уверена, че ще се удържа да не сторя нещо крайно необмислено и неприлично, когато очите ни се срещнат.

Сигурно тези трепети на сърцето ръководеха действията ми през целия следващ ден. Не се чувствах готова да се срещна с Онтроуз, затова реших да полетя над Великото западно море и да видя къде точно е флотата на астурианците.

Прелетях над мястото, където днес се намира град Сендар, а сетне започнах да се издигам, докато не се извисих на неколкостотин метра височина. Оттук можех да видя какво става на десет левги разстояние, в която и да е посока. Ако информацията на генерал Холбрен беше точна, вражеската флота трябваше да е някъде около мястото, над което кръжах. Оказа се обаче, че наоколо не се вижда нищо и това сериозно ме разтревожи. Дали пък не съм подценила скоростта, с която се движат? Направи полукръг и полетях на север покрай брега, оглеждайки морето, докъдето ми стигаше погледът. И този път не забелязах нищо. По обед минах над врязания в морето полуостров, но вече бях убедена, че е невъзможно за шест дни да са стигнали чак дотук. Имах едно на ум, че Гартеон е подстрекаван от гролими и беше възможно да използва всички предимства на тази връзка.

Когато вечерта оцвети небето над мен в пурпур, стигнах устието на река Селин. И тук нямаше следа от кораби. Щях да падна от изтощение всеки миг, затова се спуснах надолу и кацнах в клоните на един дъб близо до брега. Може пък корабите на Гартеон да са по-бавни, отколкото ги мислех, реших накрая. Излизаше, че е трябвало да летя над морето в обратната посока. Но рано или късно щях да открия тази флота!

Излетях рано, когато зората едва беше обагрила небето от изток, и поех на юг, въртейки очи във всички посоки. Беше един часа след обед, когато най-сетне ги открих. Намираха се на не повече от десет левги от Камаар и, ще повярвате ли, бяха хвърлили котва! Какво ставаше тук?! Полетях в кръг, прекосих брега и се спуснах да си отпочина върху един прогнил дънер сред тресавищата на север от Камаар. В цялата тази работа нямаше капка разум! Ако си замислил да нахлуеш в чужда територия, едва ли би спрял да си отпочинеш насред път! Ставаше нещо много необикновено. Едно обаче беше сигурно. Трябваше час по-скоро да предупредя Онтроуз за това. Резкият поврат на събитията ме накара да забравя за сърдечните си трепети. Полетях на север през блатата, докато не видях твърда земя. Тогава кацнах, приех собствената си форма и се пренесох по въздуха, вместо да използвам пера. На практика подскачах от връх на връх. На някого това може и да се стори доста неудобен начин за пътуване, но ако хълмовете са на по три-четири левги един от друг, наистина помага да се придвижиш бързо и за кратко време.

Беше почти залез, когато се добрах до Селин и се запътих да намеря Онтроуз. Открих го в къщата на главния съдия на Селин, мой стар приятел. Той се изправи на крака и дълбоко се поклони, когато влязох.

— Твоя Светлост — официално ме поздрави, — все още ли ми се сърдиш?

Аз потръпнах, припомняйки си с какъв крясък го изпроводих от къщата в имението.

— Съвсем не, скъпи Онтроуз — уверих го. — След като си замина, аз запратих няколко чинии по стената и това ме поуспокои.

Той ме погледна объркано.

— Жените обикновено постъпват така, Онтроуз. Ти едва ли би го разбрал. Но сега съм тук за нещо друго. Натъкнах се на една загадка и ще ми трябва помощта ти, за да я разплетем.

— Стига да е по силите ми — скромно рече той.

— Дано е така, защото аз съм много объркана. Барон Латан превежда войската си през река Камаар, а генерал Холбрен е тръгнал на север от Султурн, така че всичко се развива по плана.

— Това звучи много успокоително.

— Прелетях над Великото западно море, за да разбера докъде са стигнали корабите на Гартеон. Това ми отне доста време, но най-накрая ги открих. Пуснали са котва на десет левги северно от Камаар.

— Какво?!

— Флотата на Гартеон не се движи, Онтроуз. За разплитането на тази загадка повече би ни помогнал въпросът „Защо?“ Дори не ми хрумва какво означава това.

— Сигурна ли си в това, което казваш?

— О, даже повече от сигурна, Онтроуз. Реших, че не е добра идея да се спусна долу и да ги питам какво става, затова дойдох тук. Според теб може ли да има някаква причина за една флотилия да спре просто така насред път?

— Съществува едно единствено обяснение, Поулгара — замисли се той. — С една дума — флотата чака на котва нещо или някого. Огледа ли месността наоколо?

— Да.

— Излиза, че не става дума за някакъв определен сигнал или знак.

— Да, вероятно не е това.

— Значи е някоя предварително уговорена среща. Видимо са пристигнали по-рано от очакваното, затова сега изчакват да дойде денят.

— В това има смисъл, Онтроуз. Те чакат нещо, а не просто си прахосват времето.

— Това обаче поражда нова загадка — рече той, мръщейки вежди. — Да се определи дата за някоя военна акция не е нещо необичайно. Но това обикновено се прави, когато са нужни координирани действия — едната армия напада дадена точка, докато втората атакува на друго място. Практиката е използвана в почти всички военни начинания.

— Имаш право.

— Но с кого трябва да синхронизира действията си флотата? Латан ни увери, че цялата армия на Гартеон е по корабите. Ако това е истина, тогава кой е останал в Астурия, че да се съобразяват с него?

— Може би някоя чужда сила — рекох колебливо. — Но нито алорните, нито толнедранците биха се забъркали в арендските счепквания. Погрижила съм се за това още преди няколко века.

Очите на моя фаворит внезапно се разшириха от ужас.

— Това е невъзможно! — възкликна той.

— Но аз наистина го направих, любов моя — уверих го. — Двамата с Ран Борун живи одрахме Вордувианите, Хонетитите и Хорбитите още преди сто години за назидание, та да стоят по-далеч от вътрешните дела на Арендия. Баща ми пък здраво държи юздите на алорните.

— Нямах това предвид, Поулгара — успокои ме той. — Току-що ми хрумна, че барон Латан е твърде популярен в Арендия, защото всички присъстваха на нашия рицарски двубой, когато аз си извоювах честта да съм твой фаворит. Напълно е възможно самият Гартеон или пък някой от неговите приближени да е забелязал Латан във Во Астур и да го е разпознал. А после са започнали привидно да кроят планове за нападение на Ерат, та да го измамят. Той на свой ред ни подведе.

— Това изобщо не ми беше минало през ума — признах. — След като Латан веднъж вече е видял как цялата армия се качва на корабите по кейовете на Во Астур, те спокойно биха могли да отплават няколко мили надолу по реката и да стоварят войската на някой пуст бряг, където Латан не би могъл да ги забележи. Това, в което можем да сме сигурни, любов моя, е, че тук наблизо има войски на Гартеон. Само дето не знаем къде точно са те.

— Трябва да тръгна още сега! — възкликна той. — Трябва да се посъветвам с Латан. Ако сме подведени, тогава всичко е било напразно.

— Не точно напразно, но в такъв случай губим всичките си предимства. А сега остави коня си да спи. Аз ще те отведа при Латан.

Онтроуз, макар и с доста опит, беше съвсем неподготвен за коварствата на политическите игри. Дългогодишното приятелство с Латан не му позволяваше да заподозре барона в непочтена постъпка. Аз обаче бях свидетел на множество предателства, затова в такива случаи имах на ум по няколко заподозрени.

— Отиваме да посетим барон Латан — продължих, — но докато говориш с него те моля да не споменаваш догадките ни около астурианската флота.

— Не те разбирам, любима.

— Не бива да му мътим разсъдъка с нашите подозрения, Онтроуз. Нека той сам достигне до свои заключения. Не бих искала да объркваме неговата съобразителност с вече готови решения. Може пък да се добере до истината — това също е твърде вероятно. Просто му кажи, че флотата на Гартеон е хвърлила котва, а после подхвърли предположението за някаква определена дата. Нека той тръгне оттук и да видим до какво ще се добере. Латан притежава проницателен ум и би било глупаво да го подценяваме.

— А как предлагаш да стигнем до лагера на Латан? — попита той.

— Ще е по-добре да не ти обяснявам това с подробности — отговорих. — Те не са толкова важни, пък могат и да те разстроят. Остави се в ръцете ми и ми имай доверие.

Реших да не го превръщам в полска мишка, както навремето сторих с бедния Килан. Не бих искала да уронвам достойнството му, пък и държах да е с ясен разсъдък, когато говорим с Латан. Двамата с моя фаворит се отдалечихме извън града и влязохме под дърветата на малка горичка. Наближаваше полунощ, но пълната луна осветяваше околността като посред бял ден. Допрях ръка до бледото чело на любимия си и тихо пошепнах: „Заспи!“ Той заспа. След това концентрирах волята си и го смалих.

Когато всичко завърши, моят фаворит се беше превърнал в малка фигурка, висока няколко сантиметра. Подържах го в ръка известно време, после го увих в кърпичка и го пъхнах в корсета си, за да го запазя невредим по време на пътуването.

Отново използвах преместване в пространството. Този процес е малко сложен нощем, дори когато има пълнолуние.

Армията на барон Латан вече беше в северните покрайнини на Султурн, а лагерните огньове ми помогнаха лесно да я открия. Направих последното си пренасяне до един гол хълм на около половин миля от оградата на лагера. Огледах се внимателно, бръкнах в пазвата си и измъкнах моя фаворит. После внимателно го поставих на тревата, отново му върнах естествените размери и казах: „Събуди се, скъпи мой!“

Той отвори очи и изтри чело.

— Сякаш съм бил на някое много топло място — каза той.

— Така е — съгласих се, но не сметнах за нужно да му обяснявам точно къде е прекарал последния половин час. Като се замислих обаче, реших, че там наистина е било доста топло.

Той се огледа.

— Къде се намираме, любима?

— Северно от Султурн, скъпи — отговорих. — Долу в ниското се виждат лагерните огньове на Латан.

— Сигурно много дълго съм спал.

— Някъде около половин час — казах, — и не се опитвай да пресмяташ милите и минутите, сърце мое. Само ще те заболи глава. Нека просто кажем, че това е било едно от „онези неща“ и да приключим въпроса.

— Ще те послушам, любима.

— Хубаво. При оградата трябва да кажеш кой си. Заплаши ги с положението и ранга си, ако се наложи, но трябва да говорим с Латан колкото се може по-скоро.

Той разкърши рамене, предложи ми ръката си и ние забързахме надолу по хълма. Отне ни десетина минути, докато си проправим път през васитския лагер и открием шатрата на барон Латан. Ординарецът му разпозна Онтроуз и незабавно събуди нашия спящ приятел.

— Онтроуз! — каза зачудено Латан, разтърквайки очи. — Мислех, че си в Селин.

— Само преди час бях там, приятелю — отговори Онтроуз. — Сигурно съм голям късметлия, защото имам на разположение вълшебен начин да се придвижвам от едно място на друго. — Той нежно ми се усмихна.

— Твоя Светлост! — рече Латан, изхлузвайки се от койката.

— Да оставим официалностите настрана, бароне — предложих. — Сега имаме по-важни грижи, които не търпят отлагане. Кажи му, Онтроуз.

— Така да бъде, Твоя Светлост. — После фаворитът ми погледна своя приятел. — Не е трудно да се опише това, което ни мъчи, Латан — започна той. — Намирането на решение, обаче, може да се окаже по-сложно. Накратко — нашата почитана и уважавана лейди Поулгара често използва несравнимите си способности, за да се занимае с едно такова скучно и досадно дело като събирането на информация. Неотдавна тя се опита да открие мястото, където се намира астурианската флота.

При тези думи Латан застана нащрек.

— Няма нужда да споменавам, че търсенето приключи с успех — продължи Онтроуз. — Но не местоположението на флотата ме озадачава. Нейна Светлост твърди, че корабите на Гартеон са хвърлили котва на около десетина левги северно от Камаар.

Наблюдавах внимателно Латан и той не ми се видя много изненадан от това съобщение. Почти бях готова да проуча мислите му.

„Недей, Поул — сепна ме гласът на майка ми. — Нека Онтроуз го направи. Той трябва сам да стигне до истината.“

„Каква истина ще открие?“ — тихо попитах аз.

„Ще разбереш.“ После майка ми се изгуби някъде.

— Двамата с Нейна Светлост си блъскахме главите в догадки известно време — казваше в това време Онтроуз, — а после си припомнихме, че именно ти си бил в Астурия и разкриването на плана за нападение е твое дело. Затова решихме, че е най-добре да ни разтълкуваш този странен обрат на събитията. Боя се, че моите догадки и разсъждения са твърде банални. Най-доброто, което можах да измисля, е това забавяне да е свързано с по-голям план. Все ми се струва, че някаква дата е важна за по-нататъшните действия на Гартеон.

— Не мога да намеря слабо място в разсъжденията ти, Онтроуз — заключи Латан. — Докато бях във Во Астур, долових някакви намеци за определена дата, но нямах време да проуча това докрай.

— Нека тогава поразсъждаваме заедно, стари приятелю — предложи Онтроуз. — Щом някаква дата е толкова важна, че да предизвика принудителното забавяне на цяла войска, това според теб не означава ли, че има и още някой, който се ръководи по същия календар?

— Точно така излиза, Онтроуз! — възкликна Латан. В ентусиазма му обаче се промъкнаха и фалшиви нотки.

Онтроуз, увлечен от собствените си разсъждения, направи още една крачка напред.

— Но за кого този календар би бил толкова важен, Латан? Ако войската на Гартеон наистина е на корабите, кой тогава е останал в Астурия, че да е необходимо да се съобразяват с него?

Промяната в изражението на Латан беше толкова неуловима, че аз едва не я пропуснах. Тя не беше повече от леко присвиване на очите.

— Внимавай, Онтроуз! — извиках. И наистина — в проследяването на тази нишка Латан беше две стъпки пред своя приятел и знаеше точно къде ще го отведе тя. Той рязко се завъртя и посегна към меча на пейката край войнишката койка. После силно замахна напред, за да посече моя любим. Явно Онтроуз не е бил толкова далеч зад приятеля си, защото когато мечът на Латан изсвистя, насреща му излезе сабята на Онтроуз и пресече удара.

— Сега всичко вече е ясно, Латан — каза тъжно Онтроуз. — Всичко освен това защо си го направил.

Латан отново замахна с меча, но моят фаворит лесно парира удара. Виждаше се, че любимият ми не се нуждае от моята помощ. Тогава леко се оттеглих назад.

Трудно ми е да си спомня ясно какво точно се случи онази нощ. Единственият шанс на Латан беше в първата му отчаяна атака. След като тя се провали, той вече нямаше никакъв изход. Нещо повече — целият му вид показваше, че знае за предстоящия провал. Усетих, че всъщност той желае това.

Беше много шумно. Схватката с тежки мечове винаги е шумна. Това, естествено, привлече вниманието. Единствената моя намеса в развоя на събитията беше заради шатрата, в която се намирахме. Тя все още изглеждаше като ленена шатра, но даже стоманата беше по-мека от нейната материя, след като я „пипнах“ малко. Така се погрижих в схватката да участват само двамата и тя да не бъде прекъсвана от нежелани помагачи.

Краят на схватката настъпи с бликването на струя яркочервена кръв от устата на Латан, след като мечът на моя фаворит леко влезе в неговия десен бял дроб. Латан замръзна, изпусна меча си и се свлече на земята.

Онтроуз плачеше открито, когато коленичи край него.

— Защо, Латан, защо направи това?

Латан изплю още кръв и по това разбрах, че раната му е смъртоносна. Нямаше начин да спася живота му.

— Страданията ми вече свършват, Онтроуз — едва чуто пророни той.

— Страданията ти?

— Агонията, Онтроуз. Сега вече мога да го кажа — аз обичах и още обичам лейди Поулгара. Ти ми я отне на онзи проклет турнир и оттогава сърцето ми се превърна в камък. Сега с радост ще потъна във вечен сън, но поне няма да съм сам. Вакюн ще загине с мен, а с него и всички, които обичах.

— Какво си сторил, Латан? — ужасено попита Онтроуз.

От устата на Латан бликна нова струя кръв.

— Аз те предадох, а заедно с теб и цял Вакюн — гласът му ставаше все по-слаб. — Незабелязан от никого, аз се промъкнах във Во Астур и успях да се видя с Гартеон и неговия съветник чужденец, за чието име не попитах.

— Чужденец ли? — остро попитах аз.

— Мисля, че беше надрак или пък мург. Той ни посъветва да скроим тази измама, флотата, тръгнала преди осем дни от Во Астур, беше само прикритие — това е нашият план да подведем Ерат и Вакюн. На корабите няма войници. Армията на Гартеон се е притаила в леса на две левги от западната граница на Вакюн — той отново безсилно се прокашля.

— Кога? — настоя Онтроуз. — Кога ще нападнат Вакюн?

— След два дни, Онтроуз. — Макар и останал съвсем без сили, Латан успя да се усмихне тържествуващо. — Десетият ден от тръгването на измамната флота има голямо значение за графика на Гартеон, защото тогава той ще нахлуе във Вакюн. Ще смаже безпрепятствено всичко по пътя си. А сетне пред армията му ще се изпречи алабастровия град, който тогава ще бъзе незащитен и безпомощен. Вакюн е обречен, мой любими и омразни приятелю. Макар и смъртно ранен от твоя меч, аз ще успея да си отмъстя. След четири дни астурианците ще са под стените на Во Вакюн. Нито една армия, който и да я предвожда, не може да стигне за това време до града и да предотврати унищожението му. — Той се закашля и от устата му отново потече кръв. — Умирам, Онтроуз — изхърка, — но няма да си отида сам. Животът ми се превърна в непосилно бреме, откакто изтръгна от мен любимата ми Поулгара. Сега този товар падна от раменете ми и аз спокоен мога да легна в гроба. Всичко, което обичах на този свят, ще си отиде заедно с мен. Само безсмъртната и неподвластна на времето лейди Поулгара ще остане след нас, а нейните жални викове ще огласят небесата. Стореното е сторено и аз съм доволен, друго нищо не ми трябва.

След тези думи той стисна устни и се втренчи в лицето ми с неизказан копнеж. После издъхна, а Онтроуз с хлипане се похлупи над тялото му.

Проклинах се за своето невнимание. Бях пропуснала покрай ушите и очите си стотици знаци, които ми подсказваха накъде вървят нещата. Трябваше да го предвидя!

Бързо изскочих пред вратата на шатрата.

— Съберете офицерите! — наредих на васитите, които напразно напираха да нахлуят вътре. — Предадени сме! Измяната цели да остави Во Вакюн безпомощен и незащитен. — После изведнъж се сетих, че хората пред мен са обикновени селяни. — Съберете се наедно, момчета — продължих, — здрава работа ни чака!

После се обърнах и погледнах моя облян в сълзи фаворит.

— Стига вече, Онтроуз! — сопнах му се. — Изправи се на крака и се стегни!

— Той беше мой приятел, Поулгара! — изхлипа Онтроуз. — А аз го убих!

— Той си го заслужи. Трябваше да го убиеш още на турнира. Изправи се на крака! Веднага!

Той ме погледна стреснато, но се подчини.

— Така вече е по-добре. Сега събери армията и я поведи незабавно на юг! Аз ще предупредя Холбрен какво се е случило и ще му кажа също да се отправи на юг. Действай, Онтроуз! Действай на мига! Имаме толкова много работа, а никакво време не ни остана!

Той посочи тялото на Латан.

— А какво ще правим с приятеля ми? — попита.

— Хвърли го в някой ров или пък го остави, както си е. Той не е нищо повече от мърша, Онтроуз. Постъпи така, както би постъпил с най-обикновена леш. Ще се върна след около час, а после двамата отиваме във Во Вакюн. Там има война и ние сме необходими. — После излязох от шатрата.

Когато се отдалечих от лагера, така че никой да не може да ме чуе, си позволих да ругая известно време на глас с най-цветистите изрази. Измяната на Латан почти беше успяла. По никакъв начин не бих могла да върна навреме войската обратно във Во Вакюн и да защитя града. Всичко налагаше да действам по „другия начин“. В този момент идеята ми харесваше. Пред очите ми отново изскочи образа на рендето и този път бях решена да го използвам, независимо дали това се нравеше на мама или не.

Пренесох се на север, прехвърляйки се от хълм на хълм чак до лагера на генерал Холбрен на брега на езерото Сендар. Както обикновено генералът не изглеждаше много учуден, когато му казах за измяната на Латан. Готова съм да се обзаложа, че Холбрен със същото спокойствие би наблюдавал как небесата се сриват върху главата му.

— Планът им има слабости, Ваша Светлост — спокойно рече той.

— Въпреки това на мен ми се струва ужасяващо обмислен до последния детайл.

— Завземането на града е само първата стъпка, Ваша Светлост — обясни той. — Астурианците може и наистина да успеят да влязат във Во Вакюн, но само след няколко дни около стените му ще се струпат обединените армии на Ерат и Вакюн. А тяхната сила е значително по-голяма. Повярвайте ми, Ваша Светлост, ние можем да си възвърнем града, когато пожелаем. А когато всичко това приключи, на Гартеон няма да останат достатъчно воини дори да патрулират по улиците на Во Астур.

— Значи Вие сте готов да пожертвате Во Вакюн? — невярващо попитах аз.

— Това е само един град, Ваша Светлост. Най-важното в една война е тя да бъде спечелена, а ние ще спечелим тази война. След това можем да възстановим Во Вакюн. Това поне ще ни даде шанс да направим прави улици.

— Вие сте невъзможен, Холбрен — укорих го аз. — Сега вървете с хората си на юг. Двамата с Онтроуз отиваме във Во Вакюн. Бих те посъветвала да изчакаш с чертежите на нови градски планове с прави улици, обаче. Мисля, че знам начин да задържа астурианците преди още войските ни да са стигнали там.

После побързах да се върна при езерото Султурн, открих Онтроуз и го отделих от вече маршируващата на юг васитска армия. Повторих операцията, която бях използвала и преди и пренесох моя фаворит на същото сигурно място. Признавам, беше ми много приятно да го държа там.

Изгряваше зората на деветия ден по астурианския календар, когато се добрахме до Во Вакюн. Взех моят смален герой от удобното му скривалище и отново му върнах нормалните размери. После го събудих и двамата влязохме в града. Упътихме се право към палата на Андрион и аз му разказах за предателството на Латан.

— Ние сме обречени! — възкликна той.

— Още не, Андрион — успокоих го аз. — Въпреки това смятам да повикам подкрепления.

— Че коя армия е толкова наблизо, за да се отзове на мига, Поулгара?

— Баща ми, Андрион. На него не му е нужно да се намира наблизо, та да ни дойде на помощ.

— Мигар се каниш да защитиш стените на Во Вакюн посредством магия?

— Това не е незаконно, Андрион. Между нас да си остане, но ние с баща ми сме способни да задържим астурианската армия, докато пристигнат войските ни. Татко може да е много лош, когато някой му скърши хатъра, а аз съм дори по-лоша и от него. След края на войната само споменаването на името Во Вакюн през следващите няколко века ще кара всеки астурианец да крещи в неизказан ужас. Вие двамата с Онтроуз най-напред подгответе градския гарнизон. Аз се връщам у дома да повикам татко, а после си лягам. От три дни не съм спала и откровено казано съм на предела на силите си.

Добрах се до градската си къща и се упътих право към библиотеката, като плътно затворих вратата след себе си. Наследниците на Килан вече бяха наясно какво означава това и не смееха да ме безпокоят. Преди да съм повикала татко, обаче, гласът на майка се яви пръв. „Поулгара — остро започна тя, — мимбратите ще нападнат Южен Вакюн утре призори.“

„Какво?!“ — не сдържах вика си аз.

„Бароните от Северен Мимбре се съюзиха с Гартеон и тръгнаха на север да се присъединят към астурианската армия в обсадата на Во Вакюн.“

„Ето защо е било всичко това — проблесна пред мен ужасяващата истина. — Затова астурианците ни подмамиха далеч от града, та да могат да го обсадят с подкрепата на мимбратите.“

„Няма нужда да повтаряш очевидното, Поул — отвърна майка. — Най-добре кажи това на баща си. При тези обстоятелства Во Вакюн няма шанс да оцелее. Само баща ти може да ти помогне. В момента се намира в кулата си в Долината. Побързай, Поул!“

„Татко! — мислено изкрещях аз през прозореца на библиотеката към небето, което беше потъмняло от надигащата се буря. — Имам нужда от теб!“

„Какво е станало?“ — почти незабавно долетя отговорът му. Приех го за добър знак. Слава на боговете, поне си беше вкъщи.

„Астурианците нарушиха мира в Арендия. Херцог Гартеон Астуриански се е съюзил с бароните от Северен Мимбре. Бароните нападат Вакюн от юг.“

„Къде е армията ти?“

„По-голямата й част е в Централна Сендария, защото астурианците ни подведоха. Подмамиха ни да напуснем позициите си, татко, и над Во Вакюн тегне смъртна опасност. Нуждая се от помощта ти тук. На път съм да загубя всичко, което градя от столетия насам.“

„Ще гледам да дойда, колкото се може по-бързо, Поул! — обеща той.“

Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Затворих прозореца, си точно когато бурята връхлетя Во Вакюн.

Нямаше съмнение, че над главите ни беше надвиснала смъртна опасност. Армиите ни се придвижваха тепърва насам и нямаше шанс да стигнат Во Вакюн навреме, за да го спасят от астурианските атаки. Когато нашите сили стигнеха града, мимбратите щяха да са вече тук в подкрепа на войската на Гартеон. Излизаше, че всичко зависи от времето.

Цялата тази бурна нощ прекарах в библиотеката си, обмисляйки ситуацията от всички страни. Знаех, че в умовете на арендите съществуват определени неща, които са сякаш издълбани върху камък. Така например според тях сърцето на едно владение е неговата столица. Мимбре не можеше да продължи да съществува без златната си крепост на брега на река Аренд; Астурия щеше да е нищо без Во Астур, а васитското херцогство беше нищо без ефирните, реещи се в небето кули на Во Вакюн. Точно това ме накара да не установявам нито един град за столица на собственото си херцогство. Владенията ми нямат централен град. Разрушаването на столицата на Ерат щеше да ме ядоса, но не и да ме унищожи. Въпреки това ясно осъзнах, че ако Во Вакюн бъде сринат със земята, вече нямаше да има Вакюн. След няколко поколения споменът за него съвсем щеше да избледнее. Ето защо запазването на града беше крайно наложително.

За разлика от повечето летни бури тази, която ни връхлетя, не изчезна с пукването на зората, а продължи да вие и да удря стените на града с дъждовни вълни, което още повече влоши настроението ми. Това обаче не беше фаталният десети ден, затова си наметнах пелерината и тръгнах към двореца, за да видя докъде е стигнала подготовката за отбрана. Заварих Андрион и Онтроуз потънали в някакъв спор.

— Баща ми вече е на път, господа — уведомих ги аз. — Лошото време обаче сигурно ще го забави.

— Но според мен то ще обърка плановете и на войската ни, която идва насам — вметна Андрион.

— Излиза, че трябва да защитим града с войската, с която разполагаме в момента — заключи Онтроуз. — Тази задача, струва ми се, е тежка, но не невъзможна.

Двамата и без това имаха грижи, затова реших да им спестя новините за идването на мимбратите.

Бурята и дъждът продължиха и през следващите два дни и това забави нападението на Гартеон срещу Во Вакюн. Или поне той не беше под стените на града при зазоряване в деня, когато лошото време най-сетне отмина и слънцето проби облаците. Татко пристигна по обед и ни завари да се караме с Онтроуз в още калната розова градина. Моят фаворит, облечен в метална ризница, правеше всичко възможно да ме убеди да напусна Во Вакюн, преди да е станало прекалено късно.

Точно тогава баща ми, още под формата на сокол, кацна на любимото ми черешово дърво, преобрази се на човек и се смъкна долу.

— Той има право, Поул — намеси се сурово татко. — Ти повече нищо не можеш да направиш за защитата на града.

— Къде беше толкова време? — попитах го.

— Опитвах се да се преборя с лошото време. А ти най-добре си събери багажа. Трябва да те изведем оттук, колкото се може по-скоро.

Просто не можах да повярвам на ушите си!

— Да не си си загубил ума! Никъде няма да ходя. След като и ти си тук, ще можем да отблъснем астурианците.

— Там е работата, че няма да можем. Това е едно от нещата, които трябва да се случат и на нас двамата не ни е позволено да се намесваме по какъвто и да било начин. Съжалявам, Поул, но Мрин е съвсем ясен по този въпрос. Ако променим нещо сега, това ще повлияе на цялото бъдеще.

— Зад всичко това стои Ктучик! — търсех трескаво начин да го разубедя. — Мигар трябва да го оставим да си разиграва коня?!

— Той няма да спечели, Поул. Привидният му успех сега ще се върне като бумеранг и ще го унищожи по-късно. Затова нямам никакво намерение да променям хода на събитията, нито пък ще позволя ти да го сториш. „Рицарят закрилник“ и „Стрелецът“ ще бъдат създадени от това, което ще се случи тук, ето защо не бива да се намесваме.

— Значи падането на Во Вакюн е предопределено, Древни? — попита Онтроуз.

— Боя се, че нищо не може да го предотврати. Поулгара казвала ли ти е за пророчествата?

— Само определени неща, Благословени Белгарат — отвърна Онтроуз. — Не смея да твърдя обаче, че схванах всичко.

— Ако трябва да го кажа с две думи, още от както свят светува се води война — започна татко. — Въпреки волята си, ние всички сме въвлечени в нея. Во Вакюн трябва да бъде пожертван в името на нашата бъдеща победа. Ти си войник и ще ме разбереш.

Онтроуз въздъхна, а после скръбно поклати глава. Как бих могла да се противопоставя и на двамата едновременно?!

— Сигурно искаш да поговориш с херцог Андрион — продължи татко. — Ако побързате, може би ще успеете да спасите жените и децата. Но знайте, че на това място само след няколко дни вече няма да се издига града Во Вакюн. Идвайки насам, видях астурианците. Те са тръгнали насам с цялата си армия.

— Ще бъдат в доста намален състав, когато се върнат във Во Астур — мрачно го увери моят прекрасен фаворит.

— Ако това може да те успокои, тогава знай, че Во Астур ще го застигне същата съдба само след няколко години.

— Ще гледам да доживея този миг, Древни.

Как беше възможно двамата така спокойно да приемат надвисналото нещастие?

— Вие двамата какво сте намислили? — почти изпищях аз. — Да не се каните да легнете и да се престорите на умрели пред Гартеон? Ние бихме могли да победим! А ако ти нямаш намерение да си мръднеш дори пръста в наша защита, татко, аз със сигурност няма да стоя със скръстени ръце!

— Не мога да ти позволя да направиш това, Поул — каза той.

— Няма сила, която да ме спре! Ще трябва да ме убиеш, но се питам това как би се отразило на безценния Кодекс на Мрин? — Извърнах се към моя любим със свито сърце. — Ти си моят фаворит, Онтроуз, но и много, много повече. Ще ме защитиш ли? Би ли ме изпратил да си събирам нещата като някоя крадлива камериерка? Моето място е тук.

— Бъди разумна, Поул — намеси се татко. — Знаеш, че бих могъл да те принудя да тръгнеш, ако това се налага. Не ме принуждавай да го правя!

При тези думи аз съвсем загубих разсъдъка си.

— Мразя те, татко! — изкрещях в лицето му. — Не смей да ми се изпречваш на пътя! — По лицето ми се стичаха сълзи. — И на двамата ще кажа веднъж и завинаги — няма да се помръдна оттук!

— Грешиш, скъпа Поулгара — отвърна непреклонно Онтроуз. — Ти ще придружиш баща си и ще се махнеш от това място.

— Никога! Няма да те оставя за нищо на света! — Сърцето ми се раздираше. На него не можех да се противопоставя, прекалено много го обичах.

— Негова Светлост, херцог Андрион, ми повери защитата на града, лейди Поулгара — отвърна той, търсейки спасение в хладния официален тон. — Моя задача е да предвождам войниците му. Тук няма място за теб. Ето защо ти нареждам да заминеш. Върви!

— Никога! — изкрещях срещу него.

— Ти си херцогинята на Ерат, скъпа лейди Поулгара, нещо повече — ти принадлежиш към васитската аристокрация и си се клела в подчинение и вярност на херцог Андрион. Призовавам те да спазиш тази клетва. Не опетнявай честта си с това глупаво упорство. Заминаваш след час.

Думите му ме приковаха като стрела.

— Много нелюбезно от ваша страна, лорд Онтроуз — отвърнах вцепенена. Та той ми припомни моите задължения като шамар през лицето!

— Истината понякога не е твърде лицеприятна, милейди. И двамата с вас имаме задължения. Аз няма да се откажа от моите, а препоръчвам и вие да не го правите. Сега вървете!

Очите ми се напълниха със сълзи и аз се притиснах до него.

— Обичам те, Онтроуз — казах.

— Аз също те обичам, моя най-скъпа на света — прошепна той. — Мисли понякога за мен.

— Никога няма да те забравя, Онтроуз — започнах да го целувам трескаво, а после побягнах към къщата да се приготвя за заминаване.

Така двамата с баща ми напуснахме Во Вакюн, но сърцето ми остана завинаги там.