Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (4)

Трета глава

Но това изобщо не беше всичко. При всеки удобен случай аз продължавах ясно да показвам какво точно е отношението ми към нашия баща. Не желаех погрешно да приеме, че лигавенето на Белдаран около него и сладникавото й гласче, с което му говореше, изразяват позицията на всички околни. Освен това исках да подчертая своята независимост и мога да се обзаложа, че той го схвана. Вярно, поведението ми не беше за пример, но тогава аз бях едва на тринайсет и имах още много ръбове за дялкане.

Татко понасяше лошия ми характер и язвителните ми забележки със спокойствие и ме гледаше състрадателно, което ме вбесяваше още повече. Най-накрая бях принудена да прибегна до най-цветистите изрази от речника на чичо Белдин, за да подчертая своето недоволство. Не че особено обичам ругатните, но бях готова на всичко, за да предизвикам поне някаква реакция у баща си. Спокойното му безразличие дори към моята отявлена наглост ме влудяваше.

Един ден съвсем ненадейно и безцеремонно той обяви, че двете със сестра ми ще се преместим в неговата кула, за да живеем тримата заедно. В този момент моят речник чувствително загрубя.

След като баща ни напусна кулата на чичо, ние с Белдаран поговорихме известно време на нашия таен език.

— Ако този идиот си въобразява дори за миг, че ще отидем при него, го чака доста неприятна изненада — заявих аз.

— Той е наш баща, Поулгара — натърти Белдаран.

— Вината за това не е моя.

— Длъжни сме да му се подчиняваме.

— Да не си си загубила ума?

— Не, не съм — тя огледа кулата на чичо Белдин. — Най-добре е да си стегнем багажа.

— Аз никъде не отивам — казах решително.

— Твоя воля.

Думите й ме стреснаха.

— И ти се каниш да напуснеш и да ме изоставиш? — невярващо попитах аз.

— Ти ме изостави първа, още като откри Дървото, Поул — напомни ми тя. — Ще си събереш ли багажа или оставаш?

Това беше един от редките случаи, когато Белдаран ми напомняше кой е лидерът в нашата група. Обикновено постигаше целта си по по-деликатен начин.

Тя отиде в най-разхвърляната и претрупана част от кулата на чичо Белдин и започна да рови из дървените сандъци, които той беше струпал.

— По тона ви подразбрах, че имате някакви противоречия, а, момичета? — попита меко Белдин.

— По-скоро е временно прекратяване на взаимоотношенията — отвърнах дръзко аз.

— На твое място не бих бил толкова категоричен, Поул.

Чичо Белдин ни беше отгледал и беше наясно с йерархията в нашите взаимоотношения.

— Това е правилното решение и е добре да го последваш, Поул — каза през рамо Белдаран. — Длъжни сме да се подчиняваме на баща ни и трябва, ако не да го обичаме, то поне да го уважаваме.

— Да го уважаваме? Нищо не може да ме накара да уважавам този пияндур, който при това не е с всичкия си!

— Хубаво, Поул. Постъпи, както намериш за добре. Аз ще му се подчиня и няма да ти се налагам. Но нали все пак ще ми се обаждаш от време на време?

Как бих могла да отвърна на това?! Сега сигурно вече сте разбрали каква власт имаше над мен Белдаран. Тя никога не избухваше и не нарушаваше благия си и спокоен тон. Но всъщност това беше голяма заблуда. Заповедта си е заповед, независимо по какъв начин е изречена.

Втренчих се безпомощно в нея.

— Не мислиш ли, че е време да си събереш нещата, скъпа сестрице? — попита сладко тя.

Изхвръкнах като подгонена от кулата и се втурнах към Дървото да си излея пред него лошото настроение. Няколко резки и отсечени отговора накараха дори моите птици да ме изоставят.

Цялата нощ прекарах в клоните на дървото. Надявах се, че тази раздяла, която беше противоестествена за нас, ще накара сестра ми да се опомни, но тя показа, че под нейната сладка и невинна външност се крие железен характер и се премести в кулата на баща ни. След като живях ден-два в непоносима самота, аз нацупено се присъединих към тях.

Гледах да не се задържам в затъналата в безредие кула. Връщах се само, за да спя там, но рядко сядах на масата с баща ми и Белдаран. Беше лято и Дървото се превърна в мой истински дом, а птиците ми правеха компания.

Сега като се замислям, откривам странно противоречие в моя летен празник в клоните на Дървото. На първо място, разбира се, аз исках да накажа Белдаран за това, че ме предаде. Но всъщност стоях при Дървото, защото там ми харесваше. Обичах птиците, а и мама беше постоянно с мен, докато драсках нагоре-надолу из клоните, приемайки различни форми. Установих, че катериците са много подвижни и ловки. Естествено, всеки момент можех да се преобразя в коя да е птица и да хвръкна до най-високите клони, но катеренето ми доставяше по-голямо удоволствие.

Някъде в средата на лятото открих колко опасно е да приемам формата на гризач. Всички те — от мишката до най-едрите им представители — служат за храна на почти всички живи твари. Изключение правят може би единствено златните рибки. Една ясна утрин, докато подскачах от клон на клон по върха на Дървото, някакъв ястреб реши да ме изяде за закуска.

— Хич не си го и помисляй — казах му възмутено, когато взе да кръжи над мен.

Птицата се втрещи и очите й се ококориха от ужас.

— Поулгара? — рече невярващо. — Това наистина ли си ти?

— Разбира се, че съм аз, глупако.

— Много се извинявам — едва изрече той, — не можах да те позная.

— Трябва да си по-внимателен. Всички живи същества обикновено попадат в капан, когато решат, че им се е отдал шанс да хванат лесна плячка.

Баща ми ме остави да си троша главата онова лято, явно защото вече му лазех по нервите. Въпреки това обаче веднъж дойде до Дървото, явно по настояване на Белдаран, и се опита да ме разубеди да се върна у дома. Разубеденият обаче се оказа той. Аз насъсках птиците си срещу него и те го прогониха.

През следващите седмици рядко виждах баща ми и сестра ми. Всъщност аз наминавах от време на време, за да следя и за най-дребните признаци на тъга у сестра ми. Дори и да страдаше обаче, Белдаран доста умело прикриваше своите чувства.

Докато траеха моите посещения, баща ми седеше в своя ъгъл и се трудеше над нещо дребно, но аз не бях любопитна да разбера какво е. Едва през есента установих над какво е работил толкова усърдно. Една сутрин той отново пристигна под Дървото, но този път водеше и Белдаран.

— Нося ти нещо — рече.

— Не го искам — отвърнах нахално, окуражена от безопасната си позиция върху клона.

— Ще станеш за смях, ако продължаваш да се държиш така — намеси се Белдаран.

— Това е семейна черта — отвърнах.

Тогава баща ми направи нещо, което рядко си позволяваше. Както си се разполагах удобно върху клона на около шест метра над земята, изведнъж се озовах в прахта пред краката му. Дъртият вагабонтин ме беше преместил!

— Ето така вече е добре и можем да разговаряме — той протегна ръка и на дланта му блесна сребърен медальон на сребърна верижка. — Това е за теб — повтори той.

Аз с нежелание го взех.

— И за какво ми е това? — попитах.

— Трябва да го носиш.

— Защо?

— Защото Учителя нареди така. Ако ти се ще да спориш, върви при него… Просто го сложи на врата си, Поул, и престани с тези детинщини. Време е всички ние да пораснем.

Вгледах се по-внимателно в амулета и видях, че на него е изобразена сова. Изведнъж ми дойде на ум, че този крайно сполучлив подарък е всъщност от Алдур, а не от баща ми. До този момент всички украшения ми се виждаха крайно лекомислени и неуместни, но това изведнъж ми допадна. Щях да нося образа на сова — моята любима алтернативна форма, а и на майка ми също. Част от трудността при преобразяването идваше от това да налучкаш правилната форма, а татко очевидно беше много надарен скулптор. Совата беше така съвършено направена, че изглеждаше сякаш всеки момент ще литне. Медалионът наистина щеше да ми е от полза!

Когато го провесих на врата си, с мен се случи нещо странно. По-скоро бих умряла, отколкото да си го призная, но се почувствах завършена и цяла — сякаш през всичкото време някаква част от мен е липсвала.

— Сега сме вече трима — банално изтърси Белдаран.

— Колко странно — процедих язвително. — Нима знаеш да броиш? — Неочакваното въздействие на бащиния подарък върху мен ме беше извадило от равновесие и усещах нужда да си го изкарам на някого. Който и да е той.

— Не бъди толкова груба — каза Белдаран. — Знам, че си по-умна от мен, Поул, затова няма нужда да ми го натякваш постоянно. Защо най-накрая не престанеш с тези капризи и не се прибереш у дома, където ти е мястото?

Мой водещ принцип през целия ми дотогавашен живот беше да не позволявам на никого да ми диктува какво да правя. В онзи миг под Дървото Белдаран ми отвори очите. Тя можеше, а понякога си и позволяваше, да ми нарежда. Скритата в гласа й заплаха, че може да ме лиши от обичта си, ме караше тутакси да се подчиня.

Тримата се върнахме в кулата на баща ни. Той изглеждаше леко изненадан от внезапната промяна у мен. Подозирам, че и до ден днешен не си дава ясна сметка каква безпределна власт имаше Белдаран над мен.

Вероятно за да скрие своето объркване, той ми предложи недоизядените остатъци от тяхната закуска. Веднага установих, че най-могъщият магьосник в света не струва пукната пара като готвач.

— Нарочно ли докара този вкус на храната, татко? — попитах невинно. — Сигурно е така, защото едва ли някой е способен да постигне случайно толкова ужасно нещо!

— Ако не ти харесва, Поул, кухнята е ей там.

— Напротив, татко, мисля, че всичко си е както трябва — казах с насмешливо учудване. — Защо ли не съм разбрала досега как е най-правилно да се приготвя храната. Сигурно ти се отдава така добре заради всички тези книги и свитъци, които си натрупал по масата.

Той сви рамене.

— Трябва да имам нещо за четене, докато готвя.

— Усетих, че си бил разсеян. Не би развалил такова количество храна, ако внимаваше.

После с едно замахване на ръката изпратих всички бумаги на пода.

— Отсега нататък дръж всички тези занимавки далеч от моята кухня, татко. Защото следващия път ще ги изгоря!

— Твоята кухня?!

— Все някой трябва да готви в тази къща, а ти си толкова несръчен, че по-добре да си държиш пръстите далече от печката!

Той не ми отвърна, защото беше твърде зает да си събира книгите от пода.

Така аз заех своето място в нашето чудновато семейство. Обичах да готвя, затова нямах нищо против да се въртя из кухнята, но по едно време взех да се питам не се ли самоподцених като приех мястото до гърнето над огнището. След около три седмици нещата сами се подредиха и всеки от нас имаше точно определени задължения. От време на време мърморех, колкото да поддържам формата си, но като цяло бях доволна от живота там.

Имаше нещо обаче, което наистина не ми харесваше. Открих, че не мога да разкопчая медальона, който баща ми ми подари, но вече имах опит с отключването на всякакъв род механизми. Беше въпрос на време да се справя и с този. Оказа се обаче, че е доста сложен. Не вярвах баща ми да го е измислил сам. Той беше изработил украшението по поръка на Алдур, но само истински бог би могъл да изобрети заключалка, която съществува в две времеви измерения.

Сезоните се редуваха по строго определения си ред.

След като бяхме поживели заедно една година, отношенията между тримата улегнаха дотам, че баща ми си позволи да покани своите братя на вечеря. Много ясно си спомням онази вечер, защото тя ми откри нещо, което още не бях подготвена да приема. До този момент живеех с убеждението, че чичовците ми притежават здрав разум. Оказа се обаче, че те гледат на моя компрометиран баща като на някакво божество. Бях точно насред приготовленията за една разточителна вечеря, когато осъзнах до каква степен му се подчиняват те. Вече съм забравила за какво точно говореха — или за Ктучик, или за Зедар, но чичо Белдин все повтаряше: „Какво мислиш ти, Белгарат? Ти си първият ученик, все пак, познаваш Учителя най-добре.“

Баща ми изръмжа сърдито:

— А ако се окаже, че греша, ще струпате всичко на моята глава, нали?

— Разбира се — ухили му се Белдин. — Това е една от радостите на подчинените, нали така?

— Мразя те — отвърна баща ми.

— Не, ти не ме мразиш, Белгарат — отговори Белдин и усмивката му стана даже още по-широка. — Казваш го само, за да ми доставиш удоволствие.

Вече престанах да броя колко пъти съм присъствала, когато двамата си разменят подобни остроти. Кой знае защо им се струваше, че са страшно забавни.

На следващата сутрин отидох при Дървото, за да премисля отново странното поведение на чичовците си. Явно баща ми беше направил нещо много впечатляващо в далечното минало. Меко казано, моето отношение към него беше твърде неодобрително. В моите очи той беше мързелив, донякъде глупав, при това човек, на когото изобщо не може да се разчита. Смътно взех да усещам, че в действителност баща ми е много сложна личност. От една страна е лъжец, крадец, развратник и пияница. От друга обаче, той е първият ученик на Алдур и най-вероятно може да спре пътя на слънцето по неговата орбита, стига да пожелае. До този момент, подтиквана от ревността си, умишлено виждах само неговите отрицателни страни. Сега обаче трябваше да приема и другото му лице. Бях дълбоко потисната от рухването на илюзиите ми за него.

Щом се прибрах вкъщи, започнах да го изучавам внимателно, надявайки се да открия някакви доказателства за неговата двойнственост. А ако трябва да съм откровена — по-скоро се надявах да не открия такива доказателства. Всеки път, когато някой се разделя с предразсъдъците си, това е много болезнен процес. Единственото, което видях обаче, беше един доста занемарен стар човек, погълнат от някакъв пергаментов свитък.

— Не прави така, Поулгара — каза той и дори не си направи труда да вдигне очи от листа.

— Какво да не правя?

— Да ме гледаш така втренчено.

— Откъде разбра, че те гледам?

— Усещам го. А сега престани!

Това окончателно разклати представата ми за него. Явно Белдин и близнаците имаха право. Съществуваше някаква загадка около баща ми. Реших, че е най-добре да поговоря с мама.

„Той е вълк, Поул — каза тя, — а вълците обичат да си играят. Ти приемаш живота твърде насериозно и неговото безотговорно според теб поведение те дразни. Но знай, че може да бъде много сериозен, когато се наложи. Щом не е необходимо обаче, той си играе. Такъв е вълчият закон.“

„Но той се унижава като се държи така глупаво.“

„Ами ти не се ли самоунижаваш като се държиш, глупаво? Прекалено си трезвомислеща, Поул. Научи се да се смееш и да се забавляваш понякога.“

„Животът е сериозно нещо, мамо.“

„Знам, но може да носи и радост. Научи се да извличаш удоволствие от него — баща ти ще ти покаже как, Поулгара. Ще имаш колкото искаш време, за да се наплачеш, но трябва и да се усмихваш понякога.“

Толерантността на майка ми окончателно ме обърка. Наблюденията й върху моя характер ме разтревожиха не на шега.

През вековете натрупах много опит при взаимоотношенията си с младежите. Открих, че тези непохватни полудеца се вземат много насериозно. Нещо повече — външният вид е много важен за тях. Това е част от театралниченето и превземките им, предполагам. По мое време аз не правех изключение от общото правило. Толкова бързах да порасна, че не ми оставаше време да спра и да се порадвам на живота.

Сезоните продължаваха неизменния си ход. Майка ми се видя принудена най-накрая да ме смъмри и ме принуди да смекча вътрешния си антагонизъм към моя баща. Въпреки това поведението ми си остана същото. Не исках старият глупак да си въобрази, че съм се размекнала.

Когато двете със сестра ми навършихме шестнайсет, Учителя се свърза с баща ни и му даде някои специални нареждания. Една от двете — или Белдаран, или аз — трябваше да стане съпруга на Желязната хватка и следователно Риванска кралица. Баща ми удивително благоразумно запази тази информация за себе си. Макар и да нямах никакво желание да се омъжвам, мисълта за някакъв род състезание можеше да ме амбицира и да извърша куп глупости.

Баща ми откровено си призна, че много силно е желаел да се отърве от мен по този хитър начин и да ме натресе на бедните риванци. Но Предопределението — или Съдбата, ако щете — което ръководи всички нас, предотврати това. Белдаран беше обречена да се омъжи за Желязната хватка още откакто се роди.

Аз обаче побързах да се възпротивя на подобно разпределение. Не е ли абсурдно това?! Бях въвлечена в състезание, чиято награда изобщо не желаех, но когато го изгубих, усетих жилото на разочарованието да се забива дълбоко в мен. Престанах да говоря на баща ми няколко седмици и се държах отвратително с Белдаран.

Анрак слезе в Долината, за да ни отведе. С изключение на няколко случайни улгоси и неколцина вестители от крал Алгар, това беше първият чужденец, когото срещах и със сигурност единственият, който прояви внимание към мен. Всъщност аз много го харесах. Естествено, той ми предложи да се оженим, а всяка девойка пази специално място в сърцето си за онзи, който първи й е предложил брак. Анрак беше алорн и притежаваше всички черти, които този произход влече със себе си. Беше едър, плещест, с брада и притежаваше простодушно чувство за хумор, което особено ми се понрави. Не ми хареса обаче, че постоянно смърдеше на бира.

Когато той пристигна, аз отново се цупех за нещо под Дървото. Птиците ме предупредиха, че приближава, затова не се изненадах, когато пристъпи под сянката на Дървото.

— Здравей — извика той.

Погледнах надолу към него.

— Какво искаш? — Не беше най-любезното посрещане от моя страна.

— Аз съм Анрак, братовчед на Рива, и дойдох да придружа сестра ти до Острова, където ще се омъжи за него.

Това тутакси го причисли към вражеския лагер.

— Махай се — казах грубо.

— Най-напред искам да те питам нещо.

— Какво?

— Ами, как да го кажа… Аз съм братовчед на Рива и обикновено правим всичко заедно. Напихме се заедно за първи път, бяхме заедно и при първото посещение в бардака. Даже по едно и също време убихме човек за първи път. Както виждаш, много сме близки с него.

— Е, и?

— Рива ще се ожени за сестра ти. Мислех си, че няма да е зле и аз да вдигна сватба по същото време. Какво ще кажеш?

— Да не би да ми предлагаш женитба?

— Мисля, че вече го споменах. Сега за първи път предлагам брак на някоя девойка и не съм много умел в тези неща. Та какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че чавка ти е изпила ума. Та ние даже не се познаваме!

— Ще имаме достатъчно време да се опознаем след сватбата. Да или не?

Не бихте могли да вържете кусур на Анрак за неговата откровеност. Той беше от хората, които поставят въпроса ребром. Аз се изсмях насреща му, а това сякаш малко го засегна.

— Какво му е смешното? — попита нацупено той.

— Ти си смешен. Да не си въобразяваш, че бих се омъжила за някой абсолютно непознат човек? При това с вид на плъх, който се крие из храстите.

— Това пък откъде го измисли?

— Ами цялото ти лице е обрасло в космалаци.

— Това е брадата ми. Всички алорни носят бради.

— Сигурно алорните още не са изобретили бръснача. Я ми кажи, Анрак, твоите хора поне успяха ли да измислят колелото? А случайно да сте открили огъня?

— Няма нужда да ме обиждаш. Само кажи да или не.

— Е, добре — не! Достатъчно ясна ли бях? — Но като поразмислих, реших да смекча тона. — Разговорът ни е лишен от здрав разум — казах му. — Аз не те познавам, пък и не ми харесваш. Братовчед ти също не го познавам, но и той не ми се нрави. Изобщо не мога да понасям цялата ви смрадлива раса. Всички нещастия в моя живот са причинени от алорни. Наистина ли си въобразяваш, че бих се омъжила за някой от вас? Най-добре се махай, колкото се може по-скоро, Анрак, иначе ще те превърна в жабок.

— Излишно е да се държиш толкова отвратително. Мисля, че нямаш причина да се гордееш със себе си.

Няма да повтарям как точно му отговорих тогава, защото тази книга може да попадне в ръцете на деца, но Анрак изглеждаше явно впечатлен от това колко цветиста може да бъде речта ми.

— Хубаво — успя да пророни накрая, — щом така мислиш, май няма нужда повече да те убеждавам. — После сърдито се фръцна и се втурна към Долината, мърморейки си нещо под носа.

Горкият Анрак. Чувствах надигащото се в мен недоволство, че някакъв непознат алорн ще ми отнеме сестрата, затова той имаше привилегията да изпита на гърба си силата на моя гняв.

Хич нямах намерение да ходя до Острова на бурите, за да присъствам на тази противна церемония. Щом Белдаран беше решила да се омъжва за алорнския касапин, то нека го прави без моята благословия или присъствие. Когато обаче всичко беше готово за пътуването, сестра ми дойде при Дървото и ме „убеди“ да променя решението си. Най-напред започна да ми говори на нашия таен близначески език, който почти бях забравила. В него имаше много фини и рафинирани нюанси, изобретени предимно от Белдаран, недоловими дори за най-начетения лингвист, които подчертаваха нейната водеща роля в двойката ни. Белдаран беше свикнала да дава заповеди, а аз — да им се подчинявам. Тя успя да ме разплаче само за пет минути, а след десет вече изпитвах непоносимо страдание.

— Престани! — извиках най-накрая, неспособна да понеса дори миг повече скритата заплаха за прекратяване на нашите отношения.

— Значи идваш с мен? — попита тя, внезапно преминавайки на обикновен език.

— Да! Да! Да! Но, в името на боговете, прекрати това мъчение!

— Така се радвам, че промени решението си, Поул — каза сестра ми, прегръщайки ме топло. А след това се извини за всичко, което ми е причинила. Пък и защо да не го направи, нали беше постигнала своето. Сега можеше да си позволи да бъде мила и любезна.

Когато се върнахме в кулата на татко, аз установих, че тя вече беше събрала и моя багаж. През цялото време е знаела как точно ще приключи тази история.

Потеглихме на следващата сутрин. Едва след няколко седмици стигнахме Мурос, защото вървяхме пеша. И двете с Белдаран не се чувствахме никак уютно там, защото не бяхме привикнали с толкова много хора около себе си.

Анрак ни остави в Мурос и тръгна напред да предупреди Рива, че идваме. Ние четиримата — татко, чичо Белдин, Белдаран и аз — наехме карета и така стигнахме до Камаар. Ако трябва да съм точна, през повечето време аз ходех пеша. Късокраките понита, които теглеха колата, не бяха никак бързи, а колелетата сякаш нарочно улучваха и най-дребните камъчета по пътя. Возенето с кола не беше никакво удоволствие до момента, в който някакъв схватлив човек не се досети да й сложи пружини.

Камаар беше по-пренаселен дори от Мурос. Наехме стаи в един сендарски хан и зачакахме пристигането на Рива. За мен беше доста смущаващо всеки път, щом погледна през прозореца, да виждам само къщи. Сендарите явно изпитват погнуса от откритите пространства. Те постоянно се стремят да „цивилизоват“ всичко около себе си.

Ханджийката, охранена и майчински настроена женичка, пък беше решила да цивилизова мен самата. Постоянно ме съветваше да използвам банята и деликатно намекна, че не мириша особено приятно. Оставих всичко да мине покрай ушите ми, без да му обърна особено внимание. „Това е загуба на време — отвърнах й. — Рано или късно пак ще се измърся. Но обещавам следващия път като завали дъжд, да изляза навън. Така ще премахна лошия мирис и повечето от мръсотията.“

Тя продължи да упорства и ми предложи гребен и четка, за да се среша. Отказах да направя и това. Не бих искала алорнът, който отмъкна сестра ми, да помисли, че съм се подложила на всички тези мъчения, само и само да изглеждам прилично пред него.

Неуморната и досадна ханджийка стигна дотам, та ми предложи да отидем при нейния шивач.

— Какво им е на дрехите ми? — попитах свадливо.

— Различните случаи изискват различно облекло — отвърна тя.

— Глупости — рекох. — Ще облека нова риза, когато тая на мен се изпокъса съвсем.

Най-накрая тя се предаде. Сигурно се убеди, че съм непоправима дивачка, една от тези нещастници, които никога няма да оценят предимствата на цивилизацията.

Най-после Анрак доведе Рива. Признавам, че физически беше изключително внушителен. Не бях виждала друг — с изключение на мъжете от нашето семейство — толкова висок човек. Беше със сини очи и черна брада и аз го намразих от пръв поглед. Той измърмори някакво кратко приветствие към моя баща, а после седна и зяпна Белдаран. Тя му отвърна със същия прям поглед.

Това беше най-мъчителният следобед в целия ми дотогавашен живот. Таях надежда, че Рива ще прилича на братовчед си Анрак и ще изтърси нещо, което би обидило сестра ми. Но единственото, което направи той, беше да гледа с нямо обожание Белдаран. А и тя никак не облекчаваше моето страдание и му отвръщаше със същата преданост в погледа.

За мен оставаше ролята на далечен роднина.

Стана ми ясно, че вече съм загубила сестра си. Осъзнах, че раздялата между нас двете с Белдаран, започнала още преди да се родим, сега е окончателно завършена. Искаше ми се да умра. С падането на вечерта изгубих и последната си надежда и усетих как жарки сълзи започнаха да се стичат по лицето ми. За моя голяма изненада баща ми ме избави от тази мъка. Той се приближи и взе ръката ми.

— Хайде да се поразходим, Поул — предложи внимателно той. Въпреки непреодолимото ми страдание неговото съчувствие успя да ме разтърси. Той беше последният човек на света, от когото очаквах подобна постъпка. Баща ми наистина успява да ме изненада понякога.

Той ме изведе от стаята и аз успях да забележа, че Белдаран дори не отклони поглед от очите на Рива, докато излизахме. Това беше последният и смъртоносен удар за мен.

Татко ме придружи до голямата зала в хана и ме отведе към най-отдалечения балкон, затваряйки плътно вратата след нас. С все сили се опитвах да овладея своето отчаяние от загубата.

— Е, добре — казах сухо, — предполагам, че така и трябва да бъде.

Баща ми взе да говори някакви баналности относно Съдбата, но аз изобщо не го слушах. Бях загубила сестра си! Накрая обвих с ръце врата му, зарових лице в гърдите му и се разплаках неудържимо. Мина доста време, докато изцедих и последната сълза от себе си. Едва тогава успях да дойда отново на себе си. Заклех се, че никога няма да позволя на Рива или на сестра ми да разберат колко страдам. Нещо повече — реших по всякакъв начин да демонстрирам, че изобщо не ме е грижа. Започнах да разпитвам баща си за неща, които дотогава изобщо не ме интересуваха — бани, шивачи, гребени и други подобни. Щеше да види тя! Щом ми беше причинила болка, исках да съм сигурна, че тя ще страда не по-малко от мен!

Банята ме измъчи не на шега. За мен всичко, което се случваше, беше като собственото ми погребение, затова исках смъртта да ме завари във възможно най-добър вид. Изгризаните ми до кръв нокти най-напред ми се видяха непоправимо грозни, но после се сетих за нашата дарба. Съсредоточих се върху тях, а после изрекох: „Пораснете!“ Проблемът беше решен само за миг.

Прекарах в банята приятно отпусната близо час. Целта ми беше водата да погълне цялата мръсотия, натрупана по мен, но с голяма изненада установих, че къпането може да носи и радост. После се измъкнах от подобната на буре дървена вана, изтрих се с мека кърпа, навлякох халат и се заех с косата си.

Никак не беше лесно. Косата ми не беше вчесвана от падането на последния дъжд в долината. Така се беше объркала и заплела, че едва не се отказах от прическата. Костваше ми много усилия и скубане, но най-накрая постигнах целта си и прекарах гребена през нея без нито едно запъване.

През нощта почти не можах да мигна и станах много рано, за да продължа с приготовленията си. Седнах пред огледалото от полирана мед и се загледах критично в своето отражение. С изненада открих, че не съм чак толкова грозна, колкото винаги съм мислела. Дори напротив — бях доста хубава.

„Само не ми казвай, че това те учудва, Поул — дочух гласа на майка си. — Нали не си мислила, че мога да родя грозно момиче.“

„През цялото време бях убедена, че съм отвратителна, майко.“

„И си грешила. Не се престаравай с косата си. Белият кичур е достатъчен, за да изглеждаш красива.“

Синята рокля, която ми бе купил татко, беше много красива. Облякох я и отново се погледнах в огледалото. Това, което видях там, леко ме смути. Не можеше да има и най-малко съмнение, че бях истинска жена. До този момент не бях обръщала никакво внимание на доказателствата за моята женственост, но това вече беше невъзможно. Роклята правеше принадлежността ми към нежния пол повече от очевидна.

Обувките обаче ми създадоха истинска грижа. Те бяха с остри носове и не много високи токчета, но убиваха непоносимо краката ми. Никога дотогава не бях носила обувки, но стиснах зъби и ги изтърпях.

Колкото повече се взирах в огледалото, толкова повече харесвах образа срещу себе си. Чувствах се като гъсеница, която в един миг се е превърнала в пеперуда. Все още ненавиждах Рива, но омразата ми се беше смекчила малко. Той едва ли подозираше това, но неговото пристигане в Камаар ми беше помогнало да се видя такава, каквато в действителност бях.

Аз бях хубава! Аз бях дори нещо повече от хубава!

„Ама че чудна работа!“ — промърморих на себе си.

Победата ми беше пълна и окончателна, когато онази сутрин с престорена скромност — бях репетирала това изражение няколко часа — влязох в стаята при останалите от малобройната ни група. Малко или много бях убедена каква ще е реакцията на Рива и Анрак. Колкото и да нямах опит с мъжете, все пак бях наясно как ще приемат промяната в моята външност. Лицето, чието изражение дебнех, беше това на Белдаран. Надявах се да зърна на него поне бегла следа от завист, но явно е трябвало да съм по-прозорлива. Видът й стана доста лукав, а когато проговори, беше на нашия таен език. Това, което имаше да ми каже, беше твърде лично. „Е, най-накрая“, рече тя, а после ме прегърна горещо.