Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (31)

Тридесета глава

Не много след раждането на Гелан татко и чичо Белдин пристигнаха в Крепостта. Чичо ми тъкмо приключваше едно от редките си посещения, по време на които ни съобщаваше какво се е случило отвъд Източно море. Те се срещнаха за кратко с Чо-Рам, Гарел, Аравина и детето. После тримата се усамотихме в една от кръглите наблюдателни кули над бойните стени в този огромен алгарски капан за мурги. Чичо се зазяпа с отсъстващо изражение през един от тесните, подобни на цепнатини прозорци, а вятърът рошеше косата му.

— Хубава гледка — отбеляза той, взирайки се в безкрайния океан от трева, прострян до хоризонта.

— Не сме дошли да се наслаждаваме на гледката, Белдин — сряза го татко. — Защо не кажеш на Поул какво става в Малория?

Чичо се стовари тежко върху един от столовете около грубо скованата маса.

— Нека се върнем малко назад — започна. — Опърленото лице доста се е променил, но още не може да се оправя с миряните. Преди разцепването на света той вземаше еднолично всички решения от името на ангараките. Всеки истински ангарак не би се осмелил да си почеше дори гърба, без да поиска разрешение от Торак. Но след като светът се разполови, а Сферата го лиши от половината му лице, Торак прибра всички правоверни ангараки в Ктол Мишрак и остави генералите в Мал Зет, а гролимите — в Мал Яска да управляват заедно ангаракското общество. С течение на вековете генералите ставаха все по-светски настроени люде. После мелсените и тяхната бюрокрация се присъединиха към ангаракската империя и огладиха ръбовете на варварския характер. Мал Зет стана цивилизован град. Е, вярно, не е Тол Хонет, но пък не е и Корим.

— Толкова ли е зле в Корим? — попитах.

— Още по-лошо, Поул — отвърна той. — Там е забранена всяка свободна и независима мисъл. Единствено Торак има право да мисли, а гролимите изкормят всеки, който предположи, че слънцето и утре може да изгрее. През всички тези векове, докато Едноокия стоеше в Ашаба, изпаднал в религиозен екстаз, край него неотклонно бдеше Зедар. — Чичо направи пауза. — Хрумна ми нещо интересно — рече после. — Когато духът на пророчеството обсеби някого, той сякаш му взема ума. През всичките тези години Торак навярно е бил същият като оня идиот на брега на Мрин.

— Това какво общо има с разговора ни? — попита нетърпеливо баща ми.

Белдин сви рамене и се почеса по корема.

— Помислих си, че ще ви е любопитно да го чуете. И така, Едноокия най-после се съвзе от безсмисленото си бълнуване и излезе от Ашаба, причинявайки слънчево затъмнение с това действие. Но той не беше наясно какво се е случило с неговите ангараки, а и продължава да тъне в неведение. Сега се уедини в една желязна кула в Ктол Мишрак и е дори по-изолиран, отколкото беше в Ашаба. Така му се събират близо четиридесет и осем века пълна изолация. На път към столицата спря в Мал Яска и това даде възможност на Урвон да му представи дълъг списък с оплаквания и жалби. На първо място в списъка обаче беше това, че генералите в Мал Зет не щат и да знаят за него, а Урвон не понася да не го зачитат. Той подшушна на Учителя си, че всички генерали са заклети еретици. И тъй като Урвон пръв го поде, при това говореше много бързо, Торак напусна Мал Яска твърдо убеден, че Мал Зет е гнездо на светска ерес. Той не остави жив човек в града, когато стигна там. После предаде континента в ръцете на Урвон и гролимите и те отново започнаха да прокарват религията си чрез остриетата на ножовете за кормене. От години кръвта не засъхва по олтарите на Торак.

Тръпки ме побиха при тези думи.

— Накрая Зедар най-после успя да убеди Торак, че да избива собствената си армия не е най-подходящата подготовка за една бъдеща война. Затова Опърленото лице обузда Урвон. Но по това време ангараките, мелсените и карандите вече така бяха наплашени от гролимите, че бяха готови да последват Урвон дори в огъня. Това според мен е най-невероятната регресия в хода на историята. Цяла цивилизация се върна назад към каменната ера само за десет години. В момента средният малореанец е на нивото на един тул. Урвон стигна дотам, че обяви четенето за престъпление. То е разрешено единствено на гролимите, разбира се. Но дори и техните библиотеки са прочистени от всякакви светски книги. Сега само чакам да отменят и колелото като ерес.

Изражението на баща ми беше ужасено.

— Мигар са горили книги?! — възкликна той.

— Не си го слагай на сърце, Белгарат — отговори чичо. — Учените от Мелсенския университет натовариха всичките си книги на каручки и ги скриха на места, където никой гролим не може да ги намери. Друго ако не, то поне сме сигурни, че далите в Кел имат копие от всяка книга, написана някога по света. А гролимите не могат да припарят близо до Кел.

— Не съм убеден, че дори аз мога да се доближа там — добави татко. — Далите са много странни хора.

— „Странни“ изобщо не дава представа какви всъщност са те — продължи Белдин. — Но друго исках да кажа — армията, която поема от Малория насам, е съставена единствено от тела. Съзнанието на всички воини е като изтрито.

— Това е врагът, за когото винаги съм мечтал — гласът на баща ми звучеше почти злорадо. — Дай ми ти на мен глупави врагове и гледай на какво съм способен.

— Ще се постарая да запомня това — отвърна чичо, а после се огледа. — Намира ли се нещо за пиене тук?

— Може да пийнеш нещо по време на вечерята — казах.

— А защо не и преди вечеря?

— Не бих искала да си разваляш апетита, скъпи чичо.

Тъй като главната цел в предстоящото нападение на ангараките бе отново да сложат ръка на Сферата, то излизаше, че алорните щяха да понесат основната тежест на вражеската атака. Ето защо двамата с баща ми държахме именно алорните да разполагат с най-точни данни за развитието на събитията. Останалите бяха запознати само в общи линии. Когато обаче мургите и надраките затвориха основните търговски пътища през 4864 г., на толнедранците стана ясно, че ще предстои нещо много важно. За да направи живота на търговците от Тол Хонет съвсем непоносим, не след дълго и Бранд затвори пристанището на Рива под предлог, че предстои основен ремонт. След всичко това и на най-големия глупак би му просветнало, че алорните и ангараките си разчистват пътя за някакви съдбоносни стъпки и те ще се отразят дори на онези, които няма да участват в конфликта. А Ран Борун IV съвсем не беше глупак.

През зимата отново се събрахме в Рива, за да отчетем един пред друг как върви подготовката. Казах на баща ми, че ако не за друго, поне от елементарна учтивост дължим на Ран Борун информация за онова, което предстои да се случи.

— Ако кулминацията на войната ще бъде в Арендия, ще ни е нужна помощта на толнедранските легиони — казах. — Затова е добре да останем приятели с императора.

Както обикновено в такива случаи, баща ми изръмжа и взе да мърмори, но накрая тръгна към Тол Хонет, за да говори с младия Ран Борун. Докато приказвали, на моя иначе не особено схватлив баща внезапно му дошло гениално просветление. Вместо да губи излишно време да пробива непристъпната стена от наследствен скептицизъм на Боруните и да го усуква откъде се сдобиваме с информация, той най-нагло излъгал. Обяснил, че сведенията, с които разполагаме, идват направо от драснианските разузнавателни служби. Този мит ни свърши добра работа в продължение на векове.

Въпреки всички преговори, беше още твърде рано толнедранците или който и да било друг да предприемат някакви действия срещу бъдещата атака на ангараките. Баща ми обаче предупреди Ран Борун да стегне легионите си и да подобри военната подготовка и физическата издръжливост на воините си. Дойде ли мирен период, професионалните войници за много кратко време губят тренинг и умения. Редовните упражнения обикновено отнемат много време, а в мир войската е заета с по-неотложни задачи — като да пие, да се весели и да преследва жени, които нямат нищо против да бъдат уловени.

В ранната пролет на 4865 г., толкова ранна, та ледът още не се беше стопил навсякъде, малореанците започнаха похода си на запад. Те преминаха по земния мост, който се състоеше от непрекъсната редица скалисти островчета през морето между Малория и Западния континент. Сигурно името „земен мост“ е измислено от някой идиот, който никога през живота си не е виждал островната верига. Всеки архитект, който не е способен да построи по-добър мост от това, по-добре навреме да стане градинар.

Подозирам, че всеки от нас тайно се е обвинявал, дето не можахме да предвидим как ще действа Торак, когато армията му стигне безплодните земи на Мориндим на север от Гар ог Надрак. Мрин потвърждаваше, че крайната цел на Торак е Арендия. Ето защо решихме, че той ще тръгне направо през надракския бряг към Мишрак ак Тул, а после на запад през Алгария, за да стигне земите на арендите.

Торак беше твърде арогантен, за да си служи със сложни ходове и заобикалки. Вероятно Зедар му беше подхвърлил идеята да прати в Тул Зелик няколко малореански полка, облечени в червени туники, които да бродят безцелно из улиците за заблуда на драсниянските шпиони. Присъствието на тези войски в Мишрак ак Тул потвърди още веднъж увереността ни, че Торак ще се устреми направо към Източното укрепление и оттам ще нападне Алгария.

Но той не стори така. Вместо да нападне Алгария, той нагази в гъстите лесове на Гар ог Надрак. Да кажа, че не бяхме подготвени за такъв ход, би било умишлено прикриване на безпомощността и объркването, които ни обзеха. Бяхме струпали огромна алорнска войска в източните алгарски равнини, за да посрещне първата вълна на нападението. Ето защо Драсния се оказа почти незащитена срещу врага, когато огромната армия от малореанци, надраки, мурги и тули нахлу откъм надракските лесове през блатата на източната част. Торак незабавно прегрупира половината от войската си по южната граница на Драсния, отрязвайки всички пътища на наглите, които се опитваха да помогнат на приятелите си на север. След това хората на Бога Дракон започнаха да избиват всеки драсниянин, който се изпречеше на пътя им.

Клането беше ужасяващо. Онези от драснияните, които не бяха убити на място, бяха предавани в ръцете на гролимите, за да извършат с тях отвратителните си жертвоприношения, така скъпи на безумния им бог.

В средата на лятото през 4866 г. Драсния беше напълно обезлюдена. Останаха само шепа бегълци, които се криеха из тресавищата. Една от посоките на оцелелите драснияни беше на север към Моринланд, а крайната им цел — Черек. Хиляди бяха качени на кораби в Коту и откарани в земите на север и запад. Разбитите драсниянски полкове, на чиито плещи легна непосилната задача да спасяват родината си, бяха почти насила извлечени на черекските кораби и стоварени при устието на река Алдур. После им беше заповядано да продължат на юг до Крепостта. Крал Родар настояваше да оглави защитата на Боктор, но татко го принуди да отиде в Коту и го качи на флагманския кораб на крал Елдриг. Не вярвам крал Родар вече да е повярвал и една дума на баща ми след това, което се случи със страната му.

След като се убеди, че владее Драсния, Торак си даде почивка за прегрупиране на армията. Той искаше да остави време за подкрепленията, които още се точеха по земния мост, да настигнат основните сили.

След унищожението на Драсния, Съветът на алорните спешно се събра в Рива. И този път към нас се присъедини и крал Ормик от Сендария. Преди да започне срещата, обаче, аз прекосих мрачните зали на Цитаделата, за да разменя няколко думи насаме с Риванския пазител. Исках той да е наясно по някои определени въпроси.

— Може ли да разменим две думи, лорд Бранд? — попитах, спряла пред прага на леко разхвърляната и осветена от няколко лампи работна стая.

— На вашите услуги, лейди Поулгара — отвърна той, изправяйки се на крака. Беше много висок, а раменете му не можеха да се обхванат с две ръце. Поднесе ми стол и двамата се настанихме удобно. — С какво мога да бъда полезен?

— Нека най-напред забравим официалностите, Бранд — отвърнах. Прекалено сме заети, за да мислим и за тях.

— Лошите навици трудно се забравят, Поул — с усмивка отвърна той.

— Забелязала съм го. Ти си много внимателен и възпитан човек, Бранд, ето защо цялата ти природа те подтиква да се подчиняваш на Елдриг. Той, освен че е по-възрастен от теб, е и крал на изначалната алорнска нация. Зная, че е ненарушима традиция кралят на Черек да е лидер при всички срещи на Съвета на алорните. Но времето е такова, че трябва да се простим с някои традиции. Сега ти си с по-висок ранг от краля на Черек.

— Аз не съм коронована особа, Поул — натърти той. — Дори Родар е едно стъпало над мен, макар на практика вече да няма кралство.

— Ти си предопределен да бъдеш Дете на Светлината, Бранд. А това означава, че си над всички останали. Не говоря за това другите да ти се кланят, да имаш привилегията пръв да сядаш или други безсмислици от този род. Говоря за вземането на решенията. Зная, че си достатъчно тактичен и няма да засегнеш Елдриг, но сега е моментът да затвърдиш позициите си пред останалите. Наближило е времето, когато съдбините на всички нас ще са в твоите ръце. На плещите ти ще легне отговорност, много по-голяма от правомощията на който и да е крал на земята. Ти ще си оръдието в ръцете на Волята на Вселената. Ти ще изпълняваш нейните заповеди и точно сега най-малко ни трябва Елдриг да започне да се противопоставя. Ето защо се налага да му покажеш, че е длъжен да ти се подчинява. Участвала съм в много войни и се убедих, че заповедите трябва да идват само от едно място. Не е възможно цял комитет да направлява военните действия.

— Какво точно означава „Дете на Светлината“? Не съм много силен в теологическите въпроси.

— Вселената винаги е притежавала своя Воля, Бранд.

— Това вече го разбрах. Боговете са нейни създатели.

— Не, точно обратното е. В началото е била Вселената, а после идват боговете.

— Свещениците на Белар не са съгласни с подобно твърдение.

— Разбира се, че не са съгласни. Възможно е Ул да се е появил заедно с Вселената, но всичко останало е вторично. — Замълчах за известно време. — Това е моята вяра, Бранд, затова сигурно подлежи на критика. Но така или иначе аз няма да я променя.

— Кой е Ул?

— Богът на улгосите. Той е бащата на останалите богове.

Очите на Бранд се ококориха и той тежко си пое въздух.

— Отклоняваме се от темата. Та, както казах, Вселената винаги е притежавала своя Воля. После се е случил някакъв космически катаклизъм — появила се е нова звезда на място, където не е трябвало да бъде — и Волята е била разцепена на две. Оттогава тези две половини воюват помежду си. Това е твърде опростено обяснение, разбира се, но се надявам, че схвана основното.

— Присъствал съм на много семейни дрязги, Поул.

— Май това наистина прилича на семейна разправия. И така, тези две Воли не могат да се срещнат очи в очи. Ако го сторят, цялата Вселена ще експлодира. Ето защо те трябва да действат чрез свои представители.

— Детето на Светлината и Детето на Мрака.

— Точно така. От време на време двете се срещат за много кратко, но това не трае повече от половин секунда.

— Едва ли можеш да сториш много в двубой, който трае колкото едно мигване, Поул.

— Не мисли за тази среща като за двубой, Бранд. Не това е същественото.

— Е, ти ме успокои. Торак ще бъде Детето на Мрака, нали?

— Да, обикновено той лично поема тази роля.

— Простосмъртен човек няма големи шансове в открита схватка с бог, нали така?

— Това зависи от човека. Но тъй като тази среща ще се случи по време на война, възможно е да има и двубой, или най-малкото някакво подобие на дуел. Двамата с Торак ще кръстосате мечове, но не това ще е събитието.

— Събитие ли?

— Обикновено използваме тази дума, за да обозначаваме срещите между двете Воли. Но нека не те измъчва мисълта, че Торак е бог, а ти не си. Това няма нищо общо с нещата, които предстоят да се случат.

— А какво всъщност ще се случи, Поул?

— Ти ще решиш това.

— Да реша?! Че какъв избор имам аз, та да решавам?

— Още не знаем. Ти ще разбереш обаче, когато му дойде времето. Веднъж татко е бил Дете на Светлината — когато заедно с Мечото рамо тръгнали към Ктол Мишрак. По същото време Зедар е бил Детето на Мрака. Когато се срещнали, татко решил да не убива Зедар. Както се оказало по-късно, това било правилното решение.

— Ами ако аз не взема правилното решение?

— Тогава ще загубим — свих рамене.

— Поул! — В гласа му прозвуча болка.

Поставих ръка върху неговата. Наистина харесвах този мъж.

— Не се безпокой, Бранд, няма да ти бъде позволено да вземеш погрешно решение.

— Значи тогава ще победим?

— И това не е сигурно. Торак също има право да взима решения. Неговият избор може да се окаже по-добър от твоя. Двете Воли са напълно равностойни. Понякога надделява едната, друг път — другата.

— Значи аз не съм нищо друго, освен гласът на Волята. Тя взима решението, а аз просто го огласявам.

— Не, скъпи мой. Ти вземаш решенията.

— Ще ми се да бях умрял — мрачно рече той.

— Това решение не ти е позволено, Бранд. Точно сега ти е напълно невъзможно да се самоубиеш. Независимо дали ти харесва или не, ти ще се срещнеш с Торак в Арендия. При това самостоятелно ще вземаш решения.

— Ами ако откажа?

— Това също е решение, Бранд. Но май вече е късно да се измъкнеш. И престани да се косиш, че Торак е бог, а ти си простосмъртен. Това по никакъв начин няма да повлияе на хода на събитията. Когато се срещнете, вие двамата ще сте равни. Това ти стига. Ние с баща ми ще обясним тези тънкости на останалите, така че те няма да ти се противопоставят. Ти ще си главнокомандващият — отново замълчах. — Ще разтълкуваме внимателно и тактично това на кралете — продължих, — затова не е нужно да предизвикваш ненужно Елдриг. Ако направо изтърсиш, че си проявлението на Волята на Вселената, той тутакси ще поиска да те затворят като човек, който си е загубил разсъдъка.

— Аз също вече се съмнявам в здравия си разум, Поул — призна той. — Този разговор наистина ли се състоя, или съществува само в моето въображение?

Откопчах голямата сребърна брошка от деколтето на роклята си и го убодох по ръката с иглата й. Той изумено извика и си дръпна ръката.

— Защо го направи? — попита стреснато.

— Остави раничката да кърви, Бранд — отговорих. После попих капката кръв от ръката му с носната си кърпичка и му я подадох. — Скрий този знак някъде, скъпи — наредих му аз. — Оттук насетне никога не се съмнявай в здравия си разум. Ако отново те обхване колебание, извади кърпичката и погледни кървавата капка върху нея. Така ще знаеш, че този разговор наистина се е състоял и ти си Детето на светлината. Или поне ще бъдеш, когато му дойде времето. Аз съм лечителка, Бранд, затова можеш да ми се довериш, когато ти казвам, че разумът ти е непокътнат. Сега върви да си измиеш ръката и аз ще я превържа.

След като мимбратите разрушиха Во Астур, оцелелите астуриански аристократи хванаха гората и от тогава в продължение на столетия водеха неспирна партизанска война. Според тях да улучиш мирен мимбратски пътник със стрела в гърба беше голяма победа и повод за едноседмично пиршество край лагерните огньове. Мимбратите, естествено, не гледаха с добро око на подобно поведение. Ето защо техните рицари периодически нахлуваха в горите и всеки път смазваха по няколко шайки астуриански ентусиасти. Астурианите бяха станали много умели в маскирането на свърталищата си, затова на нас с баща ми ни трябваха десетина дни, докато открием мистериозния херцог на Астурия Елдалан. Постоянно процеждащия се през клоните на дърветата дъжд добави нови дълбочини и нюанси в смисъла на думата „препятствия“. В такъв порой хищниците обикновено се крият на някое сухо и закътано място, освен ако не трябва да задоволят глада си. Но сега един вълк и една сова бяха принудени неспирно да си проправят път през подгизналия от влагата лес.

За щастие по едно време дъждът спря и постоянната мъгла, която иначе тегне над гората, се разсея. Полетях над върховете на дърветата и случайно зърнах над леса да се издига дим от дузина лагерни огньове, които се намираха на изток, недалеч от нас. Като се поразтърсихме по-внимателно, най-сетне открихме лагера.

Облеклата на младите астуриански „патриоти“ отговаряха на техния отчаян романтизъм — туники и панталони в зелено и кафяво и модни шапки, окичени с дълги пера. Бяха се нагиздили като същински горски разбойници и играеха с огромно наслаждение новата си роля. Сигурно и литературата си беше казала думата за този маскарад. Но истинската напаст идваше от баладите на разни треторазрядни поетчета. В тях се възпяваха подвизите на един или друг разбойник, излязъл в гората, за да граби мимбратите, който после раздавал щедро плячката си на бедните арендски селяни. Тези стихоплетци бяха повредили цели поколения безмозъчни астуриански аристократи. Сега те въодушевено се перчеха в зелените си дрехи и с часове се упражняваха в стрелба с лък или пък правеха на решето цели батальони от сламени плашила, нагиздени с ръждиви мимбратски ризници.

Херцог Елдалан и неговите хора се оказаха крайно нелюбезни, когато двамата с баща ми влязохме в лагера им. Не че ни взеха за затворници, но щом доближихме дървения „трон“ на Елдалан, насреща ни тутакси бяха насочени стотици дългопери стрели. На коляното на херцога седеше осемгодишната му дъщеричка Маясерана.

Херцогът на Астурия беше тънък и строен мъж, около трийсет годишен, с добре сресана руса коса. Бе облечен в обичайната зелена туника, а лъкът му стоеше опрян близо до ръката. По всичко личеше, че има много високо мнение за себе си. Той изслуша със скептичен вид баща ми, докато се представяше. Обичайният опърпан вид на моя отец явно не му вдъхна никакво доверие, камо ли пък да хване вяра на приказките за някакъв „могъщ магьосник“, за когото се говореше във всеки от арендските епоси. Той може и да не повярва на баща ми, но съвсем скоро прие моите думи за чиста монета.

Херцогът отхвърли новината за унищожаването на Драсния като „алорнски проблем“ и отново с почти религиозен плам се закле да унищожи мимбратите. Накрая неговото позьорство взе да ми омръзва и аз се намесих.

— Защо не ме оставиш аз да поговоря с него, татко — казах. — Познавам арендите малко по-добре от теб.

— С радост ти отстъпвам тази роля — изръмжа Стария вълк.

— Моля да простите на баща ми, Ваша Светлост — обърнах се към Елдалан. — Дипломатичността не е сред най-силните му страни.

Тогава Елдалан направи грубата грешка да намекне за моите връзки с васитските аренди, сякаш това беше някакво ужасно престъпление. Реших, че след като той е решил да играе грубо, то аз ще му отвърна така, както едва ли някога е очаквал.

— Твърде добре, Ваша Светлост — казах рязко на Елдалан, — сега ще ви покажа какво сториха ангараките на бедните драсниянци. После сам ще решите дали искате и тук да стане същото.

— Това някаква фата моргана ли ще бъде? — презрително изсумтя той.

— Не, Ваша Светлост, никакви миражи, а чистата истина. Говоря като херцогиня на Ерат, а нито един истински джентълмен не би поставил под съмнение думата на една благородна дама. Или може би греша, че в Астурия има истински джентълмени?

— Мигар поставяте на изпитание благородническата ми чест? — наежи се той.

— А вие не поставяте ли на изпитание моята?

Не вярвам да е очаквал точно такава реакция. Още малко посумтя, но най-накрая се предаде.

— Добре тогава, Ваша Светлост — каза. — Ако ми дадете честна дума, че това, което ми покажете, наистина се е случило, нямам друг избор освен да го приема.

— Много любезно, Ваша Светлост.

После внимателно порових в съзнанието му и открих безпричинен ужас от възможността да бъде жив изгорен. Това ми стигаше. Само след миг препратих в мислите му безкрайна поредица от образи и със силата на Волята го заставих да ги гледа, без да мигне. Имаше и сцени на жестоки кланета, та да не заподозре, че му показвам само онова, което най-много го плаши. Морето от кръв и отсечените крайници обаче бяха само фон за достоверно пресъздадените сцени с крещящи неистово драснияни, затворени в горящите си домове или пък струпвани върху клади от грозно хилещи се ангараки. Прибавих към това обичайните викове на агонизиращите и накрая допълних за разкош вонята на горяща човешка плът.

Елдалан взе да крещи и да се гърчи на стола си, но аз не престанах, докато не бях напълно убедена, че и през ум няма да му мине да спори повече с нас. Бях склонна да продължа още с това мъчение, но присъствието на малката му дъщеричка Маясерана ме накара да отстъпя. Тя беше красиво малко момиче с тъмна коса и огромни очи. Нейните подплашени викове и хлипове, докато наблюдаваше как баща й се суче и стене, сломиха сърцето ми.

Щом херцогът на Астурия се посъвзе, татко веднага предложи примирие между Астурия и Мимбре — „нали разбирате, само временно примирие, докато отмине голямата война. Не се съмнявам, че мирът с мимбратите ще Ви се стори много забавен и дори накрая двамата с Алдориген може да решите той да продължи.“

— Нали не искате да кажете, че трябва лично да се срещна с онзи мимбратски кръволок?

— Само при условие, че ви приковем с вериги към срещуположните стени в залата, Елдалан. Ще уредя подробностите със сендарския посланик във Во Мимбре.

След този разговор двамата с баща ми поехме през калните равнини на южна Арендия към Во Мимбре. Тъмнокосият херцог Алдориген — или крал, както той предпочиташе да го наричат — се боеше от всички видове змии. Това беше предизвикателство за моето въображение, тъй като в Драсния почти не се въдят змии. Признавам, че в този случай извърших измама. Скроих набързо един ангаракски „обичай“ на завоевателите и херцог Алдориген беше свидетел как злобните нашественици пускат змии из всички драсниянски села. Не след дълго между нас се установи сговор и пълно единомислие.

След като баща ми наби идеята за временно примирие и в главата на Алдориген и почти заповяда на сендарския посланик да играе ролята на свръзка между Мимбре и Астурия, ние се приготвихме да напуснем Златния град. Преди да тръгнем, обаче, аз дълго се вглеждах в русокосия син на Алдориген — Кородулин. По онова време той беше осем-девет годишен, доколкото си спомням. Ако трябва да съм честна, думата „съвпадение“ изобщо не ми мина през ума. Просто бях изненадана отново да чуя в главата си звъна на камбаната. Оказва се, тя не биеше само за наследниците на Белдаран и Рива Желязната хватка. И други съдбоносни срещи също я караха да звъни. Съвсем ясно си спомням, че я чух при срещата на Релг и Тайба. Колкото и да е странно, обаче, не чух никакви камбани, когато за първи път видях Дюрник.

Алдориген ни даде коне. И така, двамата с баща ми отново се хвърлихме в безкрайния порой, поехме по течението на река Аренд и го следвахме около десет левги надолу от Во Мимбре. После започнахме да си проправяме път през калта на Северна Толнедра към този остров на надеждата Тол Хонет. Щом стигнахме облицования с мрамор императорски дворец, ние веднага бяхме отведени при императора без обичайните формалности и протакания. При предишното си посещение баща ми бе убедил Ран Борун, че е пратеник на алорнските крале. Това не беше съвсем точно, но поне вършеше работа. Унищожаването на Драсния изведнъж беше превърнало северните кралства в първостепенна грижа за Ран Борун и той жадно очакваше новини оттам.

— Ето те най-сетне, Белгарат! — възкликна отривисто той, когато ни отведоха в твърде претрупания кабинет. — Колко ужасни неща станаха в Драсния! Моля да предадеш моите най-искрени съболезнования на Родар, когато го видиш отново. Алорните имат ли вече някаква идея къде ще е насочен следващият удар на Кал Торак?

— Съвсем приблизителна, Ваше Императорско Величество — отговори татко. — О, да ви представя дъщеря си Поулгара.

— Очарован съм — отвърна небрежно младият император. Запознанството ни с Ран Борун не започваше добре. — Аз наистина трябва да знам накъде ще тръгне Торак, Белгарат. Нямаш ли шпиони в неговата армия?

— Не бих ги нарекъл точно шпиони, Ран Борун — кисело отговори татко. — Кал Торак не държи във войската си никой, който не е от расата на ангараките. Или поне досега не го е правил. До този момент не сме срещали никакви мелсени, дали или каранди сред войниците му.

— Алорните имат ли някаква стратегия?

— Нищо окончателно. Опитват се да покрият всички възможни фронтове. Основното ни предимство е голямата мобилност на алорните. Флотата на череките може да стовари цяла армия на западните брегове за съвсем кратко време. Защитниците на Алгария, Черек и Сендария ще могат да удържат Торак, докато дойде подкрепление.

— В тези религиозни писания има ли някаква следа, която да ни подскаже поне нещо?

— За пророчествата ли говорите?

— Мразя тази дума! — отговори раздразнено Ран Борун. — От нея смърди на фанатични суеверия.

— Сигурно е така — съгласи се баща ми, — но въпреки това има прекалено много съвпадения между алорнските и ангаракските пророчества. Те могат да ни подскажат какво се кани да прави занапред тоя приятел, дето се е самопровъзгласил за Кал Торак. Когато някой си въобразява, че е бог, той се опитва с всички сили да следва пророчествата, за да докаже божествения си произход.

— Не съм разглеждал въпроса от тази страна — отстъпи Ран Борун. — Алорните ще имат ли нужда от моите легиони на север?

— Не мисля, но ви благодаря за предложението все пак.

— Двамата с лейди Поулгара ще останете ли по-дълго тук? Бих ви предложил гостоприемството на моя дворец.

— Много сме задължени и признателни, Ран Борун — отвърнах, — но това може да предизвика някои проблеми. Хонетитите и Вордувианите могат да надигнат вой, че се съюзявате с някакви „езически магьосници“.

— Все пак аз съм император, лейди Поулгара, и, проклет да съм, ако не се съюзявам с когото си поискам. А ако това не се харесва на Хонетитите и Вордувианите, то си е за тяхна сметка. — Той ме погледна особено. — Май сте доста добре запозната и с най-дребните детайли във взаимоотношенията ни, милейди.

— Просто така се забавлявам, Ваше Величество — отговорих. — Забелязах, че толнедранските коментари върху политиката ме приспиват много по-бързо от арендския епос.

Той трепна при тези думи.

— Май трябваше да очаквам подобно нещо, нали? — каза печално.

— Така е, Ваше Величество. Приемете го като малък урок. Баща ми винаги твърди, че младите трябва да бъдат поучавани.

— Моля, моля — весело отвърна той. — Повече никакви словесни атаки, предавам се!

— Мъдро решение, Ран Борун — намеси се татко. — Труповете на онези, които са имали неблагоразумието да влязат в словесен двубой с Поул, сега лежат пръснати по всички краища на света. Двамата с нея ще отседнем в черекското посолство. Трябва да пообиколя наоколо и да се свържа с няколко души. Опашката от дворцови шпиони понякога може да се окаже доста неприятна. Освен това постоянно трябва да поддържам връзка с алорнските крале, а черекския боен кораб към посолството е много подходящ за целта. Кой е в момента посланик на Нийсия тук?

— Един мазник на име Подис.

— Ще говоря с него. Искам да предупредим и Селмисра. Тя разполага със средства, от които по-късно може да имам нужда, затова не искам в решителния момент да седи в ъгъла и да ми се цупи. Ще се свържа и с нея, затова не си правете труда да пращате шпиони по петите ми.

След разговора двамата с баща ми отидохме в черекското посолство. Същата нощ гласът на Белтира разбудил баща ми, точно когато почнал да задрямва. Той ни алармира, че войската на Торак току-що е нападнала Алгария и после премина към по-неприятните новини. Чичо Белдин беше предупредил близнаците, че втора малореанска армия, предвождана от Урвон, се е струпала при пристанище Дал Зерба. Тя вече беше започнала да прекосява Източно море на юг към Ктол Мургос. Явно затварянето на пътя на керваните и на север, и на юг е имало за цел да ни държи в неведение за придвижването на войските. Сега вече имахме две ангаракски армии, за които да мислим и да се тревожим.

Двамата с баща ми се върнахме в палата и принудихме прислугата да събуди императора. Той не беше особено щастлив да ни види отново толкова скоро, нито пък се зарадва на новините, които чу. Посъветвахме го да държи легионите си готови, но да не бърза да се насочва към нито един от двата фронта.

До тогава никога не бях ходила в страната на хората змии, нито пък се бях срещала с някоя от безкрайната поредица приличащи си като две капки вода Селмисри. Богът Змия Иса не беше се обкръжил като Торак или пък като нашия Учител с по няколко ученика, а бе посветил цялата си любов на една-единствена помощница — първата Селмисра. Явно мисълта да я направи безсмъртна никога не беше хрумвала на ленивия Иса, затова нийсаните бяха принудени да я заместват всеки път с двойничка, когато предишната умреше. Първото и най-съществено за наследничките беше физическата прилика с оригинала, а едно продължително обучение ги превръщаше в копия и на характера й. Всички те имаха добър стимул да се учат старателно. След като сред двайсетте момичета изберяха новата Змийска кралица, останалите деветнадесет биваха умъртвявани на часа. В резултат на тази приемственост беше невъзможно да се различи една Селмисра от друга. Или както сполучливо се изрази баща ми, „Срещнал ли си една Селмисра, значи си видял и всички останали.“

Тронната зала на Селмисра беше осветена с приглушена светлина и първото нещо, което се набиваше на очи, беше огромната статуя на Бога Змия. Пред нея се издигаха подиумът и тронът, върху който се беше излегнала Селмисра. Той напомняше по-скоро на лежанка, нежели на владетелски престол. Наоколо се бяха струпали дузина евнуси, облечени в жълти тоги, които в един глас възхваляваха владетелката си. Змийската кралица имаше лице, бяло като варовик. Косата й беше черна и лъскава, а очите й — почти безцветни. Признавам, беше много красива, а прозрачната й рокля разкриваше почти всички нейни прелести. Тя прие новините, които носехме, с безразличието на влечуго и не си направи дори труда да откъсне очи от огледалото.

— За какво ми е да се намесвам във вашата война с ангараките? — попита тя.

— Това не е само наша война, Селмисра — отвърнах. — Тя засяга всички нас.

— Напротив, аз нямам нищо общо с това. Една от моите предшественички е усетила на гърба си колко глупаво е да се намесва в личните вражди между алорни и ангараки. Аз няма да повторя грешката й. Нийсия ще остане неутрална.

Нейните безцветни очи се спряха на лицето ми. Не зная как точно се случи, но разбрах, че ще дойде ден, когато двете с жената змия ще се изправим една срещу друга. Изражението на Селмисра показваше, че и тя е усетила същото.

Баща ми не забеляза мълчаливата размяна на погледи. Жените имат начин да общуват помежду си, който и досега си остава недостъпен и неразбираем за мъжката половина от човечеството. През това време баща ми убеждаваше Селмисра, че Урвон ще премаже Нийсия по пътя си на север. Усилията му останаха без резултат, разбира се. Селмисра изобщо не се интересуваше какво ще стане с Нийсия. Единственото, което я вълнуваше, беше тя самата. Това също беше черта, насадена й по време на нейното възпитание. Личното й оцеляване и нейните собствени желания бяха единствено важни. Реших ако баща ми не го направи, аз да опитам да превърна въпроса в личен, което би я извадило от нейния унес. Доста цветисто й обрисувах вероятността да се озове привързана към някой от кървавите олтари на гролимите, а неколцина от тях да изтръгват сърцето й от гърдите с кривите си ножове.

Това вече успя да привлече вниманието й.

Когато с баща ми напуснахме миришещия на плесен дворец, аз най-сетне му зададох въпроса, който ме измъчваше от доста време насам.

— Нийсаните имат ли някакви сборници, подобни на нашите фармакологични книги?

— Не знам. Защо питаш? — присви рамене той.

— Имат някои много интересни и рядко срещани билки. Селмисра беше натъпкана поне със седем-осем от тях, доколкото успях да я разгледам.

— Наистина ли? — той изглеждаше доста изненадан. — Аз пък си мислех, че характерът си й е такъв.

— В основата е нейната личност, но тя взима нещо, за да подсили особеностите на характера си. Тя притежава някои много особени желания. Когато всичко приключи, ще се върна тук. Някои от тези билки могат да се окажат твърде полезни.

— Повечето от тях са отровни, Поул.

— Много неща са отровни, татко. Правилно подбраната доза е ключът към билкарството.