Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (19)

Осемнадесета глава

Граф Мангаран почина на следващата пролет. Побързах да замина за Во Астур и да прегледам неговите останки. Исках да съм сигурна, че простото решение за отстраняване на неудобни хора, предложено от Асрана, не е хрумнало и на някой друг. След като изследвах обстойно тялото на приятеля си обаче, стигнах до извода, че смъртта е настъпила поради естествени причини.

Пройдохата Олбъртън, който беше законният наследник на Мангаран, се възкачи на трона във Во Астур, но по-голямата част от Астурия се владееше от Нерасин, племенникът на херцог Олдоран. Въпросът кой в действителност има законното право да управлява страната беше доста сложен казус. Олдоран никога не беше официално лишен от власт. Според закона управлението на Мангаран беше само регентство. Изборът между Нерасин и Олбъртън не даваше кой знае какви възможности, затова реших да стоя настрана от този заплетен случай. Главната ми задача беше да поддържам мира в трите херцогства. Ако астурианците решаха да обрекат няколко поколения на кървави вътрешни междуособици, това си беше техен личен избор и аз нямах нищо общо с него. Въпреки това реших да взема някои предпазни мерки. По мое предложение Катандрион и Королин се срещнаха тайно във Во Мандор и сключиха съюз, който имаше за цел да предотврати разпростирането на евентуални конфликти в Астурия извън нейните граници.

— Вие какво ще ни посъветвате, лейди Поулгара — обърна се към мен Катандрион, когато се събрахме в синия кабинет на Мандорин. — Двамата с Королин твърде лесно бихме могли да нахлуем в Астурия и да обезвредим двамата племенници, за да поставим на трона във Во Астур наш човек.

— Това решение никак не ми се нрави, Катандрион. Ако астурианците решат да се избиват помежду си, това си е тяхна работа. Но ако вие с Королин се намесите, това ще ги мобилизира и ще е повод за нова война, която Ктучик така силно желае. От вас се иска само да затворите границите си с Астурия и да ги оставите да се избиват помежду си. Ако се намери някой достатъчно силен, той ще успее да ги обедини отново. Тогава аз лично ще замина за Во Астур и ще убедя този приятел, че е от негов жизнен интерес да поддържа мира с вас.

Двамата с Катандрион се върнахме във Во Вакюн и той струпа войските си на границата с Астурия. Королин пък блокира южните подстъпи към размирното херцогство. Астурия се превърна в непристъпен остров и „Войната на племенниците“ можеше да се разпростре само върху нейната територия. Пратеници на Нерасин и Олбъртън взеха да шетат между Во Вакюн и Во Мимбре с нелепи предложения, но Королин и Катандрион отказваха твърдо дори да ги приемат.

2325 година завърши с шумни празненства, които се наричат Ерастиди и отбелязват прехода от една година в друга. В палата на Во Вакюн кипеше традиционното пиршество. В разгара на вечерта беше обявено, че съпругата на престолонаследника Майесерел очаква дете. Останах доволна от новината — поне в херцогство Вакюн нямаше да има боричкалия за трона.

Безредиците в Астурия достигнаха връхната си точка на следващата пролет, когато една стрела обърна хода на нещата. Тя прониза гърдите на Олбъртън и придаде съвсем нов смисъл на вътрешните междуособици. Дотогава Олбъртън владееше градовете, а Нерасин държеше под контрол по-консервативно настроената провинция. На практика Олбъртън разполагаше с хората, а Нерасин — със земята. Това създаваше някакво относително спокойствие, което аз се опитвах да поддържам. Но със смъртта на Олбъртън всичко рухна. Нерасин не нападна веднага Во Астур, а най-напред се зае да превземе по-малките градове. В ранното лято на 2326 Во Астур вече беше изолиран сред море от неприятели, а ситуацията се усложняваше още повече заради дребнавите разправии и дрязги между роднините на Олбъртън. Резултатът от всичко това беше напълно предсказуем. В началото на есента Нерасин си възвърна трона на своя чичо пияница. Точно в този момент с всички сили се намеси и Асрана, размътвайки още повече и без това мътните води на политиката във Во Астур. Не знам точно откъде й беше хрумнала идеята „да дестабилизира правителството на Астурия“, но тя я прие много присърце, пък и имаше достатъчно връзки в родината си, за да я осъществи.

Новините за дейността на Асрана стигнаха до мен във Во Вакюн няколко месеца след това. Щом ги научих, аз веднага пратих Килан да ми намери огледало — „най-голямото, което успееш да откриеш“, наредих. Това, което ме вълнуваше, не беше моето отражение. И без това много добре знаех как изглеждам. Пазаруването на Килан имаше за цел да го отдалечи достатъчно от къщата, така че да мога да се измъкна незабелязано. Този път не се нуждаех от придружител. Оставих му четвърт час да се рови из магазинчетата в търговската част на Во Вакюн, после слязох в розовата градина, потулих се зад живия плет и се превърнах в сокол. Исках да стигна във Во Мандор преди Асрана да забърка още някоя каша.

Когато пристигнах от североизток, вечерта се спускаше над кулите в замъка на Мандорин. Кацнах на парапета, веднага потърсих мислено Асрана, а после се преобразих. Бях ядосана, но имаше още много етапи, докато сериозно се разяря. За състоянието ми подхождаше повече определението „средно разгневена“. За щастие Асрана беше сама. Когато влетях при нея, тя замечтано решеше косата си.

— Поли! — възкликна, изпускайки гребена. — Изплаши ме!

— След малко ще направя дори нещо по-лошо от това, Асрана. Какво, за бога, си забъркала в Астурия?!

Погледът й внезапно стана непроницаем.

— Просто искам да извадя Нерасин от равновесие. Имай ми доверие, Поли, знам какво правя. Сега Нерасин се страхува да се обърне с гръб към който и да е от придворните си. Постарах се да не посмее да спи в едно и също легло две нощи подред. Оплетох двореца му с въображаеми заговори като в паяжина. Той няма нито миг спокойствие.

— Искам веднага да прекратиш това!

— Няма да стане, Поли — отвърна хладно тя. — Аз съм астурианка по рождение и познавам по-добре от теб нагласата и характера на своите сънародници. Нерасин не вижда по-далеч от носа си и няма да се спре пред съюза между Вакюн и Мимбре, само и само за да заздрави собствената си власт. И окото му няма да мигне, дори това да коства живота на половината от неговите поданици. Всичко, което правя, е да го занимавам достатъчно с опазването на собствената му кожа, така че да няма време да обявява войни на другите.

— Но рано или късно той ще разбере, че не съществува опасност за живота му и пак ще се заеме с планове за война.

— Много се надявам да стане точно така — отвърна тя, — защото тогава заговорът за неговото убийство ще стане истински. Аз ще го убия, Поли! И е най-добре да приемеш това като специален подарък за теб.

— За мен?! — избухнах аз.

— Точно така. Именно ти наложи този мир, а докато Нерасин командва във Во Астур, примирието в Арендия е в голяма опасност. Ще направя всичко възможно този човек да не се задържи дълго на власт. Отиде ли си той, всички ще можем да дишаме по-спокойно.

— Който и да е неговият заместник, той едва ли ще бъде по-добър, Асрана — казах аз, но гневът ми беше поотслабнал.

— Ако е така, ще му се случи същото като на Нерасин. Ще преровя всички астуриански благороднически фамилии, докато не намеря някой подходящ владетел. Не открия ли такъв човек сред аристократите, тогава се заклевам, че ще издигна на трона някой обикновен гражданин или слуга!

— Май сериозно си се заела с тази работа, а, Асрана? — Когато за първи път чух за онова, което е предприела приятелката ми, аз помислих, че тя просто се забавлява.

— Това е най-важната задача за мен сега, Поли — вирна брадичка тя. — Преди да дойдеш във Во Астур аз бях само една малка празноглавка в двора на Олдоран. Идването ти промени всичко. Занапред ще трябва да внимаваш повече, когато говориш за патриотизъм пред аренди. Ние сме склонни да приемаме нещата твърде сериозно. Последните няколко мирни години в Арендия са най-хубавото нещо, което ни се е случило от няколко века насам. Сега хората наистина умират от естествена смърт в собствените си легла. Ако се наложи, ще обезлюдя Астурия, но няма да позволя именно оттам да дойде нарушаването на онова, което е известно вече под името „Мирът на Поулгара“.

— „Мирът на Поулгара“ ли? — това доста ме изненада.

— Е, ако си говорим честно, това не беше наше дело. Вината си е изцяло твоя, Поли. Ако не ни беше развявала този мир толкова дълго под носовете, на никого и на ум нямаше да дойде да го крепи с цената на всичко.

Когато се поуспокоих и погледнах на случая през нейните очи, разбрах, че тя има право. Нещо повече — широките връзки на Асрана във Во Астур я превръщаха в най-подходящия човек сред нас, който да държи постоянно на тръни Нерасин, така че той да не сее размирици из останалата част на Арендия. Смъмрих я, дето не се е посъветвала с мен, изтръгнах от нея признание, че преди да предприема нещо фатално и необратимо, ще се обръща най-напред към мен, а после се върнах във Во Вакюн.

Кацнах в парка на палата, а не в собствената си розова градина. Там известих Катандрион за това какви ги е забъркала Асрана и го помолих да уведоми и Королин. После се върнах у дома, за да дам възможност на Килан да ме хока и гълчи на воля.

През есента на 2326 акуширах на Майасерел, съпругата на Алеран, при едно много трудно раждане и извадих на бял свят техния син. Кръстиха го на дядо му, което беше обичай по тези места. Въпреки това Катандрион беше толкова горд, че едва не се пръсна по шевовете.

През един бурен ден в ранната пролет на 2327 се случи нещо, което никога няма да се изличи от паметта ми. Инженерите на Катандрион изобретиха огромен катапулт. Честно казано, на мен ми приличаше по-скоро на голяма къща, направена от паяжина. Катандрион обаче беше много ентусиазиран и се навърташе около инженерите си като някоя квачка. Херцогът се задържаше до късно през нощта, потънал в техните чертежи. Аз също хвърлих поглед и ми се стори, че в самата идея има някаква грешка, макар и още да не разбирах къде е тя.

След време чудовищната машина беше завършена и инженерите я изтърколиха в една близка долчинка, за да изпробват как работи. Катандрион захвърли горната си дреха и се втурна да помага за бутането на тежкото съоръжение. После опря гръб о коляновото съединение на един от многото хаспели, който държеше безбройните въжета опънати като тетива. Всички останали придворни се скупчиха на известно разстояние, за да наблюдават как херцогът на Вакюн дърпа въжето, което освобождаваше метателния механизъм. Аз също бях наблизо, но през цялото време стоях нащрек. В последния момент ми се видя, че нещо не е както трябва.

— Катандрион! — извиках. — Недей, спри!

Но вече беше твърде късно. Усмихвайки се като момче, херцог Катандрион дръпна въжето. Тогава цялото съоръжение се срути и за миг се превърна в купчина оплетени въжета и падащи безразборно греди. Изчисленията на инженерите бяха точни до последната стотна. За нещастие обаче, те не бяха взели предвид здравината на дървените греди, от които беше съставена конструкцията. Внезапното освобождаване на метателния механизъм разклати тежкото съоръжение, а после парчета и трески от него се разлетяха наоколо, по-бързи от стрели. Херцог Катандрион от Вакюн, моят скъп приятел, умря на мига, когато едно остро парче дърво, по-дебело от ръката му, проби неговата глава.

Цял Вакюн потъна в дълбока скръб. След около седмица аз си наложих да потисна собствената си болка й се запътих към двореца, за да говоря с Алеран. Той стоеше до масата в кабинета на баща си, взрян в чертежите на фаталното съоръжение, а очите му бяха подпухнали от плач.

— Това трябваше да работи нормално, лельо Поул! — каза той със страдалчески глас. — Къде сгрешихме? Всичко беше построено точно според плановете!

— Точно те са погрешни, Твоя Светлост — отвърнах.

— Твоя Светлост ли?

— Сега ти си херцогът на Вакюн, милорд, затова е добре, колкото се може по-скоро да се овладееш. Дори в дни на мъка и траур светът продължава да се върти. С твое позволение ще подготвя церемонията по коронясването ти. Вземи се в ръце, Алеран. Вакюн се нуждае от теб.

— Аз още не съм готов за такова бреме, лельо Поул — възпротиви се той.

— Изборът е между теб и твоя син, Алеран, а не мисля, че детето е по-годно за престола. Онази гнойна язва, наречена Астурия, все още е на западната ти граница, а Нерасин ще се нахвърли върху теб при първия признак на слабост.

— Само ако можех да разбера защо това проклето нещо се разпадна така! — избухна той, стоварвайки юмрук върху чертежите. — Лично ще направя отново всички изчисления! Това нещо трябва да проработи!

— То проработи, Алеран, и направи точно това, за което беше конструирано. Единственият проблем при изчисленията е, че не е взета под внимание якостта на дървения материал, върху който се крепи всичко. Катапултът не се задейства, защото е много мощен. Ето защо конструкцията му би трябвало да е изработена от стомана, вместо от дърво. Натискът беше твърде голям, за да го издържат гредите. Затова всичко се разпадна на части.

— Толкова много стомана ще ни излезе страшно скъпо, лельо Поул.

— Дървените греди ни излязоха още по-скъпо, Твоя Светлост. А сега прибери тези чертежи обратно на мястото им, защото много работа ни чака.

Не се очакваше да има никакви усложнения около коронацията, но въпреки това Королин пристигна от Во Мимбре, за да покаже, че напълно подкрепя новия херцог и стои зад него.

През есента на същата година Нерасин направи нещо, което едва не ме накара да наруша принципите, към които баща ми нееднократно ми е внушавал да се придържам.

Асрана и Мандорин били на път към Во Мимбре за едно от редовните си посещения на добра воля, които двамата често предприемаха. Когато стигнали пояса от дървета, който очертава коритото на река Аренд, и поели нагоре по течението, те се натъкнали на астуриански стрелци. Онези явно някак са успели да се промъкнат през мимбратските равнини до южната граница и буквално направили на решето моите приятели с лъковете си. Най-вероятно Нерасин е открил кой стои в дъното на неговите кошмари и е предприел типично арендски ход, за да отвърне на удара.

Когато чух за смъртта на приятелите си, аз бях покосена от скръб. Плаках дни наред, а сетне започнах да обмислям отмъщението си. Бях убедена, че е по силите ми да изобретя такива страхотии, които ще накарат и по-силни от Нерасин мъже да треперят в смъртен страх. Килан и роднините му съвсем предвидливо стояха по-далеч от мен, когато излязох със замах от стаята си. Най-напред отидох в кухнята. Имах нужда от някои остри пособия, за да осъществя замисъла си относно Нерасин. Опитът ми на готвачка ми даде много добри идеи. „Разфасоване“ беше много подходящо определение за моя план, а също и „правене на кайма“. Мисълта да накълцам Нерасин на дребни парчета до най-ситната костица кой знае защо имаше огромна притегателна сила за мен. Очите ми светнаха, когато погледът ми се спря на рендето.

„Хайде стига, Поулгара, върни всички ножове по местата им. Никъде няма да ходиш“ — нареди гласът на майка.

„Той изби приятелите ми, майко! — избухнах аз. — Няма да позволя това да му се размине!“

„Виждам, че започваш да приемаш твърде присърце местните обичаи“ — отвърна тя с лек укор в гласа.

„Какво искаш да кажеш с това?“

„Помниш ли защо Учителя те прати в Арендия?“

„За да прекратя безумията им.“

„Доколкото усещам, сега самата ти се каниш да изпиташ същото безумие, за да разбереш какво точно е това.“

„Това е нелепо.“

„Наистина е така. Поулгара, Нерасин уби приятелите ти и затова сега ти се каниш да го убиеш. После някой от неговите роднини ще убие теб. Сетне пък баща ти ще убие някой от роднините на Нерасин. И това ще продължава дори тогава, когато вече никой не си спомня кои са били Асрана и Мандорин. Ето защо навсякъде се лее кръв, Поул. Поздравявам те — сега ти си аренд до мозъка на костите си.“

„Но аз ги обичах, майко!“

„Това е похвално чувство, но да потънеш в кръв до шия не е най-добрият начин да го изразиш.“

Тогава отново се разплаках.

„Радвам се, че си поговорихме, Поул — рече мило тя. — О, между другото, Нерасин ще ти бъде нужен по-нататък, така че не е много уместно да го накълцаш на парчета. Остани си със здраве, Поулгара!“ И тя си отиде.

Въздъхнах дълбоко и върнах всички домакински пособия по местата им.

Блокадата по границите с Астурия се затегна още повече. Големи групи конници редовно нахлуваха откъм Вакюн и Мимбре и унищожаваха всичко живо по пътя си с преднамерена жестокост. Въпреки огромните ми усилия, гражданската война в Арендия започна точно от мястото, на което я бяхме овладели. Онова, което се наричаше „Мирът на Поулгара“, безвъзвратно се разпадна.

С течение на времето обстановката в Астурия ставаше все по-обезнадеждаваща. Мимбратските рицари на Королин препускаха постоянно из плодоносните западни и южни краища на Астурианското херцогство. Стрелците на васитите, които бяха също толкова умели, колкото и техните астуриански противници, избиваха всичко, което се движи покрай източната граница на Астурия. Отпървом тези изблици на безпричинна жестокост изглеждаха случайни, но когато смъмрих Алеран, че възобновява войната, той ме погледна невинно, както само арендите умеят, и рече:

— Ние не воюваме с Астурия, лельо Поул. Ние просто унищожаваме реколтата им. Когато започнат да измират от глад, те сами ще се справят с Нерасин.

Това беше жестока и брутална война, но пък никой не твърди, че войните са особено приятни.

Нерасин ставаше все по-отчаян, колкото повече намаляваше храната по трапезите във Во Астур. Решението, което той взе, за да се спаси от тази ситуация, беше съвсем логично, но въпреки това аз не успях да го предвидя.

Всичко стана в една бурна и дъждовна нощ. Реших да остана вкъщи, вместо да ходя до двореца. Дълго и лениво лежах във ваната и се оттеглих рано в леглото с книга в ръка.

Минаваше полунощ, когато бях грубо събудена от вика на Килан. Моята камериерка — по-малката сестра на Килан Рана — с всички сили се опитваше да не му позволи да влезе в спалнята, а той настървено я избутваше от вратата.

Измърморих нещо, което не бих написала на хартия, изхлузих се от леглото и навлякох халата си.

— Какво става тук? — попитах ядосано, отваряйки рязко вратата на стаята си.

— Всичко е заради малоумния ми брат, милейди — отвратена рече дребничката и крехка Рана. — Хич няма и да се учудя, ако е пиян.

— Махай се, Рана — каза Килан. — В двореца става нещо, лейди Поулгара — обърна се към мен той. — Най-добре е да се облечеш. Пратениците на херцога чакат в приемната.

— Какво се е случило, Килан?

— Проклетите астурианци са отвлекли сина на Негова Светлост, милейди, и херцогът моли незабавно да отидеш в двореца.

— Кажи на пратениците, че идвам веднага — отвърнах. После хлопнах вратата зад себе си и започнах да си навличам дрехите, мърморейки люти клетви. Нерасин не веднъж беше доказвал, че не се спира пред нищо. Как можах да не предвидя следващия му ход!

Похищенията отдавна играят съществена роля в международната политика, както Гарион и Се’Недра могат да потвърдят. Но отвличането на двегодишния син на херцог Алеран от двореца във Во Вакюн беше първият случай, с който се сблъсквах. Върху леглото на малкия Катандрион имаше оставена бележка и тя беше достатъчно недвусмислена. В нея се казваше, че ако Алеран не се оттегли от източната граница на Астурия, той никога повече няма да види сина си жив. Майесерел беше изпаднала в истерия, а и Алеран не беше в по-добро състояние, затова нямаше никакъв смисъл да говоря с тях. Снабдих дворцовите лекари с необходимите билки, които биха могли да повалят и кон, а сетне проведох един дълъг разговор със съветниците на младия херцог.

— Нямаме голям избор — казах накрая. — Постъпете така, както пише в бележката. После пратете депеша на херцог Королин във Во Мимбре. Кажете му какво се случи тук и го предупредете, че аз ще се погрижа за всичко. Искам вие да стоите настрана. Ще се оправя и сама и не искам някой ентусиаст доброволец да ми обърка плановете.

После се върнах у дома, за да размисля на спокойствие.

Едно светкавично решение на този случай би било твърде просто, но щеше да има краткотраен ефект. Накратко, не се бях натъквала на други „надарени“ като мен, затова не би било никак трудно да открия къде държат малкия Катандрион. Но после трябваше да се притаим и да чакаме следващия ход на Нерасин. И така, реших да сторя нещо, което задълго щеше да държи влага на така наречения херцог на Астурия. Неговото убийство би приключило успешно въпроса, разбира се, но после щеше да се наложи да се справим и с наследника му. След онова, което Нерасин направи с Асрана и Мандорин, аз вече не държах особено той да остане жив. Но развитието на събитията и загадъчното подмятане на майка, че един ден ще имам нужда от него, ме караха да размисля как да го принудя да ми играе по свирката до края на дните си и да му осигуря да доживее щастлива старост чак до осемдесет. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че спасението на сина на Алеран и „възпитаването“ на Нерасин нямаше да бъдат две отделни задачи, а щяха да са съчетани в едно.

Наемниците на Нерасин можеха да скрият момчето където си пожелаят, но това не беше толкова важно. Във Во Астур можех да разбера всичко, което ми е необходимо, без да изсичам вековния лес, търсейки безнадеждно под дърво и камък. Щом веднъж стъпех на врата на Нерасин, можех да уредя връщането на детето, без да застрашавам живота му или пък да унищожавам половината астурианска гора.

Другата ми грижа стоеше чинно пред вратата на библиотеката, точно когато се наканих да тръгвам. Червената му брада се беше наежила, ръцете му стояха решително кръстосани на гърдите, а лицето му беше като изсечено от камък.

— Няма да те оставя да тръгнеш сама, госпойце — категорично заяви той.

— О, Килан, не ставай смешен — казах му. — Няма да се излагам на никакви опасности!

— Няма да заминете сама!

— И как мислиш да ме спреш? — попитах меко.

— Ще подпаля къщата.

— Няма да го направиш!

— Вие само опитайте!

— Добре тогава, Килан — рекох, престорвайки се, че отстъпвам, — щом настояваш толкова…

— Настоявам — наежи се отново той. — А сега отивам да оседлая конете.

— Няма да пътуваме с коне — казах. — Ела да слезем в градината.

— Че за какво пък ни е това?

— Ще видиш.

Той стоеше до един розов храст, окастрен за през зимата, и ме наблюдаваше неспокойно. Май вече си даваше сметка, че е прекалил с натиска върху моите чувства.

Прокарах Волята си през неговото съзнание и я освободих. Признавам, не беше никак лесно. Доколкото си спомням, тогава за първи път пронизвах с Волята си нечие чуждо съзнание. Когато процесът приключи, аз грабнах един камък и внимателно го сложих върху опашката на една малка полска мишка, побрала цялото тяло и съзнанието на Килан. Имаше опасност промяната да го накара да се държи доста истерично, а аз нямах време да си играя на криеница с него.

Писъкът му беше покъртителен, а очичките на малкото създание почти изскочиха навън от орбитите. Аз обаче незабавно потиснах надигащото се в мен съчувствие. Все пак Килан сам си изпроси това.

Бързо се превърнах в сокол, а неговото цвърчене стана пронизително. Взех пищящия мишок внимателно в ноктите си, избутах камъка, който затискаше опашката му, и полетях към Во Астур.

Полетът поне за мен не беше тежък. Като се издигнахме на няколко десетки метра от земята, Килан престана да цвърчи, но тялото му ужасно се тресеше.

Стигнахме Во Астур по обед. Кацнах върху парапета на крепостната стена и забелязах, че наоколо нямаше жив човек. Това беше сигурен знак, че дисциплината е доста хлабава. Никак не го одобрих, макар да беше в наша полза. Астурия беше на прага на война, все пак, и отсъствието на стражи по наблюдателниците беше признак за непростима немарливост. Все още държейки треперещата мишка в единия крак, аз заподскачах към пустата наблюдателница в югоизточния ъгъл на крепостната стена и там отново преобразих себе си и Килан. Той продължи да ме гледа с ужас и да цвърчи, дори след като върна човешкия си образ.

— Престани вече — срязах го остро. — Отново си човешко същество и можеш да говориш. Недей да цвърчиш!

— Никога повече не правете с мен това — изхърка той.

— Идеята беше твоя.

— Изобщо не съм споменавал такова нещо.

— Каза, че на всяка цена ще дойдеш с мен. Е, аз изпълних желанието ти. Затова престани да се оплакваш.

— Ама че ужасно нещо преживях!

— За мен пък беше ужасна заплахата ти да ми подпалиш къщата. Съвземай се по-бързо, Килан, защото работа ни чака.

Наблюдавахме скрити в тясната караулка, докато стражите, които се виждаха тук-там около парапета на крепостната стена, не се събраха накуп в най-отдалечения край около приканващо потракващите зарове. Тогава без бързане, за да не привлечем вниманието върху себе си, ние се прокраднахме по многобройните стъпала към горните етажи от двореца на Нерасин. Все още помнех разположението на палата, затова с Килан успяхме незабелязано да се вмъкнем в прашната и занемарена библиотека. Със сигурност тук беше най-безопасното място в двореца — по онова време научната работа и четенето не бяха на почит във Во Астур.

Постепенно слънцето взе да залязва и над града падна мрак. Шумът, който долиташе от тронната зала, показваше, че астурианците празнуват. Явно Нерасин беше сторил нещо, заслужаващо особена гордост и привържениците му — в по-голямата си част негови роднини — гръмко изразяваха своето одобрение. Сигурно се надяваха, че хитроумният му план ще подобри като с магическа пръчка положението във Во Астур. Предположих, че най-вероятно ядат и пият. Това е основната грешка при всеки опит да се подчинят групи от хора. Който е ял и пил за твоя сметка, после едва ли ще склони да гладува заради теб.

Килан пазеше вратата, докато си припомнях детайлно дисекцията, която някога аз и моят учител Балтен извършвахме на Острова на бурите. Исках да се убедя, че един наистина прост орган ще убеди Нерасин да ми сътрудничи.

Мисля, че беше около полунощ, когато група шумни астуриански аристократи излязоха с клатушкане от тронната зала и се запрепъваха по стълбите нагоре. Те стовариха полуприпадналия Нерасин в ръцете на стражите пред владетелските покои и се пръснаха по коридорите, припявайки неприлична пиянска песен.

Двамата с Килан продължихме да изчакваме подходящ момент.

— Аз ще убия когото трябва, госпойце — прошепна моят приятел. — Не ща да си цапаш хубавите ръце с астурианска кръв.

— Никого няма да убиваме, Килан — отвърнах остро. — Просто ще дам някои съвети на Нерасин, това е всичко.

— Да не мислиш, че той ще послуша?

— Ще ме послуша, Килан, можеш да бъдеш сигурен.

— Ще ми е много интересно да видя как точно ще стане това, госпойце. — Той грабна един масивен стол и много бавно започна да го кърши на части. Подбра един от краката му и замахна с него във въздуха няколко пъти. — Това ще ни свърши работа — заключи той, показвайки заплашително импровизираната сопа.

— За какво ти е тоя кривак? — попитах.

— Все ще ни е нужно нещо, с което да приспим стражата.

— Стражите няма да ни създават грижи.

— За всеки случай ще държа тоягата готова.

— Щом това те кара да се чувстваш по-спокоен — примирих се аз. После се ослушвах известно време край вратата. В двореца се беше възцарила тишина. Само тук-таме се чуваше тропане на врати, взривове от внезапен смях и откъслечни пиянски провиквания. Открехнах вратата и погледнах двамата стражници, които подпираха с отегчен вид стената пред спалнята на Нерасин. „Заспете!“, промърморих леко към тях и само след миг те вече бяха проснати на пода, хъркайки гръмогласно от двете страни на вратата.

Само след минута двамата с Килан бяхме в покоите на Нерасин. Той хъркаше, проснат на балдахиненото легло и разсъблечен само наполовина. Забелязах, че босите му крака са много мръсни.

Килан тихо затвори вратата след нас.

— Да го събудя ли? — изшептя той.

— Още не — отвърнах. — Най-напред ще го отрезвя, а после той сам ще се събуди. — Внимателно проучих проснатия на леглото мъж, който наричаше сам себе си „херцогът на Астур“. Беше среден на ръст, имаше голям нос като патладжан и малки хлътнали очички, а брадичката му издаваше слаб характер. Косата му беше тъмна, рядка и безразборно разпиляна. Изобщо не можеше да се каже, че е чист и спретнат, а дъхът му напомняше на вонята от току-що разкопан гроб.

Започнах много внимателно мислено да изследвам вътрешностите на спящия, стигнах до стомаха и предпазливо проследих линията му чак до долната част. После протрих стомашната стена, докато в нея се отвори дупка. Стомашният сок на Нерасин щеше да свърши останалото. Сетне, като внимавах да не действам прекалено рязко, аз пресуших онова, което беше изпил тази вечер. Щом се убедих, че вече може да усети пожара, който подпалих в стомаха му, аз разслабих мускулите в гърлото, така че да не може да крещи. Поне не толкова силно, че да го чуят останалите.

В този миг херцогът на Астурия внезапно се събуди. Ако се съди по неговото разочаровано изражение, явно безмълвното викане не му беше по сърце.

— Добър вечер, Ваша Свтлост — любезно го поздравих. — Не мислите ли, че времето е твърде меко за този сезон?

Нерасин се сви на топка, притискайки стомаха с всички сили, и се опита да изтръгне от гърлото си поне слаб писък.

— Нещо не е наред ли, скъпо момче? — наведох се над него с престорена загриженост. — Сигурно сте яли или пили неподходящи храни и напитки. — Поставих ръка върху потното му чело. — О — продължих, — явно не е причинено от храната. Я да помисля малко.

Постарах се да изобразя максимално прилежание, докато моят „пациент“ се мяташе в леглото. После плеснах с ръце, сякаш мисълта току-що ми е хрумнала.

— Разбира се, че е това — възкликнах. — Как не се сетих още в началото! Та то е толкова очевидно! Вие сте се държали като лошо момче, Ваша Светлост. Направили сте нещо, от което ужасно се срамувате. На малкото ви стомахче нищо му няма. Всичко идва от гузната съвест. — При тези думи пропуснах нова доза стомашен сок през дупката в стомаха му.

Този път той успя да издаде жално скрибуцане или поне на мен така ми се стори. Но не съм много сигурна, защото точно тогава се изтърколи от леглото и взе да се тръшка по пода. Скрибуцането може да е идвало и от чегъртането на ноктите му по дъските на пода.

— Помогни на Негова Светлост да се върне в леглото, Килан — наредих на ухиления си оръженосец. — Искам да видя как мога да облекча болките.

Килан надникна под леглото, напипа лакътя на Нерасин и го измъкна. После здраво подхвана гърчещия се астурианец и небрежно го друсна на леглото.

— Позволете ми да се представя, Ваша Светлост. Името ми е Поулгара. Сигурно сте чували за мен.

Той дори спря да шава, а очите му изхвръкнаха.

— Поулгара Магьосницата? — прошепна той с ужасен вид.

— Лечителката — поправих го аз. — Вашето състояние е много сериозно, херцог Нерасин, и ако не постъпите така, както аз кажа, не гарантирам, че ще оцелеете. Най-напред ще пратите вест на своите хора, които държат сина на херцог Алеран. Наредете им да донесат момчето незабавно тук. — А после, за да съм сигурна, че правилно е разбрал думите ми, аз отново пуснах доза стомашен сок в неговите изгарящи от болка вътрешности. Той тутакси се усука в сложен възел и стана много сговорчив. Над леглото му висеше звънец и той едва не го изтръгна, докато трескаво призоваваше слугите. Даде заповедите си с дрезгаво шептене и падна безсилен в леглото, облян в мъченическа пот.

— Ето — казах с майчинска загриженост, — сега усещаш ли как ти поолеква? Много съм доволна колко бързо се възстановяваш. Не след дълго ще се изправиш на крака. А докато чакаме хората ти да донесат малкия Катандрион, можем да пристъпим към останалото, което ще ти помогне да не се разболееш отново. Нали не искаш това да се повтори пак?

Той отчаяно взе да клати глава.

— Това лято както обикновено Съветът на арендите се събира на Големия панаир. Мисля, че трябва да направиш всичко по силите си, за да участваш в него. Много е важно за твоето здраве, ако ме разбираш правилно. Освен това, за да не се повтори кризата, повикай обратно във Во Астур всичките си шпиони, наемни убийци и останалите, които предизвикват бедите в Арендия. Всеки нов заговор или други черни мисли ще те удрят право в стомаха. Този орган е много деликатен и болката ще те покоси само при мисълта да постъпваш непочтено. Това може малко и да наруши навиците ти, но пък ще влезеш в историята като най-честния човек, раждан някога в херцогство Астурия. Няма ли да се гордееш с това?

Той се насили да изобрази усмивка на лицето си. „Чест“ беше хубава дума, но нейният смисъл беше съвсем непознат за херцог Нерасин.

— А сега трябва да почиваш — казах накрая. — Но преди това нареди на хората си хич и да не помислят да ни спират, когато двамата с моя приятел вземем малкия Катандрион и го отнесем обратно у дома при родителите му. Уверена съм, че само мисълта за щастието на това малко момченце изпълва сърцето ти с радост. Освен това вярвам, че и през ум не ти минава да ми попречиш, нали?

Този път той толкова силно закима с глава, че едва не скърши врата си.

Малко след зазоряване някакви мърляви главорези донесоха сина на Алеран в покоите на Нерасин.

— Лельо Поул! — извика радостно момченцето и се втурна към мен на пъргавите си крачета. Вдигнах го на ръце и го притиснах силно до гърдите си.

Нерасин нареди да доведат коне за мен и Килан и прати хора, които да ни придружат до границата на васитите.

— След време болката в стомаха му ще премине ли, милейди? — попита Килан, докато се отдалечавахме от мрачната гранитна грамада, известна под името Во Астур.

— Така ще изглежда, Килан — отвърнах. — Най-вероятно ще се наложи да я предизвикам още няколко пъти, докато Нерасин влезе в правия път. Сигурно след няколко месеца пак ще се опита да извърши някоя подлост и тогава ще подпаля стомаха му. После ще изчака известно време, преди да опита отново, но аз пак ще му дам знак. Нерасин е мошеник, който не се спира пред нищо, затова вероятно ще трябва да му напомням за неговата „болежка“ поне дузина пъти, докато най-накрая проумее, че трябва да се държи прилично. В резултат на това над Арендия ще цари мир още няколко поколения наред. След това кой знае какво ще стане!