Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

Седма глава

В навечерието на осемнадесетия ми рожден ден небето сипеше тихо едър сняг, който леко се стелеше и покриваше земята с нежност, без фученето на свирепи виелици и пронизващ вятър, фъртуните изглеждат много ефектно, но понякога душата закопнява за спокойно падащите едри снежинки, които загръщат земята в своето покривало, както майка завива детето в креватчето му след усилен ден.

Станах рано и след като сътворих буен огън в камината, се изправих до прозореца. Докато разресвах косата си, наблюдавах как последните облаци тежко се носят на север. Над тях постепенно се издигаше слънцето, което осветяваше девствено белия свят, още неосквернен от нито една стъпка. Чудех се дали вали сняг и на Острова на бурите и какво ли прави Белдаран на „нашия“ ден.

Татко още спеше. Това беше нещо обичайно, тъй като не беше от ранобудните. За мой късмет той дори не хъркаше, така че утринта ми премина в благословена тишина. Приех го като подарък на небесата.

След закуска наметнах кожената си пелерина и излязох навън да посрещна утрото. С усилие си проправях пъртина към Дървото за обичайната утринна среща с майка.

„Закъсня, Поулгара“ — започна гласът на мама.

— Наслаждавах се на пейзажа — обясних, поглеждайки назад към самотната редица стъпки, които бях оставила в пресния сняг. — Какво прави Белдаран тази сутрин?

„Още спи. Снощи риванците устроиха бал в нейна чест, така че двамата с Желязната хватка стояха будни до късно.“

— Къде празнуваха рождения ден?

„Не беше точно празник по случай нейния рожден ден. Алорните не обръщат толкова голямо внимание на това събитие. Всъщност празнуваха нейното състояние.“

— Какво състояние?

„Сестра ти ще си има бебе.“

Какво?

„Тя е бременна, Поулгара.“

— Защо не си ми казала досега за това?

„Сега ти го казвам.“

— Защо не ми го каза по-рано?

„За какво да ти го казвам? Тя се чифтоса, а чифтосаните женски раждат малки. Мислех, че това вече ти е известно.“

Гневно вдигнах ръце нагоре. Понякога начинът, по който майка ми възприемаше нещата от живота, ме вбесяваше.

Чак до края на зимата меланхолията и унинието не ме напуснаха. Бременността на Белдаран още повече задълбочаваше нашата раздяла. Затова не виждах никаква причина за прекомерна радост. Давах воля на чувствата си, обаче докато бях сама. Иначе правех всичко възможно да прикрия емоциите си — най-вече да не издам присъствието на майка ми в моето съзнание.

През пролетта Алгар и Анрак пристигнаха в Долината, за да ни кажат новината и да ни придружат до Острова на бурите. По-голямата част от месеца премина в пътуване. Лично Рива ни чакаше на каменния кей, вдаден в морето. Отбелязах, че Белдаран най-после го е убедила да си обръсне брадата. Явно нещата вървяха към по-добро. После се изкачихме по стълбите към Цитаделата и аз най-сетне отново бях със сестра си. Тя изглеждаше дебела и тромава, но излъчваше щастие. След като с гордост ни показаха детската стая, ние бяхме поканени на разточителна вечеря. Едва след това успях да остана насаме с Белдаран. Тя ме поведе към масивната лакирана врата на стаите, където бяхме настанени преди сватбата. Забелязах, че бяха направени някои промени. Гоблените, които покриваха мрачните сиви стени, сега бяха изцяло в синьо, а пъстрите агнешки постелки по пода бяха заменени с чисто бели. Мебелировката беше от масивно полирано дърво, а столовете бяха отрупани с възглавници. Камината, която преди беше просто една опушена дупка в стената, сега имаше рамка с орнаменти и полица. От канделабрите струеше мека златиста светлина. Помещението наистина беше станало уютно.

— Харесва ли ти, Поул? — попита Белдаран.

— Прекрасно е — отвърнах.

— Сега това са твоите покои — каза тя. — Ще имаш нужда от собствени стаи, защото се надявам често да ни гостуваш.

— Всеки път, когато имам възможност — уверих я аз. После заговорих делово. — Как се чувстваш? — попитах, щом се разположихме удобно върху отрупания с възглавници диван.

— Много тромава и непохватна — отговори. После постави едната си ръка върху наедрелия корем. — Нямаш представа колко бързо расте това нещо.

— Гади ли ти се всяка сутрин? Чувала съм, че обикновено така става.

— Отначало — да, но после постепенно отмина. Болките в гърба се появиха едва напоследък.

— Болки в гърба ли?

— Все пак нося доста тежък товар, Поул — припомни ми тя, — при това той се намира на много неудобно място. Най-доброто, което мога да направя, е да се клатушкам като патица, но и това много натоварва гръбнака ми. Понякога имам чувството, че ще бъде все така оттук нататък.

— Това ще мине, скъпа.

— И Арел ми казва същото. Нали я помниш?

— Май беше жената, която ръководеше ушиването на официалните ни дрехи?

Белдаран кимна.

— Освен това тя е и много добра акушерка. Разказа ми всичко, което предстои. Изобщо не го чакам с нетърпение.

— Съжаляваш ли за това?

— Че забременях ли? Разбира се, че не. Просто не ми се ще да продължава толкова дълго. А ти какво прави през това време?

— Образовах се. Татко ме научи да чета и вече прехвърлих почти всички книги от библиотеката му. Няма да повярваш колко глупост се е натрупала през годините. Понякога ми се струва, че толнедранците и мелсените са си обявили някакво състезание, а абсолютната глупост е наградата за победителя. Точно сега чета „Книгата на Торак“. Явно братът на Учителя има някои проблеми.

Тя сви рамене.

— Колко досадно! Как издържаш да четеш подобно нещо?

— Вярно, че не е четиво, към което ще посегнеш за забавление. Написано е на староангаракски и дори езикът е грозен. Мисълта за един луд бог е доста обезпокоителна.

— Луд?

— Абсолютно. Майка ни твърди, че винаги е бил такъв.

— Тя често ли те навестява?

— Всеки ден. Татко обикновено спи до късно, така че мога спокойно да ходя при Дървото и да прекарвам предиобедите с нея. Тя също ме учи, така че получавам доста всеобхватно образование, или както би се изразила ти — пълно и закръглено.

Белдаран въздъхна.

— Май все повече се отдалечаваме една от друга, а, Поул?

— Случва се при всички — отговорих. — Казват, че така се пораствало и съзрявало.

— На мен това обаче не ми харесва.

— На мен също, но едва ли бихме могли да му се противопоставим.

На другата сутрин навън вилнееше буря с проливен дъжд, но въпреки това аз сложих наметката си и тръгнах из града. Исках да поговоря с Арел. Открих магазина й за дрехи в една глуха уличка недалеч от пристанището. Вътре беше тясно и разхвърляно. Наоколо се подмятаха топове плат, масури с дантела и оплетени чилета прежда. Звънчето на вратата пропя, когато влязох, и тя вдигна очи от иглата.

— Поулгара — извика, скочи на крака и ме притисна в майчина прегръдка. — Изглеждаш прекрасно!

— Ти също, Арел.

— Нова рокля ли търсиш? За това ли дойде?

— Не. Искам да поговорим за състоянието на Белдаран.

— Тя е бременна. Обзалагам се, че си го забелязала.

— Много смешно, няма що! Кажи какво става при раждането.

— Много е болезнено, мръсно и изтощително. Нали не искаш повече подробности?

— Напротив, искам.

— Да не си решила да ставаш акушерка?

— Не още. Интересът ми е от по-общ характер. На хората се случват разни неща и понякога се нуждаят от помощ. Искам да знам как да помогна.

— Жените не стават лекари, Поул. Мъжете никога не биха одобрили това.

— Това е техен проблем. Нали не си мислиш, че копнея за одобрението на мъжете или пък че се боя от неодобрението им?

— Ще загазиш, момиче — предупреди ме тя. — Всичко, което се очаква от една жена, е да готви, да чисти къщата и да ражда деца.

— Всичко това вече ми е известно. Сега искам малко да разширя познанията си.

Арел сви устни.

— Май наистина си го решила, а?

— Да, така е.

— Мога да те науча на всичко, което трябва да знаеш за децата, но… — тя изведнъж млъкна. — Можеш ли да пазиш тайна?

— Дори много тайни, Арел. Знам неща, които баща ми дори не е сънувал, при това ги пазя в тайна от години.

— Има един билкар тук, в Рива. Той е винаги в лошо настроение, мърмори и не мирише никак приятно, но знае с кои билки да лекува определени болести и неразположения. На другия край на града пък има един човек, който намества кости. Ръцете му са като мечи лапи, но знае къде да пипне и е много внимателен. Може да намести изкълчена или счупена кост обратно на мястото й, без да повреди нещо. Искаш ли да учиш и хирургия?

— Какво е това?

— Да режеш и отваряш хората, за да наместваш вътрешностите им. Аз самата съм много добра в тази работа, макар да не приказвам много-много за това. На острова освен билкаря и този, който намества кости, имаме и хирург. Той много ме уважава, защото го научих да шие.

— Че какво шиене има при хора, които са нарязани или с отворени вътрешности?

Тя мъченически изви очи и въздъхна.

— О, богове — пророни накрая. — Какво правиш с ризата, ако баща ти я закачи някъде и тя се скъса?

— Зашивам я, разбира се.

— Точно така. Същото се прави и с хората, Поул. Ако не го сториш, вътрешностите им ще изпаднат навън.

Аз обмислях последните й думи известно време.

— Нека да започнем с израждането — предложи Арел. — Ако не ти прилошее от него, ще продължим с останалите специалности.

Научих за родилните болки, изтичането на водите и следродилната треска. Разбрах също, че по време на раждане много се кърви, но това не бива да предизвиква паника. После Арел ме разведе из града да ме запознае с тримата си колеги като ме представяше за нейна ученичка.

Така започна медицинското ми образование. Алорните са прями и практични хора и моите четирима преподаватели — Арел, Аграк, Салейм и Балтен — ме научиха да церя, без да ми пълнят главата с каквито и да е нелепости. За мен пример беше безмилостният Салейм. „Ако е счупено, намести го, ако не е — недей“, учеше ме той. Оттогава изучих медицинските текстове от всички краища на света, но още не съм попаднала на по-точна от тази сбита и смислена забележка.

Не си мислете обаче, че прекарвах цялото си време в изучаване на следродилната треска, счупени крайници и вътрешни органи. Двете със сестра ми често бяхме заедно, а и ми трябваха доста усилия да убедя бившите си ухажори, че вече няма да играя тяхната игра.

Мерот Поета го прие доста болезнено. С нескрита гордост той ми заяви, че е много ангажиран с писането на най-великия епос в човешката история.

— О! — откликнах аз като се опитвах да стоя настрани от зловонния му дъх.

— Бихте ли желали да чуете няколко изречения от него, лейди Поулгара? — предложи той.

— С удоволствие — излъгах и окото ми не мигна.

Той се измъкна, застана в драматична поза, постави оцапаната си с мастило ръка върху предницата на тъмния си жакет и започна бавно и тържествено да нарежда. Това беше още по-сухо и безкрило дори от предишната му рецитация, ако изобщо е възможно подобно нещо. Изчаках със скучаещо лице да затъне съвсем в резултата на собствения си гений, а после се обърнах и си тръгнах, оставяйки го да рецитира своя шедьовър срещу безмълвната стена. Не знам дали тя е била потресена от чутото, никога не ми се удаде случай да я попитам. Мерот обаче беше потресен за двама.

Моята новопридобита вещина относно функциите на човешкото тяло ми помогна да се освободя от „могъщия Тайгун“. С най-невинна физиономия го попитах за съдържанието на различните органи от храносмилателната система, който той така щедро е разпилявал по земята. Кой знае защо цветистото ми описание на това какво представлява полусмляното овнешко месо накара лицето му да позеленее. Той избяга панически от мен, а едната му ръка затискаше устата, за да задържи обеда на мястото му. Явно Тайгун нямаше проблеми с кръвта, но другите телесни течности малко го разстройваха.

После се поразходих из просторните и весело декорирани стаи, където играеха децата. Познавах повечето от тях още от предишното си идване. Но сключените по време на отсъствието ми бракове бяха прибавили нови лица тук, а някои от старите ми познайници вече самите бяха станали за женене. Така или иначе, бройката си оставаше почти непроменена.

— А, ето Ви и Вас, лейди Поулгара. — Беше моят рус и изключително възпитан барон Кеймиън. Носеше оловносив кадифен жакет и сякаш беше още по-красив отпреди. — Така се радвам да Ви видя отново, Поулгара — продължи той с дълбок изящен поклон. — Явно идвате да навестите местата на предишните си завоевания.

— Не е точно така, скъпи бароне — отвърнах усмихнато. — Как сте?

— Неутешим поради вашето заминаване, милейди.

— Не можеш ли поне веднъж да си сериозен, Кеймиън?

Той остави това да мине покрай ушите му.

— Какво сте направили с бедния Тайгун? — попита. — Никога преди не съм го виждал в такова състояние.

Свих рамене.

— Той се преструва на най-свирепия воин, но всъщност малкото му тумбаче е много чувствително.

Кеймиън се разсмя. После изражението му изведнъж стана замислено.

— Защо не се поразходим, милейди? — предложи той. — Има някои неща, които бих искал да споделя с Вас.

— Разбира се, бароне.

Двамата напуснахме стаята и се заразхождахме, хванати под ръка, по просторния коридор, който опасваше Цитаделата откъм градината. От време на време спирахме, за да се порадваме на розите.

— Не зная дали сте чули, Поулгара — започна Кеймиън, — но аз съм сгоден.

— Моите поздравления, Кеймиън — казах аз, но признавам, че почувствах лека болка. Харесвах Кеймиън и при други обстоятелства чувствата ми щяха да стигнат много по-далеч.

— Тя е много хубаво момиче и, кой знае защо, ме обожава.

— Ти си много очарователен мъж.

— Това е по-скоро поза, скъпа госпожице — призна той. — Под тази маска се крие стеснителен и неловък юноша. Съзряването е толкова изморителна работа, забелязали ли сте го вече?

Аз се разсмях.

— Не можеш и да си представиш колко изморително е то за мен, Кеймиън.

Той въздъхна и аз почувствах, че това не беше престорено.

— Аз, разбира се, съм много горд с бъдещата си жена — продължи, — но честта ме заставя да призная, че е достатъчна само една Ваша дума, за да разваля годежа.

Нежно докоснах ръката му.

— Знаеш, че никога няма да кажа тази дума, Кеймиън. На мен ми предстои още много.

— Така и предполагах — призна той. — Целта на този разговор по-скоро беше да Ви запазя за своя приятелка. Давам си сметка, че приятелството между мъж и жена е неестествено, а може би и неморално, но ние двамата с Вас не сме обикновени хора, нали?

— Да, така е.

— Дългът понякога може да е жесток, нали, Поулгара? И двамата с Вас сме оковани във веригите на Съдбата. Вие трябва да служите на баща си, а Желязната хватка иска да бъда един от неговите съветници. И двамата сме обвързани с държавни дела. Проблемът е, че става дума за две различни държави. Въпреки това обаче все още държа на Вашето приятелство.

— Ти си мой приятел, Кеймиън, независимо дали ти харесва или не. Може и да съжаляваш за това някой ден, но ти го предложи пръв.

— Никога няма да съжалявам, Поул.

След тези думи го целунах и всичките „може би“ изчезнаха в миг от мислите ми.

След това вече никога не повдигнахме този въпрос. Кеймиън тъжно ме изпроводи до моите покои, целуна ми ръка ми и се върна обратно.

Не намерих за необходимо да споменавам пред Белдаран за тази случка.

По мое предложение татко извика Рива, Анрак и Алгар в една от кулите на Цитаделата за „съвещание“ през последните дни от бременността на Белдаран. Тогава не е най-подходящото време мъже да ти се пречкат в краката.

Раждането мина леко или поне така ми каза Арел. Това обаче беше първият път, когато присъствах на подобно нещо, и то ми се видя ужасяващо. Все пак Белдаран беше моя сестра.

Всичко протече както трябва и след като с Арел изкъпахме момченцето, аз го отнесох на Рива. Ще повярвате ли, че този „могъщ крал“ се страхуваше от бебето?

Мъже!

Бебето Даран имаше странен бял белег върху дланта на дясната си ръка и това малко разтревожи Рива. Татко обаче ни беше обяснил какво означава това петно.

Церемонията за представянето на наследника на Желязната хватка пред Сферата на следващата сутрин ме покърти от дън душа. Бях обзета от странно чувство щом престолонаследникът, когото държах, протегна ръце към Сферата и двамата бяхме окъпани в онова неземно синьо сияние. Сферата поздравяваше мен и Даран и аз долових повей от нейната неземна същност. Сферата и нейната противоположност Сардион бяха в центъра на съзиданието. Преди да са били „случайно“ разделени, са представлявали физическият образ на Волята на Вселената. Аз бях част от Волята, а след като съзнанието ми беше свързано с това на моята майка, значи и тя беше включена.

Двамата с татко останахме на Острова още един месец, след което Старият вълк взе да става неспокоен. Имаше много работа, която искаше да приключи, а той мразеше да му тежат неизпълнени задачи. Обясни ми, че боговете на Запада ни бяха напуснали и сега трябваше да извличаме техните напътствия от пророчества. Ето защо искаше на всяка цена да проучи появилите се напоследък слухове за двама пророци. Единият живееше в Дарине, а другият — в блатата на Драсния. Учителят беше предупредил баща ми, че по определението „Дете на светлината“ ще може да различи думите на истинските пророци от фъфленето на останалите луди из Западните кралства. Баща ми нямаше търпение да провери къде се крие истинското предсказание.

Анрак ни отведе до бреговете на Сендария и ни остави близо до мястото, където сега се издига столицата на сендарите. За мен дългото и мъчително пътуване през непроходимия и безкраен лес, който сякаш стоеше тук откакто свят светува, беше крайно неприятно. Естествено, знаех как бихме могли много по-лесно да си проправим път през гъсталака. Проблемът обаче беше как да го предложа, без да разкрия, че познанията ми се простират доста по-далеч от очакваното, при това да не издам учителката си. На няколко пъти намекнах, че можем да облекчим пътуването си, но баща ми се оказа толкова недосетлив, та накрая бях принудена да поставя въпроса напряко:

— Защо трябва да се провирам през храсталаците, когато мога да летя?

Баща ми отначало не даваше и дума да се издума за това, най-вероятно защото отказваше да приеме, че съм пораснала. Родителите трудно се примиряват с тази мисъл. Най-сетне обаче склони и надълго и нашироко взе да ми обяснява как мога да променя формата и големината си. После го повтори отново и отново, докато накрая ми се прииска да вия от досада. Щом дойде ред да променим формата си, аз набързо се превърнах в любимата си снежнобяла сова.

Оказах се неподготвена за неговата реакция. Обикновено баща ми доста добре владее чувствата си, но в случая емоциите взеха връх. Ще повярвате ли — той направо изкрещя! Заля ме вълна от състрадание. Дадох си сметка колко много страда той заради мнимата смърт на майка. Тогава приех формата на обикновен бухал, а татко стана вълк. Видът му беше много внушителен, признавам. При това той поддържаше добра скорост и не изоставаше от мен.

Пристигнахме в Дарине след три дни. Приехме отново човешки образ, влязохме в града и тръгнахме да търсим Хатурк, главатарят на местния клан. По пътя татко ми беше обяснил накратко историята на Мечия култ. Във всяка религия от време на време се появяват отклонения, но заложената в Мечия култ ерес беше толкова абсурдна, че никое човешко съзнание не би могло да приеме такава очевидна нелепост.

— Та кой някога е твърдял, че последователите на Мечия култ притежават здрав разум? — сви рамене баща ми.

— Сигурно ли е, че този Хатрук е култист?

— Алгар мисли така, а аз уважавам мнението му. Честно казано, Поул, хич не ме е грижа, ако ще този Хатурк да се кланя и на гъсеница. Докато се подчинява на заповедите на Алгар, записва и разпространява казаното от пророците, може да обожествява каквото си поиска.

Къщата на Хатурк беше претенциозна дървена постройка, буквално претъпкана с едри брадати алорни, облечени в животински кожи и въоръжени до зъби. Миризмата, която се носеше наоколо, беше направо непоносима — смес между воня на разлята бира, непокрита помийна яма, гранясали мечешки кожи, непочистени кучешки изпражнения и потни подмишници. Един още сънен алорн разбуди главатаря си, за да обяви за нашето идване и Хатурк се запрепъва надолу по стълбите — тлъст, развлечен и с мътни очи. Баща ми доста студено обясни целта на нашето посещение и този „народен водач“ предложи да ни заведе до къщата на Бормик, предполагаемият пророк на Дарине. Хатурк очевидно още не беше изтрезнял от предишната нощ и вероятно това беше причината да е по-приказлив от обикновено — позволи си да каже неща, които иначе не би изрекъл. Излиза, че бирата все пак може да има и полезни качества. Част от неволно изпуснатите приказки ни подсказа, че той повече няма намерение да се подчинява на разпоредбите на своя крал и по-точно да записва брътвежите на набедения пророк. Бормик беше посредникът на боговете, а този смрадлив кретен искаше да остави неговите думи да отлетят на вятъра!

Колибата на Бормик беше в източните покрайнини на Дарине. Той живееше с дъщеря си Луана, стара мома на средна възраст, която се грижеше за него. Причината Луана да не се омъжи сигурно беше начинът, по който постоянно фиксираше върха на носа си. Тя обаче поддържаше къщата на баща си изрядно чиста и подредена. Забелязах, че на масата имаше дори свежи цветя.

„Поулгара — прокънтя гласът на мама в съзнанието ми, — тя разбира всичко, което казва баща й. В нея е ключът за разрешаването на проблема. Не обръщай внимание на това, което правят мъжете. Съсредоточи се върху Луана. Сигурно ще ти трябват пари, затова открадни кесията на баща си.“

Побързах да потисна напушилия ме смях при нейните последни думи. Щом Бормик изпадна в транс и взе да пророкува, вниманието на баща ми бе изцяло погълнато от него. Той изобщо не усети, когато ловко отмъкнах торбичката с пари от пояса му.

Отидох при Луана, която седеше пред вратата и кърпеше вълнените чорапи на баща си.

— Къщата ти е много хубава, Луана — започнах отдалече.

— Пази ни от лошото време — с безразличие отвърна тя. Носеше проста сива рокля, а косата й беше безмилостно опъната в кок на тила. Силното кривогледство беше оставило отпечатък върху целия й живот. Сигурно никога нямаше да се омъжи и макар да беше крехка и стройна, явно не полагаше никакви усилия да се направи поне малко привлекателна.

— Баща ти често ли има такива припадъци? — внимателно подхванах аз.

— Постоянно — отвърна. — Понякога трае цели часове.

— А повтаря ли неща, които веднъж вече е казал?

— Това е най-досадното от всичко, лейди Поулгара. Толкова често слушам все едни и същи приказки, че дори бих могла да ги кажа наизуст. Но това никога не ми се налага.

— Не те разбирам, Луана.

— Има определени думи, които предизвикват тези състояния у него. Например ако кажа „маса“, той подхваща едно нещо, което вече съм чувала безброй пъти. Изрека ли „прозорец“ обаче, идва ред на друг пасаж, който съм слушала не по-рядко.

Бяхме спасени! Мама имаше право! Луана би могла да попълни празнините в Кодекса на Дарине чрез определени кодови думи. Оставаше само да я убедя да ни сътрудничи.

— Очите ти винаги ли са били така? — попитах. Подозирам, че мама имаше пръст в този толкова директно отправен въпрос.

Лицето на Луана побеля от гняв.

— Това не е Ваша работа — възмутено отвърна тя.

— Не исках да те обидя, Луана — уверих я аз. — Имам някакъв опит като лечителка и мисля, че бих могла да ти помогна.

Тя ме погледна. По-точно отново втренчи очи във върха на носа си, но вие разбирате какво искам да кажа.

— Наистина ли можеш да го направиш? — попита тя с копнеж в гласа.

„Отговори й, че можеш“ — посъветва ме майка ми.

— Сигурна съм, че мога — казах.

— Ще Ви дам всичко, всичко, лейди Поулгара! Сега не мога да се погледна дори в огледалото! Никога не излизам от къщи, защото не мога понеса присмеха на хората.

— Нали каза, че можеш да накараш баща си да повтори всички свои пророчества?

— Защо трябва да изтърпя всичко това отново?

— За да можеш след това да се оглеждаш без притеснение, Луана. Ще ти дам пари, за да наемеш писари, които да запишат всяка дума на баща ти. Ти можеш ли да четеш и пишеш?

— Да. Четенето запълва свободното време, а една грозна жена като мен има много свободно време.

— Хубаво. Искам да изчиташ всичко, което писарите ти дадат, за да си сигурна, че е пълно и правилно записано.

— Няма да е трудно, лейди Поулгара. Както Ви казах, бих могла да изрецитирам наизуст почти всяка дума на баща си.

— По-добре е да бъде записано направо от неговата уста.

— Защо несмисленият брътвеж на този изкуфял старец е толкова важен, лейди Поулгара?

— Баща ти може да е, а може и да не е изкуфял, Луана, но не това е най-важното. Думите всъщност идват от Белар и от устата на другите богове. Те казват на мен и на баща ми какво трябва да правим занапред.

Кривогледите й очи се ококориха широко.

— Ще ни помогнеш ли, Луана?

— Да, лейди Поулгара, ако Вие оправите очите ми.

— Защо не приключим с това още сега? — предложих.

— Тук, направо пред мъжете?

— Те дори няма да забележат какво правим.

— Ще боли ли?

„Ще я боли ли много?“ — попитах майка си.

„Не. Ето какво трябва да направиш, Поул“ — и тя ми обясни подробно всяко действие. Това изобщо не беше хирургическа операция. Инструментите на Балтен не са достатъчно фини за толкова прецизна работа. Направих го по „другия“ начин. Заех се с мускулите, които придържат очните ябълки на Луана и фокусирах погледа й. Повече време ми отне фината настройка на очите й и унищожаването дори на най-дребните следи от предишното й състояние.

— Мисля, че вече всичко е наред.

— Поул! — извика баща ми, след като Бормик завърши продължителната си реч.

— Ей сега идвам, татко — махнах с ръка и направих последен изпитателен оглед на извършеното от мен. — Готово — обявих накрая.

— Мога ли вече да се погледна?

— Разбира се. Имаш много хубави очи, Луана. Ако резултатът ти хареса, ще спазиш ли своята част от уговорката?

— Дори ако се наложи да посветя на това живота си оттук нататък! — пламенно отвърна тя. После отиде при огледалото, което висеше в най-отдалечения ъгъл на къщата. — О, лейди Поулгара! — възкликна захласнато, а от съвършените й очи бликнаха радостни сълзи. — Ще ви бъда признателна до гроб!

— Радвам се, че се харесваш, скъпа — отвърнах й меко и се изправих. — Ще ти се обаждам от време на време, Луана. Остани си със здраве!

Сетне последвах баща си навън.

— Ще ми се да превърна Хатурк в жаба — промърмори той под нос.

— За какво ти е това? — попитах, а после се усмихнах на внезапната мисъл, която ме осени. — Можем ли наистина да го направим?

— Не съм много сигурен, но май е време да проверим това, а Хатурк е точно човекът, който ни е нужен. Повечето от пророчествата са безвъзвратно загубени заради този идиот.

— Успокой се, татко — рекох. — Нищо не е загубено. Луана ще се погрижи за това, всичко вече е уговорено.

— Какво си направила, Поул? — попита изумено той.

— Оправих очите й. Тя ще ми се отплати като наеме писари да запишат всяка дума от пророчествата.

— Но някои от тях са вече изречени!

— Спокойно, татко, Луана знае как да накара Бормик да ги повтори. Ще имаме цялото предсказание. — Замълчах за кратко. — Другият пророк е в Драсния, нали?

Той зяпна насреща ми.

— Затвори си устата, татко. Приличаш на кръгъл глупак така. Та отиваме ли в Драсния или не?

— Да — отвърна той с изтънял глас, — отиваме в Драсния.

Усмихнах му се мило, което винаги го е вбесявало.

— Къде ще наемеш лодка? — попитах. — Или пък предпочиташ да летим?

Някои от нещата, които избълва след този въпрос, не могат да бъдат написани.