Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (15)

Четиринадесета глава

Историята премълчава за революциите, защото те са знак за раздори, липса на единство, вътрешни междуособици и съперничество, които академиците винаги са смятали за потискащи и неподдаващи се на систематизиране. Но така или иначе, революциите все пак се случват, а Арендия е идеалното място за тях. Особено се гордея с тази, която аз лично предизвиках в Астурия онова лято. Тя може да си остане и единствената в историята, която от замисъла до края трая само един ден.

Асрана постоянно се оглеждаше крадешком и със заговорнически шепот питаше:

— Как се развива планът ни, Поли?

— Най-напред престани да се държиш така, Асрана. Никакво криене, никакво ходене на пръсти из тъмните коридори и никакво шептене! Говори с нормален глас и не се оглеждай като някой крадец, който носи плячка на гърба си. Правиш ли това, все едно едновременно размахваш знаме, свириш на бойна тръба и носиш табела с надпис „конспиратор“ на врата си.

— Искам да извлека максимално удоволствие от този щастлив случай — нацупи се тя.

— А колко голямо ще бъде удоволствието ти, ако прекараш следващите четиридесет години в тъмницата?

— Предполагам, че хич няма да ми е весело — призна тя.

— Размисли и върху тази възможност, скъпа. Представяй си от време на време, че спиш на мокра слама в компанията на едри плъхове. — После погледнах граф Мангаран. — Доколкото разбирам, Олдоран не се радва на особена подкрепа тук във Во Астур. Права ли съм?

— Почти никой не е на негова страна. Подкрепя го само собственото му семейство, разбира се, и неколцина благородници, които извличат облаги от неговото некадърно управление. Това са всички. Охраната — също, но за нея вече споменах.

— Ще се погрижа за пазачите — уверих го аз. — Имате ли някой доверен човек, който да живее недалеч от двореца във Во Астур?

Той се замисли.

— Мисля, че барон Торандин отговаря на тези изисквания, милейди.

— А умее ли да пази тайна? И ще Ви направи ли услуга, без да иска много обяснения от Вас?

— Предполагам, че да.

— Хубаво. Помолете го тогава да организира тържество в къщата си тази вечер. Вие подгответе списъка на гостите, който ще включва всички роднини на херцога и онези, които имат материална изгода от неговото управление. Прибавете и още няколко неутрални, за да не е съвсем очевиден нашия замисъл. Не искам нито един от привържениците на Олдоран да се мотае по улиците тази нощ.

Той се усмихна.

— В такъв случай Торандин е най-подходящият човек. Той се слави с пиршествата си по цяла Астурия. Никой не би устоял на неговата покана.

— Добре. А сега нека се заемем с нашето тържество. То ще бъде с по-малобройни участници, но затова пък ще се помни дълго. Колкото по-малко хора са въвлечени в заговора ни, толкова по-малко са рисковете някой да ни предаде. Достатъчни са дузина посветени.

— Не можете да направите държавен преврат с една шепа хора, милейди!

— Напълно е възможно, ако се действа правилно, милорд. Ние няма да тичаме по улиците с оголени мечове и развети пряпорци. Нашият комплот е много по-фин.

— Това е много неприятна дума, Поли — оплака се Асрана.

— Коя по-точно, скъпа?

— „Комплот“. Не можем ли да измислим нещо по-възвишено.

— Ами нека да размисля. Как ти се струва „заговор“? Или може би „конспирация“? Измяна? Предадено доверие? Оскверняване на свещената клетва?

— Нито една от тях не звучи добре — намуси се тя.

— И това, което правим, не е добро, Асрана. Олдоран е законният господар на Астурия, а ние замисляме неговото детрониране. Това значи, че сме криминални престъпници. Или патриоти.

— Ето тази дума вече ми хареса.

— Хубаво тогава, патриотке Асрана. Беше ми казала, че можеш да завъртиш главата на всеки мъж във Во Астур. Време е да го докажеш.

— И какво трябва да направя?

— Върви да разбиваш сърца. Започни да пърхаш кокетно с клепки, хвърляй премрежени и томителни погледи наляво и надясно, въздишай издълбоко, така че гърдите ти да опъват до пръсване деколтето. Постарай се също очите ти да се навлажнят като на кошута.

— Ах, колко вълнуващо! — възкликна очарована тя, пляскайки ликуващо с ръце. — А ти ще разбиеш ли нечие сърце, Поли?

Аз поклатих глава.

— Аз съм непозната тук и хората, които се каним да спечелим на наша страна, едва ли ще ми имат доверие като на теб. Освен това имам немалко други задачи. На вас двамата остава задължението да осъществите всички необходими контакти. Не ме интересува как ще го постигнете, но искам тази нощ да имам на разположение дузина верни хора, разположени на подходящите места в нужното време. Погрижете се за това.

— Случвало ли се е да оглавите командването на някоя армия, лейди Поулгара? — обърна се любопитно към мен граф Мангаран.

— Още не, милорд. Обикновено уреждам нещата без кръвопролития. А, това ме подсеща за още нещо. Трябва ми един стрелец — искам най-добрият. За успеха на нашия план ще е нужна една-единствена стрела, но на точно определено място и в определен миг.

— Знаех си, че все пак се каниш да убиеш херцога! — радостно извика Асрана.

— Не, скъпа — отвърнах. — Аз държа херцогът да остане жив след нашия преврат. Ако го убием, всички присъстващи на пира у барон Торандин тази вечер утре ще грабнат оръжие. Стрелата е предназначена за друг. Нека не се бавим повече и да започваме. Този ден няма да трае вечно, а на нас ни предстои още много. И, моля, не се промъквайте крадешком, нито пък допускайте да изглеждате виновни. Нека думата „патриот“ е постоянно пред очите ви.

Така на нашия заговор беше даден ход, а ограниченията, които поставих, ни спестиха излишни спънки и вълнения. Независимо от техните недостатъци, арендите са най-талантливите заговорници на света. Асрана и Мангаран се движеха незабелязано и с лекота сред придворните. Те посвещаваха в тайната онези, които можеха да ни бъдат от полза, а останалите омайваха с празни думи и ласкателства.

По обед на същия ден вече можехме да се похвалим с доста напреднала организация на нашия комплот. Мангаран успя да завербува неколцина от по-възрастните и състоятелни придворни, а Асрана спечели на наша страна каймака на младото благородническо общество. Моят принос в общото дело се свеждаше до химични операции. Виното, което пиеха съконспираторите, не би могло да замае дори муха. Напитките на онези, които поддържаха Олдоран обаче, не само че биха повалили муха, но имаха силата да сринат и стената, върху която е кацнала тя.

По някое време след обед барон Торандин, приятелят на граф Мангаран, разпрати известия до избраните гости, в които ги канеше на „задушевна приятелска сбирка тази вечер в дома ми“. Мангаран и Асрана обходиха отново своите довереници и ги предупредиха да не протестират, че не са сред поканените. По онова време всички във Во Астур бяха готови да зарежат каквито и да било занимания, щом се разчуеше за някое тържество. Неколцината заговорници онази вечер бяха разкъсвани между желанието за един хубав пир и един умел заговор.

Около два часа след обед аз направих всичко възможно да задържа херцога у тях. Реших въпроса като подсилих градуса на виното, което пиеше, докато се изтягаше мързеливо на трона си. Към три часа той вече беше паднал в несвяст. „Толнедранецът“ до него взе да надушва нещо нередно, но през това време ние вече имахме значителна преднина.

Планът ни беше удивително прост. Имате ли работа с аренди, гледайте да избегнете каквито и да било сложни и оплетени ходове. Всеки от придворните в палата имаше по неколцина камериери, пажове и икономи в свитата си. А понеже действието се развиваше в Арендия, цялата прислуга беше въоръжена до зъби и беше готова да скочи при всеки знак за тревога. Ако станеше нужда, имахме на своя страна внушителна трупа въоръжени мъже. Но след като най-ревностните привърженици на херцога в този момент пируваха у барон Торандин, единствено личната стража на Олдоран можеше да ни окаже някаква съпротива. Виното, което им сервираха заедно с вечерята обаче, ги извади за дълго време от строя. Мнимият толнедранец сигурно също имаше на свое разположение неколцина здравеняци, но ние бяхме по-многочислени и щяхме да надделеем.

Като благовиден предлог за детронирането на Олдоран щеше да послужи „внезапното заболяване на Негова Светлост“. Само дето нямаше нищо „внезапно“ в неразположението на херцога. Олдоран беше прекарал дълги години с глава, потопена в котел с вино, и беше съвсем логично рано или късно да рухне.

Малко преди вечеря отново повиках Асрана и Мангаран в розовата градина, за да уточним и последните детайли от нашия план.

— При никакви обстоятелства не го убивайте — твърдо наредих аз. — Всичко ще стане на пух и прах, ако го сторите. Когато свършим, искам да се престорите на много изненадани и загрижени за здравето на Олдоран — погледнах Мангаран. — Говорихте ли вече с игумена? — попитах.

Той кимна.

— Всичко е уредено. За Олдоран в манастира са приготвени уютни покои и са му отделени толкова много бурета вино, че едва ли някога би успял да ги пресуши. Игуменът редовно ще праща вести за здравето на Негова Светлост, което с течение на времето ще се влошава все повече и повече.

— Не правете нищо, с което да ускорите смъртта му — предупредих го аз. — Оставете черният дроб на Олдоран да свърши тази работа вместо вас.

— Колко време ще отнеме това, Поли? — намеси се Асрана.

— Давам му най-много шест месеца — отвърнах. — Бялото на очите му вече има жълтеникав отенък. Това значи, че черният му дроб се е превърнал на камък. Не след дълго херцогът ще започне да вилнее и да говори несвързано. Точно тогава вие ще започнете да пускате привържениците му един по един да го видят. Оставете ги сами да се уверят в неизлечимата му болест.

— Ти ли увреди черния му дроб, Поли? — попита Асрана.

— Не, той сам си направи това.

— Мигар виното наистина може да причини такава болест?

— О, да, скъпа. Не е зле и ти да размислиш върху това.

— Май ще трябва да понамаля чашите — рече тя със загрижено лице.

— На твое място бих постъпила точно така. А сега искам вие двамата да се поразходите измежду нашите „патриоти“. Създайте у тях впечатление, че много съжаляваме за всичко, което се случва. Убедете ги, че не постъпваме така по наша воля, но че нямаме друг избор. Накарайте ги да повярват, че този преврат е израз на нашата любов към Астурия.

— Но това не е истина, лейди Поулгара — рече прямо Мангаран.

— Тогава излъжете. Добрата политика винаги се крепи на умелите лъжи. А когато произнасяте патриотичните си речи, си подсигурете хора в тълпата, които да ви подкрепят с възторжени възгласи на одобрение. Не оставяйте нищо на случайността!

— Ти си ужасно цинична, Поли! — каза осъдително Асрана.

— Сигурно е така, но то не ми пречи. А сега действайте. След като се уверите, че херцогът е на безопасно място в манастира, говорете с някои от местните барони. Искам утре заран улиците на Во Астур да гъмжат от въоръжени до зъби мъже. Предупредете бароните си обаче техните хора да се държат прилично. Никакво плячкосване, никакви убийства, пожарища или пък изнасилвания! Те ще трябва само и единствено да поддържат реда — нищо повече! А аз ще решавам кое нарушава порядъка и кое — не. Нека не даваме в ръцете на противниците си добър претекст за контрапреврат. А, щях да забравя. Утре заран в палата ще пристигне един побелял старец, облечен в бяла роба. Държа всички в палата до последния прислужник — трезви или пияни — да чуят думите му. Той ще обясни, че всичко станало тук, е било по негова изрична заповед. Не вярвам след това да имаме каквито и да било проблеми.

— Че кой жив човек на този свят има толкова голямо влияние? — попита леко стъписан Мангаран.

— Баща ми, естествено.

— Самият свят Белгарат! — зяпна Асрана.

— Не те съветвам така прибързано да му прикачваш прозвището „свят“ преди лично да си се запознала с него, скъпа — посъветвах я аз. — Освен това на твое място не бих се обръщала с гръб към него. Той има слабост към жените и трудно си удържа ръцете мирни, когато срещне някоя хубавица.

— Нима? — рече лукаво тя. — Това е много любопитно.

Асрана се оказа много по-лоша, отколкото предполагах!

— Успя ли да откриеш стрелец, Мангаран? — попитах графа.

— Да, лейди Поулгара — отвърна той. — Името му е Ламер и може да вдене игла със стрелата си от сто стъпки разстояние.

— Хубаво, искам да говоря с него преди да започнем да действаме.

— Ами… — колебливо рече Мангаран, — точно кога смятате да започнем, лейди Поулгара?

— Знакът за начало ще е моето влизане в тронната зала тази вечер, милорд.

— Ще внимавам тогава — обеща той.

— Дръжте си очите на четири. А сега се връщайте към задачите си.

Аз се позабавих в градината, докато те се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Е, татко — рекох после, обърната към декоративното лимоново дръвче, — вече можеш да слизаш.

Изглеждаше доста глупаво, когато се смъкна от клоните и прие собствената си форма.

— Как разбра, че съм тук? — попита.

— Хайде, стига вече с тази игра на криеница! Знаеш прекрасно, че не можеш да се скриеш от мен. Винаги те надушвам, когато си наблизо! — После замислено замълчах. — Е, какво мислиш за плана? — попитах го.

— Мисля, че поемаш много рискове, пък и действаш прекалено бързо.

— Принудена съм да бързам, татко. Не зная още какви изненади ни е приготвил този мург.

— Точно за това ми е думата. Изпълнението на целия ти план зависи от тези двамата, дето току-що си тръгнаха, а ти ги познаваш едва от тази сутрин! Откъде си сигурна, че можеш да им се довериш?

Дарих го с една покъртителна въздишка.

— Сигурна съм, татко. Мангаран ще спечели много, ако планът успее, при това в душата му все още проблясват някакви останки от патриотизъм.

— Ами момичето? Тя не е ли прекалено вятърничава?

— Това е само поза, татко. Асрана е много умна, а и ще спечели почти колкото Мангаран, ако всичко завърши, както го планираме.

— Защо мислиш така?

— Част от проблемите на арендите идват от това, че жените тук са само едно стъпало над домашните животни. Асрана взима дейно участие в установяването на новата власт, а когато Мангаран се възкачи на трона, тя ще е неговата дясна ръка. След тази нощ момичето ще се превърне във влиятелна личност, с която ще са принудени да се съобразяват всички в Астурия. Това е нейният единствен шанс да се добере до властта и тя се е вкопчила в него с нокти и зъби.

Той ме погледна подозрително.

— Може и така да е — рече най-накрая със съмнение в гласа.

— Довери ми се, татко. И нали ще ми направиш тази услуга?

— Каква услуга?

— Речта пред народа утре сутрин.

— А защо ти не говориш пред тях?

— Нали току-що ти обясних приликите между жените и домашните животни. Тук е Арендия, татко, а нито един нормален аренд няма да слуша какво му говори някой, облечен в рокля. Освен това трябва да замина за Во Мимбре и няма да имам време да убеждавам полупияните астурианци, че съм нещо повече от пудел или домашна котка. Ако им дръпнеш едно слово, цялата заслуга за това, което направих тук, ще бъде твоя. При това от теб не се иска да си цапаш ръцете. Погледни на въпроса и от тази страна.

— Ще помисля. Защо позволяваш на това глупаво момиче да те нарича „Поли“? Ако аз си позволя подобно нещо, ти просто ще ми подпалиш брадата!

— Точно така, затова не се и опитвай да го правиш! Всъщност аз не бях напълно сигурна доколко ми е вярна Асрана, докато тя не ме нарече „Поли“. Но вече зная, че ми е предана до гроб.

— Я, моля те, ми обясни това още веднъж.

— На Асрана винаги се е налагало да си служи с лакти, за да си извоюва положение. Аз й предоставям всичко на тепсия, а тя ще ми е вечно задължена за това.

— Никога няма да проумея жените!

— Сигурно е така. Сега, преди да си започнал да съчиняваш утрешната си реч, би ли направил още нещо за мен?

— Май нямам друг избор. Какво искаш?

— Точно в този момент личната охрана на Олдоран вечеря. Направи нещо с виното им. Искам да паднат мъртвопияни, преди да са стигнали до поста си.

— Мислех, че не одобряваш пиенето.

— Това е изключителен случай, татко, а изключенията понякога налагат да нарушаваме правилата. Искам да избегнем кръвопролитието тази нощ. Много е важно отстраняването на Олдоран да изглежда по-скоро административно, отколкото чрез военен преврат.

— Имаш талант за тези неща, Поул.

— Благодаря ти, татко. А сега иди в караулното помещение и обезвреди охраната на херцога. После ще имаш време да подготвиш речта си, докато аз свалям властта.

След вечеря към мен приближи някакъв як селянин, който изглеждаше много свит и срамежлив.

— Лорд Мангаран ми нареди да говоря с вас, милейди — любезно рече той. — Каза, че сте искали да пратите вест някому, а аз трябва да я отнеса. Името ми е Ламер.

Аз бях леко объркана — това все пак беше заговор!

— А ти добър вестоносец ли си? — попитах.

— Няма по-добър от мен в цяла Астурия, милейди. Да Ви покажа ли?

— Ще ти се доверя и така, Ламер. Искам посланието ми да стигне на мястото в точно определен момент.

— Това е напълно по силите ми, милейди. — Той примигна. — Ще бъда в галерията отдясно на трона — каза после. — Ще пратя съобщението и ще съм на половината път към външните порти, още преди то да е стигнало своя получател.

— Много добре, приятелю. Сега отивам да се преоблека, а после слизам право в тронната зала. Прати моята вест, щом ме видиш да влизам през вратата.

— Ще бъде сторено, милейди. — Той се поколеба. — Ами… Хм… Кой ще е получателят?

Казах името и когато го чу, по лицето му пробяга тънка усмивка. После отидох да сменя дрехите си в покоите на Асрана. Избрах роклята, която носех на сватбата на Белдаран. Беше достатъчно предизвикателна, за да привлече вниманието на всички в залата, пък и познавах и последната нейна гънка — нали бях гледала как Арел прави всеки бод с иглата.

Асрана влетя в стаята, точно когато завършвах прическата си.

— О, богове! — извика тя. — Каква поразителна рокля, Поли! Но не е ли малко дръзка и лекомислена?

— Това е целта — казах. — Планът ни ще се задейства в мига, когато вляза в тронната зала. Затова искам да съм сигурна, че всички ще ме забележат.

— Можеш да бъдеш убедена, Поли. Видът ти обаче може да провали нашия план. Всички ще бъдат така захласнати по теб, че ще забравят да свалят властта.

— Погрижила съм се едно нещо да им го напомни, скъпа — уверих я аз. — А сега върви да ми доведеш Мангаран. После можеш спокойно да отидеш в тронната зала.

— Нервите ми са малко изопнати, Поли.

— Хубаво, така и трябва. Налага се рефлексите ти да бъдат изострени. А сега бягай!

Тя изчезна, а Мангаран почука на вратата няколко минути по-късно.

— Прати ли сте да ме повикат, лейди Поулгара.

— Влез и затвори вратата.

Той се подчини.

— Оттук ще отидете право в тронната зала, милорд — наредих аз. — Постарайте се да сте на не повече от метър и половина от трона. Нали Олдоран е там?

— След вечеря се посъвзе малко и слугите го закрепиха на трона — кимна той. — Държи си очите отворени, но се съмнявам да осъзнава къде е и кой е.

— Добре. Бъдете готови щом вляза в тронната зала, да се случи нещо извънредно. Тогва аз ще ви дам нареждания, а вие ще ги изпълните. Ще изнесем херцога от тронната зала. Всичко ще изглежда, сякаш постъпваме така, за да го спасим, но това ще е добър предлог да го изпроводим в манастира. Аз ще дойда в стаята, където ще го отнесете и ще го прегледам. После ще се върнем в тронната зала и ще обявим, че той се е оттеглил заради „влошеното си здравословно състояние“. Тогава Вие ще поемете управлението. Опитайте се да изглеждате крайно наскърбен от случилото се.

— Какво точно ще се случи, лейди Поулгара?

— Не е нужно да знаете, милорд. Държа реакцията ви да е съвсем естествена. Ако успея да изненадам вас, значи и на останалите ще се стори много убедително. През цялото време ще ви напътствам, така че просто следвайте съветите ми. Те ще бъдат напълно обясними и логични предвид обстоятелствата, така че никой няма да ви подозира и разпитва. Сега вървете. Ще Ви последвам само след няколко минути и тогава ще можем да действаме.

Изчаках достатъчно, преди да напусна покоите на Асрана, опитвайки се да успокоя дишането си.

Накрая поех дълбоко въздух и излязох в коридора, който водеше към тронната зала.

Забавих се за малко в сянката на масивната врата, за да се уверя, че всички са по местата си. Мангаран беше наблизо от лявата страна на трона. Олдоран седеше с мътен поглед на обичайното си място. Мургът с толнедранската жълта тога стоеше плътно до пияния херцог, а върху лицето му беше изписано леко безпокойство. Очите му постоянно бягаха из залата. Не забелязах Ламер в тъмната галерия, но така и трябваше да бъде. Мигновено проучих залата и най-сетне се успокоих. Ламер беше на своето място. Кикотещата се Асрана също беше близо до трона и цялата грееше от удоволствие. Напрежението я правеше да изглежда още по-жизнена и енергична.

Всичко се развиваше според плана.

Пристъпих през вратата и втренчих поглед в човека с жълтата толнедранска мантия, изправен до херцога. Крачак ме разпозна още при първия поглед, затова предполагах, че и този мург веднага ще разбере коя съм. И наистина, очите му изскочиха от орбитите, когато ме видя. Не го оставих да се съвземе, а тръгнах бързо към трона. Както и очаквах, роклята ми привлече погледите като магнит. Оказа се, че след толкова години този трик все още действа. Всички глави се обърнаха към мен като слънчогледи. Думите замръзнаха недоизречени, а придворните зяпнаха насреща ми. В този миг тетивата на Ламер звънна. Стоманеното острие с хрущене проби челото на мурга. Разстоянието не беше голямо, а лъкът на Ламер явно беше много як, защото стрелата премина през главата на шпионина и близо педя от нея щръкна през тила му. Мургът доби странен вид с чело, украсено с перата от опашката на стрелата. Тялото му се разтърси в конвулсия, а после се вцепени и остана право.

— Убийци! — провикнах се аз, усилвайки гласа си така, че сигурно го чуха и извън градските стени. — Пазете херцога!

Ето така свалих правителството на Астурия. Една стрела, един вик — и всичко приключи. Всички гениални планове са прости.

Докато тялото на мнимия толнедранец бавно се свличаше на пода, Мангаран взе нещата в свои ръце.

— Пазете херцога! — подзе думите ми той. — Прикрийте го с телата си!

Отпърво потресените придворни се отдръпнаха назад. Не се знаеше дали няма да последват още стрели, а благородниците не бяха чак толкова предани на своя херцог. Мангаран обаче се хвърли и закри с тяло смутения владетел. Останалите побързаха да го последват. Някои от придворните извадиха мечовете си и се заоглеждаха кого да прободат. Асрана крещеше, имитирайки съвършено изпаднала в истерия жена.

Бързо заобиколих обзетата от паника тълпа и се отправих към вратата на залата, която се намираше зад трона.

— Оттук, лорд Мангран! — извиках. — Доведете херцога! Останалите да охраняват вратата! Тук има измяна! — Държах последното да стане ясно на всички.

После създадох ужасяващ илюзорен образ пред помътнелите очи на Олдоран, който само херцогът можеше да види. Той закрещя и започна да ломоти несвързано, обзет от смъртен страх. Неколцина придворни го подхванаха здраво и, следвайки лорд Мангаран, го повлякоха към вратата, където стоях аз. Подсилих илюзията и писъците на Олдоран станаха още по-пронизителни и той започна да се гърчи, опитвайки да се освободи от ръцете на придворните. Направих всичко възможно крясъците му да продължат, колкото се може по-дълго.

— Сега ли трябва да обявя, че ще заместя херцога? — измърмори под нос Мангаран, минавайки покрай мен, докато наблюдаваше как извличат Олдоран през вратата.

— Още е рано — отвърнах също така тихо. — Нека да покрещи още малко. След това ще се присъединя към вас и ще го прегледам. — Пропуснах малката група през задната врата, а после я затворих плътно и опрях гръб на нея. — Открийте убиеца! — заповядах на останалите в залата. — Затворете портите и го преследвайте!

Това създаде занимание на всички за дълго време. Една бърза мислена проверка ми показа, че Ламер вече е напуснал палата и седи в една кръчма на няколко пресечки по-надолу. Още веднъж се уверих в неговия безспорен професионализъм.

Оказа се обаче, че не всички придворни са се втурнали в безразборното преследване на убиеца. Около половин дузина астуриански благородници със смутени лица бяха наобиколили тялото на простреляния мург. Някои открито чупеха ръце, а един направо плачеше с глас. Улових погледа на Асрана и й дадох знак с ръка да се приближи към мен. Тя незабавно се подчини.

— Какво има, Поли?

„Най-напред махни тази глупава гримаса от лицето си, Асрана“ — отвърнах аз, при това не го изрекох гласно.

— Но как е възможно… — започна тя.

„Ш-ш-ш-т! Само слушай и недей да говориш! Запомни имената на тези, които са се скупчили около мъртвото тяло до трона! Това са хората, които трябва да следим много внимателно!“

След това започнах да говоря на висок глас, така че да ме чуят и тези, които охраняваха вратата.

— Успокой се, скъпа — рекох. — Херцогът е в безопасност и лорд Мангаран е с него.

— Той ранен ли е? — попита тя, потрепвайки при един особено пронизителен писък на Олдоран.

— Само е уплашен, Асрана. Този опит за покушение много го разстрои. Сега ела на моето място и отбранявай вратата дори с цената на живота си, ако някой се опита да мине през нея.

Тя най-после се съвзе от изумлението си и зае героична поза.

— Ще минат само през трупа ми! — патетично обяви тя. — Преди това обаче ще трябва да ме накъсат на парчета и да източат кръвта ми!

— Браво, много смело момиче — промърморих аз. После влязох в малката стаичка, където херцогът все още се гърчеше истерично. Придърпах Мангаран в единия ъгъл.

— Дотук всичко върви добре, милорд — прошепнах. — Засега приключихме с първия етап. Време е да започнем с част втора.

— Приготвила ли си ни още изненади, Поулгара? — попита подозрително той. — Едва не загубих ума и дума, когато перата на стрелата щръкнаха от челото на онзи.

— Аз пък си мислех, че това ще ти хареса. Сега ще прегледам херцога и ще обявя заключението си, че той временно е загубил контрол над своите чувства.

— Само временно ли?

— Такава ще е първоначалната диагноза, Мангаран. Тя обаче ще ни послужи за повод да го затворим в манастира.

— Ти си предвидила всичко, нали, Поулгара?

— Поне опитах. Направи усилие да изглеждаш загрижен и разтревожен, докато преглеждам Негова Светлост.

— Че защо да се тревожа? Всичко ни е в кърпа вързано.

— Престори се на разтревожен, Мангаран. Хайде, време е да продължим.

Олдоран все още хълцаше неудържимо, разтърсен от образа, който бях създала пред очите му. Той продължаваше да бъбре несвястно, когато се наведох да го прегледам. Както и очаквах, черният му дроб беше развалина, а бъбреците му щяха да откажат всеки момент. Артериите бяха полузапушени, а сърцето биеше на пресекулки. Май първоначалното ми предположение, че му остават поне шест месеца живот, беше твърде оптимистично.

— Приключих с прегледа, лорд Мангаран — заявих с професионален тон за пред останалите в стаята. — Състоянието на Негова Светлост е твърде тревожно, да не кажа критично. Той се нуждае от пълно спокойствие. Някой ще трябва да поеме задълженията му, докато той напълно се възстанови.

— Ще уведомя двора за това, милейди — увери ме той, но всъщност говореше на останалите. — Аз не съм лечител, затова ще позволите ли да се основа на вашето мнение, когато оповестя пред придворните за състоянието на Негова Светлост?

— Разбира се, милорд — после двамата се върнахме в шумната тронна зала, като оставихме вратата леко открехната, така че придворните да могат да чуват виковете на Олдоран.

Мангаран се приближи до трона, хвърли бегъл поглед към пронизаното тяло на мнимия толнедранец и извиси глас, обръщайки се към присъстващите.

— Дами и господа — поде той с престорена загриженост, — боя се, че състоянието на Негова Светлост е много по-сериозно, отколкото предполагахме. Шокът от опита за покушение е задълбочил още повече болестта, за която досега дори не подозирахме. — Той се опита да си придаде печален вид. — Аз не съм сведущ относно функциите на човешкия организъм — призна, — даже не зная по какъв начин моята кръв обхожда цялото ми тяло. За щастие точно в този момент във Во Астур се намира една от най-прочутите лечителки на света. Тя прегледа Негова Светлост и стигна до някои заключения, които има намерение да сподели с нас. Дамата, за която говоря, има безспорен авторитет, затова съм сигурен, че повечето от вас са чували името й. Дами и господа, представям ви лейди Поулгара, дъщерята на Древния Белгарат.

Из залата се понесе очакваният шепот на изумление и възклицания. Тук-таме се чуха колебливи ръкопляскания. Приближих се до Мангаран.

— Дами и господа — подхванах на свой ред, — нямах намерение да обявявам публично присъствието си във Во Астур, но случилият се тази вечер инцидент ме принуждава да оглася някои факти. Херцогът е на смъртно легло, а ужасното посегателство върху живота му още повече влоши неговото състояние. — Направих драматична пауза. — Както и сами можете да се уверите, херцогът е много разстроен. — Хвърлих поглед към вратата зад гърба си, откъдето още долитаха крясъците на обезумелия Олдоран. — Херцогът страда от рядко заболяване, известно сред медицинските среди като конюнктивни морбили, което засяга не само тялото, но и ума. С две думи — Негова Светлост е на ръба на физически и психически колапс.

(Не си правете труда да ровите в медицинските текстове и да търсите описание на болестта „конюнктивни морбили“. Няма да откриете нищо подобно, защото тази безсмислица ми хрумна, докато говорех пред придворните. Но затова пък звучи много страшно, нали?)

— Той може ли да бъде излекуван, лейди Поулгара? — попита Асрана.

— Не мога да ви отговоря категорично — отвърнах. — Болестта е много рядка и беше открита само преди век, затова на учените са познати едва няколко случая на покосени от нея хора.

— Какво лечение бихте препоръчали, лейди Поулгара? — попита Мангаран.

— Херцогът се нуждае от пълна почивка и спокойствие — отговорих. — Бих ви посъветвала да го отведете от палата на някое сигурно място, където животът му няма да е в опасност и където би могъл да се възстанови. Ако остане тук, непосилното бреме на държавните дела може да го погуби.

— Да го погуби?! — ахна Асрана. — Толкова ли е сериозно състоянието му?

— Дори по-лошо — отвърнах. — Животът му е в опасност. — Обърнах се към граф Мангаран. — Има ли наблизо някое подходящо място, където Негова Светлост би могъл да се възстанови? — попитах.

— Ами… — придаде си замислен вид той, — на около час езда има един манастир, лейди Поулгара. Той е обграден с високи стени, а монасите в него прекарват по-голямата част от живота си, потънали в молитви. Там е безопасно и тихо.

Направих се, че обмислям сериозно предложението му.

— Мисля, че той би бил подходящ за целта — положих усилие гласът ми да не прозвучи прекалено ентусиазирано.

— А кой ще поеме задълженията на Негова Светлост, докато той оздравее? — попита един от „патриотите“.

При тези думи Асрана пристъпи напред.

— Аз съм само една глупава жена — започна тя, — но ми се струва, че вече имаме подходящ човек. По всичко личи, че граф Мангаран успя да овладее положението. А след като така и така се е заел с това бреме, защо не му поверим управлението до завръщането на херцога?

— Права е — присъедини се още един от групата на заговорниците. — Мисля, че Мангаран е най-подходящият. Тайният съвет сигурно ще обсъди въпроса, но предлагам междувременно графът да продължи да взима главните решения. Васитите все още са на източната ни граница, затова не би трябвало да проявяваме каквато и да е слабост или объркване и да ги окуражаваме да нападнат.

Мангаран въздъхна.

— Щом дворът желае това, аз ще се подчиня — той дори успя да се престори, че не е много очарован.

Пелтечещият херцог беше набутан в една карета и замина към манастира близо час преди да се разотидат гостите на барон Торандин. Оставихме тялото на мурга да лежи, където си беше, за да се убедят завърналите се привърженици на Олдоран, че наистина е имало опит за убийство. С малки изключения почти целият двор беше единодушен, че Мангаран е най-достойният заместник на Олдоран.

Беше призори, когато се отпуснах в леглото си, за да поспя поне няколко часа.

„Конюнктивни морбили, а? Каква е тази болест, Поул? — прозвуча в главата ми гласът на моя баща.“

„Това е много рядко заболяване, татко.“

„Сигурно е така, защото никога не съм го чувал.“

„Това е първият случай. А сега ме остави на мира, старче, искам да поспя. Ще те повикам, когато дойде ред да си произнесеш словото.“

Замисленият от нас преврат мина доста гладко. Евентуалните ни противници бяха напълно объркани от бързината на нашите действия. Появата на самия легендарен Белгарад Магьосника в тронната зала на следващото утро окончателно наложи промените в двора. Баща ми, който винаги е бил превъзходен актьор с усет за ефектите, се приближи тържествено към трона, облечен в искрящо бяла роба. Подпираше се на жезъл, за който лековерните астурианци решиха, че служи на баща ми да кърши с него вековни лесове, да срива планини и да превръща цели народи в пълчища от жабоци. Баща ми, естествено, се възползва от всички предимства, които му предлагаше създадената ситуация, а после обяви на всеослушание, че граф Мангаран е възкачен на престола по негово желание.

Мъртвият мург, който успя да оплете в мрежите си Олдоран, беше погребан, както си беше със стрелата в челото. Тъй като всичките му помощници бяха ангараки, неспособни да вземат самостоятелни решения, се налагаше да чакат нареждания от Рак Ктол. Напоследък на Ктучик му се струпаха твърде много лоши вести накуп. Имах намерение да замина за Во Мимбре и още повече да му разваля настроението.

Когато всичко беше поставено под контрол, четиримата с Асрана, Мангаран и баща ми се събрахме в покоите на Асрана да обсъдим предстоящите действия.

— Баща ми може и да не е съгласен с мен — започнах аз, — но мисля, че следващата стъпка трябва да са мирни преговори с Катандрион от Во Вакюн. Време е да се сложи край на тази безсмислена война. — Погледнах баща си. — Има ли някакви възражения? — попитах.

— Това от началото до края си е твой план, Поул — отвърна той, свивайки рамене. — Прави, каквото си решила.

— Така и ще бъде, татко — повдигнах вежди аз и се обърнах към Асрана и Мангаран. — Заминавам за Во Мимбре — рекох, — а вие гледайте да не се отклонявате от нашия план, докато отсъствам. Внимателно наблюдавайте роднините на Олдоран и неколцината благородници, които бяха толкова разстроени от смъртта на онзи приятел е толнедранската мантия. Сигурно има още мурги, които са се промъкнали в страната. Предполагам, че те също ще се представят за толнедранци, когато се опитат да проникнат в двора. Мисля, че единственият начин да се справите с тях, е да наблегнете на „вътрешните“ работи. Теоретически вие, лорд Мангаран, само замествате херцог Олдоран, докато той възстановява здравето си. Престорете се, че нямате правомощия да взимате самостоятелни решения, да подписвате договори или пък да преговаряте. Измъкнете се с извинението, че трябва да чакат завръщането на херцога. Това ще свърши работа поне за половин година напред. Заговорът на Ктучик има краен срок, а половингодишно забавяне сериозно ще му обърка плановете. На дагаши ще им се наложи да изчакат, но аз няма да си губя времето. Вярвам, че и във Во Мимбре ще успея да разплета козните на Ктучик и той няма да може да ми се противопостави.

— ВИЕ ли я научихте да бъде толкова коварна, благословени Белгарат? — обърна се Мангаран към баща ми.

— Не — отвърна той, — това си е нейна природна дарба. Въпреки това обаче страшно се гордея с нея.

— Да вярвам ли на ушите си, татко — ти ми правиш комплимент?! Всеки миг мога да изгубя съзнание от изненада!

През цялото време Асрана хвърляше кокетни погледи към баща ми.

— Правиш ужасна грешка, скъпа — казах й. — Нали не се каниш да се забъркаш с него?

— Мога и сама да се опазя, Поли — отвърна тя, без да отклонява поглед от баща ми.

— О, богове — простенах аз, а после вдигнах ръце и заминах за Во Мимбре.