Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

I част
Белдаран

Първа глава

Идеята не беше моя. Искам да е ясно още от самото начало. Мисълта, че който и да е човек може да опише това, „което наистина се е случило“, е пълен абсурд. Ако десет или пък стотици хора са свидетели на едно и също събитие, тогава ще има десет или стотици различни версии за станалото. Онова, което виждаме, и начинът, по който го тълкуваме, зависи изцяло от нашия натрупан в миналото опит. Моята майка обаче настоя да се заема с това неприятно и нелепо задължение и както винаги аз ще изпълня желанието й.

Колкото повече се замислям обаче, толкова по-ясно осъзнавам, че когато Се’Недра най-напред пред мен, а после и пред майка ми зачекна доста съмнителния въпрос за „добруването на малките ни“, тя е имала много повече основание, отколкото и самата малка хитруша си дава сметка. Един ден Геран ще бъде крал на Рива и Пазител на Сферата. С течение на вековете разбрах, че хората, които имат дори бегли познания за истинската история, стават най-добрите управници. Поне не повтарят грешките от миналото.

Ех, ако единственото, от което се нуждаеха Геран и неговите синове, за да управляват риванците, беше само скучно изложение за делата на различните владетели от всички кралства през изминалите векове! Тогава всичко щеше да е много лесно.

Но както хитро отбеляза моята снаха, тези „и тогава, после, а след това“ на толнедранските учени обхващат само част от действителността. Извън нея съществува още един свят, а природата на толнедранците не позволява те да проумеят нещата, които се случват в него. Ето този невидим свят трябва да опознае Риванският крал, ако иска добре да завърши онова, за което е призван.

Дори и така да е, аз с чиста съвест бих могла да заявя, че твърде подробната история на баща ми за нашия странен свят вече е запълнила празнините от информация. Направих нещо повече — препрочетох тази досадна и бъбрива книга, опитвайки се с все сили да докажа на себе си и на моята майка, че наистина не бих могла да добавя нещо ново към вече казаното. Съвсем скоро обаче недопустимите пропуски на баща ми започнаха да бият на очи. Старият мошеник не беше разказал цялата история и майка го знаеше.

В негова защита трябва да призная, че има събития, на които той не е присъствал и други, за които не си е давал ясна сметка какво наистина става. Освен това някои от пропуските му, които толкова ме ядосаха, докато четях, са причинени от неговото желание да натика седем хиляди години история в книга със сравнително приличен обем. Това бих му простила. Но не можеше ли поне да даде точните имена и дати?! За да има мир в семейството все пак, аз ще си затворя очите пред неговата несъвършена памет за детайли и подробности. Човешката памет — а това показва, че и баща ми е човек като всички останали — никога не е напълно съвършена. Защо просто не кажем, че баща ми и аз си спомняме по различен начин определени събития и да приключим въпроса, а? Гледайте да запомните това, докато четете нататък. И не си губете времето, пък и моето, да ми посочвате разминаванията в нашите версии.

Колкото повече чета, толкова по-ясно осъзнавам, че нещата, които аз знам, а баща ми не знае, ще са най-съществената част от обучението на Геран. Нещо повече — започва постепенно да ме обзема — явно е по наследство — все по-голямо желание да напиша своя история. Опитах се да се противопоставя на този порив, но той напълно ме е завладял. Открих, че всъщност желая да разкажа историята от моята гледна точка.

Най-същественото от първите години на моя живот е сестра ми Белдаран. Бяхме близначки, а в някои отношения дори по-близки и от близнаци. И до ден днешен не сме напълно разделени. Макар и мъртва отпреди повече от три хиляди години, Белдаран е все още част от мен. Тъгувам по нейната загуба всеки ден. Това донякъде може да обясни защо понякога изглеждам печална и затворена в себе си. В разказа си баща ми споменава, че рядко се усмихвам. Какво толкова весело има, че да се смея, Стари вълко?

Както отбелязва баща ми, аз много чета и навсякъде съм забелязала, че биографиите започват с раждането. Нашата биография с Белдаран обаче започва малко по-рано. По някакви свои съображения майка ни уреди нещата да станат точно по този начин.

И така, защо най-сетне да не започнем?

Беше топло и тъмно. Ние плувахме в пълно задоволство, вслушвайки се в звука от сърцето на мама и в препускането на кръвта по вените й, докато нейното тялото ни хранеше. Това е първият ми спомен. Помня също как чрез мисълта си мама нежно ни каза: „Събудете се!“

За нас потеклото на мама не беше тайна. Но това, което не стана широко известно е, че е била призвана от Учителя като всеки един от нас. Тя е равнопоставена ученичка на Алдур, каквито сме и всички останали. Ние му служим по свой си определен начин. Мама обаче не е родена в човешки образ и още в ранната си бременност долови, че двете с Белдаран не притежаваме нито един от онези инстинкти, които се предават по наследство на вълците. По-късно разбрах, че това й е създавало много грижи и тя надълго и нашироко е говорила с Учителя по въпроса. Взетото от нея решение е било във висша степен практично. След като ние с Белдаран сме били лишени от инстинкти, тя е предложила на Учителя да започне нашето обучение, още докато сме в утробата й. Сигурно това е стъписало Алдур, но той бързо е прозрял достойнствата и основанието за подобно решение. И така, майка ни предприела първите стъпки, за да е сигурна, че двете с моята сестра ще имаме необходимата информация за света още преди да сме родени.

Баща ми доста безочливо твърди, че той е започнал да ме обучава едва след сватбата на Белдаран. Чудя се дали наистина вярва, че дотогава съм била лишено от разум създание?! Нашето обучение започна още преди с Белдаран да сме видели дневна светлина!

Методите на образование на моя баща са доста спорни. Като първи ученик на Алдур той е бил длъжен да наблюдава как възприемат необходимите познания моите чичовци. Той ги е провокирал да разсъждават и да спорят, за да стигнат колкото се може по-далеч по трънливата пътека на независимото мислене. В този стремеж понякога си е позволявал дори крайности.

Майка ми е родена като вълчица и нейният метод беше къде-къде по-прост. Вълците живеят на глутници и не притежават индивидуално мислене. Мама просто ни казваше: „Така стоят нещата, така е било винаги и така ще бъде.“ Баща ни ни учеше да задаваме въпроси, майка ни — да приемаме света такъв, какъвто е. Доста любопитна комбинация на обучение, не мислите ли?

Първоначално с Белдаран бяхме напълно еднакви. След като майка ни разбуди чрез мисълта си, тя постепенно започна да ни разграничава. Аз получавах наставления, които не се отнасяха за Белдаран, а тя беше учена на неща, до които аз нямах достъп! Мисля, че за мен болката от това разделение беше много по-пронизваща, отколкото за Белдаран. Тя още от самото начало знаеше какво е нейното призвание. Аз пропилях години, докато търсех своето.

Раздялата за мен беше твърде болезнена. Спомням си как се приближавах до сестра си и й казвах на изобретения от нас език: „Сега ти си толкова далеч от мен!“ Разбира се, в действителност това не беше така. Но нашите съзнания, които винаги са били свързани, сега вече бяха неумолимо разделени.

Майка ни подготвяше за нашата поява в един съвсем малък и личен свят. Когато двете със сестра ми започнахме по-цялостно да осъзнаваме нещата и вече си давахме сметка за разделението помежду ни и причините за него, мисълта на Алдур се присъедини към тази на мама, за да продължи нашето обучение. Той търпеливо ни разясни още от самото начало защо някои промени са необходими и наложителни. Двете със сестра ми бяхме еднояйчни близнаци. Алдур промени това. Повечето от промените станаха с мен. Някои от тях бяха само физически — косата ми е тъмна например. Но други засегнаха съзнанието ми. Алдур задълбочи и усъвършенства започнатото от майка ни. Двете с Белдаран вече не бяхме едно цяло. Превърнахме се в две различни личности. Оттук нататък Белдаран приемаше постепенната ни раздяла с тиха скръб. У мен тя предизвикваше гняв.

Подозирам, че гневът ми е бил отражение на чувствата на нашата майка, когато необузданият ни баща предпочете да се измъкне по терлици заедно с групата алорни и се отправи към Малория, за да върне Сферата, която Торак открадна от Учителя. Сега вече разбирам защо това е било толкова необходимо и че баща ни не е имал друг избор. Вярвам, че и мама го е разбрала. Но по онова време тя беше побесняла от яд. Особените взаимоотношения с баща ми през детството вероятно бяха повлияни по някакъв странен начин от гнева на моята майка. Белдаран остана недокосната от него, защото мама предпочиташе да я предпазва от своята ярост.

Една мимолетна мисъл, която ми хрумна току-що, накара сърцето ми да се свие. Както споменах по-рано, методът на обучение на баща ми включваше задаване на множество въпроси и спорове около тяхното изясняване. А аз безспорно съм най-блестящата от учениците му. Майка ни учеше да приемаме света, какъвто е, и Белдаран извлече цялата полза от този съвет. По тази логика излиза, че всъщност аз съм истинската дъщеря на баща ни; а Белдаран е принадлежала изцяло и единствено на нашата майка.

(Е, добре, Стари вълко, не се подхилвай. Мъдростта рано или късно осенява всекиго от нас. Някой ден може да дойде и при теб.)

Майка ни и Учителя внимателно ни обясниха, че когато се родим, тя ще трябва да ни остави на грижите на други хора, за да продължи да изпълнява своите задължения. Увериха ни, че ще бъдем добре гледани и дори нещо повече — че мисълта на мама почти през цялото време ще бъде с нас. Приехме това, макар очакването на физическата ни раздяла да ни плашеше. Най-важното нещо за нас, откакто съзнанието ни беше пробудено обаче си оставаше фактът, че мисълта на майка ни е постоянно с нас. Успокоението, че това няма да се промени, ни вдъхваше увереност.

По ред причини за мен беше много важно да се родя първа. Промените, които Алдур наложи в моето съзнание и моето тяло, ме направиха по-смела и предприемчива от Белдаран, затова и беше напълно естествено аз да водя.

В общи линии раждането мина леко. Най-напред очите ме заболяха от светлината, но тази болка беше нищожна в сравнение с онова, което изпитах от раздялата със сестра си. Не след дълго обаче и тя се появи на бял свят и нещата станаха по-поносими. Мисълта на майка ми и тази на Алдур бяха все още с нас, затова двете доволно задрямахме.

Вярвам, че повечето от вас са чели „История на света“ от моя баща. В този понякога помпозен монолог той често споменава за „веселия старец в раздрънканата каручка“. Не много дълго след като ние с Белдаран се родихме, той се обади и на нас. Макар мисълта му да ни следваше от месеци, това беше първият път, когато видяхме Учителя наяве. Той си поговори с нас и когато накрая се огледах, ме обзе паника. Мама беше изчезнала.

„Всичко е наред, Поулгара — достигна до мен нейната мисъл. — Така трябваше да стане. Учителя призова един човек, който ще се грижи за теб и сестра ти. Той е дребен, сакат и грозен, но сърцето му е златно. Боя се, че се налага да го измамим. Той трябва да мисли, че аз вече не съм между живите. Никой освен вас двете с Белдаран не бива да знае, че това не е истина. Вашият баща скоро ще се върне, но на него му предстои още много да пътува. Затова не искам моето присъствие да го разколебава и да го отклонява от дълга му.“

Ето така чичо Белдин влезе в нашия живот. Не съм сигурна какво точно му е казал Учителя, но той много плака през първите няколко дни. След като овладя чувствата си, направи няколко колебливи опита да установи връзка с нас двете. Ако трябва да съм откровена, в началото той беше ужасно несръчен. Но Учителя постоянно го напътстваше и с течение на времето чичо Белдин стана по-опитен.

Животът ни — моят и този на сестра ми — ставаше все по-многолюден. Отначало спяхме много. Чичо Белдин бе достатъчно разумен, за да ни слага в една люлка, а щом бяхме заедно, всичко беше наред. Мисълта на майка ни все още беше с нас, тази на Алдур — също, а скоро и Белдин успя да се свърже. Това ни стигаше, за да бъдем спокойни и щастливи.

През първите няколко месеца двете със сестра ми нямахме представа за минаващото време. Понякога беше светло, друг път — тъмно. Белдин се навърташе постоянно около нас, пък и ние двете не се разделяхме, така че всичко останало не беше от голямо значение.

После, вероятно след около две седмици, се появиха още двама души и техните мисли се преплетоха с тези, които вече познавахме. Така в нашия живот се появиха другите ни двама чичовци — Белкира и Белтира.

Никога не можах да разбера защо на хората им е толкова трудно да различат Белкира от Белтира. За мен винаги са били две отделни личности, но аз също съм близнак и затова вероятно съм по-чувствителна към невидимите за останалите хора различия.

Двете с Белдаран се родихме посред зима. Малко след това чичо Белдин ни премести в неговата кула, където прекарахме детството си. Беше средата на лятото през първата ни година, когато татко най-после се завърна в Долината. По това време с Белдаран сме били на не повече от шест месеца, но и двете го разпознахме още от пръв поглед. Мисълта на майка ни беше запечатила образа му в нашето съзнание още преди да се родим. Споменът за нейния гняв още не се беше изтрил от паметта ми, когато Белдин ме вдигна от люлката и ме подаде на скитника, който трябваше да е мой баща. Честно казано, той не ме впечатли кой знае колко. Този предразсъдък вероятно беше резултат от горчивината на мама, причинена от внезапното му и ненавременно заминаване.

Баща ми постави ръка върху главата ми по силата на някакъв древен ритуал от рода на благославянето и останалата част от моето съзнание внезапно се разбуди. Неговата мисъл ме прониза от глава до пети. Чувствах силата, която струи от дланта му и жадно я възприемах. Ето защо съм била разделена от Белдаран! Най-сетне проумях значимостта на това отделяне. Тя трябваше да е съсъдът на любовта. Аз бях съсъдът на силата!

После той взе Белдаран и яростта ми също порасна стократно. Как смееше този изменник да докосва сестра ми?! Двамата с баща ми очевидно не започвахме добре нашите взаимоотношения.

После дойде неговата лудост. Още не познавах толкова добре човешката реч, че да разбера ясно всичко, което му каза чичо Белдин, но то помъти разсъдъка на баща ни. Мисълта на мама обаче ме увери, че в края на краищата той ще оцелее.

Сега като се връщам назад в миналото, все повече се убеждавам, че е било жизнено важно за майка ми и баща ми да бъдат разделени. По онова време още не го разбирах, но мисълта на мама ме убеди, че да приемеш е много по-съществено от това да разбереш.

Докато баща ни беше със замъглен разум, чичовците често взимаха Белдаран със себе си, когато го навестяваха. Това никак не подобри мнението ми за него. В моите очи той се превърна в истински узурпатор и злодей, който краде от мен любовта на Белдаран. Ревността не е особено приятна емоция, макар да е често срещана при децата. Помня, че всеки път, когато някой посегнеше да отдели Белдаран от мен, протестирах гръмогласно с цялата сила на дробовете си.

По същото време Белдин ми показа „пъзела“. Оттогава постоянно мисля за него. Според мен по някакъв странен начин той живееше свой собствен живот. Не зная как го направи Белдин — „пъзелът“ всъщност беше един чворест и безформен корен от нискорастящ храст, най-вероятно пирен — но всеки път, когато го взимах в ръце и се опитвах да го разгледам, той променяше формата си. Виждах ясно единия му край, но никога не можех да зърна и другия. Мисля, че „пъзелът“ ми помогна да оформя своята представа за света и за живота. Знаем къде е единият край — началото, но никога не можем да бъдем сигурни къде се намира другият. Освен това познание обаче „пъзелът“ ми осигури и безкрайни часове на забавление, което даваше възможност на чичо Белдин поне за кратко да си отдъхне.

Както обикновено изучавах „пъзела“, когато баща ми дойде в кулата на чичо Белдин, за да се сбогува. По това време двете с Белдаран сме били на около година и половина, а може би и по-малки. Той се наведе и целуна сестра ми. Аз отново изпитах тръпка на ревност, но продължавах втренчено да гледам „пъзела“ с надеждата, че той ще се махне. Баща ни обаче ме взе на ръце, откъсвайки ме от моите занимания. Опитах се да се изскубна, но той беше по-силният от двамата. Все пак аз бях още бебе, макар и да се чувствах много по-голяма.

— Престани! — заповяда ми той и тонът му показваше, че е раздразнен. — Сигурно това не те вълнува особено, Поул, но аз съм твой баща и ние сме свързани един с друг.

После направи нещо, което никога дотогава не беше правил — целуна ме. За един кратък като светкавица миг аз почувствах болката му и сърцето ми се размекна. „Не — дойде до мен мисълта на мама, — не още.“ Мисля, че по онова време тя му беше още много сърдита, а на мен беше съдено да съм съсъдът на гнева. Сега вече знам, че не съм била права. Вълците не си губят времето да се гневят. Тъгата и разкаянието на баща ми още не бяха отминали, а Учителя тепърва се канеше да му възлага много и важни задачи. Докато изкупеше онова, което смяташе за своя вина, той не би бил способен да ги изпълни. Заблудата около причините за поведението на майка ми ме накара да извърша нещо, което не биваше да правя. Аз замахнах с „пъзела“ към него.

— Храбра е, нали? — промърмори баща ми към чичо Белдин. После ме пусна на пода, тупна ме леко по дупето и ми каза да се позамисля над поведението си. Нямах намерение да му доставям удоволствие като го карам да си въобразява, че този „бой“ ме е накарал да променя отношението си към него. Затова се извърнах, все още държейки „пъзела“ като камшик и се втренчих в очите му.

„Бъди здрава, Поулгара — каза той с най-милия тон, който човек може да си представи. — А сега върви да си играеш.“

(Вероятно още не си дава сметка за това, но в онзи кратък миг аз почти го обичах. Почти, но не съвсем. Обичта дойде по-късно, а за това бяха нужни години.)

Той напусна Долината малко след като се беше завърнал от похода си за освобождаване на Сферата. Дълги години след това не го видях.