Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Беше по обед, когато влязохме през портите на Во Вакюн и върнахме малкия Катандрион на неговите обезумели от тревога родители. Те не знаеха как да ни благодарят и слушаха като омагьосани разказа на Килан.

— Мисля, че сега спокойно можеш да изтеглиш стрелците си от Астурия, Твоя Светлост — казах накрая на Алеран. — Войната свърши и вече няма нужда да устройваш засади на кравите и свинете. Херцог Нерасин получи просветление и вече ще се държи почтено и добросъседски.

— Не можеш да имаш вяра на този човек, лельо Поул! — възпротиви се Алеран.

— Извинете се на милейди, Ваша Светлост — намеси се Килан, — защото тоя калпазанин Нерасин прави това, което му нареди лейди Поулгара, независимо дали то е „спри да воюваш“ или пък „моли се за милост“. Най-напред му оплете карантията и той квичеше като прасе всеки път, щом тя опънеше възела.

— Наистина ли го направи, лельо Поул? — невярващо попита Алеран.

— Килан се изрази доста цветисто, Алеран, но ти си го знаеш какъв е той. Думата „карантия“ не е най-точната, но иначе описанието му е сравнително достоверно. От сега до края на живота си Нерасин ще се гърчи в нечовешки мъки, щом си позволи да направи нещо, което не одобрявам. Най-добре е да уведомиш Королин, че войната е свършила, а после усъвършенствайте добрите си обноски, защото Нерасин ще участва в съвета ни това лято.

Какво?! — избухна Алеран. — След всички престъпления, които извърши?!

— Алеран, скъпи, нали не си забравил, че точно затова организираме ежегодните си срещи? Най-добре е да разрешите споровете и враждите около масата, отколкото на бойното поле. Независимо дали ти харесва или не, Нерасин е владетел на Астурия, ето защо трябва да участва в срещата ни също като вас двамата с Королин.

— Аз бих се вслушал в тоя съвет, Ваша Светлост — предпазливо рече Килан. — Тя знае много добре как да бръкне във вътрешностите на човек, затова на Ваше място хич не бих помислил да й противореча. — После сви рамене. — Макар че коремът си е Ваш и можете да постъпвате както ви хрумне.

(Не беше ли цяло съкровище този човек!)

Срещата на Съвета на арендите това лято мина доста напрегнато. Но Нерасин се държа раболепно, хвърляйки ми от време на време нервни погледи. Королин и Алеран се държаха подчертано любезно с него, но явно и двамата крояха нещо. Това ме караше да се чувствам неспокойна и аз не ги изпусках от очи. Аренд, който има някаква тайна, може и да я опази, но не е по силите му да скрие факта, че е замислил нещо. По всичко личеше, че Алеран и Королин са се сговорили тайно.

Деловата среща не продължи дълго. През цялото време херцозите на Вакюн и Мимбре диктуваха мирните условия на Нерасин. Когато всичко свърши, Алеран стана на крака.

— Господа — обяви доста официално той, — дойде време да изразим дълбоката си благодарност към тази, която ни направляваше по трънливия път към мира. — После се обърна към мен. — Не бихме приели отказ, лейди Поулгара, тъй като това е нашето окончателно решение. В Арендия винаги е имало три херцогства. Херцог Королин управлява Мимбре, херцог Нерасин владее Астурия, аз правя всичко по силите си, за да съм достоен за трона на Вакюн. Провъзгласявам, че от днес нататък херцогствата в нашата бедна Арендия вече са четири и последното принадлежи на теб. Приветствам те сред нас, Твоя Светлост. — После огледа всички присъстващи в шатрата. — Приветствайте Нейна Светлост лейди Поулгара, херцогинята на Ерат!

— Слава на Поулгара! — изправиха се на крака и извикаха в един глас събралите се в пъстрата шатра, после паднаха на колене и сведоха глави пред мен.

Това вече ме свари неподготвена. На мига можех да изредя поне дузина причини, поради които не съм подходяща за този ранг, но заявлението на Алеран, че това така или иначе е решено, ме накара да замълча. Щом са си наумили да ми прикачат „Ваша Светлост“, тогава не ми оставаше нищо друго, освен да благодаря. Поклоних се дълбоко в отговор и те бурно ме поздравиха.

— Господа — обърнах се на свой ред към тях, — тази неочаквана чест ме задължава, затова ще дам всичките си сили, за да бъда достойна за вашето доверие. — Сетне, понеже те явно жадуваха да чуят слово, аз призовах красноречието си и не млъкнах близо час. Когато забелязах, че очите им взеха да се оцъклят, постепенно взех да се приближавам към края на речта и според обичая бях приветствана със ставане на крака.

Херцозите ми връчиха богато украсена грамота, подписана от тримата, която удостоверяваше моята титла. Като добавка към нея получих и карта на границите в моето херцогство, описани с изключителна прецизност до най-дребната подробност. Нямах време да изчета буква по буква всичко, защото точно тогава започна пирът в моя чест. Доколкото успях да схвана от един бърз поглед, херцогството ми се намираше в южната част на днешна Сендария. Дадох документа на Килан, за да го пази, а сетне се впуснах в шеметната вихрушка на празненството по случай основаването на четвъртото арендско херцогство.

Късно през нощта най-сетне се добрах до моята шатра и заварих Килан да седи край масата, осветена от две свещи. Пред него лежеше картата на Сендария и свитъкът с описанието на границите на херцогството ми. Погледът му беше доста объркан.

— Видя ли това, Твоя Светлост? — попита той.

— Ами те всъщност не ми оставиха много време, Килан — отвърнах.

— На твое място не бих се наел да обиколя херцогството за един ден — каза. — Нито пък за една седмица. Май ще се загубиш във владенията си, Твоя Светлост. — Той постави длан върху картата. — Опитах се да очертая границите, колкото се може по-точно. Излиза, че или херцозите са си загубили ума, или пък някой, пиян до козирката, е правил описанието в този свитък. Виж сама, милейди. Очертал съм границите с червено. — И той ми подаде картата.

Аз погледнах какво се е получило.

— Но това е нелепо! — възкликнах при вида на херцогството си. — Да вървим при Алеран, искам да ми обясни какво означава всичко това.

Алеран го прие много спокойно. Той хладнокръвно огледа начертаното от Килан.

— Мисля, че всичко си му е наред, лельо Поул — каза накрая. — Какво те смущава? Можем да ти дадем и още земя, стига да пожелаеш.

— Алеран — натъртено започнах аз, опитвайки се да овладея раздразнението си. — Това обхваща почти половин Сендария!

— Е, и?

— Какво искаш да кажеш с това „Е, и“? Излиза, че владението ми се простира от Селин до езерото Камаар!

— Виждам, че е така. Наистина не ти дадохме никакъв излаз на море. Ще имаш ли нещо против да вземеш брега, който е между Сендар и Камаар? Вярно, че е много мочурлив, но крепостните ти селяни ще пресушат тресавищата. Искаш ли и този остров до западния бряг?

— Крепостни селяни ли?! — едва успях да простена.

— Разбира се. Те вървят заедно със земята, лельо Поул. Щом се върнем във Вакюн, ще пратя вестоносци при васалите и ще им наредя да дойдат и да ти се закълнат във вярност.

— Васали?!

— Естествено. Да не си си помислила, че те пращаме в някаква дива пустош? — Той се прокашля леко смутено. — Всъщност, лельо Поул, аз осигурих земята за твоето херцогство. Не зная кой от предците ми е завладял тази земя, но признавам, тя е много повече, отколкото бих могъл да управлявам. Май излиза, че не е точно подарък — давам нещо, от което самият аз искам да се отърва.

— Това би отнело част от блясъка на новата ми титла — съгласих се аз.

— Така е, много съжалявам. Хората там са доста странни. Сендария е неспокойна земя още от незапомнени времена, затова почти всички нейни обитатели са пришълци от другаде. В нея са смесени различни раси и населението не е чисто арендско. Не зная как бих могъл да се оправям с тях. Но ти си много по-мъдра, затова съм сигурен, че ще се справиш. Твоите васали, обаче, са аренди васити, затова с тях няма да имаш никакви проблеми. — Той доби леко виновен вид. — Сигурно си забелязала, че задържах за себе си Дарине, Мурос и Камаар. Не искам да ме помислиш за свидлив, но наистина имам нужда от приходите на тези три града. Напоследък хазната съвсем се изпразни. — После леко се усмихна. — Обзалагам се, най-напред си помислила, че ти връчваме само титла без никакво покритие, нали, лельо Поул? Колкото по-бързо се отървеш от тези мисли, толкова по-добре! Имаш на разположение истинско херцогство на север от река Камаар и можеш да правиш с него каквото си пожелаеш. — Усмивката му стана самодоволна. — Сега ти най-сетне ще разбереш на какво ежедневно тегло е подложен всеки от нас тримата. На твое място не бих бързал да благодаря за оказаната чест. Най-напред изчакай да мине малко време. Земята и всичко, което върви с нея, е голяма отговорност, лельо Поул. Понякога даже се превръща в тежко бреме.

Забелязах, че той пропусна да отбележи стратегическото разположение на херцогство Ерат. Астурия създаваше най-много грижи на Арендия през последните векове. Сега Королин, Алеран и аз обграждахме това херцогство от всички страни и бяхме постоянна заплаха за непочтените планове на Нерасин и неговите наследници.

Щом се върнахме обратно във Во Вакюн, аз поех на север, за да огледам новото си владение. Категорично отклоних предложението на Алеран за въоръжена охрана. Исках да разбера какво наистина става там и не желаех рицари, пиконосци и фанфари да огласяват пристигането ми. Препуснахме през Мурос, поехме по пътя за Султурн и щом се отклонихме покрай северния приток на река Камаар, попаднахме в Ерат.

— Земята ти е много плодородна, милейди — отбеляза със задоволство Килан на втория ден след като прекосихме реката, — пък и водата е в изобилие. Ако стопанството се управлява добре, можеш да станеш страшно богата, да го знаеш.

Точно в този момент оглеждах струпаните по брега схлупени колиби, направени от плет и измазани с кал, затова не обърнах голямо внимание на прогнозите на приятеля си.

— Това крепостни ли са? — попитах, сочейки към мизерните убежища.

— Прилича на крепостно селце — съгласи се той.

— Нека се скрием в горичката пред нас — казах. — Искам да разгледам по-отблизо.

— Щом сте видели едно селище на крепостни селяни, значи познавате всички останали, милейди — безразлично отвърна той.

— Там е работата, Килан, че не съм виждала нито едно досега.

Когато стигнахме горичката, аз слязох от коня и се превърнах във врабче. Започнах да кръжа над колибите и да разглеждам. Вътре не се виждаше никаква покъщнина, нито пък нещо, което да наподобява огнище. Вместо това във всяка от колибите имаше изкопана в пода дупка, пълна с пепел и овъглени съчки. В ъгъла се виждаше купчина парцали, която явно служеше за общо легло. Наоколо се скитаха няколко мършави кучета и деца, които не бяха по-охранени от тях.

Продължих да летя към близките ниви, където сварих няколко парцаливи и мръсни хора, които ровеха земята с груби и примитивни земеделски оръдия. Те бяха надзиравани от конник със сурово лице и камшик в ръката.

Върнах се при Килан и приех човешкия си образ.

— Това трябва да се премахне — казах твърдо.

— Селото ли? Вярно, че не е приятна гледка, но крепостните все някъде трябва да живеят.

— Не говоря за селото, Килан, а за крепостничеството изобщо.

Той примигна неразбиращо.

— Цялата ни уредба се държи на него, милейди.

— Тогава просто ще променя уредбата. Ще отложим това за по-късно, но ти не забравяй какво ни предстои. Няма да прекарам живота си на гърба на крепостни селяни.

— Крепостните селяни не са роби, милейди — възрази той.

— Брей, така ли било! Някой ден сигурно ще ти позволя да ми обясниш разликите, но сега трябва да продължим, Килан. Кой знае какво още ни предстои да видим.

Спирахме често в закътани и отдалечени места. Аз се превръщах в птица, за да огледам на спокойствие какво всъщност се крие под повърхността на привидно спокойното ми владение. Крепостниците водеха мизерно съществувание. Аристократите тънеха в охолство, харчейки — или по-точно пропилявайки — парите, изкарани с пот от нещастните селяни. Разбрах, че подчинените ми благородници са глупави, жестоки, мързеливи и нахални. Това никак не ми хареса. Май трябваше да променя и тях.

Преминахме Медалия и се отправихме към Селин, после поехме на изток към Ерат. Все по-трудно удържах гнева си. Знаех, че видяното не е по вина на Килан, но той беше единственият наоколо, на когото можех да си излея яда. Не мисля, че за него пътуването беше особено приятно.

Както се оказа, Ерат беше крайно неподходящ за столица. През вековете Северна и Централна Сендария толкова често са минавали от ръка на ръка, че архитектурата на града беше тюрлюгювеч от взаимно изключващи се стилове. За да заприлича на нещо, Ерат трябваше най-напред да бъде сринат със земята, а после построен наново. На всичкото отгоре той се намираше върху мочурливия северен бряг на езерото. Каквото и да построиш в едно тресавище, то ще прилича на който и да е град в блатата на Драсния.

Още веднъж приех образа на птица и погледнах на всичко отвисоко. Мястото, което ми хвана око, беше на южния бряг на езерото при устието на една пълноводна река, която поддържаше нивото на водоема. Там се простираше тучна долина, покрита с тъмнозелена трева. В далечината, на изток от нейните гористи хълмове, се издигаха заснежените върхове на Сендарските планини. Наоколо не се забелязваха никакви селца или пътища. Всичко беше девствено чисто и чакаше само някой да го превърне в истинско райско кътче. Оттам бих могла да наблюдавам изгрева на слънцето над Сендарските планини и залеза му във водите на езерото.

Влюбих се от пръв поглед в тази долина. Тя се намираше на около шест левги северозападно от Горен Гралт и близо десет левги североизточно от мястото, където днес е фермата на този благ човек на име Фалдор.

Килан проучи внимателно участъка, който избрах. Мисля, че се опитваше да открие някакви недостатъци, но най-накрая се предаде.

— Става — призна неохотно.

— Става ли? — възмутих се аз.

— Е, може и да е малко по-добро от „става“. Ако имаме достатъчно време, ще направя няколко скици. Вече имам наум три места, където може да се издига къщата. Щом имаш тези рисунки, като се върнем във Во Вакюн цяла зима можеш да се дърлиш с мен.

Вече бях решила къде искам да се намира моята къща, но не желаех грубо да налагам мнението си. Ето защо оставих Килан да си поиграе с рисунките, докато аз обхождах долината и горичките наоколо.

Върнахме се във Во Вакюн чак късно наесен. По това време призованите от Алеран васали бяха откликнали на поканата му и от месец нетърпеливо ни чакаха в палата.

— Те никак не са доволни, лельо Поул — предупреди ме Алеран. — Семействата им векове наред са се клели във вярност на моите предци, а сега аз ги изоставям като стари седла или скъсан чифт дрехи. Надявам се постепенно да ги поуспокоиш.

— Може и така да стане — отвърнах. — Но най-напред се каня да направя някои промени, Алеран, при това основни. Ето защо не мисля, че ще стана особено популярна сред тях. Моите васали са аренди и вярвам, че вече са обидени до смърт задето новият им суверен е жена. Нямам намерение да се правя на по-мила и добра, отколкото съм по природа.

— Това си е твоето херцогство, лельо Поул. Можеш да го управляваш както намериш за добре. Кога ще се състои церемонията?

— Каква церемония?

— Всеки от тях трябва да ти се закълне във вярност, след като аз ги освободя от дадената пред мен клетва.

— А, имаш предвид предаването на собствеността.

— Доста грубо се изразяваш, лельо Поул — забеляза той, но след кратка пауза допълни: — Но затова пък е доста точно. Ако не възразяваш, ще го направим в тронната зала. След церемонията ще се поослушам и ще преценя дали ти е нужна армия, за да смажеш бунтовниците.

— Виждам, че днес си голям куражлия, а, Алеран? — рекох злъчно.

Както и очаквах, церемонията в тронната зала си беше чиста формалност. Но арендите обожават почестите й официалните ритуали, затова тази част мина като по мед и масло. Аз се кипрех върху трона на Алеран с корона на главата и хермелинова наметка, цялата потънала в кралско достолепие. След като всичките ми васали един по един се врекоха да ми служат, да ме поддържат и да ме защитават дори с цената на живота си, благосъстоянието и святата си чест, аз благоволих да им дръпна една реч, само за да осмисля този ден. Оставих настрана „високия стил“ и всички архаизми и подходих направо към темата.

— Сега вече сме едно голямо семейство, господа — започнах, — и още в самото начало ще трябва да установим някои нови правила. Според обичая сте плащали десятък на херцог Алеран заради честта да му служите и да управлявате неговите земи, които той услужливо ви е предоставил за ползване. Не бих казала, че херцог Алеран е лаком, но си мисля, че толкова много пари на мен няма да ми трябват. Затова предлагам да намалим наполовина десятъка ви за няколко години напред и да видим как ще подейства това.

Васалите ме аплодираха близо четвърт час за тази щедрост. Някои дори се разхълцаха от вълнение. Е, простено да им е, те все пак бяха аренди. Когато отново се възцари тишина, аз продължих:

— И щом като няма да хвърляте вече толкова пари за десятъка, защо не подобрите малко положението на вашите крепостни? Аз намалих наполовина таксите, затова и вие може да намалите наполовина стоките и труда, които изисквате от своите селяни.

Какво?! — почти изкрещя един здравеняк с червено лице, мисля че името му беше Лагерон.

— Проблеми със слуха ли имате, милорд? — попитах. — Казах само, че ще изисквате четвърт работен ден от тях и ще им оставите всичко, което са произвели. Гладна мечка хоро не играе, нали така?

Един от останалите барони смушка Лагерон в ребрата и му зашушна нещо на ухото. Възмутеното изражение на недоволника постепенно омекна, а погледът му стана лукав. Бях готова да се обзаложа, че бароните вече бяха решили да се правят на глухи и да не спазват моите нареждания.

— Искам да съм сигурна, че правилно сте ме разбрали, господа — рекох. — Вярвам, че всички сте чували разни небивалици за мен. — Усмихнах се — Нали никой не хваща вяра на тези приказки? — Те се разсмяха. Постепенно прогоних усмивката от лицето си и направих една от гримасите, с които баща ми сплашваше хората. — Е, крайно време е да им повярвате — казах заплашително. — Независимо колко невероятно ви се струва онова, което чувате за мен, ще се уверите, че реалността е къде-къде по-страшна. Дори за миг не помисляйте, че можете да се измъкнете от моите заповеди. Имам начин да разбера какво правите във всеки момент. Ако някой от вас си позволи да наруши наложените от мен ограничения, ще го приема като престъпване на клетвата, която току-що ми дадохте. Той ще бъде наказан най-строго и изхвърлен от неговото имение с една риза на гърба, а собствеността ще стане моя. Имам очи навсякъде, господа, и ще се наложи да ми се подчинявате. Или пък до края на живота си да бродите като бездомни скитници.

Оставих ги известно време да проумеят казаното, а после отново заговорих с разумен и уравновесен тон.

— Промяната в управлението винаги води до разкол и политически смутове, господа. Всичко ще тръгне по старому толкова по-рано, колкото по-скоро привикнете към моите малки хрумвания. Ако някой от вас обаче мисли, че аз съм твърде неудобна и създавам единствено главоболия, няма да настоявам да остава верен на дадената клетва. Можете да напуснете херцогство Ерат, когато пожелаете. А ако откриете начин да вземете със себе си своите земи или къщата, можете да ги отнесете със себе си. Според мен обаче дори баща ми не е способен на такова нещо. Ето защо имотите ви ще трябва да останат под мое владичество. Нека го кажа съвсем ясно — аз съм на власт и аз определям правилата. Има ли някакви въпроси?

В залата цареше угнетяваща тишина и никой не понечи да надигне глас. Въпреки това херцог Алеран тутакси мобилизира войската си и я прати към южния бряг на река Камаар.

— Това изобщо не е било необходимо, Алеран — казах му седмица по-късно, когато открих какво е сторил. — И сама мога да се оправя.

— Постъпих така само от предпазливост, лельо Поул — отвърна той. — Щом войската е там, хора като Лагерон ще стоят мирно. Познавам бароните и зная какво би ги накарало да кротуват.

Свих рамене.

— Твоя работа, Алеран — казах. — Нали ти плащаш на всички тези войници. После не ми пращай сметките.

— Королин и Нерасин обещаха да помогнат при покриването на разноските, лельо Поул, а ако стане нужда, да изпратят и техни войски. Всички искаме в твоето херцогство да цари мир.

— Готова съм на всичко, което би те направило щастлив, скъпи — рекох, потупвайки го нежно по бузата.

Освен десятъка от моите васалите, аз притежавах и обширни имения, които ми принадлежаха по право. Килан ми обясни, че почти една четвърт от херцогството е моя лична собственост. Все още бях решена да премахна крепостничеството и започнах с незабавното освобождаване на моите собствени селяни. Една от странните черти в тази противна на здравия разум система беше обичаят всеки избягал крепостник, който е успял да се укрие година и един ден, да се смята за свободен човек. Помислих, че ако крепостните получат свобода в моите имения, тогава съвсем скоро земите ми ще се видят като земния рай на останалите нещастници из херцогството. Смятах да установя строги правила за „ненарушаване“ пределите на моята земя, така че останалите барони да не сноват нагоре-надолу из нея и да преследват избягалата си собственост. Надявах се не след дълго всички крепостници из херцогството, способни да се движат на собствените си крака, да се установят за постоянно при мен. Нямаше да остане нито един човек, който да обработва земите на васалите ми.

— Тогава, щат не щат, ще дойдат с шапки в ръце да те молят за хора, които да им изорат нивите, да засеят зърното и да го ожънат — каза Килан.

— Точно това целя, Килан — отвърнах самодоволно. — А сега да се върнем на въпроса къде ще е разположена моята къща. Държа да е с лице към езерото, а от едната страна да граничи с реката. И още — искам да е построена върху хълм, така че да е на безопасно място по време на пролетните разливи.

Когато дойде пролетта, аз надзърнах в малкия си трезор, изкопан на тайно място в пода на моята спалня. Загребах и почти го изпразних от излишните за мен пари, а после пратих Килан на север да купи строителни материали, да наеме работници и да започне строежа.

Това лято бях твърде заета, за да наблюдавам непрекъснато строежа на новата си къща. По същото време издадох указ за освобождаването на моите крепостници, който хвърли в ярост свещениците на Чалдан. Арендското духовенство беше тясно обвързано с феодалната система. Поповете веднага надушиха опасността, която се криеше в съществуването на огромни земи, населявани от свободни селяни, които щяха да граничат със земите на църквата. Иззад амвоните от Селин до Султурн бях изобличена като „унищожителката“. Това прозвище обаче не доби широка гласност, защото проповедите — по очевидни причини — се държаха пред пустеещи църкви.

Първосвещеникът на Чалдан, който притежаваше огромно имение в Мимбре, се надигна чак до Во Вакюн, за да ме заплаши, че ако не отменя освобождаването на своите крепостни, ще ме отлъчи от църквата.

— Това ни най-малко не ме вълнува, Ваша Милост — казах му. — Знаете, че не съм последователка на религията на Чалдан. Моят Учител е неговият по-стар брат — Алдур. Защо не ги оставим да изяснят този въпрос помежду си. Следващия път като говорите с Чалдан, кажете му какво съм направила и го помолете да реши това с брат си.

Той изхвръкна от стаята, пръскайки слюнки от ярост.

Както обикновено, Съветът на арендите се събра към средата на лятото на Големия панаир. Забелязах, че ме гледат изпитателно, когато се настанихме около масата. Очевидно Королин, Алеран и Нерасин са очаквали да съм прекалено заета и почти обезумяла от новите си задължения, та да не мога да дойда на срещата.

— Имаш ли някакви проблеми, лельо Поул? — запита Алеран почти с надежда в гласа.

— Нищо чак толкова важно, че да ме спре — отвърнах, повдигайки рамене. — Васалите ми постепенно взеха да схващат, че когато кажа нещо, аз имам точно това наум.

— До мен стигнаха слухове, че си освободила крепостните в личните си имения — намеси се Королин. — Дали е било разумно да го правиш? Или пък се каниш да обработваш тези просторни земи чрез магия?

— За бога, не, Королин — отвърнах. — Ще наема бившите си крепостни да ги работят.

Очите му изхвръкнаха и той зяпна от изумление.

— Мигар наистина се каниш да даваш пари на крепостните? — възкликна.

— Освен ако те не искат нещо друго — отговорих. — Един охранен вол, например, или пък нов чифт дрехи. — Намръщих се леко. — Единственият проблем с парите е, че крепостните могат да броят само до десет. Или пък до девет, ако са си изгубили някой пръст. Така денят за плащане се превръща в кошмар. Сигурно ще трябва да помисля и за училища в именията си, за да дам на моите бивши крепостни основни познания по аритметика и да ги науча прилично да четат.

— Чудовищно! — не издържа Нерасин. — Не е възможно да учиш крепостните на четмо!

— Че защо? Едни образовани работници сигурно ще са по-полезни от неграмотните, не мислиш ли?

— Лейди Поулгара, по тези земи е имало много луди глави, които са оставили след себе си какви ли не подстрекателски писания. Ако крепостните могат да четат, те сигурно ще попаднат на тези документи и ще започнат революция!

— Революциите са много здравословни, Нерасин. Те прочистват атмосферата. Ти днес едва ли би седял на това място, ако навремето граф Мангаран, баронеса Асрана и аз не бяхме свалили от трона във Во Астур твоя чичо. Но щастливите работници не се бунтуват. Виж, ако започнеш да ги унижаваш, могат да те погнат с вилите. Това със сигурност обаче няма да се случи в моите владения.

— По-скоро бих си отрязал езика, отколкото да те съветвам как да постъпваш, лельо Поул — намеси се Алеран, — но не мислиш ли, че малко избързваш?

— Просто си чистя къщата, Алеран — отвърнах, — а тя е много разхвърляна и мръсна. Нямам намерение да оставям паяжини по ъглите само заради добрите стари времена.

По безизразните им погледи разбрах, че това, което казвам, влиза през едното ухо и излиза през другото.

— О, богове — въздъхнах. — Добре тогава, ще се опитам да ви обясня. Миналото лято и тримата като че ли бяхте склонни да ме признаете за равна с вас. Така ли беше?

— Ами… — започна колебливо Алеран, — мисля че така беше.

— Поправете ме, ако греша нещо, но нали това означава, че херцогство Ерат е изцяло мое?

— Точно така, Твоя Светлост — кимна Королин.

— Не е ли мило момче — обърнах се към останалите двама. — И така, щом имам пълна власт над херцогство Ерат, тогава мога да правя в него каквото пожелая, нали? При това никой от вас поотделно, нито пък тримата заедно имате право да ми се месите във вътрешните дела.

— Въпреки това съществуват правила и обичаи, лельо Поул — възпротиви се Алеран.

— Зная — лоши правила и лоши обичаи. Това е част от боклука, който измитам от ъглите. — Погледнах решително херцога на Астур. — Разкажи им какво се случи, когато отвлече малкия Катандрион, Нерасин! Опиши го до най-дребната подробност. А ако си забравил, винаги мога да ти го припомня. — После продължих, вече заплашвайки и тримата. — Ще бъде много жалко ако вие, господа, не харесвате това, което става в моите владения. Щом действията ми наистина ви тревожат, тогава се чувствайте свободни да ми обявите война. Ще го кажа направо: първият от вас, който престъпи границите ми, ще се почувства много, много зле. Нямам намерение да убивам или осакатявам рицарите и пешаците във войската ви, нито пък да нахлувам във вашите земи, за да опожарявам селата на крепостните. Ще приема нападението ви като лична обида и отмъщението ми ще бъде насочено само към вас. Ако решите да воювате с мен, тогава ще подпаля стомасите ви. Защото не е ваша работа да се бъркате в делата на ръководените от мен земи.

И така, това лято съм страшно заета, затова нека да започнем с точките в дневния ред. Още много работа ни чака.

(Надявам се, че този пасаж премахна и последните съмнения у вас кой всъщност управляваше цяла Арендия по онова време.)

Килан се върна във Во Вакюн в средата на лятото.

— Там всеки момент ще завали като из ведро — започна той. — Разплатих се със строителите и им казах да дойдат пак напролет. Ако започнем да газим из прекрасната ти долина през дъждовния сезон, тя ще заприлича на обор, нали ме разбираш. Размислих и реших, че това хич няма да ти се понрави. Оставих само двамина да пазят мястото.

— Много разумно, Килан — съгласих се.

Знаех точно докъде е стигнал строежът — нали постоянно го бях наблюдавала — но въпреки това оставих моят приятел да обрисува бляскаво, макар и леко преувеличено, какво е свършено досега.

Накрая той огледа подозрително купищата правна литература, струпани върху пода на библиотеката.

— Това пък какво е? — рече любопитно.

— Измислям закони, Килан — отвърнах уморено. — Неблагодарна работа е това.

— Твоите желания и капризи са законът, Твоя Светлост.

— Когато приключа тази работа, вече няма да е така. Опитвам се да съчетая в едно най-доброто от всички правни системи по тези места — основно от Толнедра и Мелсена, но има по малко и от алорните, нийсаните и дори марагите. Вече открих няколко подходящи идеи в правото на ангараките, които могат да са ни от полза.

— Защо ти трябва да си мътиш хубавата главица с тия бабини деветини, госпойце?

— Става дума за справедливост, Килан. Тя е в основата на всяка правна система. — Посочих купищата книги. — В тази градина има много бурени и плевели, но аз ще ги изтръгна всичките, за да подготвя лехите за розите.

Килан завърши строежа на новата къща през лятото на 2330, малко след смъртта на херцог Королин от Мимбре. Двамата поехме на север, за да огледам господарския си дом. Досега го бях виждала високо от небето, но гледката от такова голямо разстояние не подсказваше нищо за внушителната сграда, която се издигна пред мен.

Постройката приличаше на снежнобял мраморен блян. Килан си беше позволил доста волности, изпълнявайки предварително уговорения проект. Признавам, бях наложила известни ограничения в парите за строежа. Затова пък Килан нямаше равен на себе си в пазарлъците. Неговата търговска стратегия видимо се беше оказала ефективна и крайният резултат от работата му напълно оправдаваше разходите. Централната част имаше седем етажа и беше украсена с колонада, която напомняше толнедранската архитектура. От двете страни имаше извити в полукръг крила. Те стигаха чак до бъдещата градина, чийто едва поникнал жив плет и незасадени лехи чакаха моята ръка.

Вътрешността на къщата беше дори по-красива, ако това изобщо бе възможно. Стаите бяха просторни и слънчеви, осветени от високи прозорци. В кухните имаше достатъчно място за работа, а единственото определение за баните в задната част на къщата можеше да бъде „луксозни“. Тъй като помещенията бяха без каквато и да е мебелировка и завеси, навсякъде ехтеше като в пещера. Първата ми работа трябваше да бъде да намеря килими и драперии.

— Позволих си да наема група мебелиери, Твоя Светлост — уведоми ме Килан. — Настанил съм ги в една работилница близо до конюшните отзад. Може би ще искаш да им кажеш как трябва да е мебелирана къщата. Ако на едно и също място са струпани столове и маси от различни стилове, това прилича много на претрупана работа, нали ме разбираш.

Разбирах много добре. Кулата на баща ми беше превъзходен пример за това. Моят нов дом обаче беше толкова огромен, че даже ме потискаше. Надявах се семейството на Килан да е достатъчно голямо, за да го запълни. Двамата с Килан обсъдихме вида на мебелите, завесите, килимите и останалите дреболии и аз се върнах във Во Вакюн, за да наглеждам нещата там.

Годините отминаваха спокойно и даже мудно. Всекидневните грижи за управлението на херцогство Ерат лежаха върху раменете на Килан. Той вече беше към средата на петдесетте и имаше вид на солиден и състоятелен мъж. Формално се водеше главен управител на именията и земите ми. Но моите васали — графове и барони — скоро разбраха, че думата му тежи пред мен, затова правеха всичко възможно да поддържат добри отношения с него.

Към 2350 г. обаче годините взеха да му се отразяват. Косата му постепенно стана сиво-ръждива, а слухът му започна да отслабва. Той вече използваше тояга, за да подкрепя несигурните си крака, и носеше винаги със себе си слухова тръба. Неусетно посещенията ми в къщата край езерото се превърнаха в лекарски визити. Аз му определих строга диета и приготвих доста екзотична смес от редки билки, за да забавя идването на старческата немощ.

Беше около полунощ през една бурна есенна нощ, когато Рана ме разбуди.

— Той иска да те види, Твоя Светлост — каза. — Май е по-добре да побързаш, нали ме разбираш.

Набързо наметнах халата си и я последвах през празните зали до стаята на болника.

— А, ето те и теб, госпойце — каза умиращият с изтънял глас. — Ти сега си върви, Рана. Имам да казвам нещо на нашата господарка, което не е за чужди уши.

Най-младата му сестра го целуна нежно и излезе от стаята с тъжно приведена глава.

— И да не ме прекъсваш, госпойце — напомни той. — Всеки момент последният ми дъх ще излезе от гърдите и искам да го изпреваря, преди да се завия с покрова на най-дългия сън. От дълго време сме заедно и никога не сме крили нищо един от друг, нито пък сме го извъртали. Затова ще карам направо… Може и да не е редно, но ще го кажа… Обичам те, Поулгара… Обичам те, откакто те видях за първи път… Ето, казах го и сега мога да умра спокойно.

Целунах нежно челото на скъпия си приятел.

— Аз също те обичам, Килан — казах и той сякаш ме чу.

— О, мигар любимото ми момиче казва това? — прошепна едва-едва.

Останах до леглото на приятеля си и стисках ръката му в своята. Продължих да я държа още известно време, след като той издъхна. После сълзи на тиха скръб се затъркаляха по бузите ми. Кръстосах ръцете на Килан на гърдите му и покрих спокойното в смъртта лице със завивката.

Погребахме го в тесен гроб под едно дърво в най-високата точка на долината. Вятърът, който сякаш споделяше скръбта ни, въздишаше и стенеше из клоните на вечнозелените дървета по хълма над нас.