Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

Къщата ми на брега на Ерат стана наше убежище и последно спасение в онези ранни години — това беше моят вариант на пещера в планините. Използвах я още няколко пъти, докато не станах по-умела в прикриването на следите и внезапните бягства. Само мисълта, че я има и че е малко вероятно мургите да знаят за съществуването й, ме успокояваше и окуражаваше.

Първият път обаче животът в нея беше по-различен от всички останали бягства. Тогава имахме съвсем основателни причини да удължим престоя си в нея. Геран беше роден принц, затова всички негови спомени и вродените му инстинкти издаваха произхода му. Тъй като семейната му среда е била наистина добра, там много повече са наблягали на задълженията му, отколкото на неговите привилегии. На него отвътре му идваше да поема отговорност, да закриля и се грижи за съседите си. Сигурно това е била и причината за желанието му да участва в градския съвет на Мурос. Този стремеж беше похвален, но в същото време и най-неподходящото нещо, което можеше да стори. Логиката показваше, че Геран е твърде добър за околния свят. Колкото и да ми беше болно да го призная, престоят на Геран в къщата с розите имаше само една цел — да позволи на него и на жена му да остареят спокойно и да умрат в мир.

Крал Геран от Рива почина в съня си през 4066 г., не много след седемдесетия си рожден ден. Смъртта му не беше неочаквана, защото през последните няколко години той бавно гаснеше. Погребахме го и аз бях доволна, че нито един от членовете на малкото ни семейство не отбеляза дълбокомъдрено „така било писано“. Тази плоска баналност всеки път ме довежда до лудост. Аз все пак съм лечителка и смъртта е мой враг, а не приятел.

Погребахме Геран на същия хълм, където почиваше в мир и Килан, после смълчани се върнахме в някак опустялата къща. След две години и Елдара последва съпруга си. Като мина малко време, аз взех да подмятам отдалече и със заобикалки, че май е дошъл часът да се върнем отново сред хората. Оставих на семейството си цяла година да свикне с тази мисъл. После една лятна вечер, когато всички се бяхме събрали на терасата, поставих направо въпроса.

— Къде мислите, че ще е най-добре да отидем? — попитах.

— Да се върнем вкъщи, разбира се — отвърна бързо Алнана.

— Това не би било най-подходящото, скъпа — възразих. — Нашите врагове сигурно още дебнат там.

— Но сестрите ми продължават да живеят в Мурос — изплака тя.

— Това е още една причина да не се връщаме обратно — казах. — Започнат ли веднъж, мургите избиват всеки, който им се изпречи пред погледа. Ако се върнем в Мурос ще изложим и сестрите ти, и техните семейства на смъртна опасност.

— Това значи ли, че повече никога няма да ги видя? — тя вече хълцаше неудържимо.

— Ако искаме да избягаме, колкото се може по-далеч от Мурос, тогава ще трябва да се заселим или в Камаар, или в Дарине — предложи Давон.

— Не и Камаар — отговорих.

— Защо?

— Там има много чужденци. Ние искаме да избягаме от Мурос, но не и да се хвърлим сляпо в ръцете на враговете си.

— Тогава Дарине — налучка Алтен.

— Това може би е най-доброто решение — свих устни. — Там е пълно с алорни, а те имат непоклатими расови предразсъдъци.

И така, през късната есен на 4068 г. ние приготвихме по няколко чифта „прилични“ дрехи, заключихме къщата и заминахме за пристанищния град при Вълната на Черек, давайки си вид на търговци, които се местят. Наехме стаи в една уютна страноприемница, достатъчно далеко от кейовете, за да не стига до нас характерния дъх на пристанището. Още преди да сме разопаковали багажа, Давон и Алтен тръгнаха на разузнаване. Познавах ги достатъчно добре, за да не си хабя напразно думите и да им забранявам да го правят. Успях да се наложа поне да облекат по-невзрачни дрехи.

— Тук човек няма къде да се обърне — обобщи Алтен, когато двамата се върнаха. — Всички северни градове ли са построени така нагъсто и са толкова пренаселени?

— Тук няма крави — обясних аз.

— Не те разбирам, лельо Поул.

— Мурос има широки улици, защото алгарите прекарват стадата си през тях. Къщите в северните градове са построени една до друга, за да се пестят пари. Ако направиш къщата си между други две, тогава страничните стени вече са готови. Остава да се направят само фасадата и гърбът. Е, и покрив, разбира се.

— Ти подиграваш ли се с мен, лельо Поул? — обвинително рече Алтен.

— Че защо ми е да го правя?

Давон изгаряше от нетърпение да си построим собствена къща, но аз се противопоставих.

— Ние сме бегълци, скъпи — напомних му. — Всеки път, щом има опасност да ни разкрият, ще трябва да изчезнем незабавно. Построиш ли къща, ти се привързваш към нея, а това може да се окаже фатално. Когато нашият живот зависи от бързината, нищо не бива да ни задържа. Тази страноприемница ще свърши работа, докато не намерим вече готова къща, за да я наемем.

— Тогава ще започна да се оглеждам за нещо подходящо, лельо Поул.

— Така ли?

— Ами нали все нещо трябва да правя.

— Пак ли ще отвориш обущарска работилница?

— Още не съм решил. Може и до това да опра, ако не измисля нещо друго, но ми се ще най-напред да опитам някоя нова работа. Тоя мургски съгледвач в Мурос сигурно е разбрал с какво се занимава семейството ни и е донесъл на Ктучик.

— Убедена съм, че е така.

— Тогава ще е най-добре да забравим работилниците за щавене на кожи и обущарниците. Нали там най-напред ще търсят мургите.

— Сигурно си прав. Добре си научил урока, Давон.

— Ти отдели много време да ни тъпчеш главите с разум, лельо Поул. Ние поне привидно бихме могли да живеем като останалите хора. Но ще трябва да си отваряме очите и ушите на четири и да не привличаме чуждото внимание.

— Това доста добре обобщава всичко.

— Може би не е редно да го казвам, но татко не ги умееше много добре тези неща. Той сякаш забравяше, че трябва да сме незабележими. — Давон повдигна дясната си ръка и се взря в бледото петно върху дланта си. — Трябва ли да прикривам и този родилен белег, лельо Поул? — попита той. — Ктучик знае ли за него?

— Не съм сигурна. Може и да знае.

— Тогава ще го скрия. Бях кожар и знам всичко за боите, които променят цвета на кожата. — Той замълча известно време. — Мисля, че двамата с Алтен пак трябва да обиколим града. Нещо не ме свърта на едно място.

— Защо така?

— Имам нужда от работа, която постоянно да приковава вниманието ми. От години не съм припечелвал нищо, затова трябва да си припомня как ставаше, преди да го забравя напълно.

— Приличаш на истински сендар, Давон.

— Аз съм сендар, лельо Поул. Не е ли това и крайната цел на твоите усилия?

Мисля, че сред всички наследници на трона на Желязната хватка, единствено Давон си даваше ясна сметка за целта, която преследваме.

Давон и синът му Алтен бродиха из Дарине близо седмица. После Алтен се простуди и трябваше да остане вкъщи. Давон излиза сам на няколко пъти и един снежен ден се върна в страноприемницата с малък вързоп под мишница. Когато влезе със зачервени от студа бузи, ние с Алнана и Алтен седяхме край огъня.

— Какво ще кажете за това? — попита той, разгъвайки кожата, която носеше.

— О, Давон, прекрасна е! — възкликна Алнана, галейки тъмната и искряща като черен кехлибар кожа. — Толкова е мека. Нито една говежда кожа не е толкова нежна. Какво е това животно?

— Самур, скъпа — отговори Давон. — То прилича на голяма невестулка, която се въди из планините на Гар ог Надрак. Доста добре познавам животинските кожи, но такова нещо не бях виждал досега.

— Тези кожи са много ценени от аристокрацията в Северна Арендия от дълго време насам — обясних аз.

— Ще купя повече от тях, за да направя наметка — реши той.

— Самурените наметки са голяма рядкост, Давон. При това са страшно скъпи. Повечето дами имат обикновени наметала, а само якичките и маншетите им са от самур. Тези ценни кожи са по-скоро за украса, отколкото да се шият горни дрехи от тях.

— Чудя се дали тая мода не може да се наложи сред всички граждани — замисли се той. — Знам как да подхвана работата, но ще ми трябва пазар. — Той протегна кожата към сина си. — Ти си работил с кожи, Алтен — рече. — Как мислиш, тази трудна ли е за шиене?

Алтен, който по онова време беше на двадесет и седем, сви вежди, обръщайки кожата от всички страни.

— По-тънка е от телешката — заключи той, — значи не е много здрава, но пък и ние няма да правим от нея обувки, я. Въпреки това ще купя най-тънките игли.

Погледнах го замислено. Алтен беше красив младеж, но годините на уединение в къщата край езерото го бяха направили доста плах и стеснителен. Мисля, че знаех начин да се преборя с това.

— Имам известни познания в шиенето — казах на Давон. — Двете с Алнана можем да изработим няколко модела, а Алтен ще ги ушие. В Дарине има много богати търговци, а богаташките жени обичат да пръскат пари за гиздила. Магазин за кожени облекла в най-представителната част на града ще работи на печалба.

Всъщност не ме вълнуваше толкова печалбата, а това, че по този начин Алтен постоянно ще бъде сред жени. Срамежливостта му скоро щеше да изчезне, а после можех и да го оженя. Ергенлъкът не е сред привилегиите на единствените синове, особено от това семейство.

Давон ни намери къща близо до южната порта на Дарине. Беше стара, но още се държеше и покривът не капеше. Преместихме се направо от страноприемницата и на мен се падна задачата да търся майстори да я потегнат. Давон и Алтен бяха твърде заети с новото си предприятие.

Същата зима Алтен получи няколко поръчки и се оказа, че вече е крайно наложително да отворим магазин. Тутакси ни обградиха клиенти, а след тях дойде и конкуренцията.

Едва не изгубих ума и дума, когато на следващата пролет Давон доведе в магазина един строен и зловещ на вид надрак. Името му беше Каблек. Беше жилав и шумен човек и не миришеше никак хубаво.

— Хайде, Давон — тъкмо казваше той, когато прекрачи прага на магазина, — дай да видя тия, от които толкова се оплакваш. Пак ти казвам, че козината е ценната, а не кожата, върху която расте.

— Само че козината едва ли ще струва много, ако започне да се скубе — търпеливо му обясни Давон. — Твоите трапери в планините никак не внимават за кожите, а ако те са полуизгнили, не си струва изобщо да ги караш дотук.

— Един свестен трапер няма време да се занимава с някаква си там кожа.

— А с какво се занимава през свободното си време? Напива се, нали? Това зависи от теб, Каблек. И ти ще взимаш по-добри пари, стига хората ти да се задържат по-дълго време трезви. Тогава ще могат да остържат и накиснат кожите в танин, преди да са изгнили.

— Те нямат място по седлата на конете, че да носят и големи котли за тая работа — презрително рече Каблек.

— Ама пък винаги се намира място за две буренца бира, нали?

— Това е основен продукт и е част от хранителните им запаси.

— Кажи им да пият вода.

— Това е против религията ни.

— Ами тогава рано или късно ще си намеря някой друг надракски търговец на кожи, Каблек — сви рамене Давон, — който да вижда малко по-далеч от ръба на бирената си халба. Та кой от вас изобщо е помислял някога, че може да му се отвори толкова доходна работа?

— Добре де, дай да видя тия кожи, дето не ти харесват.

— Ела отзад — поведе Давон клатушкащия се надрак към работилницата. Задържаха се там около половин час, но тримата с Алнана и Алтен можехме доста ясно да чуваме Каблек. Езикът му беше много колоритен. После двамата отново се върнаха при нас.

— Не предполагах, че са чак толкова повредени — мрачно призна Каблек. — Кажи ми какво точно трябва да направят траперите, за да опазят кожите.

Давон му обясни, че кората на някои дървета може да предпази животинските кожи.

— Ако траперите свършат всичко това, веднага щом одерат кожите, аз бих могъл да продължа обработката им тук — завърши поясненията той. — Повярвай ми, Каблек, това двойно ще увеличи цената, когато донесеш стоката в Дарине.

— Ще видя какво ще кажат траперите.

— Ако откажеш да им купуваш гнилите кожи, те веднага ще схванат за какво става дума.

— Ще опитам — изсумтя Каблек. После се втренчи в мен. — Сигурен ли си, че не искаш да ми продадеш тази? — попита той Давон. — Ти вече имаш две, а никой свестен мъж не се нуждае от две наведнъж.

— Съжалявам, Каблек, но тя не е за продан.

Каблек направи кисела физиономия.

— Връщам се в кръчмата тогава — каза той. — Ще се видим пак напролет. — После със залитане излезе от магазина.

— Какво беше всичко това? — попитах аз.

— Отначало не повярва, когато му казах, че кожите, дето ми пробутва, не са добро качество.

— Нямах това предвид, Давон. Какво е онова, дето не било за продан?

— Ти, лельо Поул — невинно отвърна Давон. — Повярвай, предложението му беше много примамливо. Би трябвало да си поласкана.

Какво?! — почти изкрещя Алнана.

— Това е надракски обичай, скъпа — обясних аз. — Жените се смятат за собственост на мъжете и те свободно могат да ги купуват и продават.

— Като робини ли?

— Малко по-сложно е от робството, Алнана. Някой ден, когато останем насаме, ще ти го обясня.

Близо месец по-късно една скромна млада жена с тъмноруса коса влезе в магазина и се престори, че разглежда самурените маншони.

„Това е тя, Поул“ — дочух гласът на майка.

„Аз също го разбрах — отговорих. — Сякаш в главата ти бие камбана, нали?“

„Много добре се справяш, Поул. Още едно-две поколения и аз вече няма да имам никаква работа.“

Русокосата хубавица се казваше Елет и явно двамата с Алтен също бяха чули камбаните. Двамата се ожениха следващата зима и Алтен не изглеждаше твърде нещастен, че се е разделил с ергенлъка.

Бяхме много щастливи в Дарине, но, между нас да си остане, аз имах доста резерви към нашето положение там. Семейството все още беше твърде заможно и влиятелно и хората ни забелязваха повече, отколкото на мен би ми се понравило. Освен това поддържахме постоянни отношения с най-различни чужденци. Каблек стана наш приятел и аз му се доверявах, поне доколкото някога съм се доверявала на който и да е ангарак. Но въпреки това щях да съм много по-доволна, ако изобщо не се бяхме срещали. Дори и най-добронамереният ангарак на света ще изпее всичко, каквото го попита първият срещнат гролим.

Семейното ни предприятие процъфтяваше в Дарине и ние се задържахме там твърде дълго. През 4071 г. жената на Алтен — Елет — роди син. Алтен настоя да го кръстим Геран в памет на неговия дядо. Аз не мислех, че това е много подходящо в нашата ситуация, но Алтен беше непреклонен.

Давон продължаваше да купува кожи от надраките, а понякога и от драснияните, а Алтен ги превръщаше в облекла, които се продаваха добре и на високи цени. Алнана почина през 4077 г. и откакто остана сам, Давон взе да се занемарява все повече и повече.

През 4080 г. в Дарине отново избухна една от онези чумни епидемии, които покосяваха древните народи, и измори половината от населението на града. Тя отнесе Давон, Алтен и Елет, въпреки усилията ми да ги спася. Този път не бях преследвана от някой настоятелен мург. Сега бягах от смъртоносната зараза. Веднага след погребенията заключих къщата и магазина, прибрах колкото пари ми бяха останали и напуснах Дарине заедно с малкия Геран. Не ми оставаше нищо друго, освен отново да се подслоня в къщата си край езерото.

Останахме там няколко години. За да минава по-лесно времето, пък и да го подготвя за бъдещето, аз научих Геран на някои основни неща от занаята на лечителя. Той беше много старателен, макар и не особено надарен ученик и аз имах надежди за неговото бъдеще. Но когато накрая излязохме от уединението си и той започна да практикува в Медалия, осъзнах, че никога няма да бъде първокласен лекар. Явно не му достигаше талант да постави диагноза на пациентите, които идваха при него.

Той се ожени късно — вече беше в средата на трийсетте. Неговата жена му роди син, който да продължи рода, и четири дъщери в добавка.

Първият Геран беше принц по рождение, Давон и Алтен пък бяха богати търговци. Вторият Геран едва не стана срам за професията си, затова синът му не отрасна в прекрасна къща, заобиколен от слуги. Момчето обаче имаше сръчни ръце, ето защо като навърши дванайсет реших да го дам чирак при един дърводелец. Всичко работеше в полза на замисъла на Хатан наследниците на Желязната хватка постепенно да се слеят с обикновените хора.

През следващите няколко века аз изпробвах последователно повечето видове търговия и занаяти в Сендария. Отгледах дърводелци и тъкачи, каменари и мебелисти, ковачи и зидари. Всички мои малки племенници бяха сериозни и скромни, даже свити занаятчии, които се гордееха с работата си. Те нямаха големи амбиции, пък и аз не се впусках в подробности за техния истински произход и положение. Кралската кръв и потекло едва ли означават много за някой младеж, който започва да ругае всеки път, щом изпусне сечивата си и си охлузи кокалчетата.

Не може да се каже, че бяхме скитници, но се местехме доста често. Всеки път се преселвахме във все по-малки градчета и селца. Мисълта, че всичките ни съседи зорко бдят за непознати и ни служат като стража, доста ме успокояваше. Аз веднага бивах алармирана, щом някой мург минаваше през селцето, където живеехме в момента. Ако натрапникът се задържеше повече около нас, тутакси възникваше някое от онези „спешни семейни дела“ и ние бързо напускахме селището.