Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (34)

Тридесет и трета глава

Мимбратите ставаха все по-умели в разрушаването на мостовете, пък и взеха да се скрепяват внезапно възникнали приятелства между доскорошните кръвни врагове. Една малка група рицари се досети, че ако подкопаят основите на мостовете, това може да се окаже много по-ефективно. Те поговориха със своите съюзници, астурианските стрелци, и ги убедиха да удържат напиращия в гърдите им ентусиазъм, докато не се убедят, че мургите са напреднали достатъчно и за тях няма връщане назад. Тогава рицарите пускаха незабелязано по течението дървени трупи. Предварително разклатените мостове рухваха под напора им. Това принуди няколко хиляди мурги да се борят за глътка въздух в мътните порои.

Когато напуснахме Во Мимбре, нашата основна грижа беше да държим по-далече едни от други мимбрати и астурианци. Но когато се върнахме обратно в града, нямаше сила, която да ги раздели. Вековната омраза беше изместена от приятелство за вечни времена. Обзалагам се, че Торак не беше предвидил това, когато тръгна на запад.

Щом се завърнахме във Во Мимбре, ни устроиха истинско парадно шествие. Давах си сметка, че някои от жителите на града са скърцали със зъби при вида на астурианците, но това не помрачи радостта ни.

Замисълът на баща ми ни спечели така необходимите пет дни забавяне на атаката. Близнаците, които бяха пристигнали в града по време на нашето отсъствие, ни уведомиха, че чичо Белдин и генерал Керан вече са в покрайнините на Тол Хонет заедно с южните легиони. Баща ми побърза мислено да се свърже със сакатия си брат и той потвърди, че толнедранците и череките ще стигнат Во Мимбре навреме. Всичко беше готово за началото на битката, която трябваше да започне на следващия ден.

Докато баща ми оглеждаше за последно отбранителните позиции на града, майка се свърза с мен. „Поул — започна тя, — когато той се върне от огледа, кажи му, че поемаш грижата за ангараките. Мисля, че двете с теб отново трябва да навестим Торак.“

„Така ли? Защо?“

„Не обичам изненадите, затова е добре да държим под око Торак и Зедар.“

„Добре, мамо.“

Баща ми едва се държеше на краката си от умора, когато се върна от проверката, но това беше напълно естествено. Всички сме доста изнервени и изтощени преди решителна битка.

— Ще изляза да се поогледам, татко — казах му.

— Предполагам, че няма смисъл да се опитвам да те спра, нали?

— Така си е.

— Тогава хич няма да си правя труда. Но не стой навън цяла нощ.

Двете с мама отново се сляхме. Лесно открихме ръждясалото укрепление на Торак и отново използвахме онова удобно тясно прозорче, за да се промъкнем вътре.

— Ще ги накажа строго, Зедар — казваше точно в този момент Торак.

— Те си го заслужиха, Учителю — роболепно отвърна Зедар. — Жалките им ежби накрая станаха причина за твоя провал. Заслужават да заплатят с живота си тези грешки.

— Не бързай да ги съдиш, Зедар — злокобно отвърна Торак. — Ти самият още не си изкупил вината си за грешката в Мориндлен преди няколко века.

— Умолявам те да ми простиш, Учителю. Не позволявай гневът да те заслепи, макар напълно да съм заслужил наказанието.

— Аз не въздавам нито възмездие, нито опрощавам, Зедар — мрачно отвърна Торак. — Единствено съдбата е всесилна. Твоите братя Урвон и Ктучик усетиха нейното възмездие. А скоро ще дойде и твоят ред. Засега, обаче, аз все още се нуждая от теб.

Обзалагам се, че Зедар скръцна със зъби, когато Урвон и Ктучик му бяха приписани за „братя“.

Торак се изтягаше лениво на трона си, а полираната му маска проблясваше под светлината на кандилата. Той тежко въздъхна.

— Тревожа се, Зедар — призна неохотно. — Обзело ме е дълбоко съмнение и съм раздиран от колебание.

— Открий душата си пред мен, Учителю — настоя Зедар. — Дано двамата заедно успеем да премахнем грижите ти.

— Смаян съм от огромната ти самоувереност и дързост, Зедар — отвърна Торак. — Успя ли да прозреш в смисъла на казаното от онзи нещастник на брега на Мрин в Северна Драсния?

— Донякъде, Учителю.

— А известен ли си за прозренията ми в Ашаба?

— Да, Учителю.

— Не разбра ли досега, че двете пророчества не съвпадат напълно? Но и двете говорят за битката, която трябва да започне тук, пред стените на Во Мимбре, само след няколко часа.

— Така е, Господарю.

— Но сметките на Мрин не съвпадат с тези от пророчествата в Ашаба. Мрин твърди, че съдбата на света зависи от третия ден на битката.

— И аз така разбрах, Учителю.

— Ашаба обаче казва друго — че фатални ще са вторият и четвъртият ден.

— Това не съм го разтълкувал напълно, Учителю — призна Зедар.

— Мисля, че не е важно кой ще се възправи срещу мен в тази битка. Но е сигурно, че ако схватката между мен и Пратеника на боговете стане през втория или четвъртия ден, тогава аз ще надделея. Срещнем ли се обаче през фаталния трети ден, тогава Волята ще е на негова страна и аз ще изгубя. — Той изведнъж спря да говори и ясната му реч премина в непонятно фъфлене иззад стоманената маска. — Проклет дъжд! — ненадейно избухна божеството. — Проклети да са и реките, чийто буйни води забавят настъпването на войските ми! Ще закъснеем за решителната битка, Зедар! Само ако успеем да пристигнем два дни, дори ден по-рано, светът ще бъде мой! Сега обаче изходът от битката е в ръцете на случайността, а тя никога не е била на моя страна! Напуснах Ашаба с увереността, че трябва да стигна на уреченото място в точно определен час. Пожертвах с радост безброй от моите ангараки, за да го направя. А сега излиза, че ще съм на бойното поле ден по-късно! Ща, не ща, ще трябва да се срещна със Сюзерена на Запада през фаталния трети ден. Явно такава е волята на непостоянната и капризна случайност! А това ме кара да се съмнявам в успеха си и несигурността ме гризе отвътре, Зедар!

„Той мисли, че това е Гелан!“ — прошепнах аз.

„Какво каза?“ — Мисълта на майка беше също толкова неясна, колкото и моята.

„Той вярва, че ще се сражава с Гелан!“

„Как разбра това?“

„Титлите Пратеник на боговете и Сюзерен на Запада се отнасят до Риванския крал! Кой знае защо Торак е убеден, че Гелан се е върнал в Рива и е взел меча. Той дори не подозира, че всъщност ще се срещне с Бранд!“

Майка замълча за известно време, докато обмисли казаното.

„Може и да си права, Поул! — прие накрая тя. — Сведенията на Торак идват от Ктучик, а той разчита на новините от Чамдар. Баща ти обаче успя да му замае главата с хитрите си ходове из Сендария в продължение на векове. Излиза, че Торак не знае почти нищо за престолонаследника на Рива. Напълно е възможно да си мисли, че именно него ще срещне през третия ден от битката.“

„Убедена съм в това, майко. Ето защо ни беше наредено да преместим Сферата от ръкохватката на меча върху щит! Оръжието на Бранд няма да е меч — той ще се отбранява!“

През това време Торак продължаваше да говори. Ние с майка отложихме дискусията за по-късно, за да можем да го чуем.

— Ти трябва да превземеш града още сутринта, Зедар — нареди Торак. — Срещата ми с наследника на Желязната хватка трябва да стане на следващия ден. Ако се наложи, пожертвай всички ангараки, но искам Во Мимбре в краката си по залез слънце!

— Ще бъде волята ти, Учителю — врече се Зедар. — В този миг бойните ни машини заемат позиции. Обещавам, господарю, че Во Мимбре ще бъде твой още по залез слънце, защото смятам да хвърля всички сили на ангараките срещу златните му стени.

Явно безплодната осемгодишна обсада на Крепостта не беше научила Зедар да не хвърля думите си на вятъра. След това Торак се впусна в дълъг и отегчителен монолог, който не блестеше с особена мъдрост. Той не беше сред любимците на историята и неговото възмущение се беше натрупало като планина. Всичко, което смяташе за свое по рождение, му беше отнето, затова неговата божествена същност постепенно угасваше и го изоставяше. При друг развой на събитията аз сигурно щях да изпитам жалост към него.

„Мисля, че чухме достатъчно, Поул — внезапно рече майка. — Няма никаква полза да седим тук и да го слушаме как се самосъжалява.“

„Както кажеш, майко“ — съгласих се.

Совата ни отново излетя навън през тясното прозорче и размаха безшумно криле към Во Мимбре. Небето се беше изчистило след надигналата се откъм Ашаба виелица и звездите отново светеха с целия си блясък. Усетих, че ми бяха липсвали през тези двадесет и пет години. Хората с неестествено дълъг живот винаги прекалено се влияят от звездите. Те създават чувство за вечност и непреходност, а това донякъде успокоява, когато всичко около теб умира и се руши.

Макар заслугата за това и да не беше изцяло негова, Торак все пак успя да разцепи света във Войната на боговете. Ето защо бях убедена, че е по силите му само с едно-единствено усилие да срине стените на Во Мимбре. Всички обаче знаехме, че това не му е разрешено. Изключително сложните правила в тази безкрайна игра между двете Воли забраняваше използването на Божествената воля по време на събитията. Нарушаването на тези правила биваше жестоко наказвано. Ктучик го усети на гърба си в Рак Ктол. Торак би могъл да действа единствено чрез човешка сила, поне до мига, в който щеше да се изправи срещу Бранд. Но дори това събитие беше подчинено на общите правила.

Кацнахме върху крепостната стена в двореца на Алдориген малко след полунощ.

Изскубнах се от общата ни форма на сова и приех човешки образ, а майка ми отново се скри в мрака.

Все пак ги уведомих, че Торак нито веднъж не си е подавал носа от своята ръждясала кула, откакто е пресякъл земния мост. Това сигурно не беше кой знае колко важно, но новината, че Торак живее в уединение, можеше и да овладее донякъде изобретателността на баща ми.

— Моля те да запомниш нещо, татко — приключих разказа си. — Учениците на Торак не са като нас. Ние сме семейство, а те — не. Зедар, Урвон и Ктучик се ненавиждат помежду си с почти свещена страст. Зедар едва овладяваше злорадството си, докато говореше с Торак. Урвон и Ктучик са в немилост и това го прави единственият фаворит на Бога Дракон. Той ще се опита да затвърди позицията си като поднесе на Торак Во Мимбре на тепсия само за един ден. Затова ще хвърли срещу нас всички сили. Торак може би ще се подчини на забраните, които ни налага Необходимостта, но не сме сигурни дали Зедар няма да наруши правилата.

— Това е пътеводната светлина в живота на Зедар, Поул — мрачно изръмжа татко. — Целият му път е осеян с нарушени правила. За какво още си говореха двамата?

— Предимно за напътствията, които са получили. Очевидно Ашабинските пророчества са разкрили пред Торак много повече подробности, отколкото ни даде Кодексът на Мрин. Третият ден от битката ще е много важен за всички нас. Легионите на всяка цена трябва да са тук, защото тяхното присъствие ще принуди Торак да приеме предизвикателството на Бранд.

— Я виж ти — светнаха очите му, — това е много интересно.

— Престани да злорадстваш, татко. Торак заповяда на Зедар да хвърли всичките си сили срещу Во Мимбре. Завладеят ли града, всичко ще е на тяхна страна.

— Те да не се опитват да забавят бойните кораби на Елдриг? — попита Белтира.

— Зедар го предложи, но Торак не се съгласи. Той не иска да разделя армията си. Колко остава до съмване?

— Три-четири часа.

— Значи имам време да се изкъпя.

Баща ми демонстративно подбели очи.

Зората обагри небето на изток, но Зедар още се бавеше. Явно изчакваше точно определен момент за начало на нападението. Когато обръчът на слънцето се подаде над планините на Улго, от железния павилион прозвуча рог. Като по команда всички обсадни машини започнаха да мятат камъни срещу стените на града. Битката за Во Мимбре започна.

Както обикновено се наложи коригиране в мерника на катапултите, та камъните да удрят стените, вместо да се пръскат без посока над града. После започна да се чува само ужасният бумтеж на каменните отломки, които се разбиваха в крепостните стени.

Виждахме ясно суетнята на ангараките в основите на катапултите. Баща ми още изчакваше. Малко преди пладне той нареди на Уилдантор да отвърне на удара. Астурианските стрелци опънаха лъковете и отвъд стените се посипа дъжд от стрели. Стоманените остриета поразиха най-напред тулите, които обслужваха обсадните машини. Атаката срещу стените внезапно спря. Оцелелите тули се втурнаха слепешката срещу редиците на ангараките зад тях, изоставяйки след себе си обсадните машини нелепо да стърчат, бездейни и без охрана.

Тогава Мандор даде знак на рицарската конница, струпана край северната порта. Вратите се отвориха и воините устремно препуснаха навън, размахвайки бойни брадви, а не обичайните пики. Когато след време се върнаха обратно в крепостта, обсадните машини на Торак приличаха на подпалки на огъня.

Виковете на Торак, пълни с гняв и разочарование, прозвучаха като песен в ушите ми. Това детинско избухване ми подсказа, че на него явно изобщо не му беше хрумвало за ответен удар. Сигурно си е въобразявал, че ние просто ще му предадем без бой града, защото той много силно го желае! Досетих се, че в този миг животът на Зедар висеше на косъм. Отчаяно и без да се замисли, той заповяда незабавна атака срещу северната порта. Тя беше спряна с дъжд от стрели, а малцината оцелели ангараки, които стигнаха стените, бяха облени с вряща смола и подпалени като факли. В този момент слънцето залезе и сложи край на първия ден от битката. Ние все още бяхме в безопасност зад стените на Во Мимбре, а Зедар трябваше да се върне при Торак и да му докладва за поражението си. Двете с майка особено държахме да присъстваме на този разговор.

— Струва ми се, че се заблудих, Зедар — чухме смразяващия глас на Торак, когато се прокраднахме през любимото си прозорче. — Никой от ангаракските ми ученици не би ме провалил така позорно в ден като днешния. Дали пък да не призова Ктучик или Урвон на твоето място?

Зедар потръпна при тези думи.

— Умолявам те, Учителю — примоли се той, — позволи ми да изкупя вината си. Едва сега проумявам причината за провала. Машините не бяха подходящи за целта, която трябваше да изпълнят. Ще опитам отново и още призори ще имам на разположение невидими сили. Во Мимбре е обречен, Учителю.

— Ако не той, ти ще си обречен, Зедар — отвърна с ужасяващия си кънтящ глас Торак. — Прави каквото щеш, но искам с последните лъчи на слънцето да вляза в този златен град!

— Ако не бяха тези забрани пред нас, много лесно бих изпълнил задачата си, Господарю.

— Те лежат върху мен, Зедар, не се отнасят до теб.

— Тогава значи мога да действам без страх от гнева на Необходимостта! — светнаха очите на Зедар.

— Ти си задължен да действаш, Зедар. Не ме интересува дали ще си навлечеш гнева на Необходимостта или не. Бъди благодарен, че поне ще си спомням с умиление за теб, когато си отидеш от този свят. Но това е война, Зедар, а по време на войните ние губим скъпи приятели. Това е много тъжно, но постигането на целта е над всичко. Ако се налага да пожертваш живота си, за да постигна своята цел, тогава така да бъде!

Безразличието на Бога Дракон смрази кръвта на Зедар, видях го с очите си. Това принуди Зедар да преосмисли колко важна роля играе всъщност той в плановете на Торак за завладяването на света.

Двете с майка се върнахме в града. Когато влязох в тронната зала, там вече се бяха събрали всички останали.

— Какъв е техният следващ ход, Поул? — попита татко. Той винаги се опитваше да ме спре и мърмореше, когато му казвах, че „отивам да хвърля едно око“. Но това не му пречеше после да измъква и най-малката подробност за враговете ни.

— Зедар вече не е любимият ученик на Торак — отговорих. — Досега трябваше да е завладял Во Мимбре и неговият господар е много разочарован от провала му.

— А Торак не се слави с великодушие и не прощава чуждите грешки — добави Белтира.

— Годините не са смекчили нрава му, чичо.

— Успя ли да доловиш поне някакъв намек за това, което се кани да предприеме утре, Поул? — настоя баща ми.

— Нищо конкретно, татко. Торак има намерение да спазва правилата, установени от Необходимостта, но заповяда на Зедар да не се съобразява с тях. Вярно, той призна, че ще е покрусен, ако Необходимостта унищожи Зедар за нарушаване на заповедите й. Но ако това е цената на неговата победа, рече, то той бил готов да я плати с радост.

— Нека приемем, че ще нарушат правилата и това ще им се размине безнаказано — каза татко. — Ако сгрешим — чудесно. Но ако се окаже истина, по-добре да сме готови. Сега нека поспим. Утре на всички ще са ни нужни свежи сили.

Срещата приключи, но баща ми ме настигна по коридора.

— Мисля, че е добре да започнем прегрупирането на силите си — рече. — Ще кажа на Чо-Рам и Родар да започнат да затварят пръстена около източния фланг на Торак. После ще говоря с Бранд и Ормик, та да го подхванат от север. Искам войските им да са заели позиции и готови за бой, когато вдругиден пристигне Белдин. Следи за организацията тук, Поул. Зедар може и да ни изпревари.

— Разчитай на мен, татко — отговорих.

Беше още преди пукването на зората, когато новите обсадни машини на Зедар взеха да обстрелват градските стени. За една нощ той беше сътворил няколко мангонели — огромни катапулти, които мятаха срещу бранителите на Во Мимбре каменни късове от по половин тон всеки. Огромната мощ, с която тези скали се разбиваха в градските стени, изпочупи прозорците навред и всеки път разтърсваше мимбратската столица до основи. Шумът беше оглушителен. И което е още по-лошо, новите машини на Зедар имаха достатъчно голям обхват и стояха извън обсега на астурианските стрели.

Като се върна от обиколката си, баща ми предложи близнаците да изплагиатстват изобретението на Зедар и да ни построят същите мангонели. Както се получава обикновено, защитниците на атакуваната крепост имаха предимство. Зедар пращаше скали, които се разбиваха в дебелите крепостни стени, а нашите камъни и пламтящи факли унищожаваха хора. Стените продължаваха да стоят, а ангараките на Торак оредяваха след всеки удар. Дъжд от камъни с големината на юмрук разбиваше наведнъж главите на цели вражески редици. Лавината от запалени факли пък поразяваше още по-немилостиво. Ангараките сами ни помагаха за това — обхванати от пламъците, те се опитваха да избягат някъде и така още по-силно разпалваха огъня.

Тогава Зедар съвсем се отчая и реши да рискува собствената си глава, сътворявайки силен насрещен вятър, който да отклони астурианските стрели при новата атака на ангараките. Това беше неговата грешка. Близнаците познаваха много добре Зедар и на мига разпознаха неговата Воля от усилията на няколко незначителни гролими. Всичко, което им оставаше, бе да го последват. Щом той не се превърна в облаче дим, използвайки Волята и Думата, значи и за нас беше безопасно да постъпим по същия начин. Зедар беше принуден да поеме риска вместо нас. Вярвам, че да стъпва като със завързани очи в една толкова опасна ситуация, никак не се е понравило на Зедар, но Торак не му беше оставил голям избор. Близнаците издигнаха преграда от силово поле пред вихрушката на Зедар. Тя беше разполовена на две и заобиколи Во Мимбре, а небето над крепостта остана спокойно и ведро.

Изгубил разсъдъка си от отчаяние, Зедар накара гролимите да обединят сили, за да пресушат калните тресавища около града. На баща ми и близнаците трябваше малко време, за да разберат какво точно става. Но когато Зедар накара вихрушката да посипе града с пепелища от изсъхналата кал, аз вече бях намерила изход. Тримата с близнаците откъснахме малко парче от бурята на Зедар, накарахме я да се завихри като торнадо на няколко мили надолу по река Аренд и после я върнахме във вид на воден стълб. След това я пуснахме да върлува, неспирана от нищо. Водният порой слегна прашните облаци и пред очите ни изскочиха мургите, които дотогава незабелязано се бяха промъквали през непрогледната пушилка. В този миг на сцената отново излязоха астурианските стрелци.

Приносът на баща ми в цялата операция приличаше по-скоро на детска игра, но той истински се забавляваше. Да накараш врага си да се чеше като побеснял от стратегическа гледна точка не е кой знае какво решение, но татко много се гордееше с постижението си.

Така оцеляхме и през втория ден от битката. Знаех, че това е съдбоносно за нас, но не споделих с останалите колко важна е победата. Майка много настояваше да си мълча.

„Това само би ги смутило, Поул — увери ме тя. — Мъжете лесно се притесняват, затова нека запазим в тайна колко важен е третият ден. По-добре да не създаваме поводи баща ти да изригва на талази едно след друго гениални предложения. Това може да наруши равновесието на нещата, които предстоят да се случат.“

Решаващи за успеха на нашата защита бяха толнедранските легиони. Ето защо още преди съмване аз полетях надолу по течението на река Аренд, за да се уверя, че бойните кораби на Елдриг плуват към нас, натоварени с подкрепления. Признавам, олекна ми, когато открих, че почти са стигнали мястото, където ги очаквахме. Белтира напусна града, за да се присъедини към войските ни, разположени на изток. Белкира пък тръгна на север, където бяха сендарите, риванците и астурианците. Двамата с баща ми кацнахме върху един клон, откъдето можехме да наблюдаваме бойното поле и да издаваме заповеди. Татко, естествено, изобщо не подозираше, че аз не съм сама в тялото на бялата сова. Не беше никак трудно да го заблудим. По-важното беше, че Торак не знае за присъствието на майка. Тя беше тайната ученичка на Алдур, а Богът Дракон изобщо не подозираше за съществуването й. Готова съм да се обзаложа, че именно нейната намеса при Во Мимбре помогна да устоим на Едноокия.

Идеята да сигнализираме с роговете беше на баща ми. Тя не свърши никаква работа, освен че задоволи жаждата му за мелодраматични финтифлюшки.

Членовете на нашето семейство бяха пръснати сред войската. Разполагахме с много по-ефективни способи за общуване, но татко упорито настояваше за тези концерти с бойните рогове. Признавам, арендите бяха очаровани от мистериозния им звук, който кънтеше между хълмовете. Освен това продължителните изсвирвания и техния екот изнервиха до крайна степен ангараките. Надраките бяха на ръба на нервна криза още преди да е започнала битката. Затова Яр лек Тун прати разузнавачи в гората, та да разберат какво става. Астурианците и хората на Бранд само това и чакаха. Яр лек Тун така и не получи известие нито откъде идва звукът, нито какво се е случило с неговите воини.

После мургът Ад Рак Кторос прати съгледвачи откъм изток. Тях пък ги помете алгарската конница.

При следващия зов на роговете ние най-сетне чухме сигнала, който трепетно очаквахме. Чичо Белдин и генерал Каран отвърнаха с хор от толнедрански тромпети. Череките и легионите бяха стигнали бойното поле.

Тогава баща ми, който си присвои ролята на маршал в тази битка, се издигна високо в небето, та да направлява оттам действията ни. Когато всичко на земята беше вече разположено според неговия план, той заповяда на Бранд да даде сигнал за начало. Бранд изсвири продължително с рога два пъти и Чо-Рам му отвърна като ехо. Незабавно последва и отговорът от Мандор, а след това вратите на Во Мимбре се отвориха с трясък и от тях гръмовно се изсипаха мимбратските рицари.

Зедар, който трябваше да запази хладнокръвие дори в напрегнат момент като тази, прие формата на гарван и излетя от павилиона, за да види какво става. Тогава мама доста ме изненада. Без каквото и да е предупреждение, тя размаха крилете на общата ни форма и ни издигна високо в небето над връхлитащия гарван. Тъй като бяхме слети, аз изпитвах нейните чувства и споделях мислите й. С огромно изумление проумях, че враждебността на майка към Зедар датира отпреди неговото предателство. Тя го беше възненавидяла още при първата им среща. Усетих смътно, че той беше подметнал нещо по неин адрес пред баща ми и това му бе отредило почетно място в сърцето й. Баща ми и до ден днешен е убеден, че совата, която връхлетя като камък върху гарвана, просто искаше да го сплаши. Но той греши. Майка се опитваше с всички сили да убие Зедар.

(Чудя се как ли щеше да се обърне всичко, ако тя беше успяла тогава.)

Атаката на мимбратските рицари в Битката при Во Мимбре стана причина след това да се изпишат томове сладникава и бездарна поезия. Но от стратегическа гледна точка нейната цел бе само да задържи малореанците по местата им. И тя го постигна. Схватката беше драматична, шумна, изпълнена с благородни подвизи, при това изключително продължителна, но в действителност тя имаше второстепенна роля в хода на битката. Уменията на Торак във военната тактика бяха доста ограничени — никога преди това той не беше участвал в битка между равни по сила страни. Във Войната на боговете той беше по-слабият. И през тази война пак беше в неизгодна позиция. Той предполагаше, че атаката срещу неговата армия ще дойде отзад и по фланговете. Ето защо строи ордите на малореанците в центъра, за да подкрепят мургите, надраките и тулите. Унищожителната атака на мимбратите обаче принуди Торак, обкръжен и хванат в капан, да приеме двубоя с Бранд — нещо, което той искаше да избегне на всяка цена.

Зедар отново се опита да се промъкне в редиците ни, този път под формата на сръндак. Познавайки характера на Зедар, чудя се дали той просто не се опитваше да избяга. Дори и да е било така, това не му се удаде. Изборът на формата се оказа голяма грешка и той много скоро го осъзна. Превърнат на вълк, татко започна да къса със зъбите си парчета месо от хълбоците му.

Съюзените ни войски неумолимо затягаха пръстена си около ангараките. Армията на Торак започна да дава все повече жертви, а войниците му взеха да гледат с копнеж отсрещните брегове на река Аренд. Чак сега разбрах защо Богът Дракон толкова се боеше от настъпването на третия ден.

Признавам, че баща ми наистина умело направляваше хода на битката. Той предвиждаше всеки ход на врага и го парираше още преди Торак да е предприел каквото и да било. Задачата на мимбратските рицари бе да погубят повечето малореанци. Още преди Торак да успее да хвърли мургите на помощ, баща ми освободи като през скъсан бент обединените алгари, драснияни и нередовната войска на улгосите, предвождани от Белтира. Те блокираха най-многочислените отряди на западните ангараки.

Пред заплахата от настъпващите легиони и лавината свирепи черекски воини, начело с Елдриг, Зедар не посмя да оголи десния си фланг и да заповяда на надраките и тулите да подкрепят малореанците. Единствената свободна сила, с която Вероотстъпника разполагаше в момента, бяха неговите резерви. Щом и те се включиха в битката пред градските порти, вече нищо не възпираше Белкира да нападне гърба на ангараките.

Долу врагът и защитниците на Во Мимбре се бяха вкопчили в мъртва хватка, а земята вече не можеше да попива леещата се кръв. Тогава двете с майка, все още слети в обща форма, полетяхме към павилиона на Торак. Изходът на битката вече можеше да се предвиди. Много войни са били загубени по простата причина, че генералите са прахосвали ценно време да чакат от разузнавачите доклад как се придвижват вражеските сили и едва тогава са реагирали. За баща ми този проблем не съществуваше. Всички ние поддържахме постоянна връзка с него. Нещо повече — двете с майка можехме незабелязано да подслушваме Торак и Зедар, а после незабавно да уведомяваме баща ми за чутото. Така той реагираше на ходовете на Зедар преди онзи да е направил и едно движение.

Когато стигнахме желязната кула, чухме как Зедар умолява Торак да се въоръжи и излезе на бойното поле, за да повдигне духа на ангараките. Но Богът Дракон непреклонно отказваше, тъй като именно този беше фаталният за него трети ден.

Едва наскоро успях да видя с очите си Ашабинските пророчества и още не мога да проумея как е могъл Торак така погрешно да изтълкува някои от пасажите. Той явно беше решил, че е и винаги ще бъде единственото Дете на Мрака. Оттам съвсем невярно беше заключил, че единственото Дете на Светлината пък ще е риванският крал, наследникът на Желязната хватка. Това разпределение действително стана край Ктол Мишрак, когато Гарион довърши Торак. Но то беше съвсем различно събитие по време на друга война, която започна петстотин години след описваната битка. Торак очевидно беше объркал двете схватки и това ни гарантира победата при Во Мимбре.

Макар Зедар да бе видимо парализиран от ужас и да молеше отчаяно Торак, богът оставаше невъзмутим.

— Сега не е време да се показвам на открито и да се бия, Зедар — отговори той. — Както вече ти казах, съдбата на тази битка е в твоите ръце по една случайност. Пак повтарям обаче — едно събитие ще предхожда срещата ми с Детето на Светлината и то ще е знак, че аз ще победя. Това ще бъде сблъсък на двете Воли и моята ще надделее над врага. Ето тази битка ще реши бъдещето на света.

Макар да бяхме напълно слети, някои от мислите на майка оставаха тайна за мен. Въпреки това аз почувствах, че тя се готви да действа. Явно скоро щеше да предприеме нещо и умишлено го криеше от мен.

— Трябва някак да подкрепим малореанците, Учителю — отчаяно настояваше Зедар. — Разрешаваш ли да включа и резервите в схватката?

— Щом смяташ това за правилно, Зедар — отвърна Торак с истинско божествено безразличие, което едва не доведе до лудост неговия ученик.

Зедар се показа на вратата на павилиона и предаде заповедите си на куриерите, които чакаха отпред. Малко след това резервите на ангараките започнаха да напредват към градските порти. Точно тогава череките и легионерите на генерал Керан се вклиниха в редиците на надраките, за да се присъединят към мимбратските рицари.

Когато битката стигна най-горещата си точка, баща ми прибави още огън, нареждайки на чичо Белкира да хвърли в боя риванците, сендарите и астурианските стрелци, които дотогава се притаяваха в гората на север. Те безмълвно и заплашително заеха позициите, току-що опразнените от резервите на Зедар.

Вестоносци, натоварени все с лоши новини, стояха в редица пред железния павилион.

— Господарю Зедар! — извика първият с треперещ глас. — Крал Адрак Кторос е убит, а мургите са в паника.

— Лорд Зедар! — прекъсна го втори куриер. — Надраките и тулите са съвсем уплашени и търсят начин да се измъкнат!

— Лорд Зедар! — намеси се и третият приносител на лоши вести. — От север ни заплашва многочислен враг. Там има и астуриански стрелци, а техните стрели съвсем ще разредят редиците ни. Центърът също е в опасност и резервите едва ли ще могат да помогнат много, дори и да оцелеят. Не можем да направим нищо срещу стрелците, защото тях ги пазят сендарите и риванците!

— Риванци ли?! — изрева Торак. — Нима риванците са дошли чак дотук, за да ми се опълчат?

— Така е, най-свети — отвърна ужасено последният вестоносец. — Сиводрешковците са зад гърба ни заедно със сендарите и астурианците. Ние сме обречени!

— Убийте го — нареди Торак на гролимите, които стояха наблизо. — Тук не е мястото някакви жалки вестоносци да предсказват съдбата ни.

Двамината гролими се нахвърлиха върху нещастния вестоносец с фанатичен плам в очите и ножовете им пробляснаха. Той изохка и се свлече на земята.

— Предводителят на риванците носи ли меч? — обърна се Торак към другите куриери, които стояха с посивели от ужас лица и не можеха да откъснат поглед от мъртвия си сънародник.

— О, да, божествени — осмели се да пророни единият с изтънял от ужаса глас.

— А мечът свети ли в ръцете му?

— Не, божествени, прилича на съвсем обикновен меч.

— Тогава моята победа е сигурна — извика тържествуващ Торак.

— Господарю… — гласът на Зедар звучеше объркано.

— Този, който се е възправил срещу мен, не е Риванският крал, нито е Пратеника на боговете, с когото трябва да се срещна един ден. Явно оръжието на този е от обикновена стомана и той не е закрилян от силата на Ктраг Яска! Истина ти казвам, в този ден силата ще е на моя страна. Кажи на слугите да ми донесат бронята, Зедар. Незабавно! Аз ще изляза на бойното поле и светът ще падне в краката ми!

„Татко — почти извиках аз, — Торак излиза!“

„Естествено, Поул — самодоволно отвърна той. — Нали точно това искахме. — Баща ми имаше ужасния навик да си приписва заслугата за всичко, което ставаше. — Сега е време двамата с теб да подкрепим Бранд. Не се размотавай, Поул, не бива да закъсняваме.“

„Ех, дали ще порасне някога“ — спокойно отбеляза майка ми, докато се провирахме през прозорчето. Събитията взеха да се развиват със светкавична бързина. Предусещах, че ще се случи нещо, което никак няма да ми хареса. Подозренията ми бяха потвърдени и от това, че мама остана слята с мен, дори когато излязохме от формата на сова. Тя никога не беше постъпвала така, но твърдо отказа да ми обясни причините.

По всичко личеше, че Бранд вече е обзет от непоколебимата увереност, характерна за Детето на Светлината. Той ми се видя някак нечовешки спокоен и дистанциран от онова, което предстоеше да се случи. Щом пристигна баща ми, обаче, изразът и поведението на Бранд внезапно се промениха. Погледът му стана решителен и той проговори с гръмлив глас, който наподобяваше гръмотевица или пък тътена на земните недра при земетресение.

— В името на Белар аз те предизвиквам, Торак, обезобразен и прокълнат! В името на Алдур ще те смажа с омразата си. Нека спре това кръвопролитие и се срещнем само ние двамата — човек срещу божество — за да те победя в достойна битка! Хвърлям предизвикателството си в лицето ти! Или го приеми, или ще бъдеш изобличен като малодушен страхливец пред хора и богове.

В този миг Торак, следван плътно по петите от Зедар, се появи от смешната си желязна кутия. Явно предизвикателството на Бранд никак не се беше понравило на бога на ангараките. Той изрева недоволно и се втурна напред като размахваше огромния си меч, разсичайки с него скалите наоколо и мятайки искри по бойното поле. Тогава Зедар побягна.

— Кой от земните крале е толкова глупав, та да предизвиква Краля на света? — изрева божеството. — Кой от вас ще дръзне да се изправи срещу един бог?

— Аз съм Бранд, Пазителя на Рива, и ще изляза насреща ти, глупаво и недодялано подобие на боговете, а и срещу всичките твои омразни твари! Ти ще понесеш удара на цялата моя сила! Приеми предизвикателството или си плюй на петите, та никога повече кракът ти да не припари до Западните кралства!

Целта на всички тези дръзки думи беше да вбесят Торак, та да престане той да съобразява и мисли логично. Ако богът на ангараките размишляваше трезво, той веднага би надушил капана, който му се готвеше. Неговият гняв обаче заличи всички съмнения, премахвайки и последната следа от божествена прозорливост.

— Ето ти тогава! — прогърмя с могъщ глас той. — Аз съм Торак, Кралят на кралете и Господарят на всички господари! Не се боя от един смъртен владетел, нито пък от избелелите сенки на отдавна забравени богове. Сега ще се втурна и ще унищожа този ривански самохвалко и враговете ми ще изпитат моя свещен гняв. Ктраг Яска отново ще бъде мой, а заедно с него и целия свят!

Ето за това беше тази битка, пък и дългогодишната война преди нея. Всичко, което преживяхме и изстрадахме, имаше една-единствена цел — да доближи Торак до Сферата на Учителя, така че тя да може да го унищожи.

Гръмовните удари, които си размениха, накараха двете армии да замръзнат по местата си. Битката спря отведнъж, когато Кал Торак тръгна през редиците на своите раболепни войници. Бранд, съпровождан от баща ми, който беше приел формата на вълк и подтичваше в тръс край него, и следен по въздуха от нас двете с майка, все още във формата на сова, закрачи срещу своя противник. Когато двамата стигнаха на двайсетина крачки един от друг, се случи събитието. Баща ми обаче дори не го забеляза. Бранд каза името си и добави още няколко обиди, за да е сигурен, че Торак наистина е заслепен от ярост. Той обаче го пренебрегна и се обърна направо към баща ми.

— Махай се, Белгарат — предупреди го той. — Бягай, ако ти е мил животът.

Баща ми отвърна както подобава — оголи зъби и изръмжа.

После Торак извърна единственото си око към мен, но не каза нищо заплашително. Гласът му беше сладък като мед и аз усетих как се надига Волята му.

— Откажи се от баща си, Поулгара, и ела с мен. Ще се оженя за теб и ще те направя Кралица на света. Ще бъдеш велика, а силата ти ще е втора след моята!

Виждала съм малки и безпомощни животинки, вцепенени пред някоя змия. Мишката и заекът знаят, че змията насреща им е много опасна, но въпреки това стоят като вкаменени на мястото си, неспособни да шавнат, докато влечугото постепенно се приближава. Сега се озовах в същото положение. Волята на Торак ме беше парализирала.

Историците, описващи този сблъсък, твърдят, че аз гневно съм изкрещяла в отговор на Едноокия, но това не е истина. Не бях способна да пророня и едничък звук. Торак ме срещна и завладя душата ми. Единственото му око гореше тържествуващо, защото бе почувствал, че надделя над мен.

Това, което не подозираше, а и не би могъл да знае, е, че в този миг пред него бяха трима от учениците на Учителя. Той нямаше представа за съществуването на третия от нас. А именно тя го победи при Во Мимбре, защото беше свързана не само с Алдур, но и с УЛ, собствения баща на Торак.

Развълнувана и трепереща, совата закръжи около главата на Бранд. Тогава усетих, че моето съзнание се сви колкото ечемичено зърно в единия край на общата ни форма. Третият ученик — майка ми — взе всичко в свои ръце. Общувала съм неведнъж с различни богове, но никога не съм чувствала нещо по-огромно и съкрушително от Волята й. Тя събра цялата си сила и блъсна Торак с нея. Ако беше човек, той щеше да се пръсне на хиляди малки парченца. Изразът на нейната Воля бе онзи пронизителен вик, за който пишат хрониките. Ако не бе насочен внимателно в целта, той сигурно щеше да изпочупи прозорците във всички Западни кралства. Но тъй като силата му беше строго направлявана, никой не разбра колко могъщ беше ударът. Птиците постоянно кряскат, чуруликат, цвъртят и пискат, затова никой не им обръща внимание. Торак обаче не пропусна този вик. В нападателния крясък на майка имаше някои полутонове от гласа на Алдур, а също и характерните черти от гласа на Ул. Волята на Торак, която той смяташе за непобедима, беше насочена изцяло към мен, защото не знаеше, че и майка е тук. Ударът обаче бе толкова могъщ, че натискът, който богът оказа върху мен, изглеждаше жалък в сравнение с него. Обезобразеният бог на ангараките изведнъж се разколеба и почувства страх. Мисля, че съм единствената, видяла го да трепери в мига, когато го застигна ударът. Единствена аз погледнах в изтеклото му око — то сякаш гореше от страх и нерешителност. Изворът от прекомерна самоувереност на Торак изведнъж пресъхна и когато се изправи пред Риванския Пазител, той вече беше изпълнен със съмнение. Това колебание и страх предопределиха изхода на битката.