Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (21)

Двадесета глава

Килан си отиде, но ми остави богато наследство. Не го бяхме мислили точно така, но с течение на вековете членовете на неговото огромно семейство постепенно и неусетно се превърнаха в мои прислужници по наследствена линия. Имаше нещо успокоително в това. Всички те бяха почти като мои деца, защото ги израждах със собствените си ръце. Аз първа ги докосвах, когато идваха на този свят, и това ни сближаваше още от първия миг. За мен това беше важно, защото постоянната връзка е много необходима за някого с моята странна съдба. Или както би казал Килан: „След като си решила да живееш завинаги, значи ще се чувстваш самотна доста често през годините, нали ме разбираш.“

Наследствената прислуга във Во Вакюн и къщата до езерото Ерат запълваше все някак огромните празнини, които оставяха след смъртта си моите любими хора.

Повечето от първите ми васали също бяха измрели, когато наближи новият век през 2400 г. Техните наследници имаха доста по-добри обноски. Онова, което вече в цяла Арендия беше известно под шеговитото название „Болежката на Нерасин“, висеше като заплаха и над техните глави. Дори ако някои бяха недоволни от социалните ми нововъведения, те имаха благоразумието да задържат възраженията за себе си.

Двайсет и пети век беше време на относителен мир в цяла Арендия. Понякога тук-там пламваха пожарищата на бунта, които обикновено биваха подпалвани от дълго тлеещи семейни вражди между съседни благороднически фамилии. Но, използвайки разумни доводи или пък открити заплахи, арендските херцози и сами можеха да се справят с тези свади. Най-накрая аз им предложих нещо, което се оказа много ефективно. Васалите бяха задължени да пращат войници на своя господар, щом той пожелае това. Херцозите откриха, че войните между враждуващите семейства тутакси стихват, щом те пратят заповед за мобилизация на войската.

Светът извън границите на Арендия също се развиваше по своя път. Черекските пиратски набези по толнедранските брегове продължиха чак до двадесет и пети век, много след като първоначалните причини за тези нападения бяха отдавна забравени. Вече никой не си спомняше Марагор, но череките — най-примитивните сред всички алорни — продължаваха да плячкосват и опожаряват толнедранските крайбрежни градове. Те лицемерно набожно оправдаваха варварщината си като твърдяха, че се подчиняват на заповедите на Белар.

Всичко това обаче беше прекратено твърде внезапно с възкачването на династията на Боруните на императорския престол в Тол Хонет през 2537. Ран Борун I беше много по-способен владетел в сравнение с предшествениците си от втората династия на Вордувианите. Той изрита ленивите легиони от техните удобни и уютни гарнизони в Тол Хонет и ги накара да построят широк път от устието на река Недран чак до Тол Ворду на север. Строежът принуди легионите да опънат шатрите си по цялото протежение на брега, който беше постоянен обект за атаките на череките. Черекските корсари взеха да се натъкват на много по-здрава съпротива, когато слизаха на сушата. Тогава те решиха, че вече са изпълнили повелите на своя бог и е време да си намерят друго място за забавления.

Тъй като Ран Борун беше първият от фамилията, който сядаше на трона, дворецът му гъмжеше от останки на фамилията на Вордувианите. Родовите черти на Вордувианите покриват целия спектър от мошениците до най-свирепите престъпници. В началото на двадесет и четвърти век те бяха дълбоко впечатлени от сложния план на Ктучик. Тогавашната гражданска война в Арендия им предостави неизчерпаеми възможности за натрупването на мръсни пари, предимно от търговия с оръжие. Последвалият период, известен по тези земи като „Мирът на Поулгара“, пресече техните търговски канали. От Тол Ворду чак до Тол Хорб и Тол Хонет по мой адрес редовно се сипеха люти проклятия и попържни.

Трябва да е било около 2560 г., малко след като череките решиха, че вече не им е забавно да нападат толнедранския бряг. Тогава отново се разбуниха духовете в Арендия. Толнедранците се свързаха с тогавашния херцог на Мимбре, един млад човек на име Салерон, и отвориха кутията, за която мислех, че навеки е заключена с три резета.

Като начало взеха да се обръщат към Салерон с „Ваше Величество“ и го обясниха с факта, че Мимбре е най-голямото от трите херцогства, а херцогът на Мимбре всъщност би трябвало да е крал на цяла Арендия. Или поне щял да стане такъв, щом завладее останалите части. За щастие усилията ми за обучението на арендските херцози не бяха отишли напразно. Салерон, придружен от малобройна свита, препусна на север и пристигна в къщата край езерото през късната пролет на същата година, за да обсъдим случая.

— Реших, че е редно да се посъветвам с теб, преди да се впусна в тази опасна работа — откровено каза той, когато двамата останахме насаме в моята библиотека. Салерон беше мило момче, но затова пък ужасно глупав. На практика той ми искаше разрешение да започне война срещу мен. Колебаех се дали гневно да избухна или да му се изсмея в лицето. Вместо това много внимателно и бавно му обясних какво всъщност целят неговите толнедрански „приятели“.

— Да си призная, не се бях замислял над това, Твоя Светлост — призна той. — Реших, че ще е много уместно — тъй като думите на толнедранските пратеници изглеждаха пропити с мъдрост — да повдигна въпроса на Съвета на арендите това лято. Мислех си, че щом изясня случая пред теб и скъпите си братя от Вакюн и Астурия, мога да бъда провъзгласен за крал на Арендия с пълно единодушие и без да нарушавам нашите сърдечни отношения.

Ама той наистина беше много глупав!

— О, небеса! — само успях да кажа аз.

— Нима намираш някакъв недостатък в това великолепно предложение? — попита той с лека почуда.

— Скъпи, скъпи Салерон — обърнах се към него, колкото се може по-внимателно и търпеливо, — а какво би казал ти, ако през лятото на срещата Нантерон от Вакюн и Лендрин от Астурия обявят, че всеки от тях е истинският крал на Арендия?

— Ами ще реша, че са си изгубили ума, лейди Поулгара. Подобно твърдение би било абсурдно. — След тези думи в очите му плахо взе да проблясва някакъв разум и той доби овчи вид. — Май не съм го обмислил както трябва, а? — продължи неуверено.

Спонтанно прегърнах смутения млад херцог.

— Решението ти най-напред да се допиташ до мен граничи с гениалността, Салерон — похвалих го аз.

— Никога досега не са ме наричали гениален — призна той. — Но въпреки това ми се струва, че още ми липсва мъдрост, затова ще се оставя да ме водиш и напътстваш оттук нататък.

— Ето това е още едно прекрасно и мъдро решение, Твоя Светлост. Ставаш все по-умел в тези неща — заключих аз. — Мисля да се обадя на Нантерон и Лендрин — рекох замислено след малко. — Май тази година ще е по-добре да проведем Съвета на арендите тук, вместо на панаира. Ще се опитам да държа толнедранците настрана, докато ние не си разчистим отношенията. Този път съветът ще се проведе в тесен кръг.

След седмица пристигнаха Нантерон от Вакюн и Лендрин от Астурия. Дръпнах ги един по един настрана и ги заплаших с всички ужасни мъки, познати на този свят, ако дори една усмивка пробяга по устните им, докато официално ги запознавам с малоумното предложение на Салерон. Вярвам, че ме разбраха правилно.

След като обсъдихме положението, аз заключих, че единственият начин да държим настрана Вордувианите, Хонетите и Хорбитите от вътрешните работи на Арендия е да представя случая направо пред Ран Борун. Наех се да отида в Тол Хонет и лично да си поприказвам с Негово Императорско Величество.

Реших да си спестя досадните формалности, които биха съпътствали една такава среща, и полетях към Тол Хонет. Отне ми цял ден да кръжа над просторните равнини на империята, докато накрая не ми се удаде толкова изгоден случай, че беше грехота да го пропусна. Както се оказа, двамата с Ран Борун имахме едно и също хоби. Първият от Боруните обичаше розите също толкова, колкото и аз и прекарваше в градината си по няколко часа на ден. Кацнах на едно клонче и приех човешката си форма, докато той задълбочено изучаваше някакъв хилав розов храст.

— Мисля, че му трябва повече торене, Ваше Величество — спокойно предложих аз.

Той се изправи рязко с ругатня на устата. Беше дребен дори за толнедранец, а златната тога, знак за високия му ранг, изглеждаше твърде неподходяща и натруфена за неговите занимания в градината.

— Ако ми помогнете да сляза, ще огледам бедното растение — рекох мило.

— Коя си ти? — попита той. — И как успя да се промъкнеш покрай стражата?

— Сигурно познавате баща ми, Ран Борун — отвърнах. — Той е един старец със занемарен вид и бели мустаци. Обикновено обича да нарежда на хората какво да правят. Познава семейството ти от близо пет века.

— Да не говориш за Белгарат?

— Точно той.

— Ще рече, че ти си Поулгара, херцогинята на Ерат.

— Правилно. Реших, че ще е най-добре да поговорим насаме. Ще ми помогнеш ли? Клоните на дървото не са най-подходящото място, когато се обсъждат държавни дела.

Той ми помогна да сляза, но очите му още гледаха несвястно. Огледах болнавия храст.

— Закопай умряла риба в корените му, Ран Борун — посъветвах го. — Посадил си го твърде близо до тази сенчеста стряха. Капчукът е отнесъл всички хранителни вещества от почвата под нея. Най-добре ще е да го изкопаеш и пренесеш на друго място като заспи през зимата. А сега ще ти разкажа нещо, което би трябвало да знаеш. Вордувианите, Хонетите и Хорбитите се месят в арендските дела и ние искаме ти да сложиш край на това.

Погледът му стана гневен.

— Какво са замислили тоя път? — попита той.

— Докопали са се до херцог Салерон в Мимбре и му пълнят главата с небивалици за кралска власт. Горкото момче е толкова омагьосано от ласкателствата им, та едва не се самопровъзгласи за крал на Арендия. Подобно деяние тутакси отново би предизвикало гражданска война. Загубих много време да установя мир по тези земи и искам всичко тук да остане спокойно.

— Тия идиоти! — избухна той.

— Напълно споделям чувствата ти — северните ти васали са много алчни, а са замесени и в търговията с оръжие. Мирът в Арендия ги удря по джоба, ето защо се опитват пак да предизвикат война. Смятам да предприема решителни стъпки, затова счетох за нужно да те предупредя.

— Ще нападнеш Северна Толнедра ли? — попита ентусиазирано той.

— Не, Ран Борун — отговорих. — Няма да преминавам границите ти, но вместо това ще затворя моите. Херцозите на Арендия ще направят, каквото им кажа, затова всички граници към Толнедра ще са непристъпни известно време.

Лицето му пребеля като на мъртвец при тези думи.

— Само за година-две, Ваше Величество — уверих го аз. — Докато не уврат главите на Вордувианите, Хонетите и Хорбитите. Те няма да банкрутират, но ще са на крачка от фалита. Действията ми няма да повлияят върху благосъстоянието на Боруните, Анадилите и Ранитите, защото вие сте на юг. Но те със сигурност ще се отразят на Северна Толнедра. Не ще им позволя да си играят с мирните споразумения в Арендия, а това е най-сигурният начин да привлека тяхното внимание. Искам да си блъскат главите в затворените граници известно време и да се опитат да живеят без приходите, които смучат от Арендия. Мисля, че не след дълго ще се вразумят, нали?

Той ми отвърна със злобна усмивка.

— Задължен съм ти, Поулгара — каза.

— Не те разбирам.

— Моето семейство има интереси към търговията с Арендия. Ако разпродаваме акции сега, бихме получили добра печалба. Щом ти затвориш границите на Арендия за всички толнедранци, вложенията в търговията ще изгубят стойността си. Това ще ни помогне да натрупаме купища пари, а северните фамилии, които не са сред най-добрите ми приятели, ще се провалят с гръм.

— Колко жалко — промърморих аз.

— Нали? А при условие, че аз командвам легионите, смятам, че армията ни ще се окаже твърде заета с други важни дела, за да се завтече на север и да атакува границите с Арендия.

— Ах, каква трагедия! — Двамата с Ран Борун се разбирахме отлично.

— Ще те помоля за една услуга, Поулгара, в замяна на това, че ще държа легионите далеч от северните ни граници.

— Искай, приятелю.

— Ще ме уведомиш ли, когато отново решиш да отвориш границата? Може би седмица по-рано ще е напълно достатъчна. Ще имам време да изкупя повечето от акциите поне на Вордувианите, Хонетитите и Хорбитите. При това на съвсем ниска цена. А когато се възстанови нормалната търговия с Арендия, аз ще направя милиони.

— Винаги съм щастлива да помогна за успеха на приятел — казах.

— Обичам те, Поулгара! — ликуващо извика той.

— Ран Борун! — възкликнах с престорено възмущение. — Та ние току-що се запознахме!

— Винаги ще бъдеш добре дошла в палата ми, Поулгара.

Промених формата си пред очите му. С Ран Борун се разбирахме отлично, но въпреки това държах да запомни коя всъщност съм аз. Покръжих около него, докосвайки с перата си изуменото му лице, а после отлетях.

Има много начини да предотвратиш една война, но аз особено се гордея с това свое постижение. Тогава не само разорих хората, които се бяха провинили пред мен, но и спечелих приятел.

След моята дипломатическа визита Арендия остана мирна и спокойна. Нещо повече — аз дори започнах да уреждам бракове между високопоставени особи от четирите херцогства, за да залича окончателно различията, които спомагаха за избухването на нови войни.

В началото на двадесет и осмо столетие, някъде около 2710 г., тримата херцози — Гонериан от Вакюн, Каналан от Астурия и Еназиян от Мимбре — ми направиха предложение, което според мен беше доста абсурдно. Но те бяха толкова ентусиазирани от хрумването си, че аз, макар и неохотно, се присъединих към тяхното начинание. Предполагам, че идеята е била предложена от Еназиян, тъй като мимбратите открай време са пристрастени към епоса и неговите претенциозни условности.

Предложението беше да се организира грандиозен турнир, в който да участват благородници и от четирите херцогства. Победителят в този турнир — предполагаше се, че все някой ще оцелее след повече от седмица, изпълнена с осакатявания и убийства под тържествените звуци на фанфари и рогове — щеше да бъде обявен за мой фаворит. За какво, в името на всички богове, ми беше нужен този фаворит?! Те обаче бяха ужасно искрени и прями:

— Милейди — обърна се към мен Еназиян почти просълзен, — Вие трябва да имате рицар-защитник, който да ви предпазва от обиди и недоброжелатели. Неблагочестиви мошеници и разбойници като видят, че владенията ви са в ръцете на една крехка дама, могат да престъпят границите на доброто възпитание и да предприемат груби и непочтени действия спрямо вас. Аз и моите братя херцози тутакси бихме се притекли на помощ, но въпреки това мисля, че е редно — а Гонериан и Каналан горещо ме подкрепиха — до рамото ви постоянно да стои един непобедим рицар, който на мига да унищожи измамата, колчем тя подаде грозната си глава отнякъде.

Той беше толкова мил в искреността си и своята наивна загриженост към мен, че сърце не ми даде да му покажа очевидната истина. Имах нужда от някой, който да ме пази и защитава почти толкова, колкото ми беше необходим трети крак. Колкото повече разсъждавах върху предложението обаче, толкова повече осъзнавах, че това „състезание“, което чисто и просто беше узаконено насилие и безсмислена жестокост, би могло да послужи за заместител на една война. В случай, че още има някой, който да тъгува по „добрите стари времена“.

Решихме турнирът да се проведе на полето край Големия арендски панаир, заради неговото централно разположение спрямо всички останали херцогства. Бяха издигнати трибуни за зрителите и се подготвиха арени за схватките между участниците. Предусещайки необходимостта от спешна медицинска помощ, аз доведох със себе си всички възпитаници на Колежа по приложна медицина в Султурн.

Тъй като турнирът се провеждаше в моя чест, аз бях в правото си да забраня всички действия, които можеха да завършат със смъртта на някой от участниците. Най-напред категорично отмених ръкопашния бой като етап от турнира. Това предизвика голямо цупене и мусене, но аз останах непреклонна. Можех да си представя как би изглеждало едно кръчмарско сбиване, увеличено стотици пъти, като участниците в него са въоръжени до зъби мъже. Последиците със сигурност щяха да надхвърлят възможностите за лечение в полевата ни болница.

Празникът беше наистина пъстър и вълнуващ, но се проточи със седмици, а аз през цялото време трябваше да седя на почетната трибуна, размишлявайки каква награда може да бъде достойна за това нечовешко търпение. Още от изхода на първите схватки стана очевидно, че моят трофей щеше да е тогавашният барон на Мандор — мускулестият мимбратски рицар Мандоратан. Познавах го много добре, защото баща ми беше наредил да следя отблизо неговото семейство. Явно татко имаше определени планове за Мандорите.

За Арендия двадесет и осми век беше време на мир и благоденствие. Турнирът край Големия арендски панаир стана неделима част от ежегодните срещи на Съвета на арендите. Мисля, че това още повече заздрави мира. В края на века обаче семейство Ориман взе властта в Астурия и отношенията между четирите херцогства започнаха да се обтягат. Ориманите бяха алчни, амбициозни и чужди на всякакви скрупули. Първият от херцозите Ориман на име Гартеон беше дребен човечец с миши вид, който си въобразяваше, че е много умен. Той взе да си намира всякакви извинения, за да не присъства на срещите на Съвета на арендите. На третата година, когато отново не се яви, аз реших да си поприказвам лично с него. Фаворитът ми по онова време беше един от моите барони — едър мъжага с алорнска кръв на име Торгун. Двамата заминахме за Во Астур и барон Торгун даде да се разбере, че доста хора ще пострадат, ако незабавно не бъда отведена при херцог Гартеон. Алорните могат да бъдат и полезни понякога.

Лицемерът Гартеон ме посрещна с мазна усмивка и се разсипа в извинения за отсъствието си от срещите.

— Да сте чували случайно за „Болежката на Нерасин“, Ваша Светлост? — прекъснах го безцеремонно аз. — Забелязвам у вас всички симптоми на това заболяване, а аз съм умела лечителка с голяма практика и мога да предвидя настъпването на някоя болест. Много горещо ви препоръчвам да посетите срещата на Съвета на арендите следващото лято. Повярвайте, на херцог Нерасин никак не му хареса да се гърчи от болка по пода, пищейки неистово и плюейки кръв.

Лицето на Гартеон стана мъртвешки бледо.

— Ще дойда, лейди Поулгара — обеща той. Явно стомашните болки на Нерасин вече бяха станали част от астурианския фолклор.

— Е, до скоро виждане тогава — рекох твърдо. След това двамата с барон Торгун напуснахме Во Астур.

— Трябваше да ме оставите да го разсека на две, милейди — изръмжа Торгун, докато препускахме към дома.

— Трабва да се държим възпитано, бароне — отговорих. — Културните хора не кълцат на парчета съседите си. Вярвам, че Гартеон правилно схвана онова, което му казах. Ако не се появи на срещата и това лято, при следващото посещение във Во Астур ще се наложи да бъда по-твърда и да си поговоря с него на четири очи.

— Наистина ли можете да го направите? — любопитно каза Торгун. — Искам да кажа да накарате човек да плюе кръв.

— Да, ако това се налага.

— Тогава за какво съм ви аз?

— Защото компанията ти ми е много приятна, мой скъпи Торгун. Но сега нека да побързаме, тъй като е време за жътва и трябва да наглеждам отблизо всичко.

Само няколко години по-късно Гартеон Астуриански беше изхвърлен през прозореца от своите барони. Това е един от рисковете да живееш в палат с високи кули. Винаги има опасност „случайно“ да се прекатуриш през прозореца от седмия етаж и да се размажеш на площадката долу.

Синът му, също на име Гартеон, беше дори по-голям мошеник и от баща си. Явно Астурия се превръщаше в проблем.

Не след дълго навлязохме в тридесетото столетие и аз си дадох сметка, че управлявам делата в Арендия от шестстотин години насам. Честно казано, това ми доставяше голямо удоволствие. В много неща арендите бяха същински деца и ме възприемаха като тяхна мъдра майка, с която споделят грижите и неволите си. А което е още по-важно — винаги се съветваха с мен, преди да предприемат нещо съдбоносно. Ето защо беше по силите ми да предотвратявам повечето злини, които надвисваха над Арендия.

Беше пролетта на 2937 г., когато се наложи да уведомя събратята си херцози, че моят пореден фаворит и наследник на Торгун — мимбратският рицар Анклазин — вече остарява и слухът му започва да отслабва. Освен това той имаше многобройна челяд в Мимбре и искаше да прекара последните години от живота си с нея. Бащинството е неизказано щастие, но да си дядо е дар от небесата.

Това предизвика особено вълнение следващото лято на ежегодния турнир край Големия арендски панаир. Победителят, който по традиция биваше признаван за „най-могъщия рицар сред живите“, щеше да бъде възнаграден със съмнителната чест да живее под моята власт през следващите няколко десетилетия.

Състезанията за излъчването на победител продължиха няколко седмици и накрая остана само една двойка противници — васитските благородници Латан и Онтроуз, и двамата приятели на херцог Андрион още от детинство. Барон Латан беше огромен и як мъжага с тъмноруса коса. Граф Онтроуз беше по-образованият и изтънченият от двамата. Косата му беше катраненочерна, а на лицето му светеха две яркосини очи. Познавах ги още от деца и много се гордеех с тях. Честно да си кажа, бях изненадана, че префиненият граф Онтроуз стигна толкова далеч в подобно състезание, което се основаваше изключително на грубата сила.

Последният двубой от турнира се състоя в една мрачна лятна утрин. Пухкави бели облаци се тълпяха като стадо овце върху синьото си пасище. Зрителите се блъскаха около арената и ставаха все по-неспокойно, докато най-накрая продължителен звук от фанфари обяви, че „забавлението“ започва. Аз седях на царствен престол, заобиколена от Андрион от Вакюн, Гартеон Астуриански и престарелият Моратам от Мимбре. Двамината приятели, целите покрити с лъскава броня и въоръжени с пики, на чиито върхове се развяваха родовите им пряпорци, се приближиха към официалната трибуна, за да им дам последни напътствия и да ги благословя. Те яздеха рамо до рамо и ме приветстваха, накланяйки надолу пиките, докато знамената не опряха прашната земя.

Моите „напътствия“ бяха достатъчно цветисти и приповдигнати, както се полагаше за случай като този, но посланието, скрито зад всички натруфени фрази, беше твърде ясно. „Не се наранявайте един друг!“ — заповядах аз. Изражението на двамата в този миг беше пример за контрасти. Граф Онтроуз, далеч по-красивият от двамата, ме наблюдаваше с нежно обожание. Барон Латан пък изглеждаше толкова завладян от чувствата си, че чертите му се бяха изкривили. Неговите очи бяха пълни със сълзи, когато ме погледна изпод вдигнатото забрало.

След заключителните ми думи двамата противници се оттеглиха в противоположните краища на арената, за да се приготвят за решителната битка. Арените при такива състезания обикновено са оградени с издръжлива, висока до пояс ограда. Предполагам, че тя се използва, за да не се наранят конете по време на турнира.

Заключителният двубой има съвсем прости правила. Всеки от противниците се опитва да събори другия от седлото с помощта на шестметрова пика с притъпен връх. Много често се случва и двамата да паднат. Тогава се надигат от земята, възсядат отново конете и опитват пак. Това обикновено е съпроводено с ужасен трясък, а често създава работа на местния лечител, който намества счупените им кости.

След традиционното изсвирване на ловджийски рог, двамата участници спуснаха забралата на шлемовете си, наведоха хоризонтално пиките и препуснаха с гръм един срещу друг. При първия сблъсък пиките пробиха здравите щитове и разпръснаха наоколо дъжд от трески. Двубоите в един такъв турнир могат да причинят изсичането на големи парцели от гората, заобикаляща бойното поле.

Двамата отново възседнаха конете и препуснаха всеки към своя ъгъл. Онтроуз весело се смееше, а неговият приятел го наблюдаваше с открита ненавист. Явно барон Латан беше забравил за идеята на турнира. Това бе спортно състезание, а не битка на живот и смърт. На предишните турнири аз обикновено бях напълно безразлична относно крайния резултат. Този път обаче нещата стояха другояче. Досега „рицарите-защитници“ не заемаха особено място в живота ми. Присъствието им беше по-скоро знак за моето социално положение и се смяташе за задължителен атрибут. Сега обаче имах смътното усещане, че ако барон Латан излезе победител, занапред ще имам проблеми с него. Арендската литература изобилства от примери, когато дами с благородно потекло се свързват в сърдечна връзка със своите телохранители. Явно Латан беше прочел не малко романи. Бях убедена, че ако спечели, после никак нямаше да ми е лесно да го обуздая. Безразличието взе постепенно да ме напуска.

Вторият сблъсък не беше по-успешен от първия. Когато противниците заеха за трети път местата си, погледът на Латан стана безумен и очите му излъчваха единствено желание да убива. Това вече беше прекалено и аз реших да се намеся.

„Не, Поул — прошепна гласът на майка ми. — Стой настрана.“

„Но…“

„Прави каквото ти казвам!“ — Тя никога досега не се беше държала така с мен и това тутакси привлече вниманието ми. Постепенно отпуснах Волята си.

„Така вече е по-добре“ — одобри тя.

Както се оказа, Онтроуз не се нуждаеше особено от помощта ми. Барон Латан беше така силно възбуден, че това наруши концентрацията му при третия удар. Той толкова копнееше да унищожи противника си, че забрави да нагласи както трябва своя щит. Граф Онтроуз го помете от седлото с дългата си пика и от удара онзи отхвръкна далеч на земята с ужасяващ трясък.

— Не! — изрева падналият рицар и във вика му прозвуча неизмеримо отчаяние и болка от загубата.

Граф Онтроуз дръпна рязко юздите, смъкна се от седлото и забърза, колкото бронята му позволяваше да помогне на своя приятел.

— Ранен ли си? — попита той, коленичейки на земята. — Лошо ли те ударих?

Не че не зачитах желанието на мама, но с една бърза мисъл проучих състоянието на падналия барон. Той дишаше тежко, ала това беше напълно естествено. Едно падане от коня при такъв сблъсък може да изкара въздуха на всеки. Присъстващите лечители също се струпаха около двамата и изглеждаха доста угрижени. Оказа се, че барон Латан е паднал зле и стоманената броня така се е врязала в лявата страна на гръдния му кош, че той едва си поема въздух. Когато го измъкнаха от бронята обаче, дишането му се оправи. Той дори събра сили да поздрави Онтроуз за победата. После го отнесоха на ръце към полевата ни болница.

Граф Онтроуз отново се покачи на бойния си кон и препусна към трибуната, за да си получи наградата. В случая това бях аз. Той пак наклони пиката си почти до земята пред мен. Придържайки се към официалния протокол, аз препасах тънък ешарп около нейния връх в знак на своето благоволение.

— Оттук насетне ти си моят рицар-закрилник — обявих с официален тон.

— Прекланям се в краката Ви, Ваша Светлост — отвърна той с мелодичен баритон. — Тук пред всички се заклевам в живота си, че ще служа с предана вярност.

Реших, че това е ужасно мило от негова страна.

Онтроуз, сега вече признат за „най-могъщия рицар сред живите“, беше сред онези рядко срещани хора, дето се справят бляскаво с всичко, към което посегнат. Той беше изтъкнат философ, отличен финансист, роден поет и първокласен свирач на лютня. Обноските му бяха изключително елегантни, но станеше ли дума за рицарски двубой, той се превръщаше в хала. И не само това — Онтроуз беше просто великолепен! Имаше висока и стройна фигура, а лицето му можеше да служи за модел и на най-претенциозния скулптор. Кожата му беше светла, но, както казах и по-рано, косата му светеше с катраненочерни отблясъци. Огромните му изразителни очи приличаха на сапфири и сред младите арендски благороднички нямаше такава, която да не мечтае до края на дните си да се събужда до него всяка сутрин.

А сега цялото това великолепие беше мое.

След края турнира имаше и официална церемония по ръкополагането му като мой рицар-закрилник. Арендите обожават церемониите. Тримата херцози, облечени с еднакво царско великолепие, придружиха героя до моя трон и тържествено ме попитаха дали този красив млад мъж е подходящ да служи при мен. Ама че абсурден въпрос. Аз произнесох традиционното си слово, което превръщаше граф Онтроуз в мой фаворит и той коленичи, за да ми се закълне във вярност, предлагайки „могъществото на мишците си“, за да ме защитава занапред.

Барон Латан също присъстваше на церемонията, но лявата му ръка висеше на превръзка. Падането от коня жестоко беше навяхнало рамото. Мъртвешка бледност покриваше неговото лице, а в очите му имаше сълзи на дълбоко разочарование. Някои хора просто не могат да понесат с благородство своята загуба. Той още веднъж поздрави през зъби Онтроуз и аз признах пред себе си, че поне обноските му са безупречни. В недалечното минало на Арендия е имало случаи, когато победеният в рицарски турнир обявява война на победителя. Латан и Онтроуз обаче бяха приятели и схватката явно не беше променила чувствата им.

След приключването на турнира известно време разглеждахме панаира, а после се върнахме във Во Вакюн, където Онтроуз се нанесе в градската ми къща. Когато есента целуна листата на дърветата, двамата с моя фаворит се упътихме на север, за да го запозная с прелестите на херцогство Ерат.

Той остана запленен от моята господарска къща в имението и прояви изключително здрав разум като се сприятели с родата на Килан. Нещо повече — увлечението му по розите беше почти толкова силно, колкото и моето. Разговорите с него бяха същинско удоволствие, а неговото изпълнение на лютня ме просълзяваше.

Улових се, че през ума ми минават мисли, които не би трябвало да допускам. Онтроуз се превръщаше за мен в нещо повече от приятел. Точно в този момент се намеси майка. „Поулгара — дойде до мен гласът й една нощ, — нали знаеш, че това не е в реда на нещата.“

„И кое не му е наред?“ — отговорът ми не беше от най-любезните.

„Това засилващо се увлечение. Той не е мъж за теб. Тази част от твоя живот ти предстои след още много време, напред в бъдещето.“

„Не е така, майко. Това, което ти предпочиташ да наричаш «тази част от моя живот», ще се случи тогава, когато аз реша и нито ти, нито който и да е друг е способен да промени моето решение. Аз не съм кукла на конци. Този живот си е мой и ще го живея, както намеря за добре.“

„Опитвам се да ти спестя много разочарования, Поул.“

„Не се грижи за това, майко. А сега, ако нямаш нищо против, искам да спя.“

„Щом така предпочиташ, Поул“ — и усещането за нейното присъствие постепенно избледня.

На сутринта вече се срамувах от себе си. Колкото повече време минаваше, толкова повече съжалявах за детинската си реакция. Присъствието на майка ми винаги е било център на моя живот. Необмисленото ми избухване издигна между нас стена, която после години наред трябваше да се опитвам да премахна.

Не бих подценила чувствата си към Онтроуз, като ги нарека сляпо увлечение. Но признавам, че това, което се случи в личния ми живот, отклони моето внимание от други важни неща. Вторият Гартеон беше наследен от трети със същото име, възкачил се на трона на Астурия. Гартеон III беше по-голям разбойник и от предшествениците си. Цялата му враждебност и омраза бяха насочени към Вакюн. На всички беше ясно, че между Вакюн и Ерат съществуват много тесни взаимоотношения и Ориманите кой знае защо решиха, че моето херцогство няма да оцелее без помощта на васитите. Не беше трудно да се проследят корените на омразата на астурианците лично срещу мен. Най-вероятно тя датираше още от времето на херцог Нерасин. Бях давала поуки и назидания на много от астурианските херцози през вековете. Това, което астурианците предпочитаха да пренебрегнат, беше фактът, че по същия начин се държах с васитите и мимбратите. За тях беше по-лесно да ме приемат като наследствен враг, който дебне по ъглите и само чака сгоден случай да осуети техните планове и заговори.

Онова, което се случи в Северна Арендия, стана най-вече заради напредналата възраст на херцог Моратам Мимбратски, който минаваше осемдесетте и видимо оглупяваше. Неговите съветници бяха безскрупулни, а тъй като немощният и изкуфял старец одобряваше почти всичко, което му предложеха, те се явяваха истинските управници на Мимбре. Гартеон III Астуриански видя в това своя шанс и започна да подкупва един след друг мимбратските благородници.

Срещата на Съвета на Арендите през 2940 беше спокойна и ведра, та чак досадна. Херцог Моратам я проспа почти цялата, пък и на нея не се случи нищо вълнуващо, което да го събуди. Бих предложила властта да се даде на регент, но единственият жив син на Моратам беше очевидно неподходящ за този пост. Той приемаше прекалено присърце своите привилегии, но изобщо не се отнасяше по същия начин към задълженията си.

Не много дълго след като двамата с Онтроуз се бяхме завърнали във Во Вакюн, татко намина да види как я карам. Бях в розовата градина, когато прислужницата го доведе при мен. Познавайки твърде добре баща си, бях готова да се обзаложа, че е душил около мен поне няколко пъти през последните два века, откакто го видях за последен път, но явно не беше намерил за какво да се заяде. Ето защо ме беше оставил на мира.

— Е, Стари вълко — посрещнах го аз. — Какво прави, докато не се виждахме?

— Нищо кой знае какво, Поул — отвърна той.

— Светът още ли се върти по определения ред?

Той сви рамене.

— Може и така да се каже. Понякога трябваше да изглаждам отношенията тук-там, но не беше нищо сериозно.

Внимателно откъснах една от любимите си рози и му я подадох.

— Я виж това! — казах.

Той едва я погледна.

— Много е хубава — рече безразлично. Татко от край време няма усет за красивото.

— Много хубава?! Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Та тя е просто великолепна, татко. Онтроуз я отгледа специално за мен.

— Кой е този Онтроуз?

— Моят фаворит, татко. Той ме закриля и поставя на мястото му всеки, който се опитва да ме обиди. Няма да повярваш колко любезни станаха хората, откакто той е тук. — После реших да не го увъртам много-много. — О, между другото, той е човекът, за когото ще се омъжа, щом най-сетне се реши да ми го предложи.

Баща ми наостри уши при тези думи. Познаваше ме прекалено добре, за да направи някоя погрешна стъпка.

— Много интересно хрумване, Поул — невъзмутимо изрече той. — Защо не ми го изпратиш, та да се опознаем по-отблизо.

— Явно не одобряваш решението ми — нахвърлих се върху него аз.

— Не съм казал такова нещо, Поул. Просто не го познавам, а ако ти твърдо си решена на женитба, то ние двамата с него ще трябва поне веднъж да сме се виждали. Все пак, обмисли ли внимателно тази важна стъпка в живота си? Могат да изникнат твърде сериозни пречки, нали си даваш сметка за това?

— Какви например?

— Предполагам, че разликата във възрастта ви е доста голяма. На колко години казваш, че е той?

— Онтроуз е зрял човек, татко. Наближава трийсетте.

— Това добре, но ти скоро ще станеш на деветстотин и петдесет, нали, Поул?

— Ако трябва да сме точни — на деветстотин и четиридесет. И какво от това?

Той въздъхна.

— Ти ще го надживееш, Поул. А той ще остарее преди още да си усетила радостта от живота с него.

— Но пък ще бъда щастлива, татко, или такова нещо не ми се полага?

— Просто ти обръщам внимание за някои безспорни истини, това е всичко. Имаш ли намерение да раждаш деца?

— Разбира се.

— Това не е много добро решение. Твоите деца ще пораснат, ще остареят и ще умрат, а ти — не. Ще преживееш няколко пъти същото като при смъртта на Белдаран, а това едва не те уби, доколкото си спомням.

— Може пък като се омъжа животът ми да стане като на другите хора. Може би и аз ще започна да старея.

— На твое място не бих разчитал на това, Поул. В Кодекса на Мрин много се говори за теб и личи, че ти предстои дълъг живот.

— Нямам намерение да съобразявам живота си с бълнуванията на някакъв идиот, татко. Освен това ти също си се женил, нали така? А щом това е позволено на теб, значи и аз не съм лишена от тази радост. — Премълчах за чудатостите на майка ми. — Пък и ако Онтроуз се ожени за мен, той също може да се превърне в дълголетник.

— Какво те кара да мислиш така? Той е обикновен човек, а ти не си. Неговият живот може обаче и да му се стори продължителен, защото ти не си от най-сговорчивите. Ако този Онтроуз не е истински светец, тогава го чакат тежки дни.

— Защо не стоиш настрана от моите работи, старче?

— Моля те, Поул, не злоупотребявай с думата „работи“ в този случай. Това ме изнервя.

— Знаеш къде е вратата, татко. Използвай я още сега.

Така нашият разговор приключи.