Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

Тридесет и осма глава

„Никога не бих облякла тези дрехи пред хората, майко!“

„Изглеждаш прекрасно, Поул. Те много добре очертават фигурата ти.“

„След като ще ме очертават, защо ми е изобщо да обличам нещо! Не бих се появила пред останалите с дрехи, които изглеждат като втора кожа!“

„Май нещо липсва.“

„А, видя ли! Я колко наблюдателна се оказа!“

„Дръж се прилично. О, сетих се, пропуснали сме камите.“

„Камите ли?!“

„Обикновено са четири — две на пояса и по една, затъкната във всеки ботуш.“

„Защо са ми толкова много ножове?“

„Това е надракски обичай, Поул. По този начин надракските жени казват на мъжете, че могат да ги гледат, колкото си искат, но ще стане опасно, ако решат да пипат.“

Близнаците поеха моите задължения в Анат, докато пристигне татко. После майка ме заведе в гората, за да довърши посвещаването ми в надракските обичаи и особеностите на техните носии. Одеждите, които ме принуди да намъкна, бяха прилепнали черни кожени панталони и още по-впито черно кожено елече, допълнени с черни кожени ботуши. Така направеното описание може да подлъже някого, че видът ми в тях беше твърде мъжки. Уверявам ви, обаче, че никой не се усъмни в пола ми, когато ме видя облечена така. Незабавно разбрах защо надракските жени се нуждаят от камите, при това от много ками.

„Дали на надракските мъже им е ясно какво означават камите?“ — попитах.

„Обикновено да, поне когато са трезви. Те обаче доста често стават игриви и трябва нещо да им напомня да държат ръцете си мирни. Няколко разреза и клъцвания обикновено вършат работа.“

„На остроумна ли се правиш?“

„Така ли изглеждам?“

Създадох бързичко четири улгоски ножа. Ако искате наистина да сплашите някого, покажете му улгоски нож. Видът на тези оръжия с извити върхове и назъбени остриета причинява тръпка на погнуса у хората.

„Те са ужасни, Поул!“

„Не е ли това главното качество на ножовете? Искам да съм сигурна, че никой няма да се напие толкова, та да почне да си опитва късмета при мен.“

„Нали ти е ясно, ще те ще ти свалят цената?“

„Цената ли?“

„Надракските жени са лична собственост на мъжете, Поул. Всички го знаят.“

„О, да, бях забравила. Има ли още нещо, което си пропуснала да ми кажеш?“

„Трябва да носиш огърлица и то много изкусно украсена със скъпоценни камъни, ако държиш да се продаваш добре. Няма нужда да се тревожиш за верижката, на която ще те води твоят собственик. Надракските жени не ги окачват, освен при много специални случаи. По пътя към Гар ог Надрак ще спрем някъде, за да видиш танците на надракските жени. Ще трябва да се научиш и ти.“

„Аз вече знам да танцувам, майко.“

„Но не и както е прието в Гар ог Надрак. Когато една жена танцува там, тя хвърля предизвикателство към всички присъстващи в стаята мъже. Ето защо се нуждае от ножовете.“

„Защо танцуват така, сякаш наистина искат да си навлекат неприятности?“

„Може би точно заради тръпката, Поул. Това просто подлудява мъжете.“

Скоро разбрах, че надракските жени са докарали удоволствието от разбиването на мъжки сърца до крайност. Това пътуване се оказа доста по-интересно, отколкото очаквах.

След като получих достатъчно уроци, двете с майка се сляхме във формата на сокол и размахахме криле на североизток към земите на надраките. Двамата мъже, които търсехме, живееха в столицата Яр Надрак. Майка обаче предложи да спрем най-напред в безименно селце сред безкрайните лесове на Гар ог Надрак, за да се насладим на надракската танцьорка Аяла.

В селцето за всяко нещо се отсичаше прибързано: „А, и така си ни е добре“, което по-късно се оказа, че е характерна черта на цял Гар ог Надрак. Ето защо къщите бяха направени от трупи и платнища и нито една не беше докарана до формата на квадрат или пък довършена докрай. Те стърчаха във всички посоки, но това никак не притесняваше траперите и златотърсачите, които изскачаха от лесовете, когато им домъчнееше за общество. Двете с мама прелетяхме над селцето и кацнахме върху перваза на един неостъклен прозорец високо на задната стена в местната кръчма.

„Собственикът на Аяла се казва Каблек, Поул — каза майка. — Той притежава и кръчмата, а жената му е нещо като бонус. Тя танцува тук всяка вечер и именно това привлича клиентелата. Каблек стана богаташ благодарение на нея. Той така разрежда бирата, че накрая даже не се пени, а на всичко отгоре иска луди пари за една чаша.“

„Както го описваш, сякаш е толнедранец.“

„Така е, доста прилича на южняците, но не притежава тяхното лустро.“

Тълпата в кръчмата на Каблек беше много шумна, но вътре имаше и неколцина здравеняци с яки сопи, които обикаляха наоколо и въвеждаха ред. Те незабавно прекратяваха свадите с ножове, но не обръщаха внимание на юмручния бой, стига борците да не се ожесточат толкова, та да чупят и мебелите.

Каблек и прислужниците, които сервираха, разнасяха бира като полудели докъм средата на вечерта. Тогава насядалите мъжаги взеха да се вълнуват и да викат „Аяла, Аяла, Аяла“, удряйки с юмруци по грубите маси. Каблек изчака това да продължи известно време, невъзмутимо наливайки още бира. После се покачи на един дълъг тезгях покрай задната стена и извика:

— Последни поръчки, господа! Вземете си бирата сега, защото няма да продаваме, докато Аяла танцува!

Това предизвика бутане и струпване покрай тезгяха. После като се увери, че всички чаши са пълни, Каблек вдигна ръка и ги призова да мълчат.

— Ще ви покажа ритъма — обяви той и взе да пляска с мазолестите си ръце — три кратки отсечени удара, последвани от отривисто стакато. — Не го изпускайте! Аяла никак не обича това, пък и е много бърза с ножовете!

Те се засмяха в отговор, но въпреки това изглеждаха нервни. Вярно е, че един изпълнител винаги иска да приковава вниманието на зрителите си, но чак пък с ножове!

След тези последни уточнения край добре осветената врата се появи и Аяла с обичайната за всеки артист драматична стойка. Принудена съм да призная, че беше удивително красива — със синьо-черна коса, искрящи черни очи и чувствителна уста. Формално погледнато, тя беше робиня, парче собственост, но дори императорът на Толнедра щеше да се възхити на царствения й вид. Робиня или не, Аяла на практика притежаваше всичко и всекиго, на когото се спряха очите й. Роклята й, ако това прозрачно парче плат изобщо можеше да се нарече рокля, беше от бледа ефирна материя — малореанска коприна, която шумеше при всяко движение. Ръцете й бяха голи чак до раменете, а дрехата едва стигаше до горния край на меките кожени ботуши, където просветваха студено украсените със скъпоценни камъни дръжки на камите.

Мъжете пощуряха, но Аяла не промени леко отегченото си изражение. Тялото й потръпна, едва когато мъжете взеха да отмерват ритъма. Видът й стана целеустремен и силата на нейното завладяващо присъствие грабна публиката.

Танцът започна бавно, почти лениво, но стъпките постепенно ускориха ритъма си. Ходилата й сякаш вече не опираха земята и тя пърхаше из стаята под пляскането на мъжките ръце.

„Дишай, Поул! — изхърка гласът на майка. — Вече взех да виждам тъмни петна пред очите ни!“

Аз изпуснах рязко дъха си, който несъзнателно бях задържала досега. Изпълнението на Аяла беше завладяло дори мен.

„Надарена е, нали?“ — меко попитах аз.

Аяла постепенно забави ритъма и приключи танца с едно прелъстително завъртане, което наистина беше предизвикателство за всеки мъж в стаята. Но когато ръцете й легнаха върху дръжките на камите, никой не би се заблудил, че тя се предлага безвъзмездно. Беше ясно какво ще се случи на всеки, който е достатъчно неразумен да приеме предизвикателството й за чиста монета.

„Е, Поул — попита майка, — смяташ ли, че и ти ще можеш да го направиш?“

„Ще трябва да се поупражнявам — признах си, — но не много дълго. Разбрах точно какво прави. Тя страшно се гордее с това, че е жена, нали?“

„О, да, такава си е тя.“

„Целият й танц показва точно това и мисля, че ще мога да се справя с тази част. Стъпките в действителност не са толкова важни. Нейното отношение към танца е най-същественото. Не отричам, че аз също имам самочувствие. Дай ми една седмица, майко, и ще стана танцьорка от нейната класа.“

„Не си ли прекалено самоуверена?“

„Вярвай в мен. А сега накъде тръгваме?“

„Към столицата Яр Надрак. Ще трябва да си избереш собственик и после се захващаме за работа.“

Сигурно повечето от вас нямат представа за странностите в надракското общество. Жените там са собственост на мъжете, но все пак се различават от конете, ботушите, каруците и земята. Надракските жени сами избират собственика си и ако изборът не отговаря напълно на техните очаквания, винаги могат да посегнат към камите, за да убедят несполучилия избраник да ги продаде на някой друг. При всяка сделка те получават половината от продажната си цена. Една надракска жена, която следи изкъсо сделките, може да умре богата, стига да пожелае това.

Яр Надрак е пълен с комари и целият е намазан със смола. Построен е върху мочурлива почва, а за да се разчисти място за града, гората наоколо е била изгорена. Това са добрите му страни.

Тъй като вече нямаше смисъл да се противя, когато приех отново собствената си форма, аз облякох кожените дрехи, осигурени от майка ми. После минах наперено през градската порта, нищо че отгоре ми беше втренчила очи лъскавата стоманена маска на Торак. Присъствието на този ужасяващ тотем сигурно е оказало влияние на всичко онова, което се случи по-късно.

— Не бързай толкова, хубавице — провикна се след мен един полупиян страж край портата, после политна подире ми и ме улови за ръката. Реших още там да установя някои твърди правила. Подложих крак и пресрещнах колената му, така че той се строполи в цял ръст. После го затиснах отгоре, а едното ми коляно опря здраво стомаха му. Извадих двата улгоски ножа от колана и кръстосах назъбените им като трион остриета пред гърлото му.

— Кажи си последната дума — рекох.

— Какво правиш?! — изхриптя той.

— Каня се да ти прережа гърлото — обясних търпеливо. — Ти ме докосна, а никой, който е пипнал Полана, не остава дълго жив. Всички го знаят. Така че се примири, всичко ще свърши още преди да усетиш.

— Стана случайно — изпищя той. — Изобщо не съм искал да те докосвам!

— Съжалявам, но не го усетих по този начин. Трябваше да си по-внимателен.

— Значи ми прощаваш?

— Разбира се, че ти прощавам, глупчо! Е, пак ще ми се наложи да ти прережа гърлото, но ще ми е жал за теб.

Ами сега какво да правя? Бях уверена, че всички наоколо са страшно впечатлени, но как да се измъкна от положението, без да се наложи да убивам този идиот?!

— Полана, остави го да си върви. — Гласът беше дълбок, много мъжествен и сякаш идваше някъде иззад гърба ми. Оказа се обаче, че нито е зад мен, нито е мъж. Майка ми се беше притекла на помощ.

— Но той ме докосна! — опънах се аз.

— Това беше грешка. Пусни го да стане.

— Той ме обиди и не мога да го пусна просто така.

— Няма време, Полана. Щом толкова ти се иска, порежи го някъде и да вървим! Малко кръв ще отмие обидата. Не е нужно да ходиш оплискана до колене само заради някаква случайна немарливост.

— Е, добре тогава — предадох се накрая. Направих една резка върху брадичката на треперещата си жертва, станах и пъхнах камите обратно в ножниците им. После се упътих към центъра на града. Никой дори не забеляза, че съм сама.

„Малко се поувлече, Поул“ — хапливо рече майка.

„Не можах да овладея положението.“

„Полана ли каза? Откъде ти дойде наум това име?“

„Просто така ми хрумна. Реших, че звучи като надракско име.“

„Надракско ли?“

„Хайде да не спорим и за това, майко. Време е да излезем на пазара и да намерим купувач.“

Никога досега не си бях търсила купувач. А това занимание никак не прилича на купуването на обувки или пък на парче говеждо. Най-накрая се спрях на един богат търговец на кожи на име Галак. Той беше достатъчно преуспял, за да ми осигури необходимите връзки и запознанства, пък и да ми даде покрив над главата, който да не е бордей.

Като повечето надраки, и той беше строен мъж с хитри очи. Единственият проблем с него идваше от това, че много повече се интересуваше от пари, отколкото от изисканите неща в живота, каквито са жените например. Поради тази причина ми костваше доста усилия, докато насадя в главата му определени спомени. Накрая двете с майка успяхме да надхитрим алчността му. Внушихме му каква печалба бих представлявала за него и когато ме видя, всичко вече беше решено.

Аз се промъкнах в къщата му една нощ, докато спеше дълбоко, разхвърлях наоколо някои от вещите си и подредих една от свободните стаи за моя спалня. На зазоряване накладох огън в кухнята и започнах да готвя. Когато всичко беше готово, влязох в неговата стая и го събудих.

— Закуската ти е готова, Галак — казах. — Ставай вече.

Той се протегна и се прозя.

— Добро утро, Полана — каза спокойно. — Добре ли спа? — Бяхме се погрижили ясно да си спомня как ме е купил в една провинциална кръчма преди шест седмици и според него вече бяхме живели заедно достатъчно дълго, за да ме опознае добре.

Той си изяде закуската и ме похвали за уменията ми на готвачка. Според него винаги е постъпвал така, когато съм му приготвяла храната. После провери верижката ми, за да се увери, че е здраво заключена, пожела ми приятен ден и замина на работа. Вече ме приемаше като нещо установено в своя живот и нямаше начин да знае, че не ме е виждал никога преди тази сутрин.

„А сега трябва да открием човек на име Ярблек — каза майка, когато Галак излезе. — По-късно той ще изиграе много важна роля, затова е добре да го познаваме.“

„Аз не мога да се движа напълно свободно, майко“ — напомних й.

„Това пък откъде ти хрумна?“

„Нали съм робиня. Не мога да се скитам из улиците всеки път, когато ми се прииска.“

„Не си разбрала най-главното, Поул. Галак е твой собственик, а не господар. Ти си собственост, а не робиня.“

„И каква е разликата?“

„Като между земята и небето. Верижката ти дава пълна свобода и показва, че всеки, който реши да ти досажда, ще си има работа с Галак. Тук си много по-свободна, отколкото беше като херцогиня на Ерат. Можеш да отидеш навсякъде, където си пожелаеш и не е нужно да правиш нищо против волята си. Надракските жени са много по-свободни от своите посестрими по света, с изключение на вълчиците, разбира се.“

„Много интересно твърдение.“

Независимо, че по онова време Ярблек беше само на петнайсет, той вече беше известен в Яр Надрак. Но въпреки това никак не ни беше лесно да го открием. Експедицията ме отведе в най-съмнителните и долнопробни квартали на града. По всичко личеше, че мълвата за случката при градските порти се беше разпространила като мълния, защото и разбойниците със зловещ вид ми правеха път да мина. Явно разказът е бил придружен с точно описание на външния ми вид и цялата паплач на Яр Надрак ме разпознаваше от пръв поглед. Доста е трудно обаче да изтръгнеш някаква информация, когато никой не иска да говори с теб. Наложи се да измъкна един парцаливко от тълпата, посочвайки го с пръст.

— Я, ти там — рекох заповеднически, — ела при мен.

— Ама аз нищо не съм направил — задърпа се той.

— Не съм казала такова нещо, просто ела при мен.

— Трябва ли наистина да го направя?

— Да. — Посочих празното място срещу себе си. — Тук — заповядах му. — Веднага!

— Да, Полана, веднага идвам — той почти тичешком прекоси улицата и се закова точно на мястото, което му бях посочила. После прилежно скри ръцете си зад гърба, за да не допусне някоя неволна грешка.

— Търся един младеж на име Ярблек. Познаваш ли го?

— Всички познават Ярблек, Полана.

— Хубаво. Как бих могла да го открия?

— Обикновено стои в „Леговището на плъховете“ — оная кръчма, дето е близо до източната градска порта. Ако не е там, тогава кръчмарят ще ти каже къде да го намериш.

— Благодаря ти. Виждаш ли, че не боли?

— Е, поне засега не виждам да кървя отникъде. — После очите му светнаха любопитно. — Наистина ли закла стражника при градската порта с онзи трион, дето го носиш вместо кама?

— Разбира се, че не съм. Просто малко го порязах.

— И аз така си помислих. Сигурно е преувеличено. Не ми изглеждаш чак толкова кръвожадна. — После примигна насреща ми. — Но аз на никого няма да кажа. Мълвата за теб е наплашила всички крадци в квартала, а на мен много ми харесва да ги гледам как треперят от страх.

— Ти си добро момче — рекох, потупвайки го по бузата. Сетне се запътих към източната порта по калната улица.

Кръчмата „Леговището на плъховете“ напълно заслужаваше името си. Стените и тавана бяха покрити с паяжини, а подът имаше повече нужда от лопата, отколкото от парцал. Насочих се право към разклатения и надраскан тезгях.

— Кой от всички тези затъпели от пиене негодяи е Ярблек? — обърнах се към човека, който стоеше зад тезгяха.

— Ей онзи в ъгъла, дето още се опитва да се оправи от махмурлука. Да не се каниш да го убиеш?

— Това пък откъде ти хрумна?

— Нали ти си тази, дето й викат Полана? Казват, че убиваш мъжете, само защото са те погледнали.

— Глупости. Днес още никого не съм убила. А сега, ако ме извиниш, ще отида да разменя две думи с Ярблек.

Не се мъчих особено да будя Ярблек — само една дъска изскърца изпод краката ми и той веднага хвана ножа преди още да е отворил очи. После се ококори и ме погледна дръзко.

— Заповядай, хубавице — покани ме, изтиквайки с крак единия от столовете до масата. — Нова си по тия места, нали? Май не съм те виждал досега. Искаш ли да те черпя нещо за пиене?

— Не си ли още твърде млад, за да си постоянен посетител по кръчмите, господин Ярблек? — попитах, присядайки на стола, който той ми предложи.

— Млад съм, но младост не помня, хубавице — изпъчи се той. — Пораснах още в деня на раждането си. Закърмиха ме с черна бира и за първи път убих човек, когато бях на седем. — Той продължи неспирно да се хвали колко издържал на пиене, колко души е убил досега и колко жени не са устояли на чара му. Изражението и веселият му смях показваха, че не се надява особено да повярвам на всички тези лъжи, а просто се опитва да ме забавлява. След всичко, което чух, заключих, че той е доста непочтен и самоуверен млад човек. Но в потока от неспирни хвалби долових, че е много по-хитър, отколкото личи на пръв поглед. Бях убедена, че ако не допусне някоя фатална грешка, ще доживее зряла възраст и ще е напълно способен за мисията, която съдбата му е предопределила. Признавам, обаче, тогава и през ум не ми мина, че той ще използва познанството си с принц Келдар така, та скоро да се превърне в един от най-богатите хора на света.

Не след дълго съвсем се отегчих от неговите хвалби.

— Виждаш ми се малко уморен, Ярблек — подметнах.

— Никога не се уморявам да говоря с хубава жена — отвърна, а после затвори очи и гръмогласно взе да хърка.

Вероятно това изобщо не беше нужно, но за всеки случай изтрих от паметта му нашата среща. Сторих същото и с човека зад тезгяха.

„Майко!“ — призовах я мислено, щом напуснах „Леговището на плъховете.“

„Тук съм, Поул.“

„Открих Ярблек. Доста е млад, но пък е многообещаващ, стига да оцелее.“

„От сигурно място потвърдиха, че ще оцелее, Поул. Можем ли да му се доверим?“

„Сигурно не е много разумно, но нека все пак рискуваме.“

„Ще се задържим тук доста дълго и можем да го навестяваме от време на време, за да видим как я кара.“

„Кой е другият, с когото трябва да се срещна?“

„Новият крал — Дроста лек Тун.“

„Как така нов?“

„Беше коронясан през 5342 г. Сега е най-много на двайсет.“

„Не ми казвай само, че очакваме помощ от краля на ангаракска нация!“

„Не аз решавам това, Поул. Ти просто трябва да поговориш с него и да разбереш на каква цена би склонил да смени страната в конфликта.“

„Проникването в двореца може и да не се окаже толкова лесно.“

„Мисля, че Галак би могъл да ни помогне за това.“

„Може и така да е. Ще говоря с него тази вечер.“

Приспособяването ми към реда в къщата на Галак беше по-трудно от опознаването на нейния стопанин. Постоянно си повтарях, че според него аз живея там от шест седмици и всичко вече трябва да ми е познато.

— Как мина денят ти, Полана? — любезно попита той след вечеря.

— Както обикновено — отговорих. — Слязох до пазара и посетих няколко магазина, в които още не бях пазарувала, но така и не купих нищо.

— Трябват ли ти пари?

— Не, имам си достатъчно. Срещал ли си се с крал Дроста?

— Няколко пъти. Защо питаш?

— Женско любопитство. Що за човек е той?

— Много е млад, но все някой ден може и да порасне. Да се надяваме обаче, че това ще стане преди да е навършил осемдесет.

— Не те разбирам.

— Жените са слабост на Негово Величество — Галак каза това с неодобрителен тон.

— Не виждам нищо нередно.

— Аз пък виждам, ако това е единственото, обзело мислите на един мъж. А нашият крал изглежда не може да мисли за нищо друго. Съмнявам се дори, че знае имената на всичките си съветници.

— Колко неразумно.

— Той не е неразумен, Полана. Всъщност даже е много умен, но може да приказва единствено за жени. Щом започне да танцува някоя, веднага му пада пердето. Не ме разбирай погрешно — и аз мога да се наслаждавам на танцьорките като всеки нормален мъж, но Дроста започва да се прави на палячо още преди тя да е помръднала. Мен ако питаш, той постоянно се прави на палячо. Нека си го кажем направо — доста е грозен, а лигавенето не го прави по-привлекателен. Скоро в Драсния ще има нов крал и Дроста трябва да обмисли внимателно търговските ни споразумения. Бедата е там, че неговите съветници не могат да го измъкнат от вертепите, та да се срещне с търговските представители на Драсния.

— Но това е потресаващо — промърморих.

— И аз така мисля. Но не е ли по-добре да говорим за нещо друго? Само мисълта за този развратник ме кара да настръхвам.

Цяла нощ размишлявах върху чутото от Галак и на заранта, когато моят собственик тръгна към ежедневните си занимания да мами хората, започнах да се упражнявам в танците. Не ми беше нужна пълна стая с мъже, които да отмерват ритъма, тъй като можех и сама да си определям такта. Разчистих мебелите в средата на стаята и само с едно махване на ръката превърнах стената в огромно огледало. После започнах. Бях забелязала, че докато Аяла танцува, най-важното са духът и отношението, а не стъпките. По обед вече се справях доста добре.

Упражнявах се неуморно две седмици подред. Най-трудно ми беше разголването и перченето. Някои движения в надракския танц дълбоко ме смущаваха, но знаех, че трябва да преодолея притеснението, ако искам наистина да съм добра в занаята. Открих, че танцувам много по-свободно, ако съм стиснала ножовете в двете си ръце. Докато усещах студената стомана на улгоските ками, бях способна да правя движения, за които Аяла дори не можеше да мечтае. Оставаше ми само да се науча да потискам изчервяването при всяка по-дръзка фигура. Начинът ми на танцуване шокира дори мен самата, което всъщност беше и крайната цел.

Зимата дойде и си отиде, а ние двамата с Галак вече живеехме според надракските семейни обичаи. Той по цял ден мамеше клиентите си, а аз се усъвършенствах в танцуването.

Когато снегът по улиците на Яр Надрак взе да се топи, аз все по-често започнах да усещам безпокойство. Цяла зима двамата с Галак почти не бяхме си подавали носа от къщи, затова той охотно се съгласи да излезем сред хората.

Светските отношения в Яр Надрак са на доста първично ниво и се състоят единствено в ходенето до кръчмата. Аз никак не обичах кръчмите, но сега ставаше дума за работа. Преди да тръгнем, обаче, смених дрехите, които обикновено носех. Предполагах, че бих могла да танцувам облечена и в кожените си одежди, но тогава нямаше да има същото въздействие.

Двамата с Галак се настанихме на една маса в кръчмата „Дивият нерез“. Аз дори се насилих да изпия няколко чаши от ухаещия на плодове надракски ел. Признавам, бях доста притеснена. Главите на посетителите постепенно взеха да се замайват и по-късно вечерта един от конкурентите на Галак в търговията с кожи взе да насърчава младата жена с него да потанцува. Всички започнаха да пляскат в ритъм и момичето начена танца. Не беше толкова добра като Аяла, но все пак успя да запали духовете и ръкоплясканията бяха възторжени.

Съвсем тихичко, без дори да го поглеждам, аз леко раздразних самолюбието на моя собственик.

— Моята Полана е даже по-добра! — високо се провикна той.

— Така си мислиш — изсумтя собственикът на танцьорката. — Галак все се има за по-добър от другите — обърна се той към останалите.

— Предложи му облог — прошепнах на Галак.

— А ти знаеш ли изобщо как се танцува? — леко притеснено прошепна той.

— Ще ти взема ума — уверих го.

— Е, добре тогава, защо пък да не опитаме. — Въпреки това гласът му не звучеше много уверено. — Ей, Расак — подвикна на съперника си, — искаш ли да се обзаложим? — После посегна към кесията си. — Давам десет златни монети, че Полана е по-добра танцьорка от твоята Ейяна. Ще оставим нашите приятели тук да преценят кой има право.

— Десет ли каза? Май си твърде самоуверен, Галак.

— Достатъчно, за да подкрепя думите си и с пари. Да не би вече да размисли, а, Расак?

— Добре де, както кажеш. Нека бъдат десет тогава.

Тълпата взе да подвиква одобрително и да тропа с крака.

После започна да ми отмерва ритъма.

Поех дълбоко въздух, станах и отхвърлих горната си дреха. Костюмът ми беше доста точно копие на роклята на Аяла от горската кръчма. С крайчеца на окото си мернах недоволно намръщеното лице на Галак, когато ме видя в тази синя ефирна дреха.

И така, аз танцувах в тяхна чест. Все още се чувствах притеснена да играя пред публика. Мисля, че на професионален жаргон казват на това „сценична треска“. Но щом започнах, нервността ми постепенно преля във вдъхновение и танцувах много по-хубаво от всички онези безсмислени часове на репетиции. Няма по-добър стимул от публиката, която изтръгва най-доброто от изпълнителя. Може и да не съм взела ума на всички присъстващи, но съм сигурна, че поне коленете им омекнаха.

Когато завърших танца си с онова предизвикателно движение, в стаята се възцари пълно мълчание. Тази тълпа вече беше в краката ми! Последвалите викове и ръкопляскания бяха оглушителни и Расак дори не си направи труда да настоява за сравнение между двата танца. Плати, без да обели нито дума.

От тази вечер нататък редовно танцувах из кръчмите. Галак, който никога не забравяше своята изгода, намери начин да използва дарбата ми при сделките си.

— Защо Полана да не ни потанцува, докато обсъждаме нашите сделки? — взе да подпитва партньорите си той.

Можеше да се предвиди, че рано или късно ще се наложи да използвам ножовете си, тъй като танцувах пред доста разгорещена публика. Някои от зрителите трябваше да видят закривените им върхове, за да разберат, че не се шегувам.

Веднъж Галак преговаряше с един търговец с воднисти очи на име Креблар и пазарлъкът беше стигнал до задънена улица. Тогава собственикът ми извади своето скрито оръжие — мен. Той вече беше станал много умел в използването ми и все успяваше небрежно да пробута в разговора, че ще танцувам в чест на неговите партньори и за всички присъстващи в кръчмата. До този момент Креблар вече беше погълнал няколко чаши в повече и си въобрази, че танцувам единствено заради него. Когато направих последното завъртане и спрях пред масата, на която седяха, той прекрачи границата на допустимото. Кривогледите му очи бяха втренчени някъде в стената зад мен, когато грубо сграбчи ръката ми.

— Чудесно момиче — изрева той. — Ела тук, малката, и дай една целувка — продължи и взе да ме опипва.

Хирургическите ми умения се оказаха много полезни в този момент. Рязко вдигнах коляно и го ударих в брадичката изотдолу, докато в същото време измъквах ножа от десния ботуш. Той отметна глава назад и гърлото му се оголи безпомощно. Аз обаче не посегнах към него, а прокарах ножа през гърдите му, преценявайки, че ребрата ще попречат острието да засегне жизненоважни органи.

Викът му беше пронизителен и той ужасено погледна надолу към гърдите си, откъдето бликаше кръв.

— Не трябваше да правиш така — смъмрих го аз, без дори да повишавам глас. После изтрих кръвта от ножа в ризата му, върнах го обратно в ножницата и се огледах.

— Някой от вас да има игла и конец? — попитах присъстващите. — Ако не зашия час по-скоро горкия Креблар, всички ще потънем в кръв до уши.

Един обущар ми даде, каквото е нужно и аз накарах Галак и още трима-четирима души да опънат ранения върху масата и да го държат здраво. Ругаейки тихичко под нос заших раната, която зееше от рамо до рамо през гърдите на Креблар. Опитвах се да не обръщам внимание на писъците му.

(Не знам защо е така, но шиенето смразява кръвта на зрителите много повече, отколкото вида на отворена рана. Хората са твърде странни понякога.)

Не след дълго славата ми се пръсна по цял Яр Надрак и както очаквах, Галак скоро беше поканен „да посети двореца заедно с Полана.“ Най-сетне безкрайните часове репетиции и публичните ми изпълнения бяха постигнали целта си.

Дворецът на крал Дроста се намираше в центъра на Яр Надрак и доколкото знаех, беше единствената сграда в града, направена от камък. Надраките не са майстори в каменните постройки обаче, затова и дворецът беше крив и нестабилен като всички останали къщи.

Когато двамата с Галак влязохме в тронната зала, за първи и последен път през целия си престой там видях гролим. Тутакси предпазливо проучих съзнанието му и не открих нищо заплашително в него. Той беше обикновен гролим с твърде ограничени таланти. Доколкото успях да установя, не беше оставал трезвен нито веднъж през последните десет години. Меко казано, държанието на Торак с надраките беше жестоко.

Крал Дроста беше твърде млад за тежестта на короната, но по всичко личеше, че приема положението си единствено като източник на забавления. Беше толкова слаб, че почти приличаше на скелет, а лицето му бе изпъстрено с големи червени пъпки и дълбоки белези. Имаше чорлава черна рядка коса, а скъпите му жълти дрехи очевидно бяха доста мръсни.

Тъй като това беше официалното ми представяне в двореца, носех верижката си и Галак ме водеше за нея, както повеляваха обичаите. Бях облечена с роклята за танцуване, прикрита с друга синя връхна дреха. Галак ме отведе до стъпалата, които водеха към трона, качи се горе и дълбоко се поклони на своя крал.

— Името ми е Галак, Ваше Величество — представи се той. — Искали сте да ме видите.

— А, ти ли си Галак — отвърна Дроста с остър, почти истеричен глас. — Чакахме те. — После ме огледа от глава до пети и този поглед беше по-оскърбителен от което и да е докосване. — Значи ти си известната Полана — каза. — Ама си я бива, нали? — Той нервно изхихика. — Искаш ли да я продадеш, Галак?

— А, не, Ваше Величество — отговори Галак. — Не се каня да я продавам. — Това беше мъдро решение, защото само верижката предпазваше Дроста от ножовете ми.

— Тогава може пък да ми я заемеш за известно време — явно на Дроста това се стори много забавно, защото започна гръмогласно да се смее.

— Това аз ще го реша, Дроста — студено се намесих аз. — При това не съм сигурна дали имаш достатъчно пари.

— Брей, много си била горда — каза той.

— Знам си цената — присвих рамене.

— Казаха ми, че си танцьорка.

— Истина е.

— Добра ли си?

— Най-добрата, която някога сте виждали. — Скромността не е сред надракските добродетели, но моето самочувствие явно надхвърли и най-смелите хвалби на надраките.

— Ще ти се наложи да ми го докажеш, Полана.

— Щом пожелаеш, Дроста. Но преди да съм започнала, ще е добре да видиш това — бръкнах в дрехата си, измъкнах ножовете и му ги показах.

— Да не би да ме заплашваш? — попита той и очите му изхвръкнаха още повече.

— Нямах такова намерение, Дроста, просто те предупреждавам. Това ще те сполети, ако възторгът ти надмине допустимата граница.

— Никога досега не съм виждал ножове със закривен връх. За какво служи той?

— С него могат да се изкарат на бял свят неща, които хората предпочитат да държат вътре в себе си. — Погледнах с умиление оръжията. — Не са ли прекрасни? — попитах. — Измислени са не толкова да проникват надълбоко, колкото да изкарват вътрешностите навън.

Лицето му позеленя и той потрепери.

— Тази жена е същинска вещица, Галак — обърна се към моя собственик. — Как изобщо издържаш да се навърта около теб?

— На мен си ми харесва, Ваше Величество — отвърна Галак. — Тя ме учи на добри обноски, освен това е най-добрата готвачка в Гар ог Надрак.

— По-скоро в света, Галак — поправих го аз. — Е, Дроста — обърнах се след това към краля, — кое избираш — да танцувам или да ти приготвя вечеря?

— Най-напред потанцувай, Полана — изгледа ме похотливо той. — Да видим дали танцът ти ще ми изостри апетита. — После обходи с поглед претъпканата тронна зала. — Разчистете място — заповяда. — Нека това момиче има простор да танцува, пък тогава ще видим дали е толкова добра, колкото си мисли.

Приех думите му като предизвикателство, затова реших да забравя притеснението и да вмъкна в изпълнението си елементи, които никога не бях пробвала пред публика.

Крал Дроста трепереше неудържимо, когато след края на бурния танц леко пооправих роклята си. В очите му имаше страхопочитание и благоговение.

— Проклет да съм — извика той. — Никога преди не съм виждал подобно нещо!

— Нали ти казах, че съм най-добрата, Дроста — припомних му.

— Сигурен ли си, че не искаш да я продадеш, Галак? — изрече жаловито кралят.

— Мисля, че това е мой патриотичен дълг, Ваше Величество — отговори моят собственик. — Носи ви се славата на невъздържан човек и това може да ви струва главата някой ден. Никога не бих ви продал Полана, докато съм още в пълно съзнание, защото нямаме наследник на трона, който да ви замести.

— Ти не би ме убила, нали, Полана? — попита с плаха надежда Дроста.

— Ще бъда неутешима, ако ми се наложи да го направя, Дроста, но правилата са си правила. Обещавам, обаче, че ще се постарая да го направя колкото се може по-безболезнено. Въпреки това няма да ти е много приятно. Ножовете ми не са пригодени да дават бърза смърт или пък да действат чисто. Обикновено настава голяма бъркотия, след като свърша работата с тях.

— Ти си жестока жена, Полана. Най-напред ми размаха под носа нещо, на което никой мъж не би устоял, а после ми казваш, че ще пръснеш вътрешностите ми наоколо, ако посмея да посегна и да си го взема.

— Много добре го каза. Та какво ще обича за вечеря Негово Величество?

Тримата с Галак и Дроста се оттеглихме и аз им приготвих вечеря.

— Имаме големи неприятности, Галак — замислено рече Дроста, обтягайки се на стола зад дългата маса, на която беше подредена вечерята ни.

— Така ли? — зачуди се Галак.

— Имаш ли солидни връзки и познанства в Драсния?

— Никога лично не съм пресичал границата, но имам доверени хора в Боктор.

— Казват, че на трона там скоро ще се възкачи нов крал, така ли е?

— Старият бързо гасне — кимна Галак. — Принцът престолонаследник се казва Родар. Той е дебелак, но иначе има пъргав ум.

— Ще ми се да се свържа с него. Над главата ми е надвиснала беда, а той сигурно може да ми помогне.

— И каква е тази беда?

— Името й е Тур Ургас и седи на трона в Рак Госка.

— Искаш да кажеш, че е мург, така ли?

— Мургите винаги са ни били трън в петата. Светът би бил много приятно местенце, ако ги нямаше. Тур Ургас е луд човек, но това не се забелязва много в Ктол Мургос, защото там цялата нация е луда. Кралят им обаче е извисил безумието до изкуство. Опитвам се да се свържа и със Закат от Малория — той е принцът престолонаследник там, при това е възпитан и разумен. Вярвам, че би оценил предимството да има съюзници тук, на Западния континент. Рано или късно Тур Ургас ще се опита да обедини западните ангараки, а аз не искам да целувам ръка на някакъв луд мург.

— Тур Ургас няма ли да се почувства предаден, ако се съюзиш със Закат?

— Хич не ме интересува дали ще се засегне или не. Ако Малория е зад гърба ми, тогава той няма да може да ми навреди. Владея просторни земи, Галак, но хората ми не са многобройни. Ако мургите се изсипят, те просто ще ни погълнат. Трябва да се съюзя с някого. — Той стовари юмрук върху масата.

— Затова ли искаш да се свържеш с Родар? — намесих се аз.

— Разбира се. Бих се съюзил дори с Мориндим, ако съм сигурен, че ще е за добро. Имаш ли доверен човек, по когото да пратим вест на Родар, Галак?

— На никого не бих се доверил за това, Ваше Величество.

В този миг ме осени вдъхновение, макар да подозирам откъде точно дойде то.

— Чух, че в града се подвизава един младеж. От приказките за него разбрах, че е много хитър, макар и да не е твърде чистоплътен. Той има още много трески за дялкане, затова може да се наложи да го обучавате известно време. Но пък е схватлив и скоро ще попие всичко. Още не е успял да стъпи здраво в нито една професия, така че с малко усилия би се превърнал в първокласен пратеник. Той е пъргав, интелигентен и сравнително неизвестен.

— Как му е името? — попита Дроста.

— Ярблек.

— А, този ли — възкликна Галак. — И аз съм го чувал. Голям фукльо е, но не ми се вярва, че очаква хората да се хванат на неговите хвалби. — После се замисли над предложението ми. — Знаеш ли, май наистина е най-подходящ за тази работа. Ако го обучим добре, той ще успее да се добере незабелязано до Боктор. Пращам керваните си там по няколко пъти годишно и мога да скрия Ярблек сред каруцарите. — После внезапно плесна с ръце. — Хрумна ми нещо — каза бързо. — Познавам един човек на име Явелин от драсниянското посолство. Той се представя за дребен чиновник или нещо подобно, но съм убеден, че е шпионин. Мога да поприказвам с него да предупреди в Боктор, че си пратил послание за Родар. Това ще помогне на Ярблек да го предаде в сигурни ръце.

Дроста загриза един от ноктите си.

— Трябва да го видя — каза той. — Ако е толкова добър, колкото ме убеждавате, това ще е решението на моите грижи. Къде мога да го открия?

— Той е редовен посетител на кръчмата „Леговището на плъховете“, Ваше Величество — уведомих го аз. — Намира се в свърталището на крадците близо до източната порта.

— Ще пратя да го повикат. — Той ме погледна. — На колко години казваш, че е той, Полана?

— Не съм казвала такова нещо — отговорих. — Както разбрах, бил на около петнайсет.

— Но той е ужасно млад!

— Това зависи от човека, Дроста — възразих. — Освен това разполагаш с време да го обучиш. Тур Ургас няма да предприеме похода си много скоро и ще имаш възможност да се подготвиш.

— Има зрънце истина в думите ти — отстъпи Дроста. — При това младите се поддават много по-лесно на обучение в сравнение с онези, които вече са избрали пътя си.

— Освен това трудът им не е много скъп — притури Галак. — Ако пък му дадеш някаква титла — „Специален пратеник“ да речем — той може да склони да ти работи и без пари.

— Чудесна идея — ентусиазирано възкликна Дроста.

— Това беше невероятна вечер — рече сърдечно Дроста. — Най-напред видях най-добрата танцьорка в кралството си, а сетне тя ми помогна да реша проблем, който ме мъчи, още откакто се възкачих на трона.

— Но ти още не си опитал вечерята — подсетих го аз.

— И тя ли е толкова добра, колкото беше всичко досега?

— Даже още повече — обещах.