Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Признавам, бях малко разочарована, че сестра ми не позеленя от завист, но нито един триумф не е пълен, нали така? Затова пък Анрак се натъжи и покрусено въздъхна. Той обясни на Рива колко горчиво съжалява, че не е успял да изглади дрехите си.

Печалният му вид малко просветли мрачното ми настроение и ми разкри нови и неочаквани перспективи. Нали ще се съгласите, че да си обожаван от околните е доста приятен начин за прекарване на времето. Анрак и неговият братовчед тутакси започнаха да се обръщат към мен с „лейди Поулгара“ и това галеше слуха ми.

По обед слязохме до пристанището, за да отплуваме с кораба на Рива. Двете с Белдаран никога досега не бяхме виждали море и се чувствахме малко неспокойни преди предстоящото пътуване. Времето беше прекрасно, но въпреки това навсякъде се виждаха прииждащи вълни. Не зная какво съм очаквала, но повърхността на всички езерца в Долината беше винаги гладка, затова не бях подготвена за тези люлеещи се води. Освен това морето миришеше много особено. Моят нюх е доста остър и само по миризмата мога да разпозная в кое пристанище по света се намирам. Предполагам, че е част от човешката природа да се освобождаваме по най-лесния начин от боклуците си. Но винаги ме е изненадвало колко несъобразителни са хората, когато изхвърлят мръсотията си в морето. Тя се завръща отново при тях с всеки следващ прилив.

Корабът ми се видя огромен, но за сметка на това каютите под палубата бяха тесни и неудобни. Всичко вътре беше покрито с някакво черно и мазно вещество.

— Какво е това лепкаво нещо по стените? — попитах чичо Белдин.

— Катран — отвърна с безразличие той. — Не пропуска водата да проникне през дъските.

Това ме разтревожи не на шега.

— Корабът е направен от дърво — рекох. — Нали то може да плува?

— Само ако е здраво изработен, Поул. Водата се стреми да запълни всичко и не може да търпи празно пространство, затова се промъква и през най-малката дупка или цепнатинка. Освен това катранът предпазва дървото от загниване.

— Въпреки това не ми харесва.

— Обзалагам се, че твоето отношение дълбоко го е наскърбило.

— Ти май винаги държиш да си страшно остроумен, а, чичо?

— Приеми го като мой недостатък, ако това те успокоява — ухили се той.

Двете с Белдаран побързахме да се върнем на палубата веднага след като оставихме нещата си в тясната каюта. Моряците на Рива подготвяха кораба за отплаване. Бяха яки брадати мъжаги, повечето от тях разсъблечени до кръста. Толкова много гола плът ме караше да се чувствам леко неспокойна.

Корабът се запромъква бавно през препълненото пристанище и се отправи в открито море.

Бях очарована!

Корабът и морето се сляха в едно и от това се роди прекрасна мелодия — музиката на пукащите под напора на водата дървени стени, скрибуцащите въжета и плющенето на платната. Ние се носехме по гребените на позлатените от слънцето вълни, а в ушите ни звучеше песента на морето.

— Вече не виждам земя! — неспокойно извика Белдаран, взирайки се през кърмата.

— Не би и трябвало, любима — нежно й каза Рива. — Никога няма да стигнем до дома, ако се придържаме към бреговете на Сендария.

Залезът беше невъобразимо красив, а когато изгря луната, тя образува светеща пътека по проблясващата повърхност на нощното море. Смаяна от красотата, която ме заобикаляше, аз седнах удобно върху едно буре, кръстосах ръце върху парапета, опрях брадичката си отгоре и се опитах да попия колкото се може повече от аромата на морето. В бляновете си често се връщам към онази нощ и усещам как морето ме полюлява в прегръдките си. Моето детство мина бурно и неспокойно, изпълнено с гняв и болка, белязано от чувството на унижение заради собствената ми непригодност. Морето сякаш с един замах изтри всичките ми грижи чрез своето безпределно спокойствие и ведрина. Имаше ли изобщо значение, че едно малко момиченце с обелени колена все се цупи, защото светът не се прекланя всеки път, когато то запристъпя през него? Морето явно никак не се вълнуваше от това, а колкото повече време минаваше, толкова по-малко се тревожех от този факт и аз самата.

Зората предвести идването си с бледа светлина точно над хоризонта. Светът изведнъж се изпълни със сребристо сияние и тъмната вода заприлича на течен метал. Когато поруменялото от морската мараня слънце се изкачи на източния небосклон, видът му ме изпълни с непознато дотогава изумление.

Но морето все още не беше разкрило пред мен всички свои чудеса. То приличаше на втечнено стъкло, ала после изведнъж нещо огромно се надигна отвътре, без дори да накърни повърхността му. Вълнението не причини ни най-малък плясък на вълни, нито разпени водата. Беше твърде величествено за подобни детски закачки. Изведнъж почувствах някакъв мистичен ужас. В древните митове на алорните се разказва за най-различни морски чудовища, а Белтира и Белкира ни забавляваха с тях, още докато двете с Белдаран бяхме съвсем малки. Никой от хората, живеещи близо до морето, няма да пропусне да ви наплаши с някоя ужасяваща случка за страшилищата, които обитават дълбините.

— Какво е това? — попитах сънливия моряк, който тъкмо се качваше към палубата, и посочих развълнуваната вода.

Той хвърли поглед през парапета.

— А, онова ли? — рече небрежно. — Това са китове, милейди.

— Китове?

— Големи риби, милейди. — Той отново погледна към водата. — По това време на годината се събират на цели стада. Предполагам, че отдолу има още много от тях.

— Затова ли водата се надига така?

— Не, милейди. Един-единствен кит може да развълнува морето по този начин.

Бях готова да се обзаложа, че преувеличава, но точно в този момент от водата се надигна нещо толкова огромно и тъмно, сякаш се образуваше планина! Не вярвах на очите си. Нито едно живо същество не беше толкова голямо!

С невероятен плясък то се върна отново във водата, разплисквайки я във всички посоки, разцепи повърхността с един удар на могъщата си опашка и изчезна. После подскочи отново, и пак, и пак. Представяте ли си, то си играеше!

После надойдоха и другите. Китовете разбушуваха морето, подскачайки и играейки под утринното слънце като група израснали прекалено бързо деца, лудуващи на двора. При това те се смееха! Гласовете им бяха тънки и пронизителни, но не пискливи. В тях имаше дълбочина и се усещаше някакъв копнеж. Един от тях — мисля, че беше първият, който видяхме — се извърна така, че да може да ме погледне с огромното си око. Кожата около него беше набръчкана, сякаш животното беше много, много старо, а в зеницата му се четеше дълбока мъдрост. Китът ми намигна и изчезна в дълбините.

Колкото и дълго да живея, никога няма да забравя тази странна среща. По някакъв неуловим и непонятен начин тя определи моето разбиране за света и за всичко, което се крие под повърхността на обикновения живот. Цялото ужасно пътуване от Долината дотук си струваше само заради тази среща. Дори повече.

След още два дни стигнахме Рива. Аз вече бях запленена за цял живот от морето и от невероятните същества, които то отглеждаше, както майката се грижи за своите деца.

Островът на бурите беше пусто и негостоприемно място, издигащо се над вечно бушуващо море. Когато зърнахме града между два талаза, които разтърсваха кораба от мачтата до кила, той изглеждаше също толкова неприветлив, колкото беше и скалата под него. Издигаше се стъпаловидно от пристанището нагоре на тесни тераси. Къщите бяха надвиснали над пропастта, нанизани плътно една до друга по ръба. Стените към морето бяха дебели и без прозорци, укрепени от назъбени парапети и бойни кули, които водеха към Цитаделата. Тя се извисяваше над целия град. Ако ще всички раси заедно да се нахвърлят срещу Рива, ще приличат на вълните, които се разбиват в непристъпните скали. Черекската флота, която патрулираше близо до брега, допълнително спомагаше за непревземаемостта на крепостта. Всичко това би могло да охлади желанието на която и да е раса да воюва срещу Рива. Торак е луд, но не чак толкова.

Онази сутрин двете с Белдаран положихме специални грижи за външния си вид, за да изглеждаме представителни. Белдаран щеше да стане Риванска кралица и искаше да направи добро впечатление на бъдещите си поданици. Аз нямаше да ставам кралица и моята амбиция беше насочена към една определена част от тукашното население. Реших да съсредоточа усилията си към всички млади мъже и да ги поразтърся малко. Колко вълнуващо е да те обожават всички наоколо! Леко разтревоженото изражение на баща ми още повече повиши моя боен дух.

„Хич не си го и помисляй, Поулгара — предупреди ме гласът на майка. — Това, което виждаш по всички тези глупави и суетни мъжки лица, не е любов. Младите мъжкари, от който и вид да са те, имат желания, които не могат да контролират. В техните очи ти не си личност, а обект за завоевание. Нали не искаш да те смятат за обикновен предмет?“

Перспективата да се причисля към неодушевените предмети леко помрачи радостта ми от мига.

Обикновено риванците носят дрехи в сив цвят. Останалите западни раси ги наричат „сиводрехите“. Младежите обаче не се съобразяват много с традициите. Изначалният бунт на младите явно беше причина за най-невероятните кройки и цветове в облеклото им. Колкото по-нелепа е някоя мода, толкова по-сляпо я следват всички младежи. Тълпата юноши край кея ми заприлича на цветна градина, засадена от някой напълно лишен от вкус градинар. Мяркаха се мъжки жакети в такива разцветки и нюанси, за които дори не можех да намеря подходящо име. Някои от елеците преливаха във всички цветове на дъгата, а крещящите им багри изобщо не подхождаха една с друга. Всеки от моите бъдещи обожатели обаче беше убеден, че неговата дреха е толкова великолепна, та никое момиче със здрав разум не би й устояло.

Напуши ме неудържим смях. Загрижеността на баща ми за моята заплашена от неприятелски атаки девственост беше абсолютно неоснователна! За нищо на света не бих се отдала на някой младок, чийто вид може единствено да ме разсмее до сълзи.

Когато моряците закотвиха кораба и събраха въжетата, ние стъпихме на твърда земя и поехме нагоре по безчислените стълби към риванската Цитадела. Оказа се, че стъпаловидните стени, защищаващи града от нападателите, са в същото време и част от домовете на неговите обитатели. Отвън къщите изглеждаха сурови и неприветливи, но скоро открих, че вътрешността им е изключително красива. По много неща те приличат на самите риванци. Улиците на града бяха тесни и еднообразно прави. Подозирах, че Рива плътно се е придържал към съветите на Белар, докато са строели града. Всичко в селището беше съобразено с целите на отбраната.

Най-отгоре стълбите завършваха с гола площадка, оградена с масивна стена. Големината на грубо обработените камъни, от които беше направен зида, ме потресе. Мащабите на непосилния физически труд, който явно е погълнало това строителство, бяха смайващи.

Ние преминахме през обкована с железни гвоздеи тежка врата и влязохме в бъдещия дом на сестра ми. Той имаше потискащо мрачен вид. Повървяхме доста из тъмните коридори, преди да стигнем нашите покои. Двете със сестра ми бяхме временно настанени в няколко доста приятни стаи. Казвам временно, защото Белдаран съвсем скоро щеше да се премести в кралските покои.

— Забавляваш се, нали, Поул? — попита сестра ми щом останахме насаме. Тя говореше на тайния ни език и гласът й звучеше малко тъжно.

— Не разбирам за какво говориш — отвърнах.

— Сега, когато реши да станеш красива, всеки срещнат младеж се захласва по теб и започва да ти се умилква.

— Ти винаги си била красива, Белдаран — припомних й аз.

Тя леко въздъхна:

— Знам, но никога не съм имала възможността да се възползвам от това. Не познавам чувството на превъзходство, когато всички наоколо са онемели от възхищение.

— Наистина е много приятно — разсмях се аз. — Всички изглеждат толкова глупаво! Но ако ти липсва преклонение, вземи си някакво домашно животинче.

Тя също се разсмя.

— Чудя се дали всички млади мъже са толкова глупави, колкото са риванците. Тръпки ме побиват при мисълта, че ще бъда кралица на идиоти.

— Мама твърди, че това се отнася почти без изключение за всяка точка на света — казах — и не се среща само при хората. Вълците и зайците се държат по същия начин. Боговете са измислили този порядък, предполагам, затова винаги наоколо ще има тълпи от предани обожатели.

— Това звучи доста потискащо, Поул. Излиза, че единствената причина, поради която съм тук, е да народя бебета.

— Моля да ме извиниш, но сега смятам да разбия няколко сърца.

Недалеч от центъра на Цитаделата имаше голяма зала, където членовете на риванския двор се събираха за забавления и игри. Тронната зала се отваряше само при официални случаи. За разлика от шумната тронна зала във Вал Алорн, където череките смесваха работата и удоволствията, в Рива имаше отделни помещения за тези занимания. Вратата на помещението беше отворена и аз надзърнах вътре, за да огледам каква е конкуренцията ми.

Почти всички ривански момичета бяха руси, каквито са и повечето алорни. Тутакси осъзнах своето предимство. Черната ми коса начаса щеше да ме отличи сред тези светли глави, които приличаха на житна нива.

Младежите в залата се занимаваха с всичко, присъщо на възрастта им — флиртуваха, перчеха се или разбутваха съперниците си около някоя дама, все неща от този род. Зачаках търпеливо подходящия момент, когато някое временно затишие щеше да уталожи за малко неспирното жужене. Бях сигурна, че рано или късно той ще настъпи. И тогава аз величествено ще пристъпя през прага. Първата поява е от особено значение при такива обстоятелства.

Най-накрая ми омръзна да чакам. „Майко, накарай ги да млъкнат“, помолих настойчиво невидимата сила, която владееше ума ми още преди да се родя. „О, скъпа“ — въздъхна мама. И в същия миг над пъстрото натруфено множество се възцари тишина.

Сякаш ми се причу звук от фанфари при моето влизане, но може и само така да ми се е сторило. Аз внимателно пристъпих през вратата и зачаках всички да ме забележат. Синята ми официална рокля беше много красива, така че нямаше как да не привлече вниманието им. Предполагам, че мама или пък Алдур са се поддали на моя замисъл. На отсрещната стена имаше голям прозорец и само миг след като се появих на прага, слънцето проби облаците, които постоянно покриват небето над Острова. Лъчите му проникнаха в залата и ме огряха от глава до пети. Това беше дори по-впечатляващо от фанфарен звук! Стоях царствено, обградена с ореол от слънчева светлина, позволявайки благосклонно на всички присъстващи да се насладят на моето великолепие.

Всемогъщи богове, това беше възхитително!

(Признавам, всичко беше суетно и доста глупаво, но какво от това. Бях млада!)

В най-отдалечения край на залата имаше малка група музиканти — трудно бих могла да ги нарека оркестър — и те подхванаха някаква мелодия, щом влязох вътре. Както и се надявах да стане, повечето младежи се насочиха към мен. Всеки от тях усилено търсеше в ума си някоя остроумна забележка, с която се надяваше още в самото начало да привлече вниманието ми. Не можете да си представите колко престорени и безсъдържателни бяха някои от тези първи фрази! След като през следващия четвърт час сравняваха очите ми с пролетно небе, аз установих, че художествената словесност не е особено разпространена сред младите мъже. Почувствах как буйните води на баналността ме повличат неудържимо. Издържах стоически сравненията с летен ден, със звездна нощ, даже с високи тъмни върхове, покрити със сняг — доста явен намек за белия кичур в косата ми. Младежите кръжаха около мен като ято врабци, а всеки от тях се опитваше да избута с лакът своите съперници. Всичко това доста вкисна настроението на риванските девици.

Един русокос младеж с твърде приятен вид, облечен в зелен жакет, си проби път в тълпата от обожатели и се поклони твърде наперено.

— О — рече той, — предполагам, че имам честта да съм пред лейди Поулгара?

Това направо си беше оригинален начин за запознанство! После той се ухили нелепо насреща ми:

— Ужасно, нали? Имам предвид всички тези празни разговори. Колко ценни часове може да загуби човек, разговаряйки за времето!

Това тутакси предизвика няколко мрачни погледа в негова посока, а моите ухажори започнаха трескаво да прехвърлят в ума си казаното от тях досега.

— Убеден съм, че двамата с вас можем да открием по-интересна тема за разговор — продължи ласкателно той, — например политика, теология, последните модни тенденции, ако щете.

Явно му сечеше пипето.

— За всичко ще му дойде времето — парирах го аз. — Как ви е името?

Той се плесна по челото с престорено огорчение.

— Колко глупаво от моя страна — каза. — Как може да съм толкова разсеян! — Той театрално въздъхна. — Боя се, че това е мой вроден недостатък. Понякога наистина ми е нужен някой, който да следи какво правя. — После ме погледна с лукавство. — Ще се съгласите ли да заемете този пост? — предложи игриво.

— Все още не съм чула вашето име — напомних му, пропускайки покрай ушите си неговото предложение.

— О, лейди Поулгара, не бива да ме оставяте да се отклонявам от въпроса — смъмри ме нежно той. — И докато не съм забравил отново, аз съм Кеймиън — бъдещ барон, щом моите бездетни чичовци умрат. Та докъде бяхме стигнали?

Признавам си, той ми се понрави. Начинът, по който се запозна с мен, беше наистина остроумен и оригинален, а държането му на малко момченце беше направо очарователно. В този момент си дадох сметка, че флиртуването крие много повече предизвикателства, отколкото предполагах. Не всичките ми обожатели бяха с жълто около устата. Някои от тях имаха остър ум! Този факт доста ме ободри. Много е досадно да виждаш около себе си само провесени в захлас езици и послушно размахани опашки. С изненада установих, че ме обзе леко разочарование, когато тълпата обожатели избута Кеймиън настрана. Баналностите ме погълнаха с нова сила, но по някаква неведома причина всеки избягваше да зачеква темата за времето.

Риванските моми ставаха все по-кисели и нервни. Единствено за да успокоя нажежената атмосфера, аз им хвърлих няколко разсеяни царствени усмивки. Младежите бяха очаровани от тях, девойките — не.

Целият следобед продължи по този многообещаващ начин. Най-накрая музикантите — повечето от тях свиреха на лютни — подхванаха някакъв танц. Един слаб и източен младеж с меланхолично изражение, облечен целият в черно, се доближи до мен.

— Ще благоволите ли да танцувате, лейди Поулгара — попита той със сърцераздирателен тон, а после се поклони. — Позволете ми да се представя — аз съм Мерот Поета. Бих могъл да съчиня сонет във ваша чест, докато танцуваме.

— Съжалявам, лорд Мерот — отвърнах, — но досега съм живяла доста усамотено и не зная да танцувам.

Това, разбира се, не беше истина. Двете с Белдаран открихме радостта от танците, още докато бяхме деца. Подозирах обаче, че ритъмът на песента на чучулигата ще се окаже твърде сложен за този самозван поет. Мерот очевидно беше позьор като повечето от останалите присъстващи. Той обаче си въобразяваше, че внимателно оформената му черна брадичка и трагическият израз на лицето го правят особено желан за жените. На мен пък изобщо не ми беше трудно да устоя на неговия чар.

— О — възкликна той на моето признание, — колко жалко! — После тъжните му очи изведнъж светнаха. — Мога да ви давам частни уроци по танци, ако пожелаете!

— Някой път може да обсъдим този въпрос — отклоних го аз, опитвайки се да стоя колкото се може по-далеч от него.

— Мога ли да ви кажа една поема тогава?

— Би било чудесно.

Каква грешка! Мерот зае декламаторска поза и започна да рецитира ужасно бавно и натъртено с мрачния си глас. Нареждаше така, сякаш предизвикваше небето да се сгромоляса върху света. Не видях слънцето да помръква, но със сигурност усетих как земята под мен се разтресе.

Той продължаваше и продължаваше, и продължаваше безкрай. Позата, в която беше застанал, значително превъзхождаше качеството на неговата поезия. Най-напред си помислих, че е ужасен. После ми стана досаден, а накрая досадата ми премина в пълно отчаяние. Изразително извъртях очи към тавана. Неколцина мои обожатели на мига схванаха намека и побързаха да ми се притекат на помощ. Мерот продължаваше да стои все така на едно и също място, докато насъбралите се около него слушатели лека-полека започнаха да се изнизват. Може би ме беше харесал, но очевидно харесваше повече самия себе си.

Забелязах, че останалите жени в залата започнаха все по-ясно да показват своето недоволство и нетърпение. Въпреки подканящите им изражения, дансингът пустееше. Моите ухажори видимо не желаеха да си отвличат вниманието. Няколко дами се престориха, че имат главоболие и побързаха тихо да напуснат залата. Може и да си въобразявам, но след като излязоха май дочух звук, сякаш някой си гризе ноктите от ярост. Това беше най-прекрасната музика за моя слух.

Когато вечерта взе да се спуска над Острова на бурите, Тайгун се присъедини към нас. Той нямаше нужда да си проправя път с лакти сред обожателите ми. Всички отстъпиха. Беше огромен, плещест, с дълга руса коса, покрит с метална ризница и носеше меч.

— Лейди Поулгара! — извика той с гръмовен глас. — Вас търся!

Това прозвуча доста заплашително в неговите уста.

— Аз съм Тайгун Воинът. Сигурно сте чували за мен. Делата ми са известни надлъж и нашир из цяла Алория.

— Много съжалявам, лорд Тайгун — рекох присмехулно, престорвайки се на сконфузена. — Отраснах в усамотение, затова до мен не е стигнало нищо от онова, което става по света. Освен това съм просто едно глупаво момиче.

— Ще убия всеки, който твърди подобно нещо! — И той се огледа застрашително наоколо.

Как, в името на боговете, щях да живея с тези варвари?! И точно тук допуснах грешка — една от многото за този ден.

— О — изтърсих аз, — точно защото съм живяла така уединено, сега с радост бих изслушала разказа за Вашите подвизи.

— С голямо удоволствие, лейди Поулгара — отвърна той.

Няма съмнение, че разказването достави удоволствие на самия него, но това изобщо не се отнасяше до мен. Трябваше ли чак толкова живописно и подробно да описва всичко?! Докато редеше случка след случка, аз се почувствах потопена в море от кръв, а наоколо ми се търкаляха отсечени глави. Окървавени вътрешности се усукваха около краката ми и отделени от тялото крайници се трупаха на камари покрай мен, потрепвайки в предсмъртен спазъм. С голямо усилие на волята се удържах да не повърна върху предницата на металната му ризница.

Най-накрая моят прекрасен и очарователен Кеймиън ме отърва от този ужас.

— Простете, сър Тайгун, но сестрата на лейди Поулгара, нашата бъдеща кралица, я вика при себе си. Зная, че ние ще се почувстваме самотни и изоставени след нейното излизане, но трябва да се подчиним на височайшото желание. Вярвам, че воин с вашия богат опит може да разбере колко е важно да се спазват кралските заповеди.

— Разбира се, Кеймиън — механично отвърна Тайгун и ми се поклони тромаво. — Побързайте, лейди Поулгара, не бива да карате кралицата да чака.

Аз също се поклоних, но не се реших да отговоря нещо. Кеймиън ме подхвана за лакътя и ме поведе към вратата.

— Когато се върнете — провикна се след мен Тайгун, — ще ви разкажа как изкормих един нахален аренд.

— Нямам търпение да го чуя — пророних немощно през рамо.

Наистина ли искате да чуете тази история, милейди? — прошепна в ухото ми Кеймиън.

— Честно казано, скъпи Кеймиън, по-скоро бих изпила отрова.

Той се разсмя.

— Така си и помислих. Забелязах, че към края лицето ви взе да позеленява.

Наистина можеше да се разчита на Кеймиън! Усетих, че му се възхищавам все повече и повече.

— Е — попита сестра ми, когато отидох при нея, — как беше?

— Прекрасно — отговорих тържествуващо. — Всички загубиха ума и дума по мен. През цялото време бях център на внимание.

— Долавям някаква жестокост в теб, Поулгара.

— Това пък какво трябва да означава?

— Цял следобед бях затворена тук като в кафез, а на всичкото отгоре ти сега ми навираш в носа новите си завоевания!

— Мигар така правя?! — попитах дяволито.

— Разбира се! Просто те виждам как тичаш презглава насам, за да ми се надсмееш. — После се разсмя. — Извинявай, Поул, не можах да се въздържа.

— Ти си над тези неща, Белдаран — отвърнах аз. — Вече хвана мъжа, когото искаше. А аз още трябва да хвърлям въдицата.

— Не съм сигурна дали точно аз го хванах. Твърде много хора бяха ангажирани в лова — Алдур, татко, а най-вероятно и майка ни. Мисълта за уреден брак е доста унизителна.

— Но ти наистина обичаш Рива, нали?

— Разбира се. И въпреки това е унизително. Но стига, разкажи ми точно какво се случи. Искам и най-дребните подробности!

Описах целия си следобед и двете със сестра ми много се смяхме. Доколкото успях да доловя, Белдаран най-много се забавляваше от реакцията на риванските девойки.

Този следобед беше моето първо и последно пътуване без надзирател из дебрите на сложните ритуали за чифтосване. Всеки път от тук нататък баща ми седеше намръщено на най-видно място в залата. Това, естествено, не беше необходимо, но той не можеше да знае, че мама не откъсва поглед от мен. Присъствието му обаче успя да охлади ентусиазма на моите ухажори. Нито един от тях не се реши да стигне твърде далеч под мрачния му поглед. Въпреки това аз бях убедена, че и сама мога да се погрижа за себе си. Присъствието на баща ми само ме лишаваше от възможността да изпробвам на практика наистина ли е така.

По някаква необяснима причина Кеймиън особено изнервяше татко. Младежът имаше изискани обноски и никога не си позволи да извърши или каже нещо дръзко или пък обидно. Защо ли тогава старият вълк така го възненавидя?

А после за сватбата пристигнаха крал Черек и неговите синове — Драс Бичия врат и Алгар Леката стъпка — и нещата взеха да добиват по-сериозен обрат. Независимо, че Рива и Белдаран се влюбиха от пръв поглед, сестра ми имаше право. Този брак беше нагласен предварително. Подозрението, че на баща ми може да хрумне и мен да уреди по същия начин, само за да ме запази от всички ухажори, взе да надига грозната си глава.

Мисълта, че баща ми може да реши и мен да окове в брачни вериги към Драс или Алгар, доста ме безпокоеше.