Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (40)

Тридесет и девета глава

„Това ли си беше наумила, майко?“ — попитах мислено, след като двамата с Галак се прибрахме у дома.

„В общи линии, да. Ти действаш доста бързо, Поул. Да събереш двамата беше направо гениална идея.“

„И на мен ми харесва как се получи. Ако в бъдеще предстои да се възползваме от услугите им, тогава е най-добре още отсега да са свързани здраво един за друг. С това мисията ми тук може ли да се смята за приключена?“

„Мисля, че всичко вече е свършено.“

„Въпросът е как да се измъкна от града, та двете заедно да полетим към Анат. Никак няма да е лесно да залича спомена за мен от главите на онези, с които се срещнах в Яр Надрак.“

„Защо просто не пратиш вест на баща си? Сега той не е зает с нищо важно, пък и цяла торба златни кюлчета събира прах в кулата му. Кажи му да дойде и да те откупи от Галак. Трябва малко да пораздвижи старите си кокали. Освен това май доста се е привързал към златото, не мислиш ли?“

„Това би било ужасно, майко!“ — едва се удържах да не се разсмея на глас.

„Радвам се, че идеята ти допада“ — ведро отвърна тя.

Изчаках още няколко седмици, за да се убедя, че „планът Ярблек“ действа безупречно. После прекосих града и отидох в посолството на Драсния, за да говоря с маркграф Кендон — човека, познат под прозвището Явелин. Един служител съобщи името ми и аз незабавно бях приета.

— Полана — приветства ме той любезно с кимване на глава. — За мен е чест да се срещна с вас. С какво мога да бъда полезен?

— Сигурно познавате баща ми, маркграфе — казах, оглеждайки се предпазливо да видя дали някой не ни следи или подслушва. Не забравях нито за миг, че шпионажът е нещо като национална черта на драснияните.

— Не вярвам да съм го чувал, Полана. В Яр Надрак съм отскоро, че да познавам всичките му жители.

— Баща ми не е надрак, маркграфе. Още не сме установили обаче към коя раса всъщност принадлежи. Но това са подробности. Та в този момент той се намира в едно селце на име Анат сред сендарските планини. Искам да му пратя вест. Работата е поверителна, затова на мига се сетих за вас. Драсниянското разузнаване се слави с умението си да пази тайна.

— И да разкрива тайни също така — добави той, гледайки ме втренчено. — Усетих, че ти не си обикновена надракска танцьорка, Полана.

— Вярно е, не съм обикновена. Аз съм най-добрата сред всички останали.

— Не точно това имах предвид. Ти не си от Надрак — формата на очите ти не е тукашна.

— Ще им направя забележка за това. Но така или иначе, молбата да отнесете послание до баща ми в Анат си остава в сила. Кажете му, че съм свършила онова, за което бях изпратена в Яр Надрак. Сега искам той да дойде тук и да ме откупи от моя собственик, търговеца на кожи Галак.

— Може би все пак ще се наложи да науча името на баща ви, Полана. Сигурно и така ще го открия, но ако знам как се казва, това би ускорило нещата.

— Колко неразумно от моя страна. Много съжалявам, Кендон — хвърлих му лукав поглед, — май ще трябва да се върнете в академията за няколко опреснителни урока. Малко съм обидена, че не ме разпознахте още в мига, когато прекосих прага.

Тогава той се вгледа внимателно в мен, пренебрегвайки кожените одежди и ножовете, затъкнати в ботушите и колана ми. После примигна и бързо скочи на крака.

— Ваша Светлост — грациозно се поклони, — усещам как земята се тресе от величественото ви присъствие.

— Посолството ви е строено от надракски работници, Кендон. Даже едно по-здраво кихане може да го разтресе.

— Надракските постройки са правени малко надве-натри — съгласи се той. След това очите му се присвиха и едната му буза взе да подскача от нервен тик. — Сега вече много неща си дойдоха на мястото — отбеляза. — Тая работа с Ярблек е била изцяло ваша идея, нали?

— Много прозорливо заключение, маркграфе. Всичко това пък се отнася до определени събития в недалечното бъдеще. Трябваше да установя връзката между Ярблек и крал Дроста. И между Дроста и принц Родар. Тези отношения ще окажат голямо влияние върху важни исторически събития. Но най-добре не ми задавай никакви въпроси, Явелин, защото така и няма да получиш отговори. Моят баща ми създава достатъчно грижи и едвам го удържам да не се меси. Най-малко на теб ще позволя да ми мътиш водата. — При тези думи плъзнах върху масата писмото, което бях написала и запечатала с восък същата сутрин. — Погрижи се баща ми да получи това. Не си прави труда да го отваряш. В него пише само да дойде тук и да ме откупи от Галак. Волята на Вселената ще ти е много благодарна за тази услуга.

— Май всичко това ти е много забавно, а? — обвинително рече той.

— Прави каквото ти е наредено и не задавай повече въпроси, Явелин. След време ще разбереш всичко — приключих наставленията аз.

— Ще се оставя да ме водиш и направляваш, Твоя Светлост — подхвана веднага тона ми той. — Но така или иначе не мога да се удържа да не направя някои догадки.

— Прави каквито искаш заключения, скъпо момче, но не бързай да се намесваш — още ти е рано. — С тези думи се надигнах от мястото си. — Разговорът с теб беше същинско удоволствие, приятелю — добавих весело. — А, щях да забравя — кажи на баща ми да носи много пари, когато идва към Яр Надрак. Мисля, че ще бъде доста изненадан като разбере каква е цената ми.

Явелин остави всички свои задължения за по-късно и тръгна лично към Анат. Е, все пак аз бях нещо като жива легенда. Това понякога е много уморително, но друг път пък ми осигурява определени предимства.

Баща ми не си счупи краката от бързане към Яр Надрак. Всъщност той никога и за нищо не бързаше. Когато си живял седем хиляди години, времето не е от кой знае какво значение за теб. Освен това сигурно дълго се е колебал дали да ме откупи. Той беше много привързан към златото си, което двамата с предшественика на Ярблек извадиха от потоците на Мориндим. Затова сигурно никак не му беше леко да го подели с някой друг.

Най-накрая той надделя над сребролюбието, успешно издържа изпитанието и тържествено се яви в Яр Надрак с дисаги, пълни със злато. По всичко личеше, че все пак аз означавам нещо за него.

Усетих го да приближава, още докато беше на няколко мили от града. Тази сутрин придружих Галак до неговата работа. Той имаше собствен склад за стоката си, но повечето от сделките сключваше в кръчмата. Че къде другаде можеха да се водят сериозни търговски разговори?

Изчаках, докато старият скитник приближи на три преки от кръчмата и казах на Галак, че искам да танцувам. Реших, че това ще е достойно посрещане за баща ми в Яр Надрак. Имах намерение да му покажа, че не си хвърля парите напразно.

Той тихо и незабелязано се промъкна през вратата. Много го бива в тези неща. Видя ми се доста сепнат като ме зърна какво правя. Със сигурност обаче успях да прикова вниманието му. В негова чест дори засилих въздействието на изпълнението си. Мъжете в кръчмата ме приветстваха шумно, погледът на баща ми стана стоманен и той взе да гледа войнствено наоколо. Какъв мил старец беше само! Той все още се вълнуваше за мен, сякаш сватбата на Белдаран е била вчера! Три хиляди години бяха минали неусетно, а нашите отношения си оставаха същите, сякаш бях на шестнайсет. Явно все още можех да му влияя.

Завърших танца си под бурните аплодисменти на публиката и се върнах на масата при Галак. Баща ми си проправи път през блъсканицата, полагайки усилия да прикрие войнствения си вид.

— Чудо жена имаш, приятелю — започна той. — Продаваш ли я?

Двамата размениха няколко изтъркани любезности, а после започнахме сериозния пазарлък за цената ми.

Баща ми се опита да тръгне от обидно ниска сума, аз пък го парирах с абсурдно висока миза. После той леко повиши офертата си, а Галак пооряза моите претенции. Взех не на шега да се дразня, когато баща ми се заинати и отказа да надхвърли десет кюлчета злато. Какво толкова са се вкопчили в това число десет всички мъже? Дали няма някаква магия в него?

В края на пазарлъка и аз прибавих гласа си към този на Галак. Крайната цена всъщност не беше толкова важна. Просто исках да откъсна баща ми от това число десет. Щях да съм доволна и на единадесет, но Галак ме изненада като продължи да се дърпа. Тогава баща ми внезапно склони на дванайсет. Това беше една солидна сума, все пак. Кюлчетата тежаха по десет унции всяко, а сто и двадесет унции злато, шейсет от които щяха да останат за мен, никак не бяха за подценяване.

Двамата напуснахме Яр Надрак в края на лятото и поехме на запад с обичайния ход на баща ми, който беше нещо средно между кретане и стоене на едно място. Есента вече беше настъпила, когато най-накрая се добрахме до планинската верига, която се спуска като гръбнак през целия континент. Като видя пожълтелите листа по дърветата, баща ми леко ускори ход, но тогава вече беше твърде късно. Зимата ни е изненадвала в гръб на няколко пъти през хилядолетията и баща ми винаги изглежда леко обиден, когато това се случи.

Вихрушката, която се изви по източните склонове на планината, беше свирепа и фуча над импровизирания ни заслон цели три дни. Много съм горда, че нито веднъж не казах „губим си времето“ или пък „мотаем се“ в дългите разговори с баща ми.

После времето утихна, но беше ясно, че дори и да тръгнем, до никъде няма да стигнем. Снегът беше натрупал повече от метър, а преспите бяха даже по-дълбоки.

— Няма да можем да се измъкнем оттук, татко — казах. — Ще трябва да си променим формата и да отлетим.

Категоричният му отказ ме изненада, а извинението, че наоколо може да се навърта някой гролим ми се видя доста неубедително. Ако приемехме формата на соколи, щяхме да сме в Драсния преди някой гролим да се е отдалечил и на пет мили от сегашното ни местонахождение.

Пробивахме си път през снега с пухтене и бяхме изминали почти миля, когато братовчедката на първата вихрушка отново ни заслепи очите. Бяхме принудени пак да търсим прикритие от острите като стрели снежинки. Бурята вилня цяла нощ, а на другата сутрин чухме някой да вика отвън.

— Ей, вие, в лагера — чу се глас. — Идвам при вас, не се стряскайте.

Беше някакъв старец. Татко също е стар, макар често да го забравя, но тоя облечен в кожи приятел сякаш го беше надминал по възраст. Косата и брадата му светеха в така рядко срещаното сребристо бяло, което почти заслепява. Очите му бяха наситено сини. Имах странното чувство, че нищо не може да им убегне. Главата му беше сгушена в рошава кожена яка, а пухкавата му шапка беше много шик.

— Май двамата здравата сте я загазили, а? — попита весело той като се навря под заслона ни.

— Мислехме, че можем да се измъкнем — рече примирено баща ми.

— Няма никакъв шанс да успеете. Снегът се чувства като у дома си тук, в планините. Това е неговото царство. Накъде бяхте поели?

— Към Драсния.

— Много късно сте тръгнали. Няма да стигнете Драсния тази зима. — Той въздъхна дълбоко. — Е, все ще измислим нещо. Най-добре е да презимувате при мен. Имам една пещера на около миля оттук. Съберете си багажа и доведете конете. Мога да си позволя гости за една зима.

Баща ми и старецът прекараха зимата в дълги разговори без при това да се каза нещо съществено. Те явно си допаднаха, макар да нямаха нищо общо помежду си. Не след дълго взех да усещам намесата на някаква външна сила. Не вярвам престоят ни в пещерата да имаше някакво съдбоносно значение, но двамата с баща ми явно трябваше да прекараме известно време с този старец. Бях потресена, когато осъзнах, че няма по-свободен човек на света от този отшелник в планините.

Пролетта най-сетне дойде в планините и двамата с баща ми отново подновихме пътуването си.

Седмица по-късно стигнахме Боктор. Градът все още изглеждаше потискащо. Миналото лято оттук беше минала чумата.

Беше отнела живота на много драсниянци, а сред тях и на тогавашния крал. Двамата с баща ми останахме за коронацията на принц Родар. Аз по доста заобиколен начин поразпитах дебеличкия бъдещ крал и с радост открих, че той вече е бил посетен от някакъв млад надрак с опърпан вид на име Ярблек.

След коронацията на Родар баща ми взе еднолично решение, което никак не ми се понрави. Той продаде конете ни и купи лодка.

— Ще продължим през блатата — заяви с дразнеща самоувереност.

— Какво ще направим?!

Смятах, че тонът ми ще го разколебае.

— Много хора пътуват по Великия северен път през това време на годината, Поул — оправда се той. — В тълпата може да ни дебнат и неприятелски очи.

Така или иначе, двамата се спуснахме с лодката през вонящото блато. Комарите ни посрещнаха с възторг и постоянно ни хапеха за добре дошли. След първата миля аз съвсем се вкиснах.

Валеше дъжд. За да избегне един бент, баща ми отклони лодката по някакъв спокоен и криволичещ воден ръкав между тръстиките. Не след дълго пред нас се мярна спретната къщурка със сламен покрив — домът на Вордай, Вещицата от блатата.

Слуховете за Вордай вече три века кръстосваха села и паланки, гори и планини. Както се оказа после, всички те бяха силно преувеличени. За разлика от нас, вещиците се занимават най-вече с духовете и с това да влияят на промените в климата. Най-точно е да се каже, че вещиците имат ограничена област на интереси, докато ние действаме мащабно. Това, естествено, е доста опростено обяснение, но поне изяснява всичко.

Блатниците вече бяха предупредили Вордай за нашето пристигане и тя ни чакаше на прага, когато татко заби носа на лодката в калния бряг на обраслото с дървета островче. Не бих казала, че ни посрещна много сърдечно.

— Можете да влезете вътре — рече не особено приветливо тя. — Поне докато спре дъждът.

Двамата с баща ми слязохме на сушата и се упътихме по пътеката към къщата.

— Значи ти си Вордай — обърнах се към възрастната, но с още запазена хубост жена край вратата.

— А ти трябва да си Поулгара — отговори тя.

— Вие двете познавате ли се? — изненадано попита татко.

— Само по име, Стари вълко — отвърнах. — Вордай е тази, която наричат Вещицата от блатата. Тя беше прокудена от света на хората и само в драсниянските блата се чувства в безопасност.

— Сигурно защото всички дървета тук са прогизнали от влагата и не стават за клада, на която да ме изгорят — добави тя. — Елате вътре да се скриете от дъжда.

Къщата й беше подредена като аптека, пред огнището имаше спретната купчина дърва, а на масата — ваза с блатни цветя. Кафявата рокля, която носеше, ми напомни дрехата на майка, когато я видях за първи път в пещерите на Улго. За разлика от нея, обаче, Вордай куцаше.

Без да пророни и дума, тя взе мокрите ни дрехи, провеси ги край огъня да се изсушат и ни даде тъкани наметки, с които да се загърнем.

— Седнете — каза, а после подреди масата. — В гърнето има достатъчно храна и за тримата. — По миризмата, която се носеше откъм огнището, отгатнах, че е вкусна рибена супа, ароматизирана с билки и подправки. Личеше, че Вордай е много добра готвачка.

— Ти знаеше, че идваме, нали? — попитах.

— Естествено, нали затова съм вещица.

През това време един от блатниците се домъкна и й каза нещо на странния си писукащ език.

— Да — отговори Вордай на хитрата животинка, — знам.

— Значи е истина? — рекох. Бях чувала най-невероятни истории за способността на Вордай да общува с блатните обитатели. — Не бива обаче много да се намесваш в живота им.

— Това не им вреди — присви рамене тя. — С тях е много по-приятно да се приказва, отколкото с хората.

Тази достойна старица таеше някаква болезнена тайна. По всичко личеше, че животът не е бил много ласкав с нея, но имаше още нещо, което не можех да доловя. Тя много ме заинтригува, пък и беше истинско предизвикателство за лечителските ми дарби. Затова се заинатих и реших да не се отказвам, докато не открия какво се таи зад загадъчната й външност. Сигурно вече сте забелязали, че не съм от тези, които си оставят магарето в калта, нали?

След като се нахранихме, аз внимателно се свързах чрез мисълта си с татко и направо му заповядах: „Върви си!“

„Какво?“

„Излез навън. Искам да остана насаме с Вордай. Махай се и то сега!“

Изражението му стана доста объркано.

— Ще изляза да обърна лодката — оповести той. — Няма смисъл да се напълни с дъждовна вода. — После се надигна и излезе. Изглеждаше много глупаво с тази наметка.

— Ще ти помогна да измиеш чиниите — обърнах се към нашата домакиня. Споделените дребни домашни задължения сближават жените, но Вордай упорито отказваше да ми открие сърцето си. Е, бях принудена да прибегна до другия начин. Започнах мислено предпазливо да я проучвам и след като преодолях защитната й бариера, най-сетне открих източника на нейното нещастие. Естествено, беше мъж. Повечето проблеми на жените идват от това. Всичко се оказа много банално. Когато била на петнайсет, Вордай се влюбила дълбоко. Мъжът бил доста по-възрастен от нея и ако трябва да говорим направо, бил тъп като галош. Живеели в някакво затънтено селце в края на блатата. Вордай правела всичко възможно да привлече вниманието и събуди чувствата на този глупак. Тя използвала дарбите си, за да помага на своите съседи, но за нещастие нейният идол се оказал дълбоко религиозен в най-лошия смисъл на тази дума. Той жадувал с цялата си долна душа да „заличи отвратителните деяния на вещицата“. Именно той насъскал тълпата, която тръгнала да я гори на клада. Тя била принудена да се скрие в блатата, разделяйки се с надеждата за любов, брак и деца. Ето защо дори сега, след триста години, живееше сред мочурището, отдавайки цялата си любов на блатниците. Беше поредната банална история за дълбока страст към неподходящ човек, която все още изгаряше душата й.

— О, горката — казах внезапно и очите ми се напълниха със сълзи.

Тя ме погледна сепнато и разбра, че бях проникнала в мислите й. Отначало страшно се разгневи заради неочаквано нашествие, но после разбра, че съм го направила единствено от съчувствие. Все пак аз бях магьосница и нямах нищо против вещиците. Стената, с която се беше обградила, внезапно рухна и тя изхлипа.

— О, Поулгара — разплака се неудържимо. Прегърнах я и двете постояхме така, а аз я галех по косата и успокоително й шепнех. С нищо друго не можех да помогна. Вече знаех къде е болката, но не можех да я облекча.

Дъждът спря, двамата с баща ми облякохме вече сухите си дрехи и поехме отново на път. Докато той гребеше през блатата, от мислите ми не излизаха двете срещи. И в планината, и край Боктор баща ми се изплъзна с твърде неубедителни обяснения за отказа да приемем формата на птици. Той е способен да измисли какво ли не, само и само да не работи, а сега сякаш се стремеше точно към обратното. Това беше толкова необичайно, че тутакси привлече вниманието ми. По някаква необяснима причина ние трябваше да се срещнем със стареца в планината и с Вордад в драсниянските блата. Най-накрая се отказах от безплодните си догадки. Все пак двамата с баща ми не бяхме центърът на Вселената и тези срещи може да са били от полза за някой друг.

(Естествено, сега вече знам на кого са били необходими те. Вордай и старият златотърсач е трябвало да станат част от обучението на Гарион, а двамата с баща ми сме били по-скоро случайни свидетели. Толкова е очевидно, та се изненадвам как сте го пропуснали.)

Стигнахме Алдурфорд и поехме по източното подножие на сендарските планини, докато накрая не излязохме на един рядко използван черен път, който водеше през долината към Анат.

Когато тръгнах към Гар ог Надрак, Геран беше шумен юноша. Сега го заварих вече улегнал и сериозен млад мъж. Това се случва често, понякога преображението става дори само за една нощ. За разлика от повечето млади мъже, които възпитах, Геран беше с тъмна, почти черна коса, но очите му бяха наситено сини. Не беше много висок, но удивително приличаше на Рива Желязната хватка.

— Лельо Поул! — извика с облекчение той. — Боях се, че няма да се върнеш навреме за сватбата.

— За чия сватба, скъпи? — И досега не знам защо казах това. Много добре знаех за чия сватба говори той.

— За моята, разбира се — отвърна. — Двамата с Илдера ще се женим следващата седмица.

— Тъй, тъй — измърморих, — очаквах това.

В селските сватби обикновено участват все съселяни — особено булката и младоженецът. Те най-често са съседи и са отраснали заедно. Този случай обаче не беше такъв. Младоженците не само идваха от различни места, но бяха и от различни народности. За щастие, проблемите, които възникнаха поради тези различия, не засегнаха младите. Главни действащи лица този път бяха техните майки — майката на Геран, Алара, и майката на Илдера — Олана. Двете смъртно се намразиха още от пръв поглед. Бащата на Илдера, Гретан, беше главатар на клан, и това не излизаше от главата на Олана. Тя направи всичко възможно да разтръби, че според нея дъщеря й не се жени за човек от тяхната черга.

В очите на Алара нейният син беше престолонаследникът на Рива и високомерието на Олана я ядосваше не на шега. Трябваше постоянно да я обуздавам, за да не обяви с гордост потеклото на чедото си. За мен подготовката на сватбата се оказа много мъчителен период.

Ако не бях отсъствала през последния етап от тяхната връзка, може би бих могла мирно и тихо да уредя всичко. Но сега вече беше твърде късно. Накрая грижите около младоженците останаха на заден план. Личната вражда между Алара и Олана постепенно се разрастваше, а на всичкото отгоре сендарите и алгарите се гледаха като куче и котка.

— Е, господа — обърнах се към Дарал и баща си една вечер, — имаме проблем. Ще гледам да държа Алара и Олана по-далеч една от друга, но вие ще следите за реда по улиците и най-вече в местната кръчма. Не искам никакви кръвопролития преди венчавката. Ако тези идиоти държат да се изколят, ваша работа е да отложите това за след сватбата.

Геран и Илдера изобщо не подозираха за негласната вражда между техните майки. Двамата бяха изпаднали в онова състояние на блажено неведение, което винаги предхожда един щастлив брак. Преди също бях присъствала на подобно нещо. Отново пред очите ми изскочи онзи следобед в Камаар. А и как бих могла да го забравя — нали тогава изгубих сестра си. Геран и Илдера не бяха така обсебени един от друг като Белдаран и Рива, но доста се доближаваха до тяхното състояние.

Алара и Олана през цялото време бяха на нож, но върху лицата им си оставаха замръзнали усмивките на фалшива любезност. Те имаха за цел да прикрият истинските им чувства, но бяха далеч от успеха.

Когато най-сетне дойде денят за сватбата, аз бях напълно изтощена. Ако оцелеех след всичко това, щях да си дам дълга почивка. Чуех ли само още веднъж „Но, Олана, скъпа…“ или пък „Но, Алара, мила моя…“, щях да започна да викам.

Поради присъствието на двамина свещеници церемонията се проточи цели два часа. Нетърпеливите гости, които чакаха само сватбеното пиршество, вече не можеха да бъдат овладяни.

Илдера беше поразително красива, а Геран — така прекрасен, та чак чувах как момичетата от Анат скърцат със зъби, задето са го изпуснали.

Обикновено слушам доста разсеяно сватбените проповеди, но едва не се задавих, когато сендарският свещеник призова Торак да благослови брака. Това беше най-нелепото нещо в цялата венчавка.

Когато най-сетне церемонията приключи, Геран и Илдера вече бяха мъж и жена. Те издържаха стоически и пиршеството, но очевидно изгаряха от нетърпение да се озоват по-скоро насаме в каменната къща, която Геран и баща му бяха построили в южната част на единствената селска улица. Очевидно имаха много работа тази вечер. Татко, Дарал и Гертан успяха да запазят реда по време на вечерята и така свърши всичко. Ние съпроводихме щастливата двойка до новия им дом, а после аз се върнах в къщата на Дарал и се строполих изтощена на леглото.

Жителите на Анат и хората от алгарския клан бяха добре възпитани, затова схватките помежду им не започнаха преди залез слънце.