Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (10)

Девета глава

Беше вече късно лято, когато се върнахме от Острова на бурите. Хубаво е да посетиш любимите си хора, но всеки път душата ми се изпълва с радост, когато се завръщам в Долината. В нея царят мир и спокойствие, като никъде другаде по света.

Когато се върнахме у дома, баща ми изглеждаше напълно готов да се оттегли, здраво стиснал Кодекса на Дарине до гърдите си, но чичовците ми провалиха неговите планове.

— Остави това, Белгарат — каза с нетипична за него разгорещеност Белтира една вечер, когато слънцето беше подпалило пожар върху небето над Улго. — Не си единственият, който копнее час по-скоро да се зарови в пророчествата, но ние нямаме копия.

Изражението на баща ми стана мрачно.

— Можете да го прочетете, когато аз приключа. Точно сега нямам време да се занимавам с пера и мастило.

— Ти си егоист, Белгарат — изръмжа насреща му Белдин, ровейки в рунтавата си брада, докато се наместваше удобно в стола до огъня. — Това винаги е бил твой голям недостатък, но този път номерът няма да мине. Няма да прочетеш нито думичка, докато всички не се сдобием с копия.

Баща ми гневно го изгледа.

— В теб е единственият екземпляр, който притежаваме — напомни му Белкира. — Ако нещо се случи с него, ще са нужни месеци, преди да го възстановим.

— Ще го пазя като очите си.

— Просто искаш да си единственият, който има достъп до него — рече укорително Белтира. — Злоупотребяваш с привилегията си на Пръв ученик вече години наред.

— Това няма нищо общо.

— О, нима?!

— Всичко това е пълен абсурд — избухна Белдин. — Дай ми това нещо, Белгарат!

— Но…

— Или го дай, или ще те принудим насила да го сториш. По-силен съм от теб и ако се наложи, ще ти го отнема!

Баща ми неохотно подаде свитъка.

— Да не ми изгубиш отметката докъде съм стигнал! — каза той на уродливия си по-малък брат.

— О, я стига! — После Белдин се обърна към близнаците. — Колко копия ни трябват?

— Поне по едно за всеки от нас — отвърна Белтира. — Къде си държиш мастилниците, Белгарат?

— Няма да са ни нужни — прекъсна го Белдин. Той се огледа, а после посочи една от работните маси на баща ми, която стоеше недалеч от мястото, където приготвях вечерята. — Почисти тук — заповяда той.

— Работя върху някои от тези книги — възпротиви се баща ми.

— Не особено упорито, доколкото забелязвам. Прахът и паяжините по тях са от доста време.

Близнаците вече се бяха заели да разчистват книгите и бележките на баща ми, заедно с педантично точните умалени модели на озадачаващи механизми, разпилени по пода. Баща ми винаги си приписва заслугата за онова, което Белдин стори през онази паметна вечер. Той е в състояние да си присвои нечия идея също толкова бързо, колкото и чуждата собственост. Но аз си спомням случката съвършено ясно. Белдин постави огромния свитък, който ни беше подготвила Луана, върху масата и развърза шнура му.

— Ще ми трябва светлина — обяви той. После постави ръката си с дланта нагоре върху пергамента и се съсредоточи за миг. Отпреде му се появи светещо кълбо от чиста енергия, което се спусна като малко слънце над масата.

— Хайде, започна да си показва номерата — промърмори под носа си татко.

— Казах ти да млъкнеш — напомни му Белдин. После грозното му лице се разкриви от усилието да насочи силата си. Всички чухме и почувствахме натиска, когато той освободи своята Воля.

Върху масата се появиха шест свитъка — по три от всяка страна на оригинала. После дребният ми роднина започна да развива Кодекса на Дарине с очи, впити в ръкописа. Празните свитъци постепенно се изпълниха с текст, разгръщайки се в синхрон с движението на неговия поглед.

— Това никога не би ми дошло наум — възхитено рече Белтира. — Кога ти хрумна?

— Ей сега — призна си Белдин. — Моля те, би ли вдигнал светлината малко по-високо?

С всеки изминал миг изражението на баща ми ставаше все по-нацупено.

— Какво те мъчи? — попита Белдин.

— Ти мамиш.

— Разбира се, че мамя. Ние всички го правим, нали така? Ти чак сега ли го забеляза?

При тази забележка баща ми взе да пелтечи и заеква.

— О, богове! — изпъшках аз.

— Какво има, Поул? — попита Белкира.

— Принудена съм да живея с няколко белокоси хлапета, чичо. Кога вие, възрастни хора, ще пораснете най-сетне?

Всички изглеждаха засегнати от думите ми. Мъжете винаги се засягат лесно, забелязала съм го и друг път.

Белдин продължи да развива оригиналния свитък, а близнаците трескаво сравняваха копията ред по ред.

— Има ли някакви грешки? — попита джуджето.

— Нито една — отвърна Белтира.

— Значи съм налучкал правилния начин.

— Колко време смяташ да продължаваш така? — попита баща ми.

— Колкото е необходимо. Дай му да яде нещо, Поул, или просто го махни оттук!

Баща ми се оттегли, мърморейки под нос.

На Белдин му трябваше не повече от час, защото всъщност той не четеше текста. По-късно ни обясни всичко до най-малките подробности. Той просто е пренасял образа на оригинала върху копията.

— Е — каза накрая, — това е. Сега всички заедно можем да гушнем това глупаво нещо и да започнем работа.

— Кой от всичките е оригиналът? — попита баща ми, взирайки се в седемте свитъка на масата.

— Какво значение има това? — изръмжа Белдин.

— Искам си оригинала!

Аз не издържах и се засмях, макар да бях заета с приготвянето на бекона за вечеря.

— Няма нищо смешно, Поул — укорително рече баща ми.

— На мен пък ми се струва много забавно. А сега всички вървете да се измиете. Вечерята е почти готова.

След като масата беше вече вдигната, всеки взе своето копие от бълнуванията на Бормик и ние се пръснахме в различните краища на кулата, за да се усамотим с божественото послание. Или по-точно казано с думите на тази невидима Воля, от която зависеше съдбата на всички живи създания по земята. Аз се свих в любимото си кресло до огнището, което се намираше в служещия ни за кухня ъгъл. После внимателно развързах шнура, който го държеше навит на руло. Вътре имаше кратка бележка от Луана. „Лейди Поулгара — започваше дъщерята на Бормик, — с това моята част от сделката може да се смята за изпълнена. Искам още веднъж да Ви благодаря за безценния дар. Сега живея в Централна Алгария и ще повярвате ли — имам истински ухажор! Той, разбира се, е доста по-възрастен, но е много добър и сериозен мъж, при това е изключително мил към мен. Вече се бях примирила, че никога няма да се омъжа, но по волята на Белар ми е отредено и това щастие. Не зная дали някога бих могла да Ви се отблагодаря.“

Естествено, Белар нямаше нищо общо с възнаграждението на Луана. С течение на годините неведнъж се убеждавах, че Волята, или каквото и да е онова нещо, създало света такъв, какъвто е, има чувство за морален дълг. Тя винаги възнаграждава вярната служба. Всеки път, когато погледна децата си, виждам моята награда.

Почеркът от бележката на Луана съвпадаше с този в целия Кодекс на Дарине. Явно тя методично е преписвала предадените от писарите свитъци. Това изобщо не е било необходимо, но явно Луана има много силно чувство за дълг.

Въпреки митовете около него, Кодексът на Дарине всъщност е твърде скучен и банален документ. Изглежда единствената му цел е била да проследи хронологията на събитията. Сега вече знам защо е така, но беше ужасна мъка, докато го четях за първи път. Отначало мислех, че това е просто последица от умопомрачението на Бормик и едва по-късно си дадох сметка каква е истинската причина.

Чичо Белдин се блъска над своя екземпляр цели шест месеца. Сетне една зимна вечер се заклатушка през снега към кулата на баща ми.

— На мен започна да ми писва — обяви той. — Ще отида пак до Малория и ще се опитам да издебна Урвон неподготвен, за да го изтърбуша малко.

— Как изобщо би могъл „малко“ да изтърбушиш някого? — попита зачудено баща ми.

— Ами ще го замъкна на върха на някоя скала, ще го разпоря, после ще усуча червата му по клоните на дърветата и накрая ще го метна отгоре.

— Чичо, моля те! — извиках отвратено.

— Приеми го като научен експеримент, Поул — обясни с неприятна усмивка той. — Искам да проверя дали червата му ще издържат или ще се скъсат и той ще падне в пропастта.

— Точно това и ще стане, чичо!

По стълбите проехтя сатанинският му смях, докато куцукаше надолу.

— Той е истински злодей — обърнах се към баща си.

— Но пък е забавен — допълни той.

Близнаците много внимателно бяха наблюдавали Белдин, докато размножаваше Кодекса на Дарине, и повториха същата процедура с недовършения Кодекс на Мрин. Според мен именно фактът, че той не беше завършен и това, че беше неразбираем в по-голямата си част, ни подведе и ние не му обърнахме достатъчно внимание.

— Всичко е струпано без никакъв ред — оплака се баща ми една зимна вечер, когато вече бяхме завършили вечерята и седяхме край огъня в неговата кула. — Този идиот от Брака изобщо няма представа за времето. Най-напред говори за неща, които са станали преди разцепването на света, а после без никакъв преход изведнъж се мята на събития, които ще се случат в необозримо бъдеще. Свят ми се завива от това. Имам чувството, че докрая на живота си няма да успея да отделя едните събития от другите.

— Мисля, че това е една от характерните черти на всеки идиот, братко — каза Белтира. — В селото ни имаше един, когато двамата с Белкира бяхме още деца. Той винаги се ужасяваше, когато слънцето започнеше да залязва и ставаше тъмно. Изглежда не можеше да запомни, че това се случва всеки ден.

— В Кодекса на Мрин обаче тебе те споменават много често, Белгарат — отбеляза Белкира.

Татко тъжно се усмихна.

— При това забелязах, че отношението към мен съвсем не е ласкаво. За Поул обаче казва само хубави неща.

— Аз съм по-обичлива от теб, татко — подразних го.

— Не и когато говориш по този начин.

В действителност аз самата бях засегната от доста пасажи. Най-често пророкът наричаше баща ми „древен и обичан“. Имаше и места, където ставаше дума за „дъщерята на древния и обичания“, т.е. за мен, защото това, която тази дъщеря трябваше да извърши, изобщо не бе по силите и възможностите на Белдаран. Пълната липса на чувство за време у пророка обаче правеше невъзможно да се разбере точно кога ще се случи предсказаното. Въпреки това нещо ми подсказваше, че събитията покриват огромен период от време. Кой знае защо дотогава приемах като нещо сигурно, че ще живея много дълго. В Мрин обаче намерих потвърждение на тези свои догадки и това ме разстрои. Явно животът ми щеше да продължи хиляди години. Когато се вгледах в тримата възрастни мъже около себе си обаче, тази идея хич не ми се понрави. „Достопочтен“ обикновено служи за обръщение към мъже над определена възраст и съдържа голяма доза уважение. Никога не съм чувала обаче някой да се обръща така към жена. Терминът, който се използва за нас, е „старица“, а това никак не ме радваше. Истина е, че беше много суетно от моя страна, ала щом си помислех за нерадостните старини, предсказани ми в пророчеството, тутакси хуквах към огледалото. Но дори и при най-внимателно взиране не можех да открия нито една бръчица. Поне засега.

Четиримата прекарахме цели десет години (а може би бяха само девет?), задълбочени над Кодекса на Дарине. После Учителя изпрати баща ми в Толнедра, за да надзирава сливането на фамилията на Боруните с дриадите. Баща ми използва шоколад като примамка, за да убеди дриадската принцеса Ксория във важността на този съюз. Неговата постъпка винаги ми се е струвала доста неморална.

(Не, повече няма да говоря за това.)

Ние с близнаците останахме в Долината да се трудим над Кодекса на Дарине. Постепенно поне в най-общи линии взе да ни се изяснява какво предстои да преживее човечеството. Нито един от нас обаче не хареса това, което ни чакаше. В бъдното се очертаваха смут и вълнения, постоянни войни и неизброими човешки страдания.

Минаха още три години. А после една нощ се събудих от гласа на майка ми. Той звучеше необичайно настойчиво. „Поулгара — прокънтя в главата ми, — върви при Белдаран! Още сега! Тя е много болна и има нужда от теб!“

„Какво е станало, майко?“

„Не зная, Поул, но, моля те, побързай! Тя умира!“

Полази ме мъртвешки хлад. Изхвръкнах незабавно към кулата на близнаците.

— Трябва да замина! — закрещях още докато се изкачвах по стълбището.

— Какво е станало, Поул? — обади се Белтира.

— Белдаран е много болна! Трябва да отида при нея. Ще поддържам връзка с вас.

После бързо изскочих отново навън, преди да е успял да ме попита откъде знам всичко това. Тайната на майка ми трябваше да бъде запазена на всяка цена! Преобразих се в сокол, за да стигна по-бързо. В случая скоростта беше много важна, а совите не се славят като най-надарените хвъркати.

Люта зима беше сковала всичко, когато напуснах Долината и се устремих на север покрай източните склонове на улголендските планини. Реших да прелетя оттам, защото знаех, че по височините духат силни виелици, а не исках да се бавя нито миг. Стигнах на север почти до Алдурфорд като през цялото време държах под око веригата върхове, които делят Алгария от сендарските долини. Зимата обаче върлуваше навсякъде и аз не можех да я избегна. Най-накрая се наложи да се хвърля в самото сърце на виелицата. Понякога е възможно да надхитриш бурята. Летните гръмотевици и поройните пролетни дъждове не се простират над големи пространства. Зимните виелици обаче покриват цели континенти, а да се издигнеш над тях е почти невъзможно. Бях принудена да се изпреча на вятъра, който късаше немилостиво перата ми, а ледените бодили ме ослепяваха. Скоро бях така изтощена, че не ми оставаше нищо друго, освен да се спусна в една закътана долина и да възстановя силите си.

Отне ми цели пет дни докато стигна от Долината до Острова на бурите. Краката ми се подкосяваха от изтощение, когато най-сетне рано сутринта на шестия ден кацнах върху една от кулите на Цитаделата. Цялото ми същество копнееше за почивка, но нямаше време за губене. Втурнах се по мрачните коридори към кралските покои и влетях вътре без дори да си направя труда да почукам. Преддверието беше отрупано с разхвърляни дрехи и подноси недокосната храна. Желязната хватка — брадясал, в измачкани сиви дрехи — се стресна и излезе от полудрямката си, когато влязох.

— Слава на боговете! — извика той.

— Лельо Поул! — втурна се насреща ми моят племенник, почти толкова изтощен и измършавял, колкото беше и неговият баща. Даран беше на двайсет по онова време и аз останах изненадана колко се е източил.

— Къде е тя? — попитах.

— В леглото си — отвърна Рива. — Прекара тежка нощ и е изтощена. През цялото време кашля и не може спокойно да си поеме дъх.

— Най-напред искам да говоря с лекарите — казах отсечено. — После ще я видя.

— Ами… — запъна се Рива, — всъщност аз досега не съм викал лекар, Поул. Мислех, че е достатъчно дето Елтек, риванският дякон, се моли за нея. Той казва, че лекарите са само губене на време и пари.

— Освен това каза, че майка се чувства по-добре — допълни Даран.

— Откъде той би могъл да знае това?!

— Той е свещеник, лельо Поул, а всички свещеници са мъдри хора.

— Досега не съм срещала свещеник, който да може да различава дясната си ръка от лявата. Заведи ме незабавно при майка си. — Огледах царящият в помещението безпорядък. — И почистете всичко това! — наредих рязко.

Даран предпазливо отвори вратата на спалнята и плахо надзърна вътре.

— Тя спи — прошепна той.

— Хубаво. Добре поне че вашият дякон не й мъти ума със своето бръщолевене. Отсега нататък ти поемаш отговорността той да не припарва до леглото й.

— Ще я излекуваш, нали, лельо Поул?

Едва познах сестра си, когато приближих леглото. Толкова беше отслабнала! Синините под очите й приличаха на натъртено, а дишането беше пресекливо и мъчително. Леко докоснах лицето й и усетих, че гори в треска. После направих нещо, което никога не си бях позволявала — проучих внимателно съзнанието на сестра си и слях моите мисли с нейните.

„Поулгара — достигна до мен неясната й мисъл, — не ми е добре.“

„Къде точно е болката ти, Белдаран?“ — попитах внимателно.

„В гърдите, сякаш нещо ме е стегнало като менгеме.“

Сетне и тази неясна мисъл изчезна. Бях очаквала това. Проклетият климат на Острова на бурите убиваше бавно сестра ми. Продължих да проучвам тялото й все по-дълбоко и все по-навътре. Както и предполагах, центърът на болестта се беше загнездил в белите й дробове.

Излязох от спалнята и внимателно затворих вратата след себе си.

— Трябва да сляза до града — казах на Рива и Даран.

— Защо? — попита Рива.

— Искам да купя някои лекове.

— Елтек казва, че това са оръдия на вещерите, Поул — рече Рива. — Той твърди, че само свещениците на Белар могат да изцерят Белдаран.

Не издържах и избълвах някои неща, които сигурно трябваше да премълча. Рива се вцепени, а Даран изпусна дрехите, които беше събрал от пода.

— Щом сестра ми се пооправи, ще си поговоря надълго и нашироко с вашия безценен ривански дякон — заканих се със стиснати зъби. — А сега му кажете да стои по-далеч от Белдаран. Предайте му, че ако само още веднъж влезе в стаята й, ще го накарам да съжалява, дето изобщо се е родил. Връщам се след малко.

— Ще изпратя Бранд с теб — предложи Рива.

— Бранд ли? Кой е той?

— Барон Кеймиън. Бранд е нещо като титла. Той е мой главен съветник и споделя с мен тежестта на държавните грижи. — Изражението на Рива стана печално. — Май трябваше да го послушам. Той каза същото, за което говореше и ти преди малко — за свещеника имам предвид.

— Защо не го послуша тогава? Кажи му да ме намери.

После изскочих от кралските покои и се втурнах по мрачния, осветен единствено от мъждивия пламък на факлите коридор. Докато бързах към главния вход на Цитаделата си мърморех под нос някои от най-цветистите ругатни на чичо Белдин.

Кеймиън ме настигна точно когато стигнах масивната врата, водеща към покрития със сняг вътрешен двор. Беше поостарял, разбира се, и изглеждаше много по-уверен и сериозен от последния път, когато го видях. Русата му коса сега беше посребрена. Но аз с облекчение забелязах, че не беше заприличал чак дотам на останалите алорни, та да си пусне брада. Носеше сива вълнена наметка и държеше друга, преметната през ръката му.

— Радвам се да те видя отново, Поулгара — каза той. После протегна към мен втората наметка. — Ето — рече, — загърни се. Навън е студено.

— Точно сега се чувствам страшно разгорещена, Кеймиън — казах аз. — Не можа ли да задържиш по-далече от Рива този идиотски дякон?

— Опитах, Поул — въздъхна той. — Вярвай ми, всичко опитах, но Негово Величество не обича да се кара с никого, пък и Елтек размахва длъжността си като военно знаме. Той почти успя да убеди по-голямата част от населението, че говори от името на Белар, а на това трудно можеш да се противопоставиш. Негово Величество е Пазителят на Сферата, а това го превръща в полубожество в очите на свещениците. Кой знае защо обаче, те смятат също, че той е тяхна собственост. Нямат и най-малка представа какво всъщност е Сферата, затова смятат, че тя ще извърши всичко, което той й нареди. Изобщо не си дават сметка за ограниченията. Можеш ли да си представиш — Елтек стигна дотам, че предложи на Рива да изцери жена си като я докосне със Сферата!

— Но това би я убило!

— Зная, затова успях да го убедя да не предприема нищо, преди да се е допитал до теб или до баща ти.

— Слава на боговете, че поне е бил достатъчно разумен да те послуша.

— Можеш ли да излекуваш кралицата ни, Поул? — попита той, докато пресичахме двора.

Погледнах красивото му лице и осъзнах, че на него мога да кажа истината, която скрих от Рива и Даран.

— Не зная, Кеймиън — признах си аз.

— Страхувах се, че е по-сериозно от това, което си мислехме в началото — въздъхна той. — Каква е причината за болестта й?

— Гадният климат на този затънтен остров — избухнах аз. — Той унищожава дробовете на сестра ми! Тя просто не може да го понесе!

— Вярно е, че кралицата боледува всяка зима откакто е дошла тук — кимна той. — Какво трябва да вземем от града?

— Трябва да поговоря с Арел, а после ще преобърна магазина на билкаря Аргак. Ще трябва да говоря и с един човек на име Балтен освен това.

— Мисля, че го познавам. Не е ли бръснар?

— Това е официалната му професия, Кеймиън. През нощта разравя гробовете.

— Какво?

— В действителност е хирург и изравя трупове, за да изучава устройството на човешкото тяло по тях. Все пак трябва да знае кое къде се намира, когато реже хората.

— Надявам се, не се каниш да режеш кралицата! — извика той.

— Ако това би спасило живота й, ще я нарежа на парчета и пак ще ги съединя, Кеймиън! Не вярвам Балтен много да ни помогне, но той може да знае нещо за белите дробове, което аз още не съм научила. Сега бих сключила сделка дори със самия Торак, ако това ще спаси сестра ми!

Макар Арел да беше остаряла, а косите й — посивели, нейните очи все още излъчваха младежка жизненост.

— Защо закъсня толкова, Поул? — попита тя, когато двамата с Кеймиън влязохме в претъпкания магазин за дрехи.

— Едва сега научих за болестта на Белдаран, Арел — отвърнах. — Аргак още ли си върши работата?

Тя кимна с глава.

— Той си е все същият своенравен човек и мрази да го будят преди обед.

— Много хубаво. Ще ми трябват някои неща от магазина му обаче, и ако не иска да се събуди, ще накарам лорд Бранд да направи вратата му на трески със своя меч.

— С удоволствие, Поул — откликна с усмивка Кеймиън.

— И още нещо, Арел — продължих аз, — би ли изпратила да повикат Балтен?

— Балтен е затворен в тъмницата под храма на Белар, Поул. Миналата нощ няколко свещеници го заловиха на гробището. Носел е лопата, а в количката му са намерили труп. Сигурно ще го изгорят на клада като вещер.

— Това вече няма да позволя! Ще го освободиш ли, Кеймиън?

— Разбира се, Поул. Искаш ли да направя храма на трески?

— Не се опитвай да бъдеш остроумен, Кеймиън! — отвърнах остро аз.

— Малка шега, за да разредим напрежението, милейди.

— Друг път ще се шегуваме. А сега да се захващаме за работа!

Кеймиън се запъти към храма на Белар, а ние с Арел тръгнахме към аптеката на Аргак. Признавам, никак не бях любезна, когато разбудих бившия си учител. След като двете с Арел блъскахме безуспешно по вратата му повече от пет минути, аз пуснах една светкавица в неговата спалня. Светкавиците са достатъчно внушителни дори когато трещят под открито небе. Но ако някоя разцепи стаята ти, това със сигурност може да те събуди. Каменната къща на Аргак още се тресеше, когато прозорецът с трясък се отвори и стопанинът се появи над главите ни.

— Какво беше това?! — изхълца той. Очите му гледаха несвястно, рядката му коса стърчеше право нагоре, а тялото му неудържимо се тресеше.

— Просто искахме да те събудим, скъпи учителю — отговорих. — А сега слез и отвори тази проклета врата или ще пръсна къщата ти на парченца!

— Няма нужда да се държиш така грубо, Поул — каза помирително той.

— Стига да не се опиташ да се върнеш в кревата, приятелю!

Отне ми цял час, докато избера всички лекове, които мислех, че ще са ми нужни. Аргак услужливо ми предложи и други. Някои от тези билки бяха доста екзотични, а други можеха направо да бъдат опасни, ако не се спази точната доза.

Не след дълго дойде Кеймиън и водеше Балтен със себе си. Явно дори и самонадеяните свещеници бяха достатъчно благоразумни, за да не спорят с риванския Пазител.

— На какво се дължи дръзката намеса на свещениците в делата ни? — попитах своите учители. — Докато се обучавах при вас изобщо нямаше и намек за подобно нещо!

— Всичко започна с Елтек, новият ривански дякон, Поул — обясни ми Арел. — Той е полудял да лови вещици.

— Това е само привидно, Арел — намеси се Балтен. — Елтек се опитва да го прикрие, но той е култист до мозъка на костите. Редовно получава наставления от висшия свещеник на Белар във Вал Алорн. А основната цел на култа винаги е била да доминира в алорнското общество. Всички тези приказки за вещици служат само като предлог за унищожаването на всяка конкуренция. Елтек иска да принуди населението на острова да се обръща към свещениците при всеки извънреден случай — включително и при болести. Дарбата на лечителите може да се стори чудотворна на простите алорни. А Елтек не би допуснал чудотворството да идва от някой друг, освен от свещениците. Ето това е истинската причина за дългите и монотонни шествия против вещиците и вещерите. Дяконът се опитва да подрони вярата в тези от нас, които се занимават с медицина.

— Може и така да е — мрачно изръмжа Аргак, — но всички разпоредби срещу нас идват направо от тронната зала.

— Това не е само вина на Негово Величество — каза Кеймиън. — Обичаите на алорните диктуват всички религиозни дела да се решават от свещениците. Ако Елтек представи пред краля някой закон като свързан с божиите дела, Желязната хватка просто го подписва, без даже да си прави труда да го чете. Двамата с него често спорим за това. Елтек запълва уводната част на закона с всякакви религиозни измишльотини, главата на краля се замайва и той изобщо не стига до неговата същност. На всичкото отгоре Елтек продължава да твърди, че молитвата е единственият лек срещу всяка болест.

— Та той е пожертвал сестра ми в името на някаква политическа игра! — възкликнах аз.

— Така е, Поул. Той не се подчинява на Белар, а на собствената си жажда за власт.

— Мисля, че Алгар имаше право — мрачно промърморих аз. — Щом Белдаран се пооправи, ще трябва да предприемем нещо срещу култистите на Белар из острова.

— Това със сигурност ще облекчи живота ни — отбеляза Арел. — Нещо взе да ми дотяга да ме наричат вещица!

— А сега всички да вървим в Цитаделата — наредих аз.

— Ще ни изпекат на шиш, Поул — възпротиви се Аргак. — Ако ни видят явно да практикуваме медицина, особено пък в Цитаделата, свещениците ще ни запрат в подземията и веднага ще струпат огромна клада.

— Не се бой, Аргак — рекох заплашително. — Ако ще печем някого, това ще е само Елтек.

Така всички се изкачихме по хълма към Цитаделата. Сега, когато вече бях наясно с положението и се огледах по-внимателно наоколо, си дадох сметка, че в крепостта има много повече свещеници от когато и да било друг път.

Белдаран беше будна, когато нахлухме в спалнята й. След като я прегледахме основно, всички се събрахме на консилиум в съседната стая.

— Болестта й е хронична — заключи Балтен. — Започнала е да руши дробовете от много време насам.

— И понеже не можем да върнем времето, какво предлагаш да правим сега, Аргак? — каза Арел.

— Само ако не беше толкова слаба — отвърна той. — Съществуват някои смеси, които са много ефективни, стига да беше по-силна. Но сега има голям риск, ако ги приложим.

— Все пак нещо трябва да решим, Аргак! — не се стърпях аз.

— Нека помисля малко, Поул. Дай ми време да потърся изход. — Той взе да тършува из малкото сандъче със стъкленици, което беше донесъл от магазина си. Накрая измъкна едно шишенце и ми го подаде. — Давай й от това на всеки час. То поне ще забави влошаването на състоянието й, докато решим какво да правим.

Двете с Арел се върнахме в стаята на Белдаран.

— Нека проветрят стаята, да я почистят, да сменят завивките и срешат кралицата, Поул — предложи Арел. — Това винаги кара хората да се чувстват по-леко.

— Добре — съгласих се аз. — Ще донеса и още възглавници. Дишането й може да се облекчи, ако я поизправим.

Белдаран видимо се почувства по-добре, когато направихме всички дребни промени, за които мъжете явно изобщо и не помислят. Тя обаче никак не хареса лекарството на Аргак.

— Това е ужасно, Поул — каза, когато изпи първата глътка.

— Така и трябва, Белдаран — безгрижно отвърнах аз, като направих усилие тревогата ми да не проличи. — Всички лекарства задължително са с отвратителен вкус. Толкова са неприятни, че оздравяваш, само и само да се отървеш от тях.

Тя измъчено се засмя, а после се задави в задушаваща кашлица.

Ден и половина бдях неотклонно край леглото на сестра си, докато Аргак, Арел и Балтен забъркваха все нови и нови лекарства. Първата микстура на Аргак облекчи поне малко силните болки на Белдаран. Всички единодушно заключихме, че трябва да се вземат много по-крайни мерки.

Следващото лекарство потопи Белдаран в дълбок сън.

— Това е естествен етап от процеса на лечение — излъгах аз Рива и Даран. Ние с колегите ми и без това имахме достатъчно грижи, та и тези двамата да обикалят наоколо и да увеличават страховете ни.

Не всичко обаче вървеше така, както се надявах. Моето медицинско образование ме беше направило самоуверена и аз дръзко вярвах, че с подкрепата на учителите си бих могла да излекувам каквато и да е болка. Болестта на Белдаран обаче упорито отказваше да се поддаде на всички лекове и медицински методи, които прилагахме. Стоях будна дни наред, като накрая едва не припадах от изтощение. Взех все повече да се вярвам в мистериозното убеждение, че заболяването на сестра ми има свой собствен разум и се противопоставя съзнателно на нашите действия. Накрая реших, че трябва да надскочим обичайните медицински практики и да се опитаме по друг начин да спасим Белдаран. Вече напълно отчаяна, аз се свързах с близнаците.

„Помощ! — безмълвно извиках през безкрайното разстояние, което делеше острова от Долината. — Белдаран си отива! Пратете вест на баща ми! Той спешно ми трябва!“

„Ще можеш ли да задържиш болестта, докато дойде? — попита Белтира.“

„Не знам, чичо. Опитахме всичко, което ни е известно, но състоянието на Белдаран не се подобрява. Тя отмалява все повече и повече. Намерете незабавно баща ми и го пратете тук колкото се може по-бързо!“

„Опитай се да се успокоиш, Поулгара — каза ми Белкира, а гласът му беше отчетлив и твърд. — Има начин да я задържим, докато Белгарат стигне до там. Използвай своята Воля и предай на сестра си част от твоята сила. Ние сме способни да извършим неща, които другите не могат.“

Това изобщо не ми беше хрумвало досега. Вече бяхме използвали докрай всички възможности на медицината. Някои от лекарствата, които й давахме, бяха изключително опасни, особено в положението, в което се намираше тя. Ако Белкира беше прав, аз бих могла да й влея сили чрез Волята си, а след това ще можем да й дадем още по-силни отвари.

Побързах да се върна в кралските покои и заварих там един алорнски свещеник, който беше успял да се промъкне покрай стражите в коридора. Той изпълняваше някакъв странен ритуал и гореше нещо, което смърдеше отвратително, изпускайки зелен дим. Дим?! Дим в стаята на болен, чийто бели дробове едва работят!

— Какво правиш, идиот такъв! — изкрещях срещу него аз.

— Това е свещен ритуал — отвърна надменно той. — Една жена не би могла да го проумее. Излез веднага!

— Не, ти ще излезеш. Махай се оттук!

Очите му се ококориха от оскърблението.

— Как смееш? — повиши глас той.

Аз стъпках огъня му и само с едно леко усилие прогоних смрадливия дим от стаята.

— Вещица! — хлъцна той ужасен.

— Наричай го както искаш — изсъсках през стиснатите си зъби. — А сега опитай ето това, малоумен глупако! — Мобилизирах Волята си и изрекох „Вдигни се!“. Той се издигна на около метър от пода. Подържах го да помаха с крака във въздуха, а после го пренесох на няколкостотин метра извън стената на Цитаделата. Изведнъж ми се прищя да го пусна да се разбие в скалите. Бях сигурна, че ще има достатъчно време да се разкае, преди да издъхне в мъки.

„Поул! Не! — беше гласът на майка, който изплющя като камшик в главата ми.“

„Но…“

„Казах — не! А сега го пусни долу! — Тя замълча за миг. — Където е удобно, разбира се — добави после.“

„Да бъде, както ти казваш — изрекох послушно.“

Сетне се приближих до сестра си и влях в изтощеното й тяло част от своята Воля. Свещеникът на Белар продължаваше да виси във въздуха, крещейки до прегракване от ужас над покрития със сняг град. Оставих го така няколко часа — шест или осем, не помня — за да му дам време да размисли върху греховете си. Той привлече вниманието на хората наоколо, докато висеше там като обезумял лешояд. Но всички свещеници обичат да са център на внимание, ето защо това едва ли му е навредило особено.

Поддържах живота на Белдаран единствено чрез силата на Волята си цели десет дни. Но въпреки всички лекарства и процедури, които аз и учителите ми прилагахме, нейното състояние продължаваше да се влошава. Тя постепенно ми се изплъзваше и аз не можех да направя нищо, за да я спра. Аз също взех да се изтощавам и странни мисли започнаха да се мяркат в моя помрачен разум. Почти нищо не е останало в паметта ми от тези ужасни десет дни, но си спомням гласът на Белтира, който ме разбуди в полунощ, докато бурята свиреше отвън и сипеше сняг върху кулите на Цитаделата.

„Поул, открихме Белгарат и той вече е на път към острова!“

„Слава на боговете!“

„Как е тя?“

„Никак не е добре, чичо, а и моята сила взе да намалява.“

„Задръж така още няколко дни, Поул. Баща ти идва.“

Но ние нямахме на разположение толкова много време. Седях покрусена край леглото през една дълга нощ и макар да бях прехвърлила и последната капка от Волята си в изтощеното тяло на Белдаран, можех да почувствам как тя потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в непрогледен мрак.

Тогава от едната ми страна се появи майка ни. Този път не беше само гласът й. Тя наистина беше тук и плачеше неудържимо.

„Остави я да си отиде, Поул — каза тя.“

„Не! Няма да позволя тя да умре!“

„Нейната задача е изпълнена, Поулгара. Трябва да я пуснеш да си отиде. Ако не го направиш, ще загубя и двете ви.“

„Не мога да живея без нея, майко. Ако тя умре, аз ще угасна с нея.“

„Няма да го сториш. Това не ти е позволено. Освободи Волята си!“

„Не мога, майко, не мога! Тя е смисълът на живота ми!“

„Направи го, дъще. Така заповядват Учителя и УЛ.“

Никога преди не бях чувала за УЛ. Странно, никой не беше отварял дума за него пред мен. Въпреки това аз упорито продължавах да концентрирам Волята си върху умиращата ми сестра.

Изведнъж стената зад Белдаран взе да блещука и трепти и аз забелязах очертанията на някаква фигура върху камъните. Стори ми се, че надзъртам в трепкащите дълбини на горско езеро, опитвайки се да видя какво се крие под повърхността. Фигурата, която различих, беше облечена в бяла роба, а нейното присъствие имаше поразително въздействие върху мен. Често в моя живот съм се изправяла лице в лице с боговете, но никога не съм се сблъсквала със сила като тази на УЛ.

После трептенето изчезна, а УЛ се озова срещу мен от другата страна на леглото. Косата и брадата му бяха като сняг, но нищо друго по одухотвореното му лице не подсказваше неговата възраст. Той протегна едната си ръка над Белдаран. Щом го направи, усетих как Волята ми се връща в моето тяло.

— Не! — извиках умолително. — Моля те, недей!

Той дори не се обърна при отчаяния ми вик.

— Ела с мен, любима Белдаран — нежно каза той. — Време е да вървим.

От тялото на болната заструи светлина. Тя сякаш беше запалена във вътрешността на празна обвивка — това беше останало от моята сестра. Светлината придоби формата на тялото и чертите на лицето на Белдаран, а после се проточи до ръката на УЛ. Тогава Бащата на боговете погледна право в лицето ми.

— Остани си със здраве, любима Поулгара — каза ми той и двете трептящи и блещукащи форми отново се сляха със стената.

— Сега вече Белдаран е заедно с УЛ — въздъхна мама.

Аз се хвърлих върху мъртвото тяло на сестра си, ридаейки неудържимо.