Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (30)

Двадесет и девета глава

През 4750 г. след дълъг разговор с родителите на последния наследник Гариел, двамата с него отпътувахме за Алгария. Много преди това, още през четиридесет и първи век, принц Геран Ривански се беше оженил за дъщерята на Хатан, по-младия брат на един от главатарите на кланове. Това правеше Гариел законен член на този клан. Аз дебело подчертах това пред Хуртал, тогавашния главатар на клана, и двамата с момчето бяхме приети като свои сред алгарите.

Не харесвам номадския живот на алгарските кланове. Сигурно е свързано с произхода ми. Предпочитам да живея уседнал и спокоен живот. Струваше ми се малко обидно някаква крава да определя къде ще нощувам следващия път като мръкне. Единственото хубаво на скитническия живот е, че алгарите не се задържат на едно място толкова дълго, та боклукът на бунището да се натрупа на цяла камара и да ги погълне.

Гариел се научи да язди и да отглежда крави, а аз си припомних позабравените умения на лечителка. Акуширах на безброй бебета и помагах на кобилите при трудно раждане. Не се обиждах, когато ме вдигаха от леглото посред нощ, за да помогна на бременна кобила. Много ми се понрави, че кобилите, които израждах, не задаваха глупави въпроси по време на раждането, както обикновено правят родилките сред хората.

Ожених Гариел за една висока и красива алгарка на име Силар. Когато през 4756 г. се роди синът им, аз настоях най-сетне да бъде извадено от забрава някое от традиционните ривански имена в рода. Те ми се подчиниха и го кръстиха Даран. През вековете използвахме дузина ривански имена и аз открих, че това повторение поддържа чувството за наследствена връзка. Те напомняха и главната цел, която водеше малкото ми семейство и го принуждаваше да живее в изгнание.

Малкият Даран беше отгледан върху конски гръб. Като поотрасна, той вече почти се беше превърнал в „ша-дар“ — на алгарски това е човек, кито прилича на нашия Хетар. Ша-даримите са почитани като господари на конете. Тези мъже са така привързани към животните, че умовете им се сливат с общото съзнание на табуна. Аз обаче решително се възпротивих това да продължава. Ша-даримите са така обсебени от конете, че рядко се случва да се оженят, а такава възможност изобщо се изключваше за Даран. Ша-даримите понякога губят чувство кое е разумно и кое — не. Хетар го показа в Улголанд, когато се опита да обязди жребеца хрулжин. Хрулжините само изглеждат като коне, но всъщност са хищници, затова и планът на Хетар се провали. Единственият му успех беше, че успя да избяга преди хрулжинът да го е изял за закуска.

Даран най-накрая се ожени за една алгарска девойка на име Селара, а синът им Геран се роди през 4779 г. Забележете, че отново използвах едно от традиционните имена. Правех всичко, та членове на рода да помнят, че в жилите им тече риванска кръв. Един от начините да се постигне това беше да носят ривански имена. Също като баща си и Геран израсна на седлото и отглеждаше коне. Това ме накара да се замисля за ново преселение. Алгарите са привързани към номадския начин на живот и той напълно ги задоволява. Но освен постоянно да бягаме и да се крием, моята задача беше също и да възпитам и оформя характера на наследниците. Алгарският пастир е може би най-свободният по дух и най-независимият сред всички останали хора. Независимостта сама по себе си е похвална черта, но тя няма място сред качествата на един крал. Кралят и неговите наследници са най-несвободните сред хората. Сигурно ще възразите, при това с основание, че все пак кралете носят корона. Това обаче е само привидно, а в действителност нещата стоят другояче.

Възможностите за избор в Алгария бяха крайно ограничени. Единственото място, където нямаше да съм принудена да живея на колела, беше Крепостта. Но тя не беше град в истинския смисъл, а капан, заложен за мургите, които се спускаха отвъд Източното укрепление, за да крадат коне. Другият вариант беше селцето Алдурфорд, първата столица на Леката стъпка. След като Геран се ожени и през 4801 г. се роди синът му Дарел, аз започнах полека-лека да внушавам на новия наследник, че е крайно неудобно да се живее в дом на колела и да си подчинен на волята на стадото, което те тегли постоянно към нови пасбища. Разказвах на Дарел истории от градския живот, описвах му удобствата и уюта на каменните къщи, изтъквах му предимствата на цивилизацията като противоположност на самотата при номадите.

И така, през 4825 ние заминахме за Алдурфорд. Тогавашният ковач в града не се откъсваше от чашката ни денем, ни нощем и прекарваше цялото време в местната кръчма, вместо в ковачницата. Затова щом се настанихме в покрайнините и аз купих ковачница на Дарел, той не можеше да се отърве от поръчки. Едва му оставаше време да вдигне очи от чука и наковалнята. Това пък го предпазваше от нередни помисли и прегрешения.

Едва като навърши трийсет, Дарел най-сетне се ожени за местната хубавица Адана и двамата заживяха щастливо. Сигурно не е редно да го казвам, но аз май бях най-щастливата от всички. Номадите нямат обичай да се къпят редовно, а хората, които са постоянно сред крави и коне, скоро започват да миришат като тях. След като двамата с Дарел вече имахме собствен дом, в продължение на година аз настървено се къпех по два пъти на ден.

Бракът на Дарел и Адана беше щастлив, пък и ние с нея се разбирахме чудесно. Бях купила неголяма къща в покрайнините на града и двете със съпругата на племенника ми прекарвахме повечето време в кухнята.

През 4841 Адана роди син. Кръстихме го Гарел — хубаво риванско име — и аз най-сетне си отдъхнах. За първи път през дългите години на моето бдение над риванския род се сблъсквах с опасността от безплодие. Страхът, че това пак може да се повтори, не ми даваше мира в продължение на векове.

През 4850 се случи онова знаменито слънчево затъмнение. Слънчеви затъмнения е имало и преди това, но този път беше доста по-различно. Примитивните хора — а това определение е в сила за по-голямата част от човечеството — гледат на затъмненията със страхопочитание. Астрономите са наясно каква е причината за тези природни явления и дори могат да ги предвиждат с доста голяма точност. Затъмнението през 4850 г. обаче беше събитие от първостепенна важност. За звездобройците то беше изненада — нищо не подсказваше неговото настъпване — затова те не осъзнаха необходимостта от него. За това затъмнение споменаваха всички пророчества, ето защо то трябваше да се случи. Напълно е възможно Торак сам да беше скрил слънцето, та да изпълни пророчеството за собствената си поява пред света. Това е напълно по силите му.

И така, когато светът изведнъж потъна в мрак посред бял ден, до мен достигна гласът на майка ми. Сепна ме това колко настоятелно звучи.

„Този миг чакахме през цялото време, Поул — победоносно заяви тя. — Бъди готова.“

„За какво да съм готова?“

„Торак идва насам. Напуснал е Ашаба и е на път към Мал Зет. Той ще свали от трона един крал и ще поеме властта над Малория. После ще тръгне на запад, за да вземе Сферата.“

„С колко време разполагаме?“

„Най-вероятно е твърде малко. Ще загубиш много време в битките, но това не е толкова важно. Задава се едно от онези неща, които ще се решат чрез събитие. Детето на Светлината ще срещне Детето на Мрака в Арендия.“

„Дарел ли е Детето на Светлината?“

„Не. Събитието, в което главни действащи лица ще са Торак и риванския крал, все още предстои.“

„Добре тогава, кое е Детето на Светлината?“

„Този път съм аз.“

„Ти?!“

„Да, но не аз ще срещна Торак в Арендия. Това няма да е и Дарел. Сега ще бъдем въвлечени в поредица от събития, които проправят пътя на главното от тях.“

„Не може ли да си малко по-конкретна, майко?“ — попитах малко рязко аз.

„Не мога. Ако знаеш прекалено много, няма да постъпиш така, както е писано. Нека не си играем с огъня, Поул! Сега не е време за необмислени и рисковани експерименти.“

След тези думи тя си отиде.

Затъмнението — внезапен мрак посред бял ден — е следвано обикновено от неочаквано ярка светлина, когато слънцето излиза от сянката на луната. Този път обаче не беше така. След отминаването на затъмнението ние се озовахме в гъст полумрак, причинен от тежки облаци, ступали се на небосклона, докато слънцето е било скрито. После започна да вали. И продължи така непрестанно през следващите двадесет и пет години.

Ден-два след „Затъмнението на Торак“ аз мислено се свързах с близнаците в кулата им насред Долината. Може би е редно да спомена, че съм много по-умела в този вид комуникация от останалите членове на семейството си, тъй като най-често я практикувам. Нали си спомняте, че така управлявах цяло херцогство от къщата на майка си след падането на Во Вакюн. По онова време постоянно държах нащрек Малон Килансън и това ми помогна са стана по-добра в мислената връзка с различни хора, отколкото ако говорех направо с тях.

„Чичовци — призовах близнаците, — къде е баща ми?“

„Нямаме никакви новини от него, Поул“ — отговори Белкира.

„Сигурно търчи нагоре-надолу и раздава заповеди на всеки срещнат — допълни Белтира. — Нали затъмнението беше грандиозно представление?“

„Също като изригването на вулкан или пък цунами например — сухо отговорих аз. — Ако Стария вълк благоволи да ви се обади, кажете му, че искам да говоря с него, при това колкото се може по-скоро.“

„Ще му предадем, Поул“ — обеща Белкира.

„Ще ви бъда много задължена.“

Месеците обаче се изнизваха един след друг, а от моя блуден баща нямаше ни вест, ни кост.

Адана и Гарел, който по онова време беше на десет, бяха покосени от смъртта на Дарел. Единственото предимство на продължителните болести е, че те подготвят близките за неизбежния край.

Най-сетне в ранното лятото на 4852 г. баща ми се свърза с близнаците и ги накара да ме предупредят, че се кани да ме удостои с височайше посещение. Във времето между разговора си с него и препредаването на новината към мен те явно са успели да разчетат един от най-неясните пасажи в Мрин. Когато ми казаха, че Бранд ще е следващото Дете на Светлината по време на срещата в Арендия, аз съвсем се ядосах на майка, задето говореше с недомлъвки по време на затъмнението. Каква беше целта й тогава? Въпреки всичко нямаше да се успокоя, докато не разбера защо тя скри това от мен. Подозирах, че основанията за поведението й идват от нейния вълчи нрав.

Баща ми пътува до Алдурфорд цели две седмици. Като взе да наближава, аз се отдалечих извън града, докато и крайните къщи не останаха далеч зад гърба ми. Започвах да подозирам, че цялото ми семейство много се забавлява да ме държи в неведение за предстоящите събития.

Небето временно се беше поизчистило и иззад облаците прозираше яркосиньо петно, когато двамата с баща ми се спуснахме към реката, подминавайки крайните къщи на Алдурфорд. Слънцето светеше малко по-ярко, а лек ветрец вълнуваше повърхността на водата.

— Надявам се, че си се забавлявал на воля, татко — започнах аз. Признавам, беше доста злобно от моя страна.

— Това пък какво ще рече?

— Минаха две години от затъмнението, старче — натъртих. — Досега не си давах сметка колко назад се намирам в скалата ти от важни задължения.

— Не се прави на толкова беззащитна, Поул — отговори той. — Ти знаеш как да действаш във всеки един момент. На другите хора отнема много повече време, докато го проумеят. Исках да организирам всичко, преди да дойда при теб. Изобщо не съм те пренебрегвал умишлено.

Размишлявах известно време, опитвайки се да намеря слаби страни в думите му, но накрая се отказах.

— Близнаците ме помолиха да ти предам нещо — казах.

— Така ли?

— Бранд ще е този, който ще срещне Торак, когато назреят събитията в Арендия.

— Бранд ли?!

— Така е казано в Мрин. — После изрецитирах мъглявия пасаж пред него.

— Но това е нелепо! — изсумтя накрая той. — Бранд не може да вдигне меча на Рива, Сферата няма да позволи това. Дай ми ръката си, Поул, двамата с теб трябва да поговорим с близнаците. Ще ги попитам за някои подробности и мисля, че ще е добре и ти да ги чуеш.

Баща ми категорично отказваше да приеме, че аз съм по-добра от него в мислените разговори на дълги разстояния. Понякога се държи като същинско дете.

Близнаците продължаваха да си блъскат главите над откъса от Мрин и можеха да са ни полезни само като опишат в общи линии какво трябва да правим.

„И дума да не става! — възпротивих се, когато ми наредиха да заведа Гарел в Крепостта. — Тя е точно на пътя на Торак, ако той наистина се е насочил към Арендия.“

„Просто ти предавам какво казва Мрин, Поул — отговори Белтира. — Торак няма да превземе Крепостта, Мрин е категоричен по този въпрос. Ще има обсада, но тя няма да успее.“

„Въпреки това идеята не ми харесва.“

— Всичко ще бъде наред, Поул — обърна се на глас към мен баща ми. — Двамата с теб имаме много работа. Трябва да заминем за Острова на бурите и не можем да вземем Гарел с нас. Приближи ли се толкова близо до Сферата, ще засвети като ясно слънце, а всички звезди от небосклона ще почнат да бият като камбани. Сетне мечът ще се прилепи като със смола към ръката му, но знаеш, че не той е предопределен да го вдигне този път. Ето защо трябва да ги държим разделени. — После той отново се обърна мислено към близнаците: „Имате ли вести от Белдин?“ — попита.

„Свърза се с нас преди няколко дни — отговори Белкира. — Торак е още в Мал Зет, а Урвон и Зедар са с него.“

„Значи имаме още малко време. Едва ли ще могат за една нощ да прекосят Малория.“

„Ще видим това“ — гласът на Белкира не звучеше толкова оптимистично като този на баща ми.

Двамата с татко се върнахме в къщата и аз наредих на Адана да пусне слух за една от онези „извънредни семейни ситуации“ из Алдурфорд. После всички заминахме за Крепостта.

Валя почти през цялото време, докато пътувахме из подгизналите от влага алгарски равнини. Накрая стигнахме до онази сътворена от човешка ръка планина, която се издига насред полето. Убедена съм, че дъждът беше много полезен за тревата, но тя не ме интересуваше особено.

Алгарите бяха посветили цяла епоха, за да измислят и построят Крепостта. Това личеше по всичко вътре и извън нея. Стените бяха невиждано дебели и здрави и се издигаха толкова високо, че наистина приличаха на планина. Хората често използват „непревземаем“ и „недостъпен“ без да се замислят особено са скрития в тях смисъл. Ако езиковата точност и прецизност са ви по сърце, тогава отидете в Южна Алгария и хвърлете един поглед на Крепостта. След това ще знаете точно какво означава „непревземаем“. Подозирам, че Торак е загубил част от куража си, като я е видял за първи път.

Щом пристигнахме, баща ми побърза да се срещне с Чо-Рам — младият крал на главатарите на кланове в Алгария. Думата „крал“ е твърде неизразителна и неподходяща в този случай, но тя все пак дава известна представа за държавното устройство на Алгария.

Семейството на Чо-Рам веднага „осинови“ Гарел и майка му. Адана знаеше много добре кой е нейният син, затова и влизането в алгарското кралско семейство никак не й се стори странно. Гарел обаче дълго не можеше да свикне с новото си положение. Макар да бе още твърде млад и неподготвен за истината относно своя произход, аз реших да се отклоня от правилата и да проведа задължителния разговор още сега, вместо да чакам пълнолетието му.

Когато всичко необходимо беше сторено, тримата с Чо-Рам и татко поехме към Острова на бурите.

Бранд, Риванския пазител, ни посрещна на каменния кей. Внимателно огледах човека, който беше предопределен да стане едно от най-забележителните Деца на Светлината. Беше висок, с широки рамене и огромен гръден кош. На външен вид приличаше на черек, но поведението му нямаше нищо общо с тяхното. Череките винаги се държаха войнствено и наперено, а Бранд говореше тихо с мек глас. Череките са с груб език, а говорът на Бранд беше изискан и възпитан. Макар във външността им да имаше само далечна прилика, този Ривански пазител ми напомни за първия носител на званието — моят скъп и незабравим приятел Кеймиън.

Чичо Белдин и баща ми неведнъж дълго са спорели за безкрайното и странно повторение, което става през епохите. Двамата съчиниха една теория, способна да обясни тази зависимост. Ако трябва да се сведе до една единствена дума, то теорията се основаваше на „катастрофата“ — онзи злощастен случай, който е разделил Волята от Вселената и е спрял развитието. Ето защо ние сме обречени безкрайно да се повтаряме, докато някой най-накрая отново не задвижи вселенския механизъм и не поправи допуснатата грешка.

Явно Бранд беше повторението на Кеймиън, а по някакво странно стечение на обстоятелствата и на Онтроуз. Открих потвърждение за тази догадка в това, че сред всички изтъкнати мъже, които бях виждала дотогава, само те двамата бяха достойни да срещнат Торак в двубой.

Елдриг от Черек и Родар от Драсния още не бяха пристигнали в Рива. Тримата с татко и Чо-Рам прекарахме дългите часове на очакване в разговори, в синята стая на върха на една от кулите на Цитаделата. Бранд беше толкова втрещен, та за миг загуби изисканите си маниери, когато му казах, че именно той ще се срещне лице в лице с Торак в Арендия.

— Аз ли? — възкликна с пресеклив глас.

Тогава татко му изрецитира пасажа от Мрин: „И нека онзи, който замества Пазителя, да се срещне с Детето на Мрака в земите на Бога Бик.“ На това място баща ми пусна една от онези вбесяващи самодоволни усмивчици, с които толкова се гордее.

— В момента ти заместваш риванския крал, Бранд — уточни после, — ето защо смятам, че си предопределения от пророчеството.

— Дори не знаех, че съм сред кандидатите. Какво трябва да направя?

— Не сме много сигурни, но ти и сам ще го разбереш, когато му дойде времето. Като се срещнеш лице в лице с Едноокия, Необходимостта сама ще те намери. Винаги става така в подобни случаи.

Когато пристигнаха Елдриг и Родар, заедно се заехме с изграждането на общата ни стратегия. След няколко дни към нас се присъедини и крал Ормик от Сендария. Татко обича да използва думата „стратегия“ сякаш тя наистина означава нещо, но алорните и без това знаят какви са техните традиционни роли. Череките ще се бият по вода, драсниянците са пехотата, а алгарите — конницата. Всички бяха наясно какво се иска от тях, ето защо смръщените и напрегнати лица над военните карти и досадните разговори бяха доста пресилени. Те даваха възможност на мъжете да се поперчат един пред друг и да си повдигнат взаимно духа.

Когато тези пораснали деца, в чиито ръце беше управлението и съдбините на северната част от континента, се наиграха на воля, срещата приключи и аз се върнах в Крепостта. Въпреки смутовете и вълненията, обхванали света, живях спокойно там. Независимо дали имаше безредици или не, моята задача още си оставаше в сила. Когато стана на двадесет и една, Гарел се ожени за едно алгарско момиче на име Аравина. Това стана през 4860 г., а през 4861 аз акуширах при раждането на малкия им син Гелан.

Постъпих така, както правех при раждането на всеки от наследниците — подържах го известно време на ръце. Аравина беше негова майка, но първото нещо, което той видя от света, бе моето лице. Мисля, че в това имаше пръст странната ни съдба. Малките вълчета не са като патетата, които вярват, че първото движещо се нещо пред очите им е тяхната майка. Въпреки това имат някои общи черти. Може и да не е било от голямо значение, но аз винаги държах на този първи контакт, просто за да съм сигурна за по-нататък.