Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (18)

Седемнадесета глава

Като се има предвид деликатното равновесие и крехкостта на мира, моето оставане в Арендия поне за известно време стана съвсем наложително. Исках лично да се уверя, че всичко върви според плана ни. Ето защо през пролетта на 2313 за кратко се върнах в кулата на своя баща и събрах някои от най-необходимите си вещи. Разбира се, можех да ги създам и чрез Волята си, но тогава те просто нямаше да са същите.

Татко се беше върнал в Долината още през зимата. Когато пристигнах, той повика близнаците и четиримата се разположихме около огъня за сладък разговор и последни новини.

— Надявах се да заваря и чичо Белдин — казах.

— Той е още в Малория, Поул — отвърна Белкира. — Кажи какви са последните новини от Арендия.

— Едва ли са по-различни от това, което винаги се случва в Арендия — изсумтя Белтира.

— Благодарение на Поул точно сега над цяла Арендия се е възцарило твърде необичайно за тези места спокойствие — каза баща ми. — Това тяхно състояние много напомня на нашия мир.

— Не съм и предполагала, че усилията ми ще доведат чак до такъв покой — включих се и аз в разговора, опитвайки парче от свинския бут, който приготвях за вечеря. — Въпреки това не бих дръзнала да нарека сегашното състояние в Арендия „мир“. Те просто изчакват някой да им даде добър повод, за да започнат отново всичко.

— Обзалагам се, че рано или късно ще си намерят извинение пак да се изтребват — горчиво каза баща ми.

— Ето защо се налага да се върна обратно — обявих. — Искам на всички аренди да стане ясно, че ако не се държат, както подобава, ще ги напляскам.

— Те не са деца, Поул — възрази Белкира.

— Нима?! Май напоследък не си ходил там, а, чичо! Арендите са очарователни хора, но техният чар и обаяние идват от това, че никога няма да пораснат.

— На едно място ли ще уседнеш, Поул, или ще пътуваш нагоре-надолу като пожарникарска кола?

— Имам покани и от тримата владетели в Арендия, чичо, но мисля да остана във Во Вакюн. Той е много по-красив от Во Астур или пък Во Мимбре, а херцог Катандрион е най-интелигентен от тримата. Или поне може да преценява нещата в далечна перспектива, а не само от собствената си камбанария. Не съм уверена обаче, че Мангаран и Королин все още го умеят. Най-вероятно ще се налага често да пътувам, докато мирът се установи трайно навсякъде. Въпреки това е приятно да има едно място, което да наричаш свой дом. — Точно тогава се сетих за нещо, за което близнаците би трябвало да бъдат известени. — Ктучик е намерил начин да преобразява до неузнаваемост агентите си — казах. — Съществува някакъв мним религиозен орден, чието седалище се намира във Великата пустиня Арата, Югоизточна Нийсия. Неговите членове наричат себе си дагаши, а по кръв са полумурги. Майките им, а най-често и техните баби, са робини от други раси. Дагаши са били специално подбирани, докато по лицата на последното поколение са изчезнали издайническите ангаракски черти. Те са съвършено обучени да бъдат шпиони и наемни убийци. Не се подлъгвайте по това, че щом някой не изглежда като ангарак, то той наистина не е такъв.

— Май те ще ни създават доста грижи — намръщи се Белтира.

— Това вече стана на няколко пъти — отвърнах. — Мисля, че е редно да го знаете. А има и нещо друго — по всичко личи, че мургите са открили злато в планините. Това им помага без усилие да раздават подкупи наляво и надясно. Предполагам, че до златните мини има и залежи на желязо, защото жълтиците им са червеникави. Този цвят ще ни помогне да открием кои пари са взети при подкуп. — Облегнах се на стола си. — Ще се постарая да не изпускам Арендия от очи, а вие, господа, ще трябва да се погрижите за останалите кралства.

— Много сме ти задължени за тази чест — кисело рече татко.

— Няма за какво — усмихнах му се мило.

На следващата сутрин събрах нещата си и заминах за Во Вакюн. Беше късна пролет или ранно лято, не помня вече, когато се завърнах в приказния град. Катандрион настоя да живея в двореца, така че имах време да опозная хората от васитския двор. Съпругата на Катандрион се казваше Елисера — крехка и изтънчена жена с червеникаворуса коса.

Имаше един проблем, макар да съм убедена, че Се’Недра изобщо не би нарекла това проблем. Херцог Катандрион ме уведоми, че тримата с Мангаран и Королин взели решение аз да получавам годишна рента „за заслуги“. Ето защо херцозите отброили от хазните си по равни количества жълтици, които надлежно се пазели и били на мое разположение. Колкото и да обяснявах, че нямам нужда от пари, той остана непреклонен.

— Просто вземи парите, Поли — посъветва ме Асрана. — Ако не го направиш, това жестоко ще нарани гордостта им. И което е по-важно — започнеш ли да даваш услугите си безплатно, твоят авторитет тутакси ще се срине. Ако не плащат за онова, което правиш за тях, те няма да го ценят достатъчно. След време ще започнат да гледат на теб като на прислужница, а това едва ли ще ти хареса. Затова се усмихни и приеми парите.

— И какво ще ги правя? — попитах. — Те ми дават толкова много злато, че то ще се трупа на камари, докато не ме покрие цялата.

— Тогава си купи нещо с него — имение или пък къща в града.

Ето това никога не би ми хрумнало! Ако имах собствена къща в града, тогава бих могла да избягам от госпожиците и матроните с насълзени очи и мокри носове, които ме преследват за любовен еликсир. Колкото повече мислех за това, толкова повече ми допадаше идеята. Щом се върнахме във Во Вакюн, аз на мига уведомих Катандрион за своето решение.

— Не си ли доволна от моето гостоприемство, милейди? — засегнато попита той.

— Покоите ми са най-прекрасните стаи, които някога съм виждала, милорд. За съжаление мястото, където се намират те, поражда известни неудобства. Щом живея в палата, аз тутакси се причислявам към онези, които получават облаги, без дори да са си мръднали пръста. — И му разказах за постоянния поток от придворни дами, жадни за любов, за която не са си направили труда да се преборят. Описах му и онези, които искат от мен свръхестествена помощ, за да успеят в търговията. Уведомих го за тайнствените сбирки на свещи, където се викат духове, за гледането на боб и всички останали абсурди, които се разиграваха в палата.

— Ще им забраня да влизат в крилото, където са покоите ти — предложи той.

— Катандрион — рекох търпеливо, — никой не може да забрани поривите на сърцето. Твоите придворни просто няма да ти се подчинят, защото става дума за страсти, неподвластни на разума. Ето защо имам нужда от собствена къща със здрава ограда и катинар на портата. Само тогава ще спя спокойно. Сигурна съм, че във Во Вакюн има къщи за продан. Ще ми направиш ли тази услуга да поразпиташ наоколо за нещо подходящо? Само не смей да отнемаш със сила или да конфискуваш нечий дом! Просто ми намери място, където да се скрия. В противен случай ще започна да викам неудържимо, ако само още веднъж чуя за любовно биле.

— Не съм и помислял, че придворните в палата така грубо ти се натрапват, милейди Поулгара. Ще поразпитам дискретно за някое подходящо жилище, където да живееш постоянно.

— Ще ти бъда много задължена, милорд.

— Ама това наистина ли действа? — изведнъж изостави „високия стил“ той.

— Кое, милорд?

— Любовният еликсир. Наистина ли можеш да забъркаш смес, от която хората да се влюбват от пръв поглед?

— О, богове! — простенах аз. — Недей да започваш и ти, Катандрион! Не, не мога да направя любовно биле! В Нийсия има билки, които усилват похотливите желания, но нито една смес на света не може да породи любов у някой, който не я изпитва. Знам, че в арендския епос са описани безброй рецепти за любовен еликсир, но в истинския живот няма такова нещо. Това е просто художествена измислица и нищо повече!

Къщата, която купих, се намираше недалеч от палата. Беше огромна, при това я взех на много разумна цена. Няколко поколения недобросъвестни наследници я бяха докарали до такова отчайващо състояние, та беше станала необитаема. Можех и сама да я оправя, но това още повече щеше да засили истерията, която ме прогони от палата. Затова първата ми работа беше да наема работници, които да стегнат покрива, да укрепят основите, да сменят счупените стъкла и да прогонят птиците и катериците, които се бяха заселили вътре. После затворих пивницата, която някакъв нахалник беше отворил на долния етаж, без да си даде труда да поиска разрешение. Не след дълго установих, че наемните работници във Во Вакюн се делят на три групи: лоши, по-лоши и ужасни.

Една сутрин наминах, за да видя как върви ремонтът, и не заварих жива душа около къщата си. Никъде не се мяркаше работник, а от последното ми посещение работата не беше мръднала нито на йота. По тавана още личаха дупки, през които би могла да се промъкне охранена котка, не беше сменена нито една от прогнилите дъски на пода, а по зеещите прозорци нямаше нито едно ново стъкло. Запромъквах се през кънтящите помещения, пробвайки докъде може да стигне изразителността на речника на чичо Белдин.

— Голямо чудо е да срещнеш дама, толкова ударена в устата — каза глас на силен васитски диалект зад гърба ми. Извърнах се рязко и видях един здрав мъжага с червеникава брада да си гризе ноктите, опрян върху рамката на онова, дето би трябвало да е вратата ми. На колана му зловещо беше затъкната кама.

— Кой си ти? — попитах. — И какво правиш тук?

— Името ми е Килан, госпойце, а твоето несравнимо сладкодумие ме привлече, както медът мами пчелите. Та какъв ти е проблемът?

— Ето го проблемът! — избухнах аз, сочейки развалините около себе си. — Миналата седмица наех няколко души да разчистят тази бъркотия. Те бързо-бързо взеха парите, но явно са забравили къде се намира къщата.

— Мигар си им платила предварително?! — невярващо попита той. — Да не ти е изпила чавка ума? Никога повече не прави така! Тук се плаща за свършена работа, а не преди това!

— Това не го знаех — признах си.

— Божичко, божичко! — изпъшка той. — Като загубено агънце сред вълци си ти, момиче. А попита ли за имената на тия мързеливци?

— Ами този, с когото говорих, май се казваше Скелт — засрамено отговорих аз. Как можеше да съм толкова лековерна!

— А, той ли — кимна Килан. — На него може да се разчита, колкото на ланския сняг. Но щом е за теб, ще ти го докарам тук, госпойце. Не вярвам парите ти да са още у него или в някой от мързеливата му рода, но силом ще го накарам да свърши това, за което му е платено.

— Защо ще го правиш? — смених бързо глупавото лековерие с крайна подозрителност аз.

— Защото имаш нужда от закрилник, ето защо — отвърна безцеремонно той. — А само така ще постигнеш своето. Ще домъкна за врата Скелт и неговите нехранимайковци и ще ги принудя да си отработят дължимото. Ако след седмица къщата не ти хареса, тогава се разделяме по живо по здраво. Ако пък работата ти се понрави, тогава ще говорим за нещо постоянно.

Сигурно трябваше да съм засегната от безцеремонния начин, по който той се намърда в живота ми и взе да ме покровителства, но колкото и да е странно, аз не бях оскърбена. Съвсем очевидно беше, че има право. В тези неща наистина бях като „изгубено агънце сред вълци“. Поговорихме малко и Килан си призна скромно, че е „най-добрият строител в цяла Арендия, не го ли знаехте?“, после разгледахме къщата и аз му обясних какво искам. Той прие повечето от нещата и ми показа кусурите на онова, с което не беше съгласен. Когато огледът завърши, дойде ред новият ми познайник да си кажа тежката дума за състоянието на къщата. Той с гордост почука по една от стените.

— Я чуй как звучи старото момиче, нищо че са я потрошили тез нехранимайковци. Много лесно пак можем да я стегнем. — После ме погледна решително. — Дай да сме начисто още от сега, госпойце. Хич няма да пестя материал, затова трябва дълбоко да се бръкнеш в кесията. Но после пък ще можеш да живееш още дълго тук. Няма да се посрамя и да позволя таваните да ти паднат на главата само след няколко години. Виждам, че си окомуш момиче, затова май няма да се размине без да крещим един на друг сегиз-тогиз. Но когато свърши всичко, поне ще имаш дом, е който да се гордееш до края на живота си.

— Това ми стига, Килан — казах му.

— Дай да си стиснем ръцете и после можеш да се връщаш при везмото, госпойце. Тая стара хубавица я остави на мен, двамата с нея ще се спогодим.

Познавам само неколцина толкова прями и порядъчни мъже на света. Харесах Килан още от пръв поглед. Той толкова ми допадна, че без да се замисля, бих се омъжила за брат му.

Отбивах се да видя къщата няколко пъти, докато траеше ремонта. Скелт, неговите братя, братовчеди и всякаква рода изглеждаха мрачни и потиснати, а раните и синините по телата им още не бяха заздравели. Види се Килан ги беше довлякъл тук твърде немилостиво. Работата вървеше, макар и доста бавно. А аз наистина давах мило и драго да се махна от палата. И затова често отскачах до Во Мандор при Асрана и Мандорин.

За да не създам погрешно впечатление, че имам фаворити сред херцозите, навестявах и тримата.

В късния следобед на един прекрасен есенен ден пристигнах отново във Во Вакюн, минах през богато украсената градска порта и препуснах право към тихата уличка под тополите, където се намираше моята къща. С радост забелязах, че Килан и неговите майстори са потегнали мраморната стена, която ограждаше дома ми, а старата ръждясала дворна врата е подменена с нова — много по-внушителна и богато орнаментирана.

Едно от най-красивите неща в къщата ми беше огромната градина наоколо, но тя отдавна беше изоставена и потънала в буренаци. Когато преминах през портата обаче, останах изумена. От бурените нямаше и следа, а старият плет беше красиво подрязан. Забелязах Килан, коленичил близо до къщата, да оформя една цветна леха. Той вдигна очи, едва когато слязох от коня.

— Е, това е то — каза вместо поздрав. — Вече бях готов да пращам хора да те търсят по света, госпойце.

— Мигар си дори майстор градинар, Килан? — попитах. — Не знаех, че и това е сред многобройните ти умения. Готова ли е къщата?

— Готова е, госпойце — с гордост отвърна той. — Стана даже по-красива, отколкото очаквах. Исках да убия времето, докато чакам, затова подхванах и градината. Рекох да наема няколко жени да изчистят къщата и да полират мебелите и подовете. Ще хвърлиш ли едно око?

— Мислех, че никога няма да ме поканиш вътре!

— Ще ми се старата хубавица да е достатъчно красива, та да ти се понрави и да ти уталожи гнева като дойде ред на сметките. Намалих ги, колкото можах, ама пак са доста тлъсти.

— Ще се оправя с тях, Килан — уверих го. — А сега да вървим и да разгледаме моя дом!

Обновената къща надхвърли и най-смелите ми очаквания. Стаите дори в крилото на прислугата бяха просторни, а баните бяха удобни и разположени на подходящи места. Стените, по които преди имаше само оронена мазилка, сега бяха прясно боядисани. Дървените и мраморни подове блестяха. Навсякъде цареше достолепие и уют. Високата мраморна ограда, вековните дървета и живият плет държаха настрана всеки любопитен нос, опитал се да проникне вътре. Те придаваха на къщата вид на спокойно и уединено място.

— Прекрасна е! — поздравих васитския си приятел.

— Е, не знаех, че чак толкова добре съм се справил, госпойце — скромно отвърна Килан. — Направих, каквото можах със старата красавица, пък добавих и някои нови кътчета.

По време на пътуването бях намислила нещо, но сега не знаех как да го кажа на Килан. Накрая реших да карам направо.

— Май добре се разбираме двамата с теб, а, Килан?

— Ти си човек на думата, госпойце, хеле пък като става реч за жена. А и не искаш невъзможни неща. Ще ми се да поостана тук.

— Не се опитвай да ме ласкаеш, Килан.

Той се засмя.

— Право го казахте, госпойце, да не се церемоним много, ами да караме направо.

— Искаш ли да работиш за мен? — попитах.

— Мисля, че ще се оправя.

— Не става дума само да поддържаш от време навреме къщата. Искам да останеш за постоянно. Това е голям дом. Аз бих могла да се грижа и сама за него, ако няма кой друг, но ще ми се налага да отсъствам дълго. Затова не ми се ще къщата отново да заприлича на развалина — трябва ми иконом. Ти наемаш ли се?

— Аз не ставам за слуга, госпойце. Сигурно си видяла, че обноските и езикът ми не са от най-изисканите.

— Въпреки това още не си успял да ме засегнеш.

— Дай ми малко време, госпойце. Още не сме се опознали.

— Та съгласен ли си?

— Най-добре е да пробваме година време, милейди.

— Защо изведнъж започна да говориш така официално?

— Ами не трябва ли да се обръщам с уважение към господарката си? — отвърна.

— Нямам нищо против всичко да си остане като преди, Килан — рекох. После се огледах наоколо. Без старите боклуци и покъщнина домът ми се видя изведнъж огромен и пуст. — Май ще ни трябват прислужници, а? — попитах колебливо.

— Така си е — ухили се той. — Аз не съм най-добрият камериер, нито пък най-обученият коняр на света. А и готвенето ми не е за приказ.

Засмях се доволно, поставяйки ръка на рамото му.

— Това е твоя грижа, Килан — наеми хора, с които ще се разбираш.

Той се поклони с учудваща грациозност.

— Както наредиш, госпойце. Това ще е първата работа утре заран, след като намеря кола.

— Че за какво ти е кола?

— Нали не искаш да спиш на пода? Все някакви мебели ще ни трябват. — Той измъкна омачкани книжа от джоба си. — Сега е време да свършим и тая неприятна работа със сметките.

Двамата с Килан пазарувахме цяла седмица. Постепенно трупахме мебели, завеси, килими и различни украси, които да смекчат строгостта на дома и да покрият голите стени. Сетне започнаха да прииждат и слугите — предимно роднини на Килан. Роднинските връзки между прислугата може и да се струват нередни на някои хора, но моята странна съдба правеше това да изглежда най-естественото нещо на света. Все пак ни трябваха месеци, за да свикнем едни с други. На мен ми отне малко повече време, докато привикна да чакам някой друг да ме обслужва и да ми носи храната. Сериозен проблем се оказа само готвачката — една от многобройните братовчедки на Килан, която никак не одобряваше честите ми визити в кухнята. Но с течение на времето и това се изглади и аз заживях щастливо.

На следващото лято двамата с херцог Катандрион потеглихме за Арендския панаир за редовната годишна среща, която постепенно стана известна като Съветът на арендите. Името не беше оригинално, но все пак беше подобие на Съвета на алорните в Рива, а арендите уважават традициите. Дори тези, които не са техни.

Предстоеше ни да изгладим някои спорове, но те не бяха нищо сериозно. Това, което ме вълнуваше повече, беше бременността на Асрана.

— Всички бременни ли стават тромави и дебели, Поли? — попита тя една вечер след приключване на деловите разговори.

— Обикновено е така — отвърнах. — Кога ти е време?

— Рано през зимата.

— Ще дойда във Во Мандор и ще ти помагам.

— Не си длъжна да го правиш, Поли.

— Напротив, длъжна съм. Колкото и да ти е странно, аз съм много привързана към теб, Асрана, и няма да те оставя в ръцете на непознати.

— Но…

— Шт! Всичко вече е уредено.

— Слушам, госпожо! — това звучеше привидно послушно, но аз познавах Асрана достатъчно добре, за да съм наясно, че послушанието и примирението не са в нейния характер.

След края на срещата двамата с Катандрион се върнахме във Во Вакюн.

— Всичко ми се вижда много странно — призна Катандрион през последния ден от пътуването ни.

— Кое по-точно?

— Ами да се срещам и да седя рамо до рамо с доскорошните си смъртни врагове.

— Най-добре е по-скоро да свикнеш с това, Катандрион. Поне докато съм тук — а аз нямам намерение скоро да си заминавам — тези годишни срещи ще станат традиция в Арендия. По-добре е да говориш с хората, отколкото да ги избиваш.

— Много странно твърдение.

Безпомощно вдигнах ръце и изпъшках страдалчески.

— Аренди! — възкликнах.

Катандрион се разсмя.

— Обожавам като правиш така, Поулгара. Това придава някакво детско безгрижие на всичко, което правим.

— А ние наистина се занимаваме с детинщини, Катандрион, повярвай ми.

Килан дойде с мен във Во Мандор, когато настъпи време Асрана да ражда. Той нито ме попита за разрешение, нито ми предложи да ми прави компания — просто дойде.

— Никога няма да позволя да пътуваш сама, госпойце — заяви твърдо, когато се опитах да възразя. — Остави настрана опасностите по пътя, ами и репутацията ти ще пострада, ако видят дама с твойто положение да се скита сам-саменичка. Ще рекат, че не можеш да си позволиш прилична свита, н’ъл ме разбираш.

Валеше, когато стигнахме Во Мандор. Едри снежинки плавно танцуваха над земята, замрежваха въздуха и покриваха всичко с плътна бяла пелена. Мандорин ни приветства топло, но въпреки това изражението му си остана притеснено. Оставих барона на Во Мандор в ръцете на Килан и продължих към покоите на Асрана. Ако се наложеше, можех да я приспя дори с една единствена мисъл. Не бях принудена да прибягвам до този метод обаче, защото приятелката ми роди сина си леко и без усложнения. Мандорин едва не се пръсна от гордост. Забелязала съм, че това е характерна черта на новите татковци.

Беше много приятно да съм близо до старите си приятели, пък и заниманията и игрите с бебето ме караха да се чувствам по-различно. Но пролетта скоро настъпи и Килан взе да стяга багажа ни за завръщането във Во Вакюн. Точно в деня преди да тръгнем обаче в замъка се появи един друг стар приятел. Граф Мангаран, херцог на Астурия, беше ходил при Королин във Во Мимбре и на връщане, придружен от въоръжената до зъби охрана, се отби във Во Мандор. Поне на външен вид той не се беше променил много от времето на преврата, но сега очите му гледаха уморено. След официалните приветствия в двора на замъка, Мандорин ни отведе в една усамотена стая най-горе в една от кулите, за да обсъдим държавните дела. Тези предпазни мерки ми се видяха малко пресилени като се има предвид непристъпността на Во Мандор, но не биваше да се забравя, че това все пак беше Арендия.

— Е, Мангаран — подхвана Асрана, когато всички се разположихме около масата, — някаква спешна задача ли те накара да отидеш във Во Мимбре, или просто закопня за компанията на херцог Королин?

Мангаран прокара ръка по измореното си лице.

— Напоследък често си мисля, че май щеше да е по-добре да напусна града, когато вие, дами, заплитахте онзи заговор — каза той. — Сега вече разбирам защо Олдоран изобщо не изтрезняваше. Оказва се, че има ужасно много проблеми за решаване. — Херцогът тъжно въздъхна. — Отидох при херцог Королин във Во Мимбре да го предупредя, че във Во Астур имаме големи неприятности. Сега продължавам към Во Вакюн при херцог Катандрион по същия въпрос. Ще ги посъветвам да се обединят в здрав съюз, защото Астурия ще пламне всеки момент.

— Нищо ново не ни казваш, Мангаран — вметна Асрана. — Откакто се помня, Астурия постоянно пуши и тлее. Къде се разгоря жаравата този път?

— Подозирам, че този конфликт ще остане в историята като „Войната на племенниците“ — отвърна Мангаран с мрачно лице. — Аз нямам преки наследници, пък и възкачването ми на херцогския престол стана при доста съмнителни обстоятелства. Отстраняването на Олдоран беше на границата на законността, а по всички правила тогава неговият най-възрастен племенник Нерасин трябваше да заеме мястото му.

Асрана изпръхтя презрително.

— Споделям чувствата ти, баронесо — обърна се към нея Мангаран и продължи: — За съжаление и моят най-голям племенник не е по-добра стока от Нерасин. Той е глупав пройдоха, затънал до ушите в дългове от хазарт. Ако трябва да си го кажа направо, не бих му поверил да отговаря и за една кочина.

— Аз го познавам, Поли — обърка се към мен Асрана. — Името му е Олбъртън и наистина не е по-добър от Нерасин. Ако някой от тези двамата наследи Мангаран, Астурия ще се разпадне на малки воюващи помежду си имения. — Тя студено погледна мъжа си. — А от това ще побързат да се възползват мимбратите, не е ли така, скъпи?

Мандорин въздъхна.

— Боя се, че е самата истина — призна той.

— А и в пограничните райони на Вакюн живеят някои благородници, които също няма да стоят със скръстени ръце — добавих. — Не разбирам по силата на какво границата предизвиква най-лошото в човешката природа!

— Отговорът е много прост, Поли — цинично се изсмя Асрана. — На цял свят е известно, че онези там, отвъд граничната межда, просто не са хора. Ето защо при всеки удобен случай земята, която те обитават, трябва да се върне на достойните й притежатели, тези на отсамната страна на границата.

— Това е много несправедливо — срязах я аз.

— Но пък е вярно — отвърна тя и дръзко отметна глава.

— Още не мога да повярвам, че всичко това наистина се случва — намеси се Мандорин. — Толкова трудно извоюваният мир, който едва изтръгнахме от зъбите на предстоящата война, сега е в ръцете на някакви астуриански контета.

— И което е още по-лошо, ние сме безсилни — промърмори Мангаран. — За щастие няма да съм жив, за да видя всичко това.

— Ама че странна работа — рече замислено Асрана. — За мира са нужни също толкова мъдри и силни владетели, както и за войната. Скъпи Мангаран, защо не направиш един подарък на бедната ни Астурия — прибави към завещанието си клауза, с която да пратиш тези двамата на дръвника! На човек без глава изобщо няма да му е нужна корона!

— Асрана! — ахна Мандорин.

— Само се шегувам, скъпи — увери го тя, после се намръщи леко. — Но въпреки всичко, това може да бъде изход от положението. Питам се само защо трябва да чакаме Чалдан да прибере Мангаран при себе си, а не го направим още сега? Няколко капки отрова ще ни отърват от всички проблеми. После ще изтровим повечето от астурианските благородници, докато най-сетне не попаднем на някой, достоен да седне на престола.

— Твърде простичко решение, Асрана — сгълча я Мангаран.

— Простите решения са винаги най-добрите, стари приятелю — отвърна тя. — Всички ние сме аренди и сложните ходове ни объркват.

— Признавам, че твоето предложение силно ме изкушава — каза Мангаран със зловеща усмивка.

— Съветвам те да не се увличаш — прекъснах го аз. — Ако намесиш отрова в политиката, това неизменно ще предизвика много подражатели. А на всеки от нас се налага да се храни понякога.

— Отровите се намират трудно, пък са и много скъпи — каза Асрана.

— За бога, Асрана, престани най-сетне! — избухнах аз. — Никак не е трудно да намериш отровни растения дори в цветните лехи на Во Мандор, стига да търсиш внимателно! Те се срещат толкова често, че даже се чудя как половината население не се е изтръшкало от невнимателната им употреба. Ако наистина искаш да убиеш някого, по-добре използвай нож или брадва, но не посягай към отровата! Аз ще имам грижата да оправя това, което става в Астурия.

— Само ми разваляш удоволствието — намуси се Асрана.

И тъй като Мангаран така или иначе беше тръгнал към Во Вакюн, ние с Килан го придружихме, въпреки че моят сенешал — ако това изобщо е подходящо звание за Килан — беше леко смутен от присъствието на толкова много астурианци около себе си. Забелязала съм, че наследствените предразсъдъци и вражди трудно се преодоляват, а мирът беше още ново и непознато състояние за Арендия.

Не беше особено трудно да се предотврати „Войната на племенниците“, както я нарече Мангаран, защото привържениците и на двата лагера говореха охотно за битки и сражения, но опреше ли се до истинска война, те свиваха знамената. Накарах Мангаран да издири някои по-речовити последователи на Нерасин и Олбъртън. След като проведох няколко сериозни разговора с по-изтъкнатите представители на двете страни, нещата видимо се уталожиха.

Владетелите на трите херцогства приеха случилото се като знак свише. Макар и да не държах особено на това, аз неусетно се превърнах в негласно одобрен от всички председател на Съвета на арендите.

Всичко вървеше гладко през следващите няколко години. Чрез сложни комбинации от убеждаване, заплахи и открита демонстрация на сила аз успявах да поддържам крехкия мир в Арендия.

Младият Алеран — синът на Катандрион — растеше и възмъжаваше. Той се ожени малко след като навърши осемнайсет години. Неговите родители правеха всичко по силите си, за да го превърнат в истински аренд. А това ще рече благородническа кръв и пълна липса на здрав разум. Но аз също не им отстъпвах и успях да съхраня у него трезвия поглед към действителността, който му позволяваше да стои здраво стъпил на земята. Изводът на Асрана, направен по време на срещата ни във Во Мандор, все още беше в пълна сила — за мира са нужни също толкова силни владетели, както и за войната. А нищо не е по-голяма гаранция за силата на един владетел от здравият разум.

За моя най-голяма изненада, аз открих неочакван помощник в усилията си да разбия изконните арендските възгледи на Алеран за живота. Макар бъдещият владетел да посещаваше уж „леля си Поул“, аз забелязах, че той прекарва много по-дълго време с Килан. А кой може да дава по-стабилни съвети за живота от един майстор строител? Двамата с моя иконом успяхме да превърнем Алеран в наистина способен и силен владетел. „Високият стил“ на речта му не отстъпваше и на най-префинените благородници, но въпреки закостенелия архаичен език, неговият разум се развиваше в крак с времето.

Каквото и да си мислите, обаче, аз нямах нищо общо с избора му на съпруга. Това решение беше почти изцяло предопределено от политическите игри. Булката се казваше Майесерел — типичен пример за сложните имена, които обикновено се получават при сливане на имената на няколко починали деди. Въпреки това обаче тя беше прекрасно тъмнокосо момиче. Не може да се каже, че двамата с Алеран бяха луди от любов един по друг, но се разбираха добре, а според мен това е много по-сигурна основа за сполучлив брак.

Годините минаваха една след друга по обичайния си ред.

През 2324 двамата с Килан се отправихме към Во Мандор, за да навестим Мандорин и Асрана. Сутринта на втория ден от нашето пътуване най-сетне проведохме разговора, който зрееше от дълго време насам.

— Да не ти се стори оскърбително, госпойце, но двамата трябва да поговорим — започна колебливо Килан.

— Слушам те, Килан. Виждаш ми се разтревожен. Какво се е случило?

— Не твърдя, че съм най-големият умник на света — започна той, — но и последният глупак би забелязал, че ти не си като останалите хора.

— Благодаря ти, Килан — усмихнах се аз. — Карай направо, обещавам ти да не се обиждам.

— Наричат те Поулгара Магьосницата — изтърси той. — Това истина ли е?

— Това „магьосницата“ е доста неточно и пресилено. Но иначе името ми наистина е Поулгара и не отричам, че имам определени дарби, които не са присъщи на останалите хора.

— А баща ти Белгарат ли се казва?

Въздъхнах тежко.

— Боя се, че е точно така.

— И май си доста по-възрастна, отколкото изглеждаш?

— Много се надявам истинската възраст да не ми личи.

— Да не си на хиляда години? — изрече той почти обвинително.

— Не, скъпи — отвърнах търпеливо, — възрастта ми е точно триста двадесет и четири години.

Той преглътна мъчително и погледът му стана трескав.

— Това има ли голямо значение за теб, Килан? — попитах. — Дълголетието е просто наша семейна черта — някои хора живеят по-дълго от останалите, това е всичко. Вярвам, че си го виждал и при други.

— Така е, но пък триста години!

— Пак ще те попитам — това толкова важно ли е за теб? Според мен нашето приятелство има най-голяма тежест. Ти си моят добър и верен приятел, а по-важно от това за мен няма. Мисля, че и за теб трябва да е същото. Не позволявай някакви глупости като възрастта да ни развалят отношенията.

— По-скоро бих дал да ми отсекат дясната ръка.

— Тогава престани да се тревожиш.

— Ама ти наистина ли правиш магии? — настоя той със светнали очи.

— О, небеса! — въздъхнах. — Съгласен ли си, ако ти покажа няколко от моите умения, веднъж завинаги да забравим този разговор?

Той нетърпеливо закима с глава.

В миг се пренесох недалеч от него, а той продължи захласнато да зяпа празното седло на коня ми.

— Тук съм! — подвикнах му леко.

Той се обърна и ме погледна почти ужасено.

После се втренчих в една скала недалеч от нас, съсредоточавайки Волята си. Скалата изведнъж се издигна във въздуха и увисна на около три метра над земята. Килан видимо трепереше, когато я пуснах шумно обратно на мястото й.

— А това е любимият ми номер — казах и бавно взех да се преобразявам на бяла сова. Покръжих известно време над него, поглаждайки нежно лицето му с меките пера по крилете си. После отново се превърнах в човек и се качих на седлото.

— Сега доволен ли си? — обърнах се към треперещия си приятел.

— Малко е да се каже, че съм доволен, госпойце — увери ме той. — Това е най-голямото чудо, което съм виждал през живота си.

— Радвам се, че ти хареса. Сега вече можем ли спокойно да продължим към Во Мандор? Ако побързаме, ще сварим да стигнем за вечеря.