Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава

Най-прекият път до Острова на бурите минаваше през Улголанд. Разумните хора винаги гледат да избегнат това място, но този път нямаше никакво време. Освен това двамата с баща ми щяхме да летим на няколко десетки метра над ловните полета на алгротите, хрулжините и елдраците. Краткият ни сблъсък с харпиите точно преди да прелетим над Пролгу обаче беше твърде подозрителен.

Доколкото знам, това е първият и последен път, когато някой ги е виждал. Получовешкият им вид ги прави да изглеждат много по-опасни, отколкото са в действителност. Не е задължително обаче зад човешкото лице непременно да се крие и човешка интелигентност, а липсата на човка ги превръща във второразредни хищни птици. Двамата с татко им се измъкнахме твърде лесно и продължихме полета си.

Докато прекосявахме небето над пристанището в Рива, аз вперих очи в мрачните кули над палата на риванския крал. Тогава гласът на мама изплющя като камшик: „Поул, погледни долу в пристанището!“ Сведох поглед и видях нещо да пляска доста далече от чакълестия бряг. „Той е малко момче, Поул, не му позволявай да потъне!“

Дори не се замислих. Да се промени формата насред полет обаче не е най-доброто решение. Докато преливаш от един образ в друг, напълно губиш ориентация. Имах късмет и продължавах да гледам към водата, дори когато свалих перушината си. Устремих се надолу, стягайки тяло за среща с повърхността на водата. Резкият удар щеше да е още по-силен, ако идвах отвисоко, но и сега успя да ми изкара въздуха.

Гмурнах се дълбоко в ледената вода, но веднага извих тяло към повърхността и изскочих отгоре само на няколко метра от пляскащото във водата момче. Очите му бяха пълни с ужас, а постепенно отслабващите му ръце едва го задържаха над водата. С няколко замаха стигнах до него и го сграбчих.

— Спокойно — казах бързо. — Хванах те.

— Потъвам — изломоти то с пресеклив гласец.

— Сега си в безопасност. Спри да махаш с ръце наоколо, само се отпусни върху водата и ме остави да те нося.

Отне ми време да откопча врата си от здравата хватка на ръцете му. Той най-накрая се успокои и се отпусна върху водата, докато го влачех към един от кейовете на брега.

— Виждаш ли колко е по-лесно, когато не се бориш с водата — попитах.

— Почти му бях хванал цаката — увери ме той. — Това е първият път, когато се опитвам да плувам. Май не е много трудно, нали?

— Би трябвало да се учиш в по-плитки води — казах.

— Нямаше как, госпожо. Преследваше ме онзи човек с ножа.

„Поулгара — стигна до мен гласът на баща ми, — добре ли е момчето?“

— Да, татко — отвърнах на глас, без дори да се замисля, че момчето ще ме чуе. — Хванах го.

„Скрий се и гледай никой да не те види!“

„Добре.“

— На кого говориш? — попита момчето.

— Не е толкова важно.

— Къде отиваме?

— В края на кейовете. Ще се притаим там, докато си отидат мъжете с ножовете.

— Хубаво. Водата винаги ли е толкова студена?

— Такава беше и последният път, когато бях по тези места.

— Не си спомням да съм ви виждал преди, госпожо.

— Така е. Току-що се запознахме.

— Ясно.

Той се оказа съвсем разумно момче. Харесах го още в началото.

— Може би не е добре да говорим толкова много — рекох. — Няма да е много приятно, ако се нагълташ с няколко литра вода.

— Щом така казвате.

Добрахме се до края на каменните кейове и двамата едновременно сграбчихме халката на ръждясалия пръстен, за който обикновено завързват корабните въжета.

— Какво стана на брега? — попитах като си поех дъх.

— Дядо ни заведе в магазините край брега — отвърна момчето. — Някой искал да ни раздаде подаръци. Като стигнахме там, обаче, всички наизвадиха ножове. Обзалагам се, че ще съжаляват горчиво за това. Дядо е крал на острова и онези ще си навлекат големи грижи заради нападението. Но аз вече наистина премръзнах, госпожо. Не може ли да излезем от водата?

— Още е рано. Трябва да сме сигурни, че наоколо не се навърта никой.

— Често ли идваш на острова? — Спокойният му говор ми вдъхна увереност — явно опитът за убийство не беше успял.

— Разкажи ми какво точно се случи — настоях отново.

— Не съм много сигурен, госпожо — отвърна той. — Майка ми каза да бягам, щом видя онзи мъж с обръснатата глава да вади нож. Той стоеше между мен и градската порта, така че можех да се измъкна само във водата. Но плуването е май по-трудна работа, отколкото изглежда, а?

— Трябва само малко да се поупражняваш, това е всичко.

— Нямах много време за упражнения. Нелюбезно ли ще е да попитам как се казваш?

— Казват ми Поулгара — отговорих.

— Чувал съм за теб. Не сме ли роднини?

— Далечни. Можеш да ми казваш лельо. Ами твоето име как е?

— Аз съм Геран. Наричат ме принц Геран, но не си мисли, че това е нещо кой знае какво. По-големият ми брат ще бъде коронясан и ще седне на трона, когато навърши пълнолетие. Аз пък мисля да стана пират. Това трябва да е много вълнуващо, нали, лельо Поул?

Ето пак това обръщение. Вече съм сигурна, че всяко момченце по света незабавно започва да ми вика „лельо Поул“ още при първата среща. Усмихнах му се.

— На твое място бих поговорила най-напред с родителите и дядо си, преди да стана пират, Геран — казах меко. — Те може и да не са съгласни.

— Сигурно си права, лельо Поул — въздъхна той. — Но въпреки това би било много вълнуващо, не мислиш ли?

— Мисля, че малко надценяваш пиратския живот.

Продължавахме да стискаме ръждивата халка, зъзнейки в леденото море край кейовете. Правех каквото беше по силите ми, за да не замръзнем, но никой не може да стопли цялото Море на бурите. Оставаше ми единствено да посмекча кучешкия студ. След близо час, който ни се стори като вечност, аз отново чух гласа на баща ми.

„Къде си, Поулгара?“

„На края на кейовете, татко. Вече може ли да се покажем?“

„Не, остани на мястото си и гледай никой да не те види.“

„Какво се готвиш да правиш, Стари вълко?“

„Искам да скрия риванския крал. Трябва да свикнеш да се изплъзваш от врага, защото ще правиш това доста дълго време напред.“

Не ми убягна, че татко нарече зъзнещото до мен момче ривански крал. Явно наемниците на Селмисра бяха успели да убият крал Горек и почти всички останали от семейството. Бягството на Геран му беше спестило ужаса да присъства на тази смразяващата сцена. Той явно не осъзнаваше, че вече е сирак. Все пак рано или късно трябваше да го разбере и аз вече знаех на чии рамене ще падне това тежко бреме.

Беше доста след залез слънце, когато татко и Бранд, Риванския пазител, най-накрая дойдоха до пристанището. Четиримата се качихме на един кораб и излязохме от пристанището. Баща ми движеше веслата, без дори да си даде труд да стане от мястото, на което седеше. Заведох зъзнещия малък принц в каютата, подсуших го и създадох топли дрехи за детето и за себе си. После отново се качих на палубата при татко.

— Предполагам, че няма други оцелели? — попитах.

— Нито един. Нийсаните са използвали отровни кинжали.

— Момчето не знае. Избягало е преди да започне клането.

— Слава на бога, че е така. Нийсаните не са се спрели пред нищо.

— Значи наистина Селмисра стои зад всичко това?

— Да, но някой друг я е подострил да го извърши.

— Кой?

— Не зная. Като я видя, ще питам.

— Как мислиш да стигнеш до Стис Тор?

— Каня се да вдигна на крак всички Западни кралства, за да си осигуря ескорт. После ще се нахвърля срещу Нийсия като чума или треска. Ще натикам хората змии толкова навътре в джунглата, че ще им се наложи да внасят от другаде дневна светлина. А ти най-добре кажи на момчето, че е сирак.

— Благодаря за честта — отвърнах неприветливо.

— Ти си по-умела от мен в тези работи, Поул. Ако му кажеш, че ще се разплатя за смъртта на семейството му и ще срина Нийсия със земята, може да се поуспокои малко.

— Той е малко момче, на което току-що са избили родителите, татко. Не ми се вярва новината за отмъщението много да му помогне.

— Това е единственото, което можем да му кажем. Боя се, че ще се наложи да заместиш майка му.

— Че какво разбирам аз от отглеждането на малки момчета, татко?

— Мисля, че се справи добре с Даран след смъртта на сестра си. Съжалявам, че те товаря с тази грижа, но няма друг по-подходящ, а момчето трябва да бъде опазено. Налага се да го скриеш. Убийството отвсякъде вони на ангаракско дело, а Ктучик също има свои пророчества. Те ще му покажат, че има един оцелял. Няма да мине и година и Западът ще бъде залят от гролими. Опазването на момчето е най-важната ни задача сега.

— Ще се погрижа за това, татко.

После слязох в каютата, за да кажа тъжните вести на малкия крал. Той, разбира се, много плака и аз направих всичко, за да го поуспокоя малко.

Отговорът сам се набиваше на очи. Обраслата с розови храсти къща край езерото Ерат отдавна вече е забравена, а и беше напълно невидима. Земята наоколо беше плодородна и лесно бих могла да отглеждам зеленчуци измежду розовите храсти. Нощем щях да излизам на лов за зайци. Понякога можех да отмъквам и по някоя овца. Къщата в имението предлагаше безопасност и сигурна храна. Крал Геран можеше да израсне малко див и с нешлифовани обноски, но поне щеше да е жив.

Геран беше като вцепенен от мъката и почти не продума през двата дни, в които плувахме към сендарския бряг. Но когато стигнахме заливчето, дето е на около пет мили от Камаар, и слязохме на брега, той се овладя достатъчно, за да поговори разумно с Бранд. Момчето помоли Риванския пазител да се грижи за неговия народ и да съхрани Сферата. Фамилията на Геран винаги много сериозно е приемала тези две задължения. Макар детето да не е имало шанс да стане крал преди семейството му да бъде избито, явно са го възпитавали в най-важните за рода принципи наравно с наследника.

Геран с много сериозно лице помоли своя далечен дядо да въздаде справедливост над кралица Селмисра за жестокото избиване на семейството му и татко замина за Вал Алорн да организира нахлуването в земите на хората змии.

— А ние къде ще отидем, лельо Поул? — попита Геран.

— Имам къща в Сендария — отвърнах. — В нея ще сме в безопасност.

— Много войници ли имаш там?

— Не, Геран, на това място не ни трябват войници.

— Да не си я омагьосала? — жадно попита той, а после леко се изчерви. — Това май не беше много любезно, а, лельо Поул? Но съм чувал много истории за твоите магьосничества — как правиш заклинания и превръщаш хората в жаби например. Но ти не си ми разрешила да говоря за тези неща, затова не биваше така направо да те питам, нали?

— Всичко е наред, Геран — отговорих. — Все пак сме от едно семейство и не бива да се държим толкова официално един с друг. Сега нека се скрием в горичката. Този бряг е твърде оголен, а нас все още ни дебнат врагове.

— Както кажеш, лельо Поул.

Отне ни две седмици, докато стигнем езерото Ерат. Привечер на последния ден скрих Геран и Кавалер в гъсталака край южния бряг, отдалечих се и се покрих с бяла перушина. Не исках да се натъкна неочаквано на нещо в мрака, а совата вижда най-добре в тъмното.

По онова време източната страна на езерото беше много рядко населена и не след дълго аз бях обиколила всичките си съседи. Оказа се, че в околността няма нито един чужденец. Това ме успокои и реших, че ще е безопасно да минем през розовия гъсталак и да се скрием зад дебелите стени на моя дом. Полетях напред и известих розовите си храсти, че съм се завърнала и ще бъда много благодарна, ако отворят малка пътечка, по която да мина. После отидох да прибера племенника си и коня.

Беше близо полунощ, когато Кавалер нагази в реката точно срещу южното крило на къщата ми. Препуснахме покрай бодливата стена и се промъкнахме по тясната пътечка сред трънака.

Къщата беше изоставена от много време насам. Навсякъде из нея висяха паяжини, а дебел слой прах покриваше всяко кътче и цялата мебелировка. Това не можеше да остане така. През годините бях навестявала стария си господарски дом от време на време и го подреждах с едно махване на ръката. Този път обаче реших да сторя това по по-друг начин. Моят малък повереник още скърбеше и аз не исках да му оставям много свободно време за мрачни размисли. Той имаше нужда от нещо, което да ангажира едновременно и ума, и ръцете му. Лъскането на къщата от мазето до тавана щеше да свърши добра работа за известно време. Освен това нямаше да вдигна нащрек гролимите в околността, ако изобщо имаше такива. По онова време не ги познавах добре и не знаех колко умело използват дарбите си. Затова не беше зле да съм малко по-предпазлива.

Близнаците постоянно ме уведомяваха как върви наказателната акция на баща ми в Нийсия, аз пък предавах новините на Геран. Той изглеждаше доволен от това как дядо му яростно унищожава земята на хората змии.

Май беше в началото на лятото, когато татко и Белдин ни дойдоха на гости. Няма да забравя как Геран се спусна по стълбите с меч в ръка. Той беше твърде млад, но вече знаеше, че първо правило за всеки мъж е да закриля жените. Лично аз не се нуждаех от защита, но неговият жест ме трогна.

Момчето с възторг посрещна баща ми и веднага попита дали Стария вълк е удържал обещанието си да убие Змийската кралица.

— Беше мъртва, когато я видях за последно — отвърна татко. Забелязах, че отговорът му е доста мъгляв и уклончив.

— Цапардоса ли я и заради мен, както те бях помолил, дядо? — настоя Геран.

— Точно така и направи, момчето ми — намеси се чичо Белдин. — Точно така постъпи.

Неугледният външен вид на чичо Белдин малко разтревожи Геран, затова побързах да ги запозная.

— Май не си пораснал много висок — изтърси Геран.

— Това си има своите предимства, момченце — отговори чичо. — Затова пък никога не си блъскам главата в ниските греди.

Харесвам го, лельо Поул — възкликна със смях Геран.

После баща ми се впусна в подробности около бъдещата семейна среща. Той наблегна, че убийството на Горек е основно и много значимо събитие, затова било най-добре да се съберем в Долината и да обсъдим действията си оттук нататък. Каза, че лично ще отиде на Острова на бурите, за да доведе Бранд, пък ние с чичо Белдин трябваше да придружим Геран до Долината.

Още преди да сме превалили Сендарските планини, Геран и чичо Белдин вече бяха неразделни приятели. Така и не разбрах защо малките момчета и старите мъже тутакси намират общ език. Винаги ми е обидно, когато някой от белокосите членове на фамилията каже небрежно, присвивайки рамене:

— Това са мъжки работи, Поул, едва ли би ги разбрала.

Те можеха да говорят за техните си „мъжки работи“ до посиняване. Аз обаче подозирах, че обяснението по-скоро е свързано със старческото оглупяване и неговите общи черти с детския ум. Ако това не беше пълен инфантилизъм, то поне много се доближаваше до него.

Когато тримата най-сетне стигнахме Долината, Геран се запозна с близнаците. И те като Белдин взеха да се суетят и щурат около момчето. Почувствах се напълно изоставена.

След няколко седмици пристигнаха татко и Бранд. Тогава се заехме с неотложните дела. Докато обсъждахме положението в света и как ще се справим с него, Геран седеше тихичко на един стол в ъгъла. Очевидно малкият ми повереник беше много респектиран от старата поговорка, че „децата трябва да се виждат, но не и да се чуват“. Аз също не го поощрявах да задава прекалено много въпроси.

Чичо Белтира ни съобщи, че според календара на далите Третата ера е приключила. Пророчествата вече бяха напълно завършени. След като всички ние имахме дадени напътствия, не ни оставаше нищо друго, освен да се придържаме към тях.

Тогава чичо Белдин ни уведоми, че един ангаракски генерал на име Калат се е заел да обединява Малория, за да мине тя под управлението на Торак.

Принц Геран все пак не издържа и наруши правилата, докато говорехме.

— Простете ми, че се намесвам — каза, — но какво ще се случи в Арендия? Не е ли тя мястото, упоменато в свитъка като „земите на Бога бик“?

— Чудесен въпрос, Геран — похвали баща ми схватливостта на момчето в проумяването на заплетените послания от Мрин.

— Там ще се случи събитие, Ваше Височество — отговори чичо Белтира.

— Какво събитие? — Геран беше усетил, че в нашето семейство тази дума имаше особено значение.

— Пророчеството, което ние наричаме Кодекс на Мрин, използва тази дума, когато става реч за среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака — обясни Белтира.

— Кои са те?

— Това не са някакви определени хора — намеси се Белдин. — По-скоро са нещо като титли, които минават от един човек на друг. Както и да е, по всичко личи, че наближава едно от тези събития. Ако тълкуваме правилно посланието, то тогава Детето на Светлината и Детето на Мрака ще се срещнат по някое време в бъдещето на територията на Арендия. Тази среща изглежда няма да е приятелска и двамата едва ли ще си приказват за времето.

— Битка ли ще има? — възкликна въодушевено Геран. Той все пак беше още твърде млад.

Докато те говореха, аз приготвях вечерята в кухнята.

— Пристигането на този Калат точно сега не е просто съвпадение, нали? — попитах.

— Най-вероятно не е — съгласи се татко.

— Извинете ме отново — рече Геран, — но щом Торак има свои пророчества, тогава той също знае, че в Арендия ще се случи нещо важно.

— Убеден съм, че е така — отговори Белдин.

— Знаете ли какво си мисля тогава — продължи момчето със смръщени вежди. — Избиването на семейството ми няма нищо общо с намерението да бъде открадната Сферата. Според мен Торак е искал да отвлече вниманието от това, което прави Калат в Малория. Ако нийсаните не бяха изклали моите роднини, някой от вас сигурно щеше да отиде в Малория и да попречи на Калат да се разположи там. Но сега вие се втурнахте след убийците и не помислихте какво става в Малория. — Той изведнъж млъкна, забелязал, че го слушаме много внимателно. — Е — продължи извинително, — така поне мисля аз. А този Зедар явно е най-умелият от всички. Той е способен да ви заблуди, щом като ви познава толкова добре.

— Какво си сторила с това момче, Поул! — изръмжа Белдин. — Никой не е очаквал, че то ще разсъждава така мъдро.

— Научих го да чете, чичо — отвърнах. — Оттам е разбрало всичко.

— Каква загуба — измърмори джуджето.

— Не те разбирам, чичо.

— Двамата с него можехме да спорим по философски въпроси, вместо да задиряме рибите, докато пресичахме планината.

— Не позволяваш нищо да ти се изплъзне от контрол, а, Поул? — обвинително рече татко.

— „Да ми се изплъзне“ ли? На това му казват обучение, татко. Ти също не ми позволи „да ти се изплъзна“. Спомням си една много дълга поредица от въпроси „Защо?“, които ми зададе преди много, много години.

— Не пропускаш да направиш някоя остроумна забележка, нали, Поул? — неодобрително рече той.

— Така е по-добре и за самия теб — весело отговорих аз. — Държи те винаги нащрек и ти помага да забавиш поне за малко старческото оглупяване.

— Какво искаш да кажеш с това, лельо Поул? — попита Геран.

— Това е просто една игра, която двамата играят открай време — обясни му Белтира. — Срам ги е да си признаят, че всъщност много се обичат, и затова го правят. По този начин си казват, че всъщност не се мразят един друг.

Близнаците имат толкова миловидни лица, че ние често забравяхме колко умни всъщност са те. Белтира беше прозрял до дъно глупавите игрички между нас и неговото тълкование ни смути и двамата.

За щастие в този миг се намеси Бранд и прикри нашето объркване.

— По всичко личи, че моят крал е много надарен — рече Риванския пазител. — Този ум трябва да се пази.

— Това е моя грижа, Бранд — казах.

„Поулгара — прозвуча гласът на майка, — слушай ме внимателно. Учителя иска да те пита нещо.“

В този миг всички усетихме присъствието на Учителя. Не можехме да го видим, но знаехме, че е сред нас.

— Приемаш ли този дълг доброволно, дъще? — напрегнато ме попита той.

Точно това беше задачата, която приех на сватбата на Белдаран. Тогава се заклех да пазя наследниците й, но в следващите две хиляди години не беше станало нищо особено, което да ме накара да ги закрилям. Сега всичко най-накрая си дойде на мястото. Излизаше, че изминалите хилядолетия са били отредени да се подготвя за моя истински дълг. Или да се образовам, ако предпочитате. Сега вече можех да изпълня задачата си на пазителка на Геран, независимо къде събитията биха отвели него или неговите наследници. Аз вече бях положила клетва за това, но очевидно Учителя искаше да я потвърдя.

— Веднъж вече доброволно и съзнателно приех този дълг, Учителю — отвърнах, слагайки ръка върху рамото на Геран, — и сега потвърждавам отново своето решение. Кълна се, че ще пазя и насочвам риванския род, докато това е необходимо. Даже да продължи до свършека на света.

Когато изрекох тези думи, почувствах огромно вълнение и сякаш в ушите ми забиха хиляди камбани. Явно потвърждаването на отдавна дадената клетва беше едно от най-сериозните събития. И преди това бях извършила не малко важни дела, но сега за първи път Вселената ме поздравяваше за стореното.

— Е — обърнах се към наблюдаващото ме с благоговение семейство, — приключихме и с това. Вечерята е почти готова, а вие, господа, вървете да си измиете ръцете и да сядаме на масата.