Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Баща ми ме посъветва по пътя на юг да се отбия във Во Мандор и да поговоря с тамошния барон, ето защо двете с Лейди прекосихме оголената от всякаква растителност просторна долина на Мимбратското херцогство. Още тогава пейзажът беше загрозен с развалини на градове, села и самотни замъци. Призрачните силуети на разрушените сивокаменни замъци стърчаха пред очите на всички и болезнено напомняха на пътниците за тъжната история на Арендия.

Нямаше опасност обаче наследственият замък на фамилията Мандорален да се превърне в част от тези безименни развалини. Сигурно точно Во Мандор са имали предвид, когато са измислили думата „непристъпен“. Той се издигаше на върха на скалист хълм. Строителите бяха изсекли необходимия за стените на замъка материал направо от скалите. Сега крепостта се издигаше на върха на висока и стръмна скала. Видът й можеше да обезкуражи всеки, решил да я превземе, но въпреки това бяха правени няколко обсади. Арендите винаги ще си останат твърдоглави.

Во Мандор изпълняваше ролята на укрепление за замъка, а и самият град беше опасан с висока стена. До него се стигаше по дълъг и стръмен път, прекъснат на няколко места от подвижни мостове, които още повече затрудняваха евентуалните нападатели. Всичко това правеше Во Мандор едно от най-мрачните места на земята.

Въпреки това гледката от върха беше завладяваща.

Мандорин, десетият по ред барон, беше набит мъж към средата на четиридесетте, останал рано вдовец. Той имаше здрави и мускулести рамене, просребряла на места черна коса и красиво оформена брада. Обноските му бяха много изискани. Когато ме приветства, поклонът му приличаше на същинско произведение на изкуството. Речта му беше така изпъстрена с любезности и комплименти, та понякога му трябваше половин час, за да завърши изречението.

На мен обаче той много ми хареса. Не е ли странно това? Вероятно е една от слабите черти на характера ми. Добрите обноски са такава рядкост, та с радост понасях твърде натруфения език и всички видове сложни поклони и реверанси, за да се откъсна поне за малко от обичайната грубост, която владееше останалата част от света.

— Лейди Поулгара! — приветства ме облеченият в черно барон още в двора на мрачната си крепост. — Стените на бедния ми дом са разтреперани до последната песъчинка в тях заради присъствието на най-величествената дама в целия свят. Убеден съм, че дори планините се разтърсват до основите, когато вашият крак стъпи отгоре им.

— Добре казано, милорд — поздравих го аз. — С голяма радост бих поостанала в този щастлив дом и да послушам изисканата ви реч, но за съжаление необходимостта, най-жестоката от всички владетелки, ме принуждава да бързам, па макар и с риск да ви се сторя нелюбезна. — Бях прочела достатъчно от арендския епос и ако барон Мандорин си въобразяваше, че ще се покаже по-речовит от мен, жестоко се лъжеше. С течение на годините открих, че единственият начин да се справиш с арендите беше да им вземеш ума с приказки. Проблемът тук е, че те са търпеливи като камъни, затова омайването отнема доста време.

Барон Мандорин ме отведе в личния си кабинет, отрупан с книги и украсен със сини завеси и килими, който беше в източната кула на замъка. Ние веднага пристъпихме към въпроса, но преди това той ми предложи възглавница да си подпра гърба на и без това меко тапицирания стол, придърпа поднос със сладкиши на полираната масичка от тъмно дърво до мен, изпрати да донесат чай и постави под краката ми ниско столче, в случай че са уморени от пътя.

— Познавате ли баща ми, милорд? — попитах.

— Благословеният Белгарат ли? — рече той. — Много добре го знам. Но тук веднага възниква въпросът може ли някое човешко същество да претендира, че познава добре такава велика личност.

Аз мога да го кажа твърдо, милорд, при това мисля, че баща ми не винаги заслужава определението „велик“. Понякога прибягва до низости и безочие, за да постигне целта си. Но ние се отклоняваме от въпроса. До нас с баща ми достигна новината, че смутове и безредици тресат Арендия.

Лицето на Мандорин помръкна.

— Това, милейди, е доста повърхностно описание на положението. Колкото и да ми е тъжно да призная, такава е самата същност на арендската природа.

— Забелязала съм го. В този случай, обаче, причината за враждите и безредиците идва отвън. Вакюн е обхванат от безумие, а Астурия съвсем наскоро беше заплашена от държавен преврат.

— Говорите така, сякаш тези събития са вече минало, милейди.

— Така е, милорд.

— Подозирам, че вашата ръка е възпряла нещастията над северните ни съседи.

— Може да се каже, че имам известен дял в предотвратяването им — признах скромно. — Разкрих самоличността на един чуждестранен провокатор пред херцог Катандрион, а после продължих към Во Астур и прекратих управлението на некадърния херцог Олдоран. Както виждате, сега съм във Во Мимбре.

— Усещам някаква заплаха в това, което казвате, милейди!

— Прогонете всички страхове, барон Мандорин. Зная, че вашето сърце е чисто, затова няма защо да се боите от мен. Не мисля, че ще имам повод да ви превърна в жаба или пък да ви провеся във въздуха на няколко мили височина над земята.

Той се засмя и леко наклони глава.

— Моля ви, милейди — каза, — когато имате повече свободно време, бихте ли ме научили да се изразявам толкова елегантно и остроумно, както го правите вие?

— И така се справяте отлично, Мандорин — приключих с любезностите аз. — Нямате нужда от допълнителни уроци. Сега е по-добре да се захващаме за работа. И във Вакюн, и в Астурия попаднахме на хора, които се представят за толнедранци, но не са. Те поотделно предлагаха на Катандрион и Олдоран съюз с Ран Ворду, примамвайки ги с обещания за короната на цяла Арендия. Тези случки напомнят ли ви нещо?

Нямаше нужда изобщо да го питам, защото лицето му внезапно пребледня, а очите му се разшириха от ужас.

— Виждам, че това ви звучи познато.

— Така е, милейди. Същото предложение беше направено и на нашия херцог Королин.

— Предполагах, че е така. А Вие случайно да сте сред съветниците на херцог Королин?

— Аз съм член на Тайния съвет — призна той. — Не крия, че също бях подмамен от това съблазнително предложение.

— Ще ми трябват подробности, барон Мандорин. За да обезоръжа подстрекателя, най-напред ще трябва да го открия.

Той се замисли, пресявайки в главата си последните събития във Во Мимбре.

— Преди няколко месеца в Златния град пристигна един толнедрански дипломат с нарочна мисия. Той увери херцог Королин, че идва с императорската благословия. Акредитивните му писма изглеждаха безупречни.

— Толнедранският посланик при двора във Во Мимбре познава ли го?

— Сегашният посланик на Тол Хонет се разболя преди месец, точно когато Кадон — пратеникът, за когото говорим — пристигна във Во Мимбре. Болестта се оказа непозната дори за най-добрите ни лекари. Страхувам се, че дните на Негово Превъзходителство са преброени.

— Това е много удобно стечение на обстоятелствата, не намирате ли, милорд.

— Мислите, че е отровен? — попита той, схващайки намека ми.

— Твърде вероятно е, милорд. Боя се, че някои нийсански отрови станаха много популярни в политиката на Западните кралства. А сега ви моля да ме запознаете с подробностите от предложението на този пратеник Кадон.

— То носи всички характерни черти на толнедранската политика, лейди Поулгара, а цял свят знае, че тяхната дипломация е шедьовър, съставен от сложни и коварни ходове. И така, с риск да оскърбя слуха ви със сухи и делови термини и неизящен език, ще се постарая да бъда колкото се може по-точен в разказа си.

— Ще ви бъда признателна за това, лорд Мандорин.

— Щом идвате от северните херцогства, сигурно вече сте разбрали, че между херцог Катандрион от Вакюн и херцог Олдоран от Астурия съществува непримирима вражда. Васитите напират по границата, а тяхното съкровено желание е да заличат от лицето на земята своите западни братовчеди. Кадон предложи на нашия възлюбен херцог Королин да се възползва от създалата се изгодна ситуация, при това го увери, че легионите ще дойдат на помощ в решителния миг.

— Какво точно трябваше да направят легионите, милорд?

— Да осигурят безпрепятственото преминаване на херцог Королин, като поемат на север и се установят в най-горната част на Мимбре. Когато войските на херцог Катандрион навлязат в Астурия и обсадят Во Астур, легионите ще се придвижат и ще отрежат границата между Вакюн и Астурия. Тръгнат ли легионите, херцог Королин и войската му вече биха могли да стигнат чак до предпланините на Улголанд, а после да продължат на север до източната граница на Вакюн. Щом Катандрион нападне Во Астур, мимбратската армия ще нахлуе във Вакюн от изток. И тъй като легионите ще са на границата между двете северни херцогства, Катандрион няма да може да се притече на помощ на родината си. Во Вакюн ще падне, а Катандрион и Олдоран ще се бият до последна капка кръв в лесовете на Астурия. Накрая, когато от двете армии останат само жалки групички, пръснати из гората, херцог Королин с помощта на легионите би могъл да прати завинаги в историята и Катандрион, и Олдоран. Цяла Арендия ще се закълне във вярност пред Королин и той ще стане неин единствен и велик крал. — Неусетно Мандорин се увлече в тази примамлива перспектива и последните му думи бяха изречени почти в екзалтация.

— И вие с херцога повярвахте на тази безсмислица? — попитах с намерение да поохладя малко възторга на този ентусиаст.

— Аз съм много опитен във военното изкуство, лейди Поулгара — каза леко засегнат той. — Не намирам някакви слабости в така описаната стратегия.

— О, богове — изрекох с театрална въздишка. — Лорд Мандорин, замислете се малко. Цяла Северна Арендия е покрита с непроходим лес. Катандрион и Олдоран няма да се сражават с Королин и легионите на открито бойно поле. Те ще се прикрият измежду дърветата. А северните аренди се раждат с лъкове в ръцете. Облечените в тежки брони мимбратски рицари и стройните редици на толнедранските легиони ще се стопят като сняг напролет под дъжда от стрели. Във Во Астур има човек на име Ламер, който може от двеста крачки да вдене игла със стрелата си. Нито мимбратите, нито пък легионерите ще видят онези, които ги избиват. Рицарските ризници са много внушителни, но те не могат да спрат стрелите.

— Това би бил доста необичаен начин за водене на война — възрази той.

— Няма нищо обичайно във воденето на война, нито пък са особено популярни кавалерските маниери, бароне — отрезвих го аз. — Да не би да е прието да поливате с вряла смола онези, които нападат крепостите ви? Ами да разбивате главите на хората с боздугани? Или пък да промушвате телата на противниците си с шестметрови пики? Но нека оставим споровете що е благовъзпитано поведение за по-късно. Ран Ворду е толнедранец и не би си мръднал пръста, ако няма изгода от това. Нека караме направо — какво иска в замяна на услугите си той?

Лицето на барона доби разтревожен вид.

— По-скоро бих умрял, отколкото да ви оскърбя, милейди — започна той, — тъй като привързаността на баща ви към алорните е известна по цял свят. Освен това се знае, че вие покровителствате Острова на бурите. Съюзът с Ран Ворду е замислен само като начална стъпка към една много по-далечна и велика цел — унищожението на алорните.

— И тази идея допадна на Королин, така ли? — невярващо попитах аз. — Да не би да е станало нещо с Негова Светлост? На мен ми се струва, че той съвсем си е загубил ума. Знайно е, че алорните си имат слабости, но на нито един владетел със здрав разум не би хрумнало да воюва с тях! Как този Кадон, който се представя за толнедранец и си присвоява привилегията да предлага на Тайния съвет във Во Мимбре унищожаването на Астурия и Вакюн, се надява да оцелеете, когато насреща ви тръгнат ревящите орди от север?

Лицето на барона се изопна.

— Ние сме аренди, милейди — студено каза той, — и също не сме лишени от военни умения, пък и храбростта е едно от най-силните ни качества. Да не забравяме, че в толнедранските легиони са най-добре обучените войници на света.

— Не оспорвам нито уменията, нито храбростта на войските ви, милорд, но въпреки това ще Ви напомня, че височината на един среден алорн е два метра. При това на тях им слагат мечове в ръцете, още докато са в люлките. По силата на кръвната връзка помежду си и единната си религия, алорните действат като един. Макар на толнедранците да им се ще нещо друго, Алория все още съществува и се простира от Гар ог Надрак до Острова на бурите. Едно нападение срещу нея ми изглежда като самоубийство. — Тук аз май се поувлякох, а арендите все пак са гордо племе. — Простете, Мандорин — побързах да се извиня, — но прибързаността на подобно решение малко ме изненадва. Нима Негова Светлост не поиска никакви гаранции за обещаната подкрепа освен голословните уверения на този Кадон?

— Не, милейди. Всички обстоятелства потвърждават думите на Кадон. И в този момент толнедранските легиони върлуват по южния бряг на река Аренд, готвейки се за поход към мястото, където се пресичат границите на трите херцогства. Нещо повече — един толнедрански генерал пристигна във Во Мимбре, за да преговаря с нашите пълководци.

Това вече ме разтревожи. Ако Ктучик беше успял да подмами и Толнедра, тогава наистина ме чакаха големи неприятности.

— Можем да обсъдим това по пътя към Во Мимбре, милорд — обърнах се към Мандорин. — Оказва се, че ситуацията в Златния град е много по-заплетена. Смятам, че няма да е уместно да разгласявам коя съм в херцогския палат. Най-добре ще е да ме осиновите, Мандорин.

Той примигна неразбиращо насреща.

— Вие сте мимбрат, милорд — продължих. — И окото Ви няма да мигне, ако се наложи да отбранявате цяла крепост само с едната си ръка. Но една най-обикновена лъжа не е по силите ви. Ето защо ще се наложи да открием някой свещеник на Чалдан, за да извърши необходимата церемония, която ще ме превърне във ваша племенница — контеса Полина, далечна роднина от изчезващ клон на фамилията. Така незабелязано ще мога да се добера до истината в този заплетен случай.

По лицето му се изписа наранена гордост.

— Това е доста съмнително прикритие — възрази той.

— Обединява ни обща цел, милорд, пък и вашето познанство с баща ми ни превръща едва ли не в брат и сестра. Какво пречи да узаконим почти роднинските си отношения и в щастлив съюз да се заемем с изпълнението на задачата?

Церемонията беше истински маскарад, но тя напълно задоволи желанието на Мандорин поне за привидно благоприличие. Вече без никакви угризения можеше да ме представи в двора като своя роднина.

След реакцията на дагашите във Вакюн и Астурия, когато ме видяха за първи път, аз реших, че трябва да прикрия някак белия кичур в косата си, ако искам да остана анонимна във Во Мимбре. Знаех, че няма никакъв смисъл да прибягвам до най-простия способ — боядисването. Бях опитвала няколко пъти дотогава, но боята просто не се задържаше върху издайническия кичур. След кратък размисъл аз си измайсторих прическа с дълги сатенени бели ленти, сложно преплетени в множество плитчици, които обрамчваха лицето ми и свободно се спускаха по гърба. Колкото повече наблюдавах крайния резултат в огледалото, толкова повече ми харесваше той. Оттогава на няколко пъти използвах тази прическа и тя имаше неизменен ефект върху околните, които изказваха неприкрито възхищение и ме засипваха с комплименти. Не е ли странно колко често някое действие, предизвикано от необходимостта, води до неочаквани обрати и предимства? Тази прическа имаше толкова голям ефект, че не бих си позволила да я нарека маскировка.

След като неудобният бял кичур беше прикрит така успешно, двамата с лорд Мандорин можехме спокойно да поемем към Во Мимбре, придружени от двайсетина наперени рицари в пълно бойно въоръжение.

Ескортирани от дрънчащите в железните си брони охранители, влязохме шумно във Во Мимбре и се отправихме право към палата на херцога. Приеха ни незабавно и ни съпроводиха до тронната зала на херцог Королин. Ей богу, сега изобщо не си спомням защо реших така, но тогава пак бях облечена в бялата сатенена рокля от церемонията по осиновяването. Когато пристъпих в огромната зала, украсена със старинни оръжия и пряпорци, свидетели на множество битки, аз имах вид на младоженка, която отива към олтара. Вероятно тези одежди не бяха най-подходящите за човек, който държи да остане незабелязан, но колкото и да се старая, на мен все не ми се удава напълно да се слея със стените и мебелировката.

Барон Мандорин ме представи и, понеже беше мимбрат до мозъка на костите, не пропусна да натърти, че ще упражни насилие над всеки, който прояви към мен дори най-малкото неуважение. След като направих няколко изискани реверанса пред херцог Королин и показах необходимата доза момичешко лекомислие и кокетство, аз бях оставена на грижите на придворните дами, които ме изведоха от залата, докато мъжете се заеха с обсъждането на важни държавни дела. Въпреки това имах време да забележа, че около херцога стояха около дузина чужденци с толнедрански тоги. Докато тълпата млади придворни дами, облечени в пъстри дрехи, ме теглеше към изхода, аз мислено проучих обстановката в залата и попаднах на познатото ми матово черно съзнание, което беше безспорен знак за присъствието на мурги или дагаши. Между него обаче проблясваше и червеният цвят на истинските толнедранци. Явно Кадон не си губеше времето и беше опразнил част от хазната на Ктучик, за да подкупи неколцина истински толнедранци. Това, което ме разтревожи най-много, обаче, беше внезапният проблясък на антрацитено черно. Някъде в тълпата се криеше гролим. Неговото присъствие беше знак, че случилото се във Во Вакюн и Во Астур беше само периферията на основния заговор. Центърът в плана на Ктучик се намираше във Во Мимбре.

Колкото и да е болезнено за мен, трябва да призная, че повечето млади жени, особено тези от благородническо потекло, са ужасно глупави, а разговорите им са празнодумни и лекомислени.

Белите сатенени ленти, вплетени в косата ми, предизвикаха лавина от възхищение и веднага се превърнаха в придворна мода. Тази прическа ми придаваше младежки вид, а присъединяването ми към кикота на останалите празноглавки породи заблудата, че съм на техния ум.

Макар барон Мандорин да ми донасяше какво е обсъждано на заседанията на Тайния съвет, той все пак не можеше да е наясно с всичко. Ставаше крайно наложително и аз да взема участие в развоя на събитията. Неумолимото напредване на заговора ме караше да бързам. Така се случи, че на следващата сутрин аз „страдах“ от много силно главоболие и под този предлог изгоних новите си познайници от моите покои. После излетях през прозореца и започнах да „кръжа наоколо“, ако трябва да използвам краткото и твърде образно определение на баща си за този вид дейност.

Още беше лято и всички прозорци в палата на Королин бяха широко отворени, затова не ми беше трудно да попадна на дискусията на Тайния съвет. Кацнах на перваза и изгуках няколко пъти, за да разсея всякакви съмнения, че съм просто обикновена птичка. После наострих уши и се заслушах в разговорите.

Точно в този момент херцог Королин говореше на един човек с вид на толнедранец със скосени очи, облечен в бледожълта тога.

— Трябва да ви уведомя, достопочтени Кадон, че наскоро до мен стигна вест от северните херцогства за състоянието на херцог Олдоран. Той, казват, бил повален от страшна и непозната болест. Властта сега е в ръцете на стария граф Мангаран.

— Истина е — потвърди Кадон, — и моите източници казват същото, Ваша Светлост. Но така или иначе най-важен на север е херцог Катандрион, а аз нямам никакви сведения, че той е променил намерението си да нападне Астурия. В действителност няма особено значение кой е на власт във Во Астур, когато нашия план изцяло зависи от това, което се случва във Во Вакюн.

Мисълта, която пратих, беше толкова лека и ефирна, че да остане незабелязана от никого. Тя обаче се натъкна на матово черно съзнание. Кадон не беше гролим. Това доста ме стресна и аз се разтревожих не на шега. Ако започнех да проучвам съзнанието на всеки от присъстващите в залата, гролимът, който и да беше той, рано или късно щеше да надуши, че някой го търси.

В това време един слуга, ако се съди по облеклото му, се доближи до Кадон и му прошепна нещо.

— А, да — отвърна Кадон, — благодаря ти. — После отново продължи разговора с херцога, но в този кратък промеждутък пред мен проблясна антрацитено черно съзнание. Бях открила своя гролим, но все още не можех да проумея защо той е решил да остане в сянка. Съдейки по онова, което моят баща и чичовците ми разказваха за ангараките, беше съвсем нетипично за един свещеник на Бога Дракон да приеме незначителната роля на прислужник в толкова важни събития.

— Милорд — продължаваше през това време Кадон, обръщайки се към Королин — всичко върви според предварителните ни планове. Останалата част от легионите ще се яви още преди края на седмицата. Ако ми позволите тази дързост, не е ли това най-подходящото време за вашите рицари да поемат към границата с Улго? Оглавяващият легионите генерал ще заповяда войската да се придвижи на север, щом всички части се явят на уреченото място. Вашата конница ще се придвижи по-бързо, разбира се, но пък тях ги чака много път, а и подножията на улголендските планини ще забавят похода им. Избирането на подходящия момент и определянето на правилното темпо ще са изключително важни при похода срещу Вакюн.

— Сигурно е както казвате, достойни Кадон — съгласи се Королин. — Още утре заран ще пратя разузнавателен отряд на изток. Когато легионите на Негово Императорско Величество навлязат във вътрешността на Северна Арендия, моите рицари вече ще са заели позиция.

Точно това „Негово Императорско Величество“ беше същината на моя проблем. Да подкупиш няколко толнедранци сигурно не е особено трудно, но какво ще кажете за командващите на четиридесет толнедрански легиона?! Това е доста голямо предизвикателство!

В този миг ме прониза ужасно подозрение. Тогава сторих нещо, което иначе не си позволявам често. Барон Мандорин, блестящ в бойната си ризница, седеше на дългата маса заедно с останалите членове на Тайния съвет. Аз мислено се свързах с него. „Чичо — рекох безмълвно, — не се оглеждай и по никакъв начин не показвай, че ти говоря. Ще те попитам нещо, а ти само мислено ми отговори. Моля те, не казвай нищо гласно!“

„Но това е прекрасно, лейди Поулгара — достигна до мен възторженият му отговор. — Мигар наистина можете да четете мислите ми?“

„Справяте се чудесно, чичо. А сега ми отговорете дали някой друг освен Кадон и неговите довереници е виждал легионите, които вече трябва да лагеруват на няколко мили на юг от нас?“

„Лагерните им огньове се виждат от южната крепостна стена, милейди.“

„Всеки може да запали огън, Мандорин. Правил ли си е труда изобщо някой мимбрат да отиде до Толнедра и да преброи войниците, които се предполага, че лагеруват там?“

„Толнедранците не биха допуснали току-така да нарушаваме тяхната територия, милейди. А като се имат предвид и деликатните преговори, които водим в момента, това би се приело като недопустимо вмешателство във вътрешните работи на нашите южни съюзници.“

Позволих си да изрека нещо, което не беше особено подходящо в този момент.

„Поулгара!“ — ахна Мандорин.

„Извинете ме, чичо. Сега заминавам и ще отсъствам чак до вечерта. Но когато се върна, ще се наложи да поговорим по-подробно.“

Излетях от своя наблюдателен пост върху перваза на прозореца в заседателната зала, открих отворен прозорец в една празна стая и се превърнах на сокол. Често избирах тази форма, защото белите сови изглеждат доста необичайно денем.

Не ми беше нужно много време, за да се убедя, че моите подозрения са основателни. По южния бряг на река Аренд, която служи за граница между Арендия и Толнедра, се срещаха конни патрули на легионите, но когато прелетях отгоре, аз не видях други войници освен тях. Наоколо из леса бяха пръснати няколко лагера с обичайните легионерски шатри, наредени нагъсто, а върху коловете на вратите се вееха толнедранските бойни щандарти. Но тези лагери бяха празни. Наоколо патрулираха не повече от петдесетина души в легионерски униформи, които охраняваха границата, но с това се изчерпваше цялата прехвалена военна сила.

Полетях обратно към границата и кацнах върху един от клоните на вековно дърво, точно когато вечерта се спускаше над земята.

— Това е най-неприятната работа, която някога е трябвало да върша, Ралас — дочух да се оплаква един небръснат младеж на своя приятел, докато минаваха под дървото, на което бях аз.

— Хайде, Гелер, не е чак толкова страшно — отвърна Ралас. — Можехме още да сме при дървосекачите и да ни излизат пришки по ръцете от сечене на столетни дъбове. Всичко, което искат от нас сега, е да ходим до реката и да палим по няколко огньове през нощта.

— Не виждам никакъв смисъл във всичко това.

— Нали ти плащат за тази услуга, Гелер? А това е единственото, което има смисъл за мен. Щом граф Олдон иска да охраняваме северната граница на неговото имение, аз с радост ще му служа.

— Ще загазим, ако ни пипнат да носим тези униформи — заплаши го Гелер, почуквайки с юмрук по предницата на бронята си.

— Няма как да ни хванат. Ако се загледаш по-внимателно в дрехата си, ще видиш, че на нея са избродирани кръстовете на графския герб, а не императорските. Само някой идиот би ни взел за истински легионери.