Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (8)

Глава 7

Къщата му още беше на мястото си.

Защо и как — той нямаше представа. Докато чакаше да се опразни кръчмата, беше решил да отиде и да погледне, така че да може да влезе и да поиска от собственика й легло за през нощта, когато всички хора вече са си отишли. И тя си беше на мястото.

Влезе бързо с ключа, който държеше под една каменна жаба в двора, защото — изумително — телефонът звънеше.

Беше го чул още докато се приближаваше по пътеката и се затича, когато осъзна откъде идва звукът.

Наложи се да отвори вратата със сила, защото зад нея се бе събрала огромна купчина ненужна поща. Тя се запъна в това нещо, което, както той по-късно щеше да открие, представляваше четиринадесет еднакви покани да подаде молба за кредитна карта, каквато вече притежава, седемнадесет еднакви заплашителни писма за неплатени сметки по кредитна карта, каквато не притежава, тридесет и три еднакви писма, в които го уверяваха, че лично е бил избран като човек с добър вкус и разбирания, който е наясно какво иска и накъде се е запътил в днешния сложен, реактивен свят и ето защо, би ли желал да купи някакво дебело портмоне, а също и умряла домашна котка.

Той се промуши през сравнително малкия процеп, оставен му от всичко това, препъна се в купчина оферти за вино, което никой изтънчен познавач не би искал да пропусне, подхлъзна се на купчина реклами за вили на морския бряг, затропа пипнешком нагоре по тъмните стълби към спалнята и вдигна телефона точно когато той спря да звъни.

Свлече се на леглото, от което се разнасяше дъх на застояло и за няколко минути престана да се опитва да попречи на света да се върти в главата му по начина, по който той очевидно желаеше да се върти.

Когато светът се нарадва на малката си игра и малко се поуспокои, Артър посегна към една от нощните лампи до леглото, без да очаква, че тя ще светне. За негова изненада, тя светна. Това предизвика чувството му за логика. Тъй като електрическата компания му спираше тока безотказно всеки път, когато си плати сметката, единственото разумно обяснение беше, че го оставят свързан за мрежата, когато не си плаща. Като им изпращаш пари, явно привличаш вниманието им към себе си.

Стаята беше до голяма степен такава, каквато я остави, т.е. влудяващо разхвърляна, макар и усещането да беше до известна степен притъпено от дебел слой прах. Сред купчините полумръсни пешкири се гушеха полупрочетени книги и списания. Половин чифтове чорапи бяха полегнали в полуизпити чаши кафе. Нещо, което някога е било полуизяден сандвич, сега се беше полупревърнало в нещо, което Артър абсолютно не искаше и да знае. Гръмни това с една светкавица, помисли си той, и еволюцията на живота ще започне от самото си начало.

Само едно нещо в стаята беше различно.

Известно време той не можа да види по-различното нещо, защото и то беше покрито със слой отвратителен прах. След това погледът му го улови и се спря.

Намираше се до един стар, очукан телевизор, на който можеха да се гледат само курсовете на открития университет, защото ако се опиташе да покаже нещо по-вълнуващо, щеше да се повреди.

Беше кутия.

Артър се изправи на лакти и впи очи в нея.

Беше сива кутия с някакво матово покритие. Представляваше куб със страна около тридесет сантиметра. Беше завързана с единична сива панделка, с хубава фльонга отгоре.

Стана, отиде до нея и я докосна изненадан. Каквото и да е това, беше ясно, че е опаковано като подарък — красиво и спретнато — и очаква да го отвори.

Вдигна кутията предпазливо и я занесе до леглото. Изчисти прахта от горния край и развърза панделката. Горният край беше капак, закопчан отстрани.

Той го разкопча и погледна в кутията. В нея имаше стъклена сфера, поставена във фина сива тоалетна хартия. Извади я внимателно. Не беше правилна сфера, защото на дъното имаше отвор или, както Артър разбра, когато я обърна — на горния край имаше отвор с дебел ръб. Беше аквариум. За рибки.

Беше от Най-чудесното стъкло, напълно прозрачно и въпреки това с изумително сребристосив оттенък, сякаш бе правено с кристал и базалт.

Артър бавно го заобръща в ръцете си. Това беше един от най-красивите предмети, които някога е виждал, но в същото време го изпълваше със смущение. Погледна отново в кутията, но там освен тоалетната хартия, друго нямаше. Нямаше нищо и на външната страна на кутията.

Още веднаж огледа аквариума. Беше чудесен. Беше изключителен. Но беше аквариум за рибки.

Чукна го с нокътя на палеца си и той звънна с дълбок и великолепен звук, който се задържа по-дълго, отколкото изглеждаше възможно, и когато най-накрая затихна, сякаш не замря, а продължи някъде далече, в други светове, като в дълбок морски сън.

Изпаднал в транс, Артър го обърна наопаки още веднъж и този път светлината от малката прашна нощна лампа край леглото попадна под различен ъгъл и заблещука по някакви фини драскотини на повърхността. Той го вдигна, нагласи ъгъла спрямо светлината и внезапно видя съвсем ясно гравираните върху стъклото думи.

„Сбогом“, пишеше там, „и благодаря за…“

И това беше всичко. Той мигна и не разбра нищо.

В продължение на цели пет минути въртя предмета в ръцете си, поставяше го под различни ъгли спрямо светлината, почукваше го, за да чуе омайващия звън и се чудеше какъв ли е смисълът на гравираните думи, но такъв не виждаше. Най-накрая стана, напълни аквариума с вода от чешмата и го постави на масата до телевизора. Изтръска малката Вавилонска рибка от ухото си и я пусна, мятаща се, в аквариума. Повече нямаше да има нужда от нея, освен за да гледа чуждестранни филми.

Върна се, за да легне на леглото и угаси лампата.

Лежеше тихо и неподвижно. Абсорбираше погълналия всичко наоколо мрак, бавно отпускаше крайниците си от край до край, отпускаше и регулираше дишането си, постепенно прочисти умът си от всякакви мисли, затвори очи и въобще не беше в състояние да заспи.

* * *

Нощта беше натежала от дъжд. Самите буреносни облаци се бяха придвижили напред, като сега цялото им внимание беше насочено към едно малко крайпътно кафене, точно до Борнмут, но небето, през което бяха преминали, беше обезпокоено и сега бе пълно с влажен и обезпокоен въздух, сякаш не знаеше какво ли още не би могло да направи, ако го предизвикват още.

Луната беше като потопена във вода. Приличаше на топка хартия от задния джоб на току-що излезли от пералнята джинси, за която само времето и гладенето могат да определят дали е била стар списък за пазаруване или банкнота от пет лири.

Вятърът леко потрепери, като опашка на кон, който се опитва да разбере в какво настроение е тази вечер, и камбана някъде удари полунощ.

Една капандура се отвори със скърцане.

Тя беше клеясала и се наложи да бъде раздрусвана и убеждавана, защото рамката й бе леко изгнила, а пантите й, в определен момент от живота им, доста съвестно покрити с боя, но в края на краищата се отвори.

Подпря я една летва и в тясната хлътнатина между двата срещуположни ската на покрива изпълзя една фигура.

Изправи се и загледа безмълвно небето.

Фигурата по нищо не приличаше на съществото с безумен външен вид, което беше нахълтало в къщата преди малко повече от час. Нямаше го парцаливият протрит халат, оплескан с калта на стотици светове, лекьосан от боклучавата храна на стотици мрачни космически пристанища, нямаше я гривата от заплетена коса, нямаше я дългата вързана на възли брада, процъфтяващата екосистема и всичко останало.

Вместо това, там стоеше Артър Дент — загладен и обикновен, в кадифени джинси и дебел пуловер. Косата му беше подстригана и измита, брадата му гладко избръсната. Само очите му още говореха, че каквото и да си мисли Вселената, че прави с него, на него все още би му се искало, ако може да престане.

Това не бяха същите очи, с които за последен път беше наблюдавал тази картина, и мозъкът, който интерпретираше образите, долавяни от очите, не беше същият мозък. Не, нямаше хирургическа намеса, просто непрекъснатото изстискване от страна на жизнения опит.

В този момент му се струваше, че нощта е живо нещо, а тъмната земя наоколо — същество, в което потъват корените му.

Като възли в далечните си нервни окончания той чувстваше прииждането на непозната река, облите форми на невидими хълмове, кълбото дъждовни облаци, надвиснали някъде далеч на юг.

Също така усещаше вълнението да бъдеш дърво — нещо, което не беше очаквал. Знаеше, че е приятно да забиеш пръстите на краката си в земята, но никога не бе си представял, че това може да е чак толкова хубаво. Усещаше почти недоловимата вълна от удоволствие, която достигаше до него чак от гората Ню Форест. „Трябва да опитам това лято“, помисли си той, „и да видя какво е да имаш листа“.

От друга посока до него долетя усещането да бъдеш овца, стресната от летяща чиния, но то буквално не се различаваше от това да бъдеш овца, стресната от каквото и да било друго, сполетяло я в живота, защото овцете са създания, които научават много малко през жизнения си път и биха се стреснали, когато видят, че слънцето изгрява сутрин, и биха се изумили от зеленото нещо по полетата.

Изненада се, че може да усети как се чувства овца, стресната от слънцето тази сутрин и предишната сутрин, и от няколко дървета още по-предишната сутрин. Можеше да отиде и още по-назад, но му се стори тъпо, защото там имаше само овце стреснати от нещата, които ги бяха стряскали и предния ден.

Изостави овцете и остави ума си да се понесе нататък — сънливо, на вълнички. Почувства присъствието на други умове, стотици умове, хиляди, оплетени в паяжина, някои сънливи, някои заспали, някои ужасно възбудени и един разкъсан.

Един разкъсан.

Той го отмина бързо, после се опита да го почувства отново, но някак си му убягваше, като другата карта с ябълка в Пелманизъм. През него премина спазъм на възбуда, защото инстинктивно се досещаше кой е това или, най-малкото, знаеше кой му се иска да е, а веднъж като разбереш какво ти се иска да е вярно, инстинктът се оказва много удобен инструмент, който ти дава възможност да си убеден, че е вярно.

Инстинктивно разбираше, че това е Фени и че иска да я намери. Но не можеше. Колкото повече се напрягаше, толкова повече усещаше, че губи странната си нова способност, така че изостави търсенето и остави ума си да се зарее още веднаж.

И пак усети разкъсването.

И пак не можа да го намери. Този път той не беше сигурен, че това, в което инстинктът му усърдно го убеждаваше, че ако вярва, всичко ще е наред, е Фени. Или може би сега беше съвсем друго разкъсване. Усещаше разчленеността, но това беше по-общо чувство, по-дълбоко, не само един ум, може би съвсем не и ум. Беше различно.

Остави ума си да потъва бавно и нашироко в земята — вълнуваща се, ронеща се, потъваща.

Следваше планетата през дните й — носеше се по течението на милионите й пулсове, посипваше се по паяжините на живота й, набъбваше с приливите й, въртеше се с теглото й. Разкъсването винаги се връщаше — тъпа, разчленена, далечна болка.

И сега той летеше над земя, обляна със светлина. Светлината беше времето — приливите й бяха отиващите си дни. Пукнатината, която бе доловил, втората, лежеше в пространството пред него — широка, колкото косъм, изпънат през сънуващия пейзаж на земните дни.

И изведнъж стигна до нея.

Затанцува замаян над ръба й, а земята на сънищата пропадна под краката му — зашеметяваща пропаст към нищото, а той се запремята бясно, стискаше с ноктите си нищото, размахваше ръце в ужасяващото пространство, въртеше се, падаше.

От другата страна на назъбената пропаст имаше друга земя, друго време, един по-стар свят — не откъснат, по-скоро несъединен — две земи. Събуди се.

Студеният вятър духаше трескавата пот избила на челото му. Кошмарът беше изразходван, а също и той. Раменете му се отпуснаха, леко разтри очи с върховете на пръстите си. Най-накрая, освен че беше изморен, му се и спеше. Какво означава всичко това, ако изобщо означава нещо, щеше да мисли утре сутринта — защото сега щеше да легне в леглото и да заспи. В собственото си легло, собствения си сън.

В далечината виждаше къщата си и се чудеше, защо така. Очертаваше се в лунната светлина и той позна доста тъпата й, квадратна форма. Огледа се наоколо и забеляза, че се намира на осемнадесет инча над розовите храсти на един от съседите си, Джон Ейнсуърт. Розите му бяха добре гледани — подкастрени за зимата, привързани за колчета и с окачени етикети — и Артър се чудеше какво прави над тях.

Чудеше се какво го задържа над тях и когато разбра, че нищо не го задържа — тупна тромаво на земята.

Изправи се, изтупа се от праха и закуцука назад към къщи с изкълчен глезен. Съблече се и се търкулна в леглото.

Когато заспа, телефонът зазвъня отново. Звъня в продължение на цели петнадесет минути и го накара да се обърне два пъти. Обаче нямаше никакъв шанс да го събуди.