Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (32)

Глава 31

Ако вземете двама Дейвид Бауи, сложите единия върху другия, после прикачите по един Дейвид Бауи към ръцете на горния и увиете всичко това в мръсна плажна хавлия, ще получите нещо, което не прилича точно на Джон Уотсън, но всички, които са го виждали биха се съгласили, че нещото им е познато отнякъде.

Беше висок, дългурест.

Когато седеше на шезлонга си, с вперен в Тихия океан поглед, издаващ не толкова наличието на безумни предположения, колкото на дълбока, спокойна тъга, беше трудно да се каже къде точно свършва столът и къде започва той и бихте се поколебали да сложите ръка на, да кажем, рамото му, за да не би цялата конструкция изведнъж да се събори и откъсне палеца ви.

Но усмивката му, когато я насочи към вас, е забележителна. Сякаш се състои от най-лошите неща, които животът може да ви погоди, но въпреки това, когато той ги постави в специфичния порядък върху лицето си, изведнъж ви карат да си кажете: „Е, тогава всичко е наред“.

Когато той говори, човек е доволен, че използва тази усмивка доста често.

— А, да — каза Уонко. — Често идват да ме виждат. Сядат тук. Сядат тук, точно където седите вие.

Имаше предвид ангелите с руси бради, зелени крила и анатомични налъми.

— Ядат мексиканска храна, защото там, откъдето идвали нямало такава. Пият много кока-кола и са чудесни в много отношения.

— Наистина ли? — каза Артър. — Така ли? Така че, ъ-ъ… кога става това, кога идват?

Той също загледа океана. Няколко късокрили кюкавци^[1] тичаха по пясъка край вълните, което беше свързано със следния проблем — те трябваше да намерят храната си в пясъка, току-що измит от вълната, но не биха понесли да се намокрят краката им. За да се справят с това, те тичаха с някакви много чудати движения, сякаш ги е конструирал някой много умен човек от Швейцария.

Фенчърч седеше на пясъка и разсеяно чертаеше фигури с пръст.

— Събота и неделя предимно — каза Уонко Нормалния. — На малки скутери. Чудесни машини — усмихна се той.

— Разбирам — каза Артър, — разбирам.

Фенчърч се прокашля леко, това привлече вниманието му и той я погледна. На пясъка тя беше нарисувала с чертички как двамата летят в облаците. За миг му се стори, че тя иска да го възбуди, но после разбра, че всъщност го упреква.

— Кои сме ние — каза тя, — че да казваме, че е луд? Къщата му наистина беше особена и тъй като Артър и Фенчърч се сблъскаха първо с нея, би било полезно да кажем каква беше тя.

Тя беше такава.

Беше с вътрешното навън.

Наистина с вътрешното навън — до степен, че се наложи да паркират върху килима.

По цялото си протежение, това, което нормално би било наречено „външна стена“, беше оцветено с приятна розова боя за вътрешно боядисване, имаше лавици с книги, една-две стари трикраки маси с полукръгъл плот, поставени така, сякаш са били цели и стената ги е срязала на две, картини, очевидно предназначени да успокояват.

Най-странен беше покривът.

Той се прегъваше обратно в себе си, като нещо, което би измислил Морис Ешер, ако е прекарал няколко тежки нощи из града, за което не е работа на нашия разказ да намеква, че става дума, макар че понякога е трудно, когато гледаме картините му, особено тази с обърканите стълби, да не си зададем въпроса дали не става дума именно за това, защото кристалните полилеи, които би трябвало да висят вътре, бяха навън и стърчаха нагоре.

Объркващо.

На табелата до входната врата пишеше: „Заповядайте вън“ и леко изнервени, те го направиха.

Разбира се, вътре беше Вън. Груба зидария, добре направена електрическа инсталация, улуци в добро състояние, градинска пътека, едно-две дръвчета, няколко стаи, водещи нанякъде.

Вътрешните стени бяха извити странно и отворени в единия край и сякаш — поради някаква оптическа илюзия, която би накарала и Морис Ешер да се намръщи и да се чуди как е постигната — обграждаха самия Тих океан.

— Здрасти — каза Уонко Нормалния.

Добре, помислиха си те, със „здрасти“ можем да се справим.

— Здрасти — казаха те и всички изненадващо се усмихнаха.

Доста време, неизвестно защо, изглежда не желаеше да говори за делфините, сякаш нещо отвличаше вниманието му и той само казваше: „Забравих…“, при всяко тяхно споменаване. Разведе ги, изпълнен с гордост, за да разгледат чудатостите на къщата му.

— Доставя ми някакво много странно удоволствие — каза той — и не създава никому никакви проблеми, които един компетентен очен лекар не би могъл да коригира.

Стана им симпатичен. Беше открит и прям и изглежда успяваше да се подиграе на себе си, преди който и да било друг да стори това.

— Жена ви — каза Артър — спомена някакви клечки за зъби.

Каза го с притеснение, сякаш се боеше, че тя може да изскочи иззад ъгъла и да ги спомене пак.

Уонко Нормалния се засмя. Това беше лек, безгрижен смях и звучеше сякаш го е използвал много и е доволен от него.

— А, да — каза той, — това има нещо общо с деня, в който окончателно се убедих, че светът се е побъркал напълно и построих Лудницата, за да го прибера в нея, горкия, и се надявах да му помогна.

В този момент Артър отново се почувства нервен.

— Тук — каза Уонко, — ние се намираме извън Лудницата. — Той отново посочи грубата зидария и улуците. — Минавате през тази врата — той посочи онази, през която бяха влезли — и влизате в Лудницата. Опитах се да я боядисам както трябва, за да може и пациентите да се чувстват добре, но човек не може да направи много. Сега вече никога не влизам там. Когато понякога се изкуся, а това сега не ми се случва почти никога, просто поглеждам табелката до вратата и се отказвам.

— Онази? — попита Фенчърч и посочи, доста озадачена, към една синя табела с инструкция.

— Да. Това са думите, които окончателно ме превърнаха в отшелника, който съм сега. Прочетох ги и узнах какво трябва да направя.

На табелата пишеше:

„Хванете клечката в средата. Навлажнете острия край с език. Мушнете в пространството между зъбите със заобления край към венеца. Движете внимателно отвън навътре.“

— Стори ми се — каза Уонко Нормалния, — че всяка цивилизация, която толкова е загубила разсъдъка си, че се налага да поставя писмена инструкция за ползване върху пакет клечки за зъби, вече не е цивилизация, в която мога да живея и остана нормален.

Той отново погледна към океана, сякаш го предизвикваше да се разбушува и разпени, но той си остана спокоен и си играеше с кюкавците.

— И ако ви е минавало през ум да се запитате, тъй като виждам, че това не е невъзможно, аз съм напълно нормален. Затова наричам себе си Уонко Нормалния, за да е напълно ясно. Уонко ме наричаше майка ми, когато бях малък и несръчен и чупех разни неща. „Нормален“ е това, което съм сега — каза той с една от усмивките, които те карат да си кажеш: „Е, тогава всичко е наред“ — и това, което смятам да съм и занапред. Да отидем ли на плажа, за да видим за какво ще разговаряме?

Отидоха на плажа и там той заговори за ангелите с руси бради, зелени крила и анатомични налъми.

— За делфините… — каза тихо Фенчърч с надежда.

— Мога да ви покажа налъмите — каза Уонко Нормалния.

— Чудя се дали не знаете…

— Искате ли да ви покажа — каза Уонко Нормалният — налъмите? Те са тук. Ще ги донеса. Произведени са от компанията „Шол“ и ангелите казват, че са много подходящи за терена, на който се налага да работят. Казват, че държат павилион за вещи под наем до посланието. Когато им кажа, че не знам какво значи това, те се смеят и казват, че да, така е, наистина не знам. Е, и без друго ще ги донеса.

Когато се запъти към Вътре, или Вън, зависи как погледнеш на нещата, Артър и Фенчърч се спогледаха учудено и малко отчаяно и продължиха да рисуват фигурки в пясъка.

— Как са краката ти днес? — попита Артър тихо.

— О’кей. В пясъка не ги чувствам толкова странно. Или във водата. Докосването на водата е чудесно. Просто ми се струва, че това не е нашият свят.

Тя вдигна рамене.

— Какво според теб — каза тя — означава това „послание“.

— Не знам — каза Артър, макар че споменът за човек на име Прак, който непрекъснато му се смее, продължаваше да го тормози.

Когато Уонко се върна, носеше нещо, което накара Артър да занемее. Не налъмите — те бяха напълно обикновени дървени налъми.

— Помислих се, че може би ще искате да видите какво носят на краката си ангелите. Просто от любопитство. Между другото, не се опитвам да докажа каквото и да било. Аз съм учен и зная кое може да се счита за доказателство и кое не. Продължавам да използвам името си от детинство, за да не забравя нито за миг, че ученият трябва да бъде абсолютно като дете. Ако види нещо, той трябва да каже, че го е видял, независимо дали то е като онова, което е смятал, че ще види или не. Първо виж, после мисли, по-късно провери. Но винаги първо виж. Иначе ще виждаш само каквото ти се иска. Повечето учени забравят това. Ще ви го демонстрирам по-късно. И така, другата причина, поради която се наричам Уонко Нормалния е, защото искам хората да ме смятат за глупак. Това ми позволява да говоря това, което виждам, когато го видя. Не може да си истински учен, ако имаш нещо против хората да мислят, че си глупак. Както и да е, реших, че може би ще искате да видите и това.

Беше предметът, който накара Артър да занемее, когато видя, че Уонко го носи, защото представляваше чудесен сребристосив стъклен аквариум, съвсем същият като този в спалнята му.

В продължение на тридесет секунди, безуспешно, той се беше мъчил да каже: — Откъде имаш това? — рязко и с изненада в гласа.

Накрая моментът дойде, но той го пропусна с милисекунда.

— Откъде имаш това? — попита Фенчърч рязко и с изненада в гласа.

Артър я погледна и рязко, с изненада в гласа каза:

— Какво? Виждала ли си вече нещо такова?

— Да — каза тя, — имам такъв. По-точно, имах. Ръсел ми го задигна, за да си слага в него топките за голф. Не знам откъде се взе, просто се ядосах, че Ръсел ми го задигна. Защо, и ти ли имаш такъв?

— Да. Беше…

Двамата забелязаха, че Уонко Нормалния гледа ту единия, ту другия и се мъчи да вмъкне помежду им едно изненадано ахване.

— И вие имате такива неща? — каза той и на двамата.

— Да — отговориха те.

Огледа ги дълго и спокойно, после вдигна аквариума, за да улови светлината на калифорнийското слънце.

Сякаш стъклото запя със слънцето, зазвъня със силата на светлината му, по пясъка наоколо и по тях заиграха искрящи дъги. Съвсем ясно видяха фино гравираните върху стъклото думи: „Сбогом и благодаря за рибата“.

— Знаете ли — попита Уонко, — какво е това?

Те поклатиха глави бавно и с учудване, почти хипнотизирани от блясъка на сенките върху сивото стъкло.

Това е подарък за сбогом от делфините — каза Уонко с тих нисък глас. — Делфините, които обичах и изучавах, с които плувах, които храних с риба и даже се опитах да науча езика им, задача, която те направиха невъзможно трудна, като вземем предвид факта, че — сега вече съм сигурен — че те бяха напълно в състояние да говорят на нашия, ако решат, че искат.

Поклати глава и се усмихна бавно, бавно, после отново погледна Фенчърч и отново Артър.

— Какво… — попита той Артър, — какво направи с твоя? Мога ли да попитам?

— Ъ-ъ, държа в него една рибка — отговори Артър тихо, с леко неудобство. — Имах една рибка, с която се чудех какво да правя и — хоп — аквариума. — Той замълча.

— Жена ми държеше в нашия булгур — продължи Уонко и в гласа му се прокраднаха нови нотки, — до снощи…

— Какво — каза Артър бавно и сподавено — стана снощи?

— Свърши ни булгурът — каза Уонко с равен глас. — Жена ми — добави той — отиде за още.

За момент потъна в собствените си мисли.

— И какво стана после? — попита Фенчърч със същия задъхан глас.

— Измих го — отвърна Уонко, — измих го много внимателно, махнах и последната люспа от булгура, след това бавно го изсуших с ленена кърпа, като бавно, бавно го превъртах. След това го поставих до ухото си. Държали… държали ли сте го до ухото си?

Те отново поклатиха глави бавно — занемели.

— Може би — каза той — трябва да го направите.