Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (26)

Глава 25

Тези, които следят редовно делата на Артър Дент може би са добили впечатление за характера и навиците му, което, макар и да съдържа в себе си истината и разбира се, нищо освен истината, някак си, в своите съставни части, не обхваща цялата истина, с многото й величествени аспекти.

И причините за това са очевидни. Редактирането, подбора, нуждата да се намери баланс между това, което е интересно и това, което е уместно, нуждата да се махнат всички досадни подробности.

Като тези например:

„Артър Дент реши да си ляга. Качи се по стъпалата, всичко петнадесет на брой, отвори вратата, влезе в спалнята си, свали си обувките и чорапите, и след това всички дрехи една по една, и ги остави във вид на спретната купчина на пода. Облече си пижамата — синята — на райета. Изми лицето и ръцете си, изми си зъбите, отиде до тоалетната, сети се, че пак е свършил всичко в обратния ред, наложи се да си измие ръцете отново и си легна. Чете в продължение на петнадесет минути, първите десет от които отидоха, за да разбере докъде е стигнал предната вечер, загаси лампата и след минута заспа.“

Беше тъмно. Близо час лежа на лявата си страна.

След това се раздвижи неспокойно в съня си и се обърна да спи на дясната си страна. След още един час очите му трепнаха и той леко почеса носа си, макар че още цели двадесет минути щяха да минат, преди отново да се обърне на лявата си страна. И така, той прекарваше нощта в сън.

Към четири часа стана и отиде отново до тоалетната. Отвори вратата… и така нататък.

Тъпо. Няма развитие на действието. Подходящо е за хубавките дебели книги, благодарение на които процъфтява американският пазар, но те води до никъде. С две думи, не искаш и да го знаеш.

Но също така, освен вариантът с миенето на зъби и опитите за намиране на чисти чорапи, има и други пропуски и към някои от тях хората проявяват необикновен интерес.

Какво, искат да знаят те, става с Артър и Трилиън, когато са зад кулисите, изобщо стигна ли до някъде тази работа.

Отговорът на този въпрос, естествено, е „гледайте си работата“.

И какво, казват те, е правил той всичките тези нощи на планетата Криккит? Това, че на нея няма Фуолорнис, Огнени дракони и „Дайър Стрейтс“, съвсем не означава, че всяка нощ всички само са си чели книжки.

Или, да вземем един по-конкретен пример, нощта след купона на Комитета, на праисторическата земя, когато Артър се намери седнал на склона на един хълм, с поглед отправен към изгряващата над меко осветените дървета луна, в компанията на едно красиво младо момиче на име Мела, отървало се наскоро от необходимостта всяка сутрин да разглежда сто почти еднакви снимки на потискащо осветени туби с паста за зъби в художествения отдел на рекламна агенция на планетата Голдгафринчам. И после какво? Какво стана после? И, разбира се, отговорът е — книгата свърши.

Следващата подхваща разказа от пет години по-късно и можете с пълно право да кажете, че някои вземат дискретността прекалено сериозно. „Този Артър Дент“, долита викът и от най-отдалечените кътчета на Галактиката — дори е бил намерен гравиран върху тайнствена космическа сонда, вероятно идваща от чужда галактика на разстояние прекалено ужасно, за да се мъчим да си го представим, „човек ли е или мишка? Какво, не го ли интересува нищо друго освен чая и по-общите проблеми на живота? Няма ли дух? Няма ли страст? Той, да го кажем направо, не чука ли?“

Тези, които искат да научат, трябва да продължат да четат. Другите могат да отидат направо на последната глава, която също е хубава и в нея участва Марвин.