Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (23)

Глава 22

Нощта в Айлингтън бе сладостна и ароматна.

Разбира се, на уличката нямаше никакви Фуолорнис, Огнени Дракони, но дори и някои от тях да попаднеха там по случайност, без друго можеха да отидат да изядат по една пица, защото от тях нямаше нужда.

Дори и непредвидено да възникнеше такава, докато драконите ядат, винаги можеха да посъветват Артър и Фенчърч да пуснат „Дайър Стрейтс“ по уредбата, нещо, за което сега се знае, че има до голяма степен същия ефект.

— Не — каза Фенчърч, — не още.

Артър пусна „Дайър Стрейтс“. Фенчърч отвори вратата на горния етаж, за да влезе малко повече от сладостния ароматен въздух. Седяха много близо до бутилката шампанско, върху мебелите направени от възглавници.

— Не — каза Фенчърч, — не, докато не познаеш какво не е наред с мен. Коя част. Но предполагам — добави тя, много, много, много тихо, — че би могъл да започнеш от там, където ръката ти е сега.

Артър каза:

— Накъде да я движа?

— Надолу — каза Фенчърч, — в този случай.

Той плъзна ръката си.

— „Надолу“ е в обратна посока.

— Да, наистина.

Марк Нопфлер има изключителната способност да свири като клаксон и пее като ангелски хор в събота вечер, че е изтощен от това, че е бил добър цяла седмица и изпитвал остра нужда от една силна бира — което не е съвсем уместно да казвам на този етап, тъй като плочата още не е стигнала до това място и освен това, когато стигне, ще стават много други неща, да не говорим, че хроникьорът няма намерение да седне със списък на песните и хронометър в ръка, така че е по-добре да го спомена сега, когато събитията все още се развиват бавно.

— Така че стигаме — каза Артър — до коляното ти. Нещо с лявото ти коляно, ужасно и трагично, не е наред.

— Лявото ми коляно е напълно нормално.

— Така е.

— Знаеше ли, че…

— Какво?

— Ммм, не, няма значение, сигурна съм, че знаеш. Продължавай.

— Така че, сигурно има нещо общо със стъпалото ти…

Тя се усмихна в полумрака и потри неангажирано рамене във възглавничките. Тъй като във Вселената има възглавнички, по-точно на Скуорншелос Бета — два свята произлезли от блатата на дюшеците, които много обичат да се потриват о тях, особено, ако е неангажирано, поради особения начин, по който се движат раменете, то жалко е, че сега тях ги нямаше. Нямаше ги, но такъв е животът.

Артър постави стъпалото й в скута си и го огледа внимателно. Всичките неща свързани с начина, по който роклята падаше настрани и оголваше краката й му пречеха да разсъждава особено ясно в този момент.

— Трябва да призная — каза той, — че наистина не знам какво търся.

— Ще разбереш, когато го откриеш — каза тя. — Наистина. — Той долови клопка в гласа й. — Не, не е този.

Все по-объркан, Артър пусна левия й крак и се премести така, че да може да вземе десния. Тя се наведе, прегърна го и го целуна, понеже плочата беше стигнала до мястото, което, ако я познавате няма как да не знаете, че прави невъзможно да не постъпиш така.

След това му подаде десния си крак.

Той погали стъпалото, прокара пръсти около глезена, под пръстите, назад към петата и не откри нищо нередно.

Тя го гледаше весело, засмя се и поклати глава.

— Не, не спирай — каза тя, — но сега не е това.

Артър спря и погледна лявото стъпало на пода.

— Не спирай.

Той погали дясното й стъпало, прокара пръсти около глезена, под пръстите, назад към петата и каза:

— Искаш да кажеш, че има нещо общо с крака, който държа?

Тя още веднъж вдигна рамене по начина, който би донесъл такава радост в живота на една обикновена възглавничка от Скуорншелос Бета.

Той се намръщи.

— Вдигни ме — каза тя тихо.

Той постави десния й крак на пода и се изправи. Тя също. Той я вдигна и отново я целуна. Това продължи известно време, после тя каза:

— А сега ме пусни.

Все още озадачен, той направи, както му каза.

— Е?

Тя го погледна почти предизвикателно.

— Какво не е наред със стъпалата ми?

Артър още не можеше да разбере. Седна на пода и се опря се на ръце, за да разгледа стъпалата й в естественото им положение. Наведе глава до самия под и се вгледа. Последва дълга пауза. Той се изправи тежко.

— Да. Виждам какво не е наред със стъпалата ти. Не докосват земята.

— И… какво мислиш за това?

Артър вдигна поглед бързо и видя как погледът й потъмнява от внезапна тревога. Тя захапа устната си и започна да трепери.

— Какво… — запъна се тя — ти… — тя тръсна косата си напред, върху очите, които се пълнеха с тъмни, ужасни сълзи.

Той стана бързо, прегърна я и я целуна веднъж.

— Може би можеш да правиш каквото и аз — каза той и излезе направо през вратата на горния етаж.

Плочата стигна до хубавото място.