Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (33)

Глава 32

Дълбокият рев на океана.

Разбиването на вълните в брегове по-далечни, отколкото може да достигне мисълта. Тихите бури на дълбините.

И сред всичко това, зовящи гласове, не, не гласове — неземни трели, думи, неизречените песни на мисълта.

Приветствия, вълни от приветствия, бликащи от неизказаното, думи долитащи заедно.

Разбиването на тъгата върху земни брегове.

Вълни на радост — къде? Един свят открит неописуемо, достигнат неописуемо, мокър неописуемо, песен на водата.

Хор от гласове, кънтящи обяснения за неизбежно бедствие, един свят, който ще умре, безпомощност, спазъм на отчаяние, утихване, отново думи.

И след това надеждата, откриването на сянката „Земя“ в гънките на времето, потъналите измерения, тегленето на паралелите, силното всмукване, вихрушката на волята, полетът й, крушението й, бягството. Нова Земя извикана в замяна, без делфините.

След това, вцепеняващ, един-единствен глас, съвсем ясен:

— Този аквариум получихте от Кампанията за спасяване на хората. Сбогом.

И след това звукът на дълги, тежки, идеални сиви тела, които плуват далече, в непознати, неизмерими дълбини и се кискат тихо.