Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (36)

Глава 35

Отидоха в къщата на Артър, мушнаха два пешкира и други неща в една чанта и седнаха да правят това, което всеки галактически стопаджия прави през по-голямата част от живота си.

Зачакаха да мине летяща чиния.

— Един мой приятел го прави в продължение на петнадесет години — каза Артър една нощ, докато тъжно гледаха към небето.

— Кой беше той?

— Казва се Форд Префект.

Улови се, че прави нещо, което не бе очаквал, че някога вече ще прави.

Зачуди се къде ли е Форд Префект.

По някакво невероятно съвпадение, на следващия ден във вестниците имаше две съобщения — едното се отнасяше до изненадващото появяване на летящата чиния, а другото — до поредица грозни сбивания в кръчми.

На по-следващия ден се появи Форд Префект, който сякаш караше тежък махмурлук и се заоплаква, че Артър не вдига телефона.

Наистина имаше вид на много болен, не сякаш просто са го прокарали отзад напред през жив плет, а сякаш плетът същевременно е бил прекаран отзад напред през зърнокомбайн. Той влезе със залитане във всекидневната на Артър, отказа с махване всички опити за подкрепа, което беше грешка, защото поради усилието при махването загуби равновесие и накрая се наложи Артър да го довлече до канапето.

— Благодаря ти — каза Форд, — благодаря ти много. Имаш ли… — каза той и заспа за три часа.

— … някаква представа — продължи внезапно той, когато се съживи — колко трудно е да се включиш в Британската телефонна система от Плеядите? Виждам, че нямаш и затова ще ти кажа — каза той — след много голяма чаша кафе без захар, което ще ми направиш.

Последва Артър в кухнята с нестабилна походка.

— Тъпите телефонистки не престават да те питат откъде се обаждаш, ти им казваш, че от Шотландия, а те казват, че не можело да си там, защото нямало да се обаждаш по тази линия. Какво правиш?

— Правя ти кафе без захар.

— О! — Форд изглеждаше разочарован. Огледа печално обстановката.

— Какво е това?

— Ориз.

— А това?

— Червен пипер.

— Разбирам — каза Форд сериозно и постави едното нещо върху другото, но явно не можеха да се закрепят както трябва, защото сложи другото върху едното и това сякаш свърши работа.

— Малко съм замаян от пътуването — каза той. — Какво ти казвах?

— Че не се обаждаш от Шотландия.

— Така беше. Обясних това на дамата. „Майната й на Шотландия“, казвам й, „щом имаш такова отношение. Всъщност обаждам се от търговско-разузнавателен кораба на компанията «Сириус Сайбърнетикс», намиращ се на субсветлинен етап от пътуването си между звездите, известни на вашия свят, макар и не непременно на тебе, уважаема госпожо“. Казах „уважаема госпожо“ — обясни Форд Префект, — защото не исках да се обиди от намека ми, че е невеж кретен…

— Тактично — каза Артър Дент.

— Точно така — каза Форд, — тактично. Намръщи се.

— Замайването от пътуването — продължи той — се отразява много зле на подчинените изречения. Ще трябва пак да ми припомниш, за какво говорех.

— „Между звездите“ — каза Артър, — „известни на вашия свят, макар и не непременно на теб, уважаема госпожо…“

— Плеяда Епсилон и Плеяда Зета — завърши Форд триумфално. — Доста забавно разговорче, а?

— Пийни малко кафе.

— Не, благодаря. И причината, поради която те занимавам с него, вместо да бях звъннал директно, както можех, защото тук на Плеядите имаме съвсем добра комуникационна система, уверявам те в това е, че цицията му с циция, небесен кучи син, който пилотираше отвратителния кораб, настояваше да се обаждам за твоя сметка. Можеш ли да повярваш?

— А телефонистката би ли могла да уреди въпроса?

— Откъде да знам. Тя беше затворила — каза Форд — по това време. Ето така! И какво — каза той ядосано — мислиш, че направих после?

— Нямам представа — отговори Артър.

— Жалко — каза Форд, — надявах се да ми припомниш. Наистина мразя тези типове, знаеш. Те наистина са отрепките на Космоса — бръмчат насам-натам с боклучавите си малки машинки, които никога не работят както трябва, или когато работят, правят неща, които нормален човек не може да иска от тях и — добави той гневно — бибипкат, за да ти кажат, че са свършили нещо такова.

Това беше едно съвсем вярно и много уважавано становище, поддържано от правилно мислещите хора, които преди всичко се познават по това, че поддържат това становище.

В „Пътеводителя на галактическия стопаджия“, като резултат от някакъв проблясък на разум, почти уникален сред сегашния му обем от пет милиона деветстотин седемдесет и пет хиляди, петстотин и девет страници, за продуктите на „Сириус Сайбърнетикс“ се казва, че е „много лесно да не забележиш общата им безполезност поради чувството, че си постигнал много нещо, ако успееш въобще да ги накараш да заработят.“

— С други думи — и това е непоклатимият принцип, на който се основава галактическият успех на компанията — техните фундаментални недостатъци са напълно прикрити зад техните повърхностни недостатъци.

— И този тип се е канел да продава още от тях! — каза Форд. — Петгодишна мисия. Да открива и изследва непознати светове, за да продава Усъвършенствани музикални заместители на ресторантите, асансьорите и винарните им! И ако нямат ресторанти асансьори и винарни, да ускори изкуствено развитието на цивилизацията им, за да могат, по дяволите, да имат! Къде е това кафе?

— Изхвърлих го.

— Направи още. Сега си спомних какво направих след това. Спасих цивилизацията, такава каквато е. Знаех си, че беше нещо такова.

Той се върна решително и с препъване във всекидневната, където продължи да си говори сам, да събаря мебелите и да издава бипкащи звуци.

След минута-две го последва и Артър, надянал най-благата си физиономия.

Форд изглеждаше изумен.

— Къде беше? — попита той настоятелно.

— Правех кафе — каза Артър все още с благата физиономия. Отдавна беше разбрал, че ако искаш да си в компанията на Форд Префект, трябва да имаш подръка голям брой благи физиономии и да ги използваш непрекъснато.

— Изпусна най-интересното! — беснееше Форд. — Изпусна как го издрусах! Сега ще трябва да го издрусвам отначало!

Той се хвърли безразсъдно върху един стол и го счупи.

— Миналия път — каза той и посочи неопределено към един друг счупен стол, който вече беше струпал на масата — стана по-добре!

— Разбирам — каза Артър, като огледа с благ поглед купчината върху масата, — но… ъ-ъ… за какво са кубчетата лед?

— Какво? — изпищя Форд. — Какво! И това ли пропусна? Това е устройството за аварийно замразяване на жизнените процеси. Сложих копелето в камерата за аварийно замразяване на жизнените процеси. Налагаше се да го направя, нали?

— Не пипай!!! — изкрещя Форд.

Артър искаше да вдигне телефона, който поради някаква тайнствена причина беше на масата, но спря миролюбиво.

— О’кей — каза Форд, като се поуспокои, — чуй го. Артър сложи слушалката до ухото си.

— Това е точно време — каза той.

— Пийп, пийп, пийп — каза Форд. — Точно това се чува из целия кораб на това копеле, замразено в леда, докато обикаля около никому неизвестната луна Сезефрас Магна. Лондонската служба за точно време!

— Разбирам — каза Артър отново и реши, че е дошло време да зададе големия въпрос.

— Защо? — попита благо той.

— С малко късмет — отвърна Форд, — сметката за телефон ще разори тези копелета.

Хвърли се, изпотен върху канапето.

— Както и да е — каза той, — драматично пътуване, нали?