Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (17)

Глава 16

След отвратителната неделя, прекарана в изпразване на кофи за боклук зад кръчмата в Тонтън, без да намери нищо, нито билет за томбола, нито телефонен номер, Артър опита всичко, на което е способен, за да намери Фенчърч и колкото повече неща опитваше, толкова повече седмици минаваха.

Той изпадаше в бяс и проклинаше себе си, съдбата, света и лошото му време. Въпреки тъгата и гнева си, отиде и седна в крайпътното кафене, в което беше малко преди да я срещне.

— Този ръмеж ме отвращава особено много.

— Моля, спрете с този ръмеж — сопна се Артър.

— Ще спра, ако вие спрете ръменето.

— Вижте…

— Но аз мога да ви кажа какво ще стане, след като ръмежа спре, да ви кажа ли?

— Не.

— Порой.

— Какво?

— Ще се излее порой.

Артър погледна мрачния външен свят над ръба на чашата кафе. Разбираше, че няма никакъв смисъл да седи на това място — тук го бе довело суеверието, а не логиката. Независимо от всичко, сякаш за да го подмами, показвайки му, че такива съвпадения наистина се случват, съдбата беше решила отново да го събере с шофьора на камион, на когото бе попаднал предишния път.

Колкото повече се опитваше да не му обръща внимание, толкова повече се чувстваше въвлечен в засмукващия водовъртеж на досадните приказки на този човек.

— Мисля — каза Артър неангажиращо, като се ругаеше, задето се тормози да го каже, — че малко намаля.

— Ха!

Артър вдигна рамене. Трябва да си тръгне. Ето това трябва да направи. Просто трябва да си тръгне.

— Никога не спира да вали! — изпъшка шофьорът. Той удари по масата, разля чая си и в действителност за миг имаше вид, че изпуска пара.

Не можеш просто да си тръгнеш, без да отговориш на такава забележка.

— Разбира се, че спира — каза Артър. Това едва ли бе учтиво възражение, но трябваше да го изрази.

— Вали… през… цялото… време…! — беснееше мъжът, като удряше масата в такт с думите.

Артър поклати глава.

— Глупаво е да се твърди, че вали през цялото време… — каза той.

Мъжът вдигна рязко вежди, обиден.

— Глупаво? Защо да е глупаво? Защо да е глупаво да се каже, че вали през цялото време, когато вали през цялото време?

— Вчера не валя.

— В Дарлингтън валя.

Артър замълча уморено.

— Ще ме попиташ ли, къде бях вчера? — попита мъжът. — А?

— Не — каза Артър.

— Но предполагам, че се досещаш.

— Така ли?

— Започва с „Д“.

— Така ли?

— И, казвам ти, от небето се лееше пикня!

— Май не ти е тук мястото, приятелче — каза весело на Артър един минаващ покрай масата непознат с работен комбинезон. — Това е Ъгълчето на Гръмоносния облак. Така де, резервирано е специално за стария „Дъждовни капки вечно капят по главата ми“. Има такова кътче във всяко крайпътно кафене оттук до слънчева Дания. Съветът ми е да стоиш настрана. Всички правим така. Как е, Роб? Намираш си работа? Сложи ли гумите за мокро време? Ха, ха!

Той отмина и отиде да разправя някакъв виц на съседната маса.

— Виждаш ли? Никое от тия копелета не ме взема насериозно! — каза Роб Макена. — Но — добави той мрачно и се наведе мрачно като въртеше очи, — всички знаят, че е вярно.

Артър се намръщи.

— Като жена ми — просъска единственият собственик и шофьор на „МАКЕНА — ПРЕВОЗИ ВЪВ ВСЯКАКВО ВРЕМЕ“. — Тя казва, че това са глупости и че вдигам врява и се оплаквам заради едното нищо, но — той спря драматично и погледна заплашително — тя винаги прибира прането, когато се обадя и й кажа, че се прибирам! — Той размаха лъжичката. — Какво ще кажеш за това?

— Е…

— Имам едно тефтерче — продължи той. — Имам едно тефтерче. Дневник. Водя го от петнадесет години. Вписал съм всяко място, на което съм бил. Всеки ден. Също и какво е било времето. И винаги е било — озъби се той — ужасно! В цяла Англия, Шотландия, Уелс, навсякъде съм бил. Из целия континент, Италия, Дания, бил съм и в Югославия. Всичко е означено и отбелязано. Дори ходих на гости на брат си в Сиатъл! — добави той.

— Е — каза Артър и най-накрая стана да си тръгва, — може би трябва да го покажеш на някого.

— Ще го покажа — каза Роб Макена.

И го направи.