Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (31)

Глава 30

В Лос Анджелис наеха кола от едно място, където дават под наем автомобили, които другите хора изхвърлят на боклука.

— Да я накараш да завие е малко проблематично — каза младежът зад тезгяха. — Понякога е по-просто да слезеш и да се качиш на кола, която отива в другата посока.

Прекараха една нощ в хотел на „Сънсет булевард“, който им бяха препоръчали, заради начина, по който ще ги озадачи.

— Всички в него са или англичани, или странни, или и двете. Има плувен басейн, където можете да гледате как рок звезди четат „Език, истина и логика“ за пред фотографите.

Беше истина. Имаше една звезда и правеше точно това.

Обслужващият паркинга не хареса много колата им, но всичко беше наред, защото и те не я харесваха.

Късно вечерта отидоха с колата до хълмовете на Холивуд и спряха, за да погледат първо ослепителното море от движеща се светлина, което е Лос Анджелис и после ослепителното море от движеща се светлина, което е долината на Сан Фернандо. Съгласиха се, че усещането за ослепителност спира някъде в очните им дъна и не засяга други части на тялото, поради което останаха странно неудовлетворени от гледката. Със самите внушителни морета от светлина всичко е наред, но светлината е предназначена да осветява нещо и след като бяха минали през това, което това море от светлина осветяваше, те не бяха останали особено очаровани.

Спаха неспокойно до късно и се събудиха по обяд, когато беше глупашки горещо. Отидоха по магистралата до Санта Моника, за да видят за първи път Тихия океан — океанът, който Уонко Нормалният гледаше по цял ден и през по-голямата част от нощта.

— Някой ми беше казал — каза Фенчърч, — как навремето подслушал две възрастни дами, които правели каквото ние правим сега — гледали Тихия океан за първи път в живота си, да си говорят на същия този бряг. След дълга пауза, едната казала на другата: „Знаеш ли, не е толкова голям, колкото очаквах“.

Настроението им постепенно се подобри, когато тръгнаха по плажа на Малибу и гледаха как милионерите в луксозните си бунгала непрекъснато държат под око съседите си, за да ги следят колко забогатяват.

Подобри се още повече, когато слънцето започна да се спуска по западната част на небето, а когато седяха в раздрънканата си кола и пътуваха към залеза, пред който никой разумен човек не би и помисли да строи град като Лос Анджелис, те неочаквано се почувстваха така необяснимо и изненадващо щастливи, че дори престанаха да обръщат внимание на радиото в колата, което хващаше само две станции, при това едновременно. Какво от това — и двете пускаха хубав рокендрол.

— Знам, че ще може да ни помогне — каза Фенчърч убедено. — Как му беше името? Как искаше да го наричат?

— Уонко Нормалния.

— Знам, че ще може да ни помогне.

Артър се чудеше дали е така и се надяваше да е така, и се надяваше Фенчърч да намери това, което е изгубила тук, на тази Земя, каквато и Земя да се окаже тя.

Надяваше се, все така непрекъснато и усилено, още от разговора им край бреговете на Серпентината, че от него няма да искат да си припомня нещо, което той много твърдо и решително беше погребал в най-далечното кътче на паметта си, с надеждата, че ще спре да го тормози.

* * *

В Санта Барбара спряха, за да хапнат в един рибен ресторант, който представляваше преустроен склад.

Фенчърч си поръча бърбън и каза, че е превъзходен.

Артър си поръча филе от риба-меч и каза, че много го е ядосало.

Сграбчи една минаваща келнерка за ръкава и започна да й се кара.

— Защо тази риба е толкова хубава? — настоя той.

— Моля да извините приятеля ми — каза Фенчърч, — Мисля, че най-после се чувства добре.