Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (2)

Глава 1

Тази вечер се стъмни рано, което е нормално за това време на годината. Беше студено и ветровито, което също е нормално.

Започна да вали, което е особено нормално!

Приземи се космически кораб, което не е.

Наоколо нямаше никой, който да го види, освен някакви глупави четириноги, които нямаха никаква представа как да тълкуват факта, дали изобщо трябва да го тълкуват, да го ядат ли, що ли? Ето защо те постъпиха така, както постъпват с всичко, а именно, побягнаха и се опитаха да се скрият едно под друго — номер, който никога не успяваше.

Той се плъзна надолу през облаците, очевидно закрепен на един-единствен лъч светлина.

От разстояние едва ли би могъл да се забележи през светкавиците и буреносните облаци, но видян отблизо, притежаваше необичайна красота — сив кораб с елегантно изваяна форма — съвсем малък.

Естествено, човек няма никаква представа какви ще се окажат размера и формата на разните видове, но ако вземем данните от доклада за последното Средногалактическо преброяване за нещо като точен наръчник по средностатистически величини, би могло да се предположи, че в кораба има около шест същества и предположението би било вярно.

Дори и без доклада бихте се досетили. Той, както повечето подобни доклади струваше ужасно много пари и не казваше никому нищо, което той не знае и без това, освен че всеки индивид в Галактиката има 2.4 крака и притежава хиена. Тъй като това очевидно не е вярно, цялата работа трябваше да се хвърли на боклука.

Корабът се плъзна тихо през дъжда и слабото му маневрено осветление го обви в елегантни дъги. Той жужеше много тихо и това жужене постепенно ставаше все по-силно и по-дълбоко с приближаването му до земята, докато при височина шест инча се превърна в тежко боботене.

Накрая се спусна и настъпи тишина.

Отвори се люк. Спусна се малка стълбичка.

В отвора се появи светлина — ярка светлина, струяща навън в мократа нощ — а вътре се задвижиха сенки.

В светлината се появи висока фигура, огледа се наоколо, потрепери болезнено и бързо се спусна по стълбата с голяма пазарска чанта в ръка.

Фигурата се обърна и предаде неочаквана вълна назад към кораба. Дъждът вече се процеждаше през косата й.

— Благодаря — извика тя. — Благодаря ви много…

Прекъсна я трясък на гръмотевица. Погледна угрижено към небето и после, в отговор на внезапна мисъл, затършува в голямата пластмасова пазарска чанта, която, както сега откри, имаше дупка на дъното.

На нея с големи букви беше написано (за всеки, който може да дешифрира азбуката на Кентавър): „ДЮТИ ФРИ МЕГА-МАРКЕТ, ПОРТ БРАСТА, АЛФА КЕНТАВЪР. БЪДИ КАТО ДВАДЕСЕТ И ВТОРИЯ СЛОН С ИСТИНСКА СТОЙНОСТ В КОСМОСА — БАУ!“

— Чакайте! — извика фигурата и махна към кораба.

Стълбата, която бе започнала да се прибира назад към люка спря, спусна се отново и фигурата се качи по нея.

След няколко секунди се появи отново със стар и протрит пешкир в ръка, който напъха в чантата.

Махна отново, мушна чантата под мишница и хукна да се скрие под някакви дървета, докато отзад корабът вече се издигаше.

Светкавица проблесна по небето и накара фигурата да спре за момент, после да ускори крачка още повече, като промени посоката, за да заобиколи дърветата отдалеч. Ходеше бързо, подхлъзваше се тук и там, свиваше рамене срещу дъжда, който сега падаше с все по-голяма сила, сякаш някой го теглеше от небето.

Краката й шляпаха в калта. Над хълмовете тътнеха гръмотевици. Напразно триеше водата от лицето си и продължаваше да се препъва напред.

Още светлини.

Този път не светкавици, а по-меки и по-слаби светлини, които преминаха бавно над хоризонта и угаснаха.

Когато ги видя, фигурата спря отново и после забърза още повече, право към точката, в която се бяха появили.

Сега теренът ставаше по-стръмен, издигаше се нагоре и след още двеста-триста метра най-накрая се появи препятствие. Фигурата спря, за да го огледа и след това хвърли чантата от другата страна, преди сама да се прехвърли оттатък.

Едва бе докоснала с крака земята от другата страна, когато от дъжда към нея полетя машина и светлините й прорязаха плътната завеса от дъжд. Докато застрашителното свистене приближаваше, фигурата отстъпи назад — машината беше заоблена, ниска, като малък кит, порещ вълните — лъскава, сива и удължена, и се движеше с ужасяваща скорост.

Фигурата инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази, но когато машината профуча покрай нея и изчезна в нощта, я плисна само фонтан вода.

За миг по небето просветна друга мълния, която позволи на наквасената фигура край шосето за част от секундата да зърне малкия надпис на задницата на машината, преди тя да изчезне.

За абсолютно нейно изумление, на табелката пишеше: „Другата ми кола също е Порше“.