Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (25)

Глава 24

За щастие имаше силен въздушен поток нагоре, защото Артър не беше правил това нещо от известно време, поне не умишлено, а то е от нещата, които не бива да се правят умишлено.

Полетя надолу рязко, едва не разби челюстта си в прага и се претърколи във въздуха, толкова силно завладян от мисълта каква глупост е направил, че напълно забрави момента с удрянето в земята и — не се удари.

Хубав трик, помисли си той, ако можеш да го правиш. Земята висеше заплашително над главата му.

Опита се да не мисли за нея — колко ужасно голямо нещо е тя и колко силно щеше да го заболи, ако реши да престане да виси там и изведнъж падне отгоре му. Вместо това, опита се да мисли хубави неща за лемурите, което беше точно каквото трябваше да прави, защото в момента не можеше да си спомни със сигурност какво е лемур — дали беше едно от нещата, които се движат на големи, величествени стада през равнините или там някъде, или беше див звяр — така че беше сложно да мисли хубави неща за тях, без просто да се отдаде на лепкавото чувство за общо благоразположение към всичко и това ангажираше напълно ума му, докато тялото се мъчеше да се приспособи към факта, че не докосва нищо.

По улицата полетя опаковка от шоколад „Марс“.

След моментно колебание и нерешителност, тя позволи на вятъра да я поотпусне и увисна трептяща между Артър и земята.

— Артър…

Земята все още висеше заплашително над главата му и той реши, че вече е крайно време да направи нещо във връзка с това, например да падне малко по-далеч от нея, което и направи. Бавно, много бавно.

Докато падаше бавно, много, много бавно, той затвори очи — внимателно, за да не разклати нещо.

Чувството, че затваря очите си, премина през цялото му тяло. Когато достигна стъпалата му, вече цялото му тяло бе информирано, че е със затворени очи, но той не изпадна в паника поради този факт и бавно, много, много бавно го завъртя в една посока, а умът си — в обратната.

Тази маневра трябваше да постави земята на мястото й.

Сега усещаше въздуха — ветрецът подухваше около него леко, весело, необезпокояван от присъствието му — и бавно, много, много бавно, сякаш излизаше от далечен сън, отвори очи.

Разбира се, беше летял и преда, много пъти, на Криккит, докато цялото това птиче бърборене не го бе побъркало, но тогава беше различно.

Сега се намираше на собствения си свят и тихо, без да се движи, ако не се смята лекото треперене, което можеше да се отдаде на много неща, висеше във въздуха.

На десет или петнадесет фута под него беше твърдият асфалт, а на няколко метра встрани — жълтото улично осветление на горната улица.

За щастие малката уличка беше тъмна, защото лампите, които се предполагаше, че трябва да я осветяват нощем се управляваха от хитроумно устройство, което ги запалваше малко преди обяд и ги гасеше малко преди да се спусне вечерта. Ето защо, той бе безопасно обгърнат от покривалото на мрака.

Бавно, много, много бавно вдигна глава към Фенчърч, застанала без дъх от изумление, на прага на горната врата, в чиято рамка се очертаваше силуета й.

Лицето й беше на сантиметри от неговото.

— Исках да те питам — каза тя с треперещ, нисък глас, — какво правиш. Но след това осъзнах, че и сама мога да видя. Летиш. Поне така изглежда. — След кратка, учудена пауза, тя продължи:

— Стори ми се тъп въпрос.

Артър каза:

— Можеш ли да, го направиш и ти?

— Не.

— Искаш ли да опиташ?

Тя захапа устната си и поклати глава. Не толкова, за да каже „не“, колкото от чисто изумление. Трепереше като лист.

— Съвсем лесно е — подкани я Артър, — ако не знаеш как. Това е важното. Да не знаеш как го правиш.

За да покаже колко е лесно, той полетя надолу по уличката и падна доста силно нагоре, после отново слезе до нейното ниво като банкнота в порив на вятъра.

— Попитай ме как го правя — каза той.

— Как… правиш това?

— Нямам представа. Изобщо не знам.

Тя вдигна рамене объркана:

— Как тогава мога…

Артър се спусна още малко по-ниско и протегна ръка.

— Искам да опиташ — каза той — да стъпиш на ръката ми. Само с един крак.

— Какво?

— Опитай.

Колебливо, притеснено, почти, каза си тя, сякаш се опитва да стъпи на ръката на някой, който плува във въздуха пред нея, тя стъпи на ръката му.

— Сега другия крак.

— Какво?

— Премести тежестта си върху ръката ми.

— Не мога.

— Опитай.

— Така?

— Така.

Колебливо, притеснено, почти, каза си тя, сякаш… Спря да си казва какво представлява това, което прави в момента, защото имаше чувството, че въобще не иска да знае.

Закова погледа си върху улука на порутения склад отсреща, който я дразнеше от месеци, защото явно щеше да се срути и тя се зачуди дали някой има намерение да вземе мерки и дали тя не трябва да каже на някого за него, и нито за миг не се замисли върху факта, че е стъпила в ръцете на човек, който не е стъпил на абсолютно нищо.

— Сега — каза Артър, — вдигни десния си крак. Изцяло.

— Не мога.

— Опитай.

Досега не беше виждала улука от този ъгъл и й се стори, че тинята и боклуците там горе може и да са птиче гнездо. Ако се наведе напред и стъпи изцяло на левия си крак, сигурно щеше да види по-добре.

Артър се разтревожи, защото някой на уличката долу се мъчеше да открадне велосипеда й. Никак не му се влизаше в спор точно сега и се надяваше, че типът ще приключи без много шум и няма да погледне нагоре.

Имаше вид на човек, който най-редовно краде велосипеди из малките улички, без въобще да очаква да види собствениците им, увиснали на няколко фута над тях. Тези две привички го улесняваха и той продължи работата си целенасочено и съсредоточено, докато накрая се убеди, че велосипедът е абсолютно безкомпромисно заключен с верига от шведска стомана за желязната халка, забита в бетона, спокойно изкриви колелата му и си продължи по пътя.

Артър изпусна въздишка на облекчение. — Виж какво парче яйчена черупка ти намерих — каза Фенчърч в ухото му.