Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (10)

Глава 9

Прие да го почерпят още една халба и отпи от нея.

— Разбира се, също така имах и персонален алхимик.

— Какво?

Ставаше глупав и го знаеше. „Егзюберанс“, „Хол“ и „Удхаус-битър“ е смес, с която трябва да си предпазлив, но първият й ефект е, че премахва предпазливостта ти към каквото и да било и моментът, в който Артър би трябвало да спре и да не обяснява повече, всъщност се превърна в момент, в който започна да си измисля.

— О, да! — настоя с щастлива стъклена усмивка. — Затова отслабнах толкова много.

— Какво? — попита публиката.

— О, да — повтори той. — Калифорнийците са преоткрили алхимията. О, да.

Усмихна се отново.

— Само че — каза той — сега, в много по-полезна форма, отколкото… — той направи малка дълбокомислена пауза, за да може граматиката отново да се посъбере в главата му — отколкото древните са я практикували. Или най-малкото — добави той — не са успявали да я практикуват. Не са постигнали нищо, знаете, Нострадамус и другите подобни. Не са могли да се справят.

— Нострадамус? — каза един от публиката.

— Не мисля, че е бил алхимик — добави друг.

— Мислех, че е бил гадател — обади се трети.

— Станал е гадател — отговори Артър на публиката, чиито съставни части бяха започнали да подскачат и леко да се замъгляват, защото е бил много калпав алхимик. Би трябвало да знаете това.

Отпи още веднъж от бирата си. Такова нещо не бе вкусвал от осем години. Сега я вкусваше и вкусваше.

— А какво общо има алхимията — попита част от публиката — с отслабването?

— Щастлив съм, че ми задавате този въпрос. Много щастлив. И сега ще ви кажа каква е връзката между… — той спря — между тези две неща. Тези, които споменахте. Ще ви кажа.

Замълча и започна да маневрира мислите си. Все едно да гледаш как маневрират танкери за петрол в Ламанша.

— Открили са как да превръщат излишното телесно тегло в злато — каза той при неочакваното подреждане на мислите си.

— Майтап си правиш.

— О, да — каза той. — Не — поправи се, — наистина. Огледа съмняващата се част от публиката си, което означаваше цялата, така че това му отне известно време.

— Били ли сте в Калифорния? — настоя той. — Знаете ли какви неща правят там?

Трима участници в публиката казаха, че са били и че говори глупости.

— Значи, не сте видели нищо — продължи да настоява Артър. — О, да — добави той, защото някой предложи да почерпи с още по една бира.

— Доказателството — каза той, като посочи себе си, без да отклони пръста си с повече от инч-два — е пред очите ви. Четиринадесет часа в транс — каза той — в резервоар. В транс. В резервоар. Мисля — добави той след кратко замисляне, — че вече споменах това.

Изчака търпеливо, докато раздадат новата почерпка. В главата си съчини следващата част от историята си, в която щеше да става дума, че резервоарът е трябвало да бъде ориентиран успоредно на мислена линия, прекарана перпендикулярно от Полярната звезда към правата, свързваща Марс и Венера и щеше да започне да се опитва да я разкаже, но реши да се въздържи.

— Дълго време — каза той вместо това — в резервоар. В транс. — Той огледа свирепо публиката си, за да се увери, че го слуша внимателно.

Продължи.

— Та къде бях?

— В транс — каза един.

— В резервоар — каза друг.

— О, да! — каза Артър. — Благодаря. И бавно — продължи той нататък, — бавно, бавно, бавно, цялата ти излишна тлъстина… се превръща… в… — направи пауза, за да подсили ефекта — в поо… пуут… пууткож… — спря, за да си поеме въздух, — в подкожно злато, което могат да ти махнат по хирургически път. Излизането от резервоара е истински ад. Какво каза?

— Прокашлях се.

— Струва ми се, че не ми вярваш.

— Прокашлях се.

— Тя се прокашля — потвърди значителна част от публиката с ниско боботене.

— О, да! — каза Артър. — Добре. След това делиш приходите — отново спря, заради аритметиката — петдесет на петдесет с алхимика. Страшни пари изкарват.

Огледа публиката, олюлявайки се и нямаше как да не усети, че по размазаните й лица се бе изписало съмнение. Това много го обиди.

— А иначе как — попита той настоятелно, — бих си позволил да ми състарят лицето?

Приятелски протегнати ръце започнаха да му помагат да се прибере в къщи.

— Вижте какво — възпротиви се той, когато студеният февруарски вятър лъхна лицето му, — сега в Калифорния да изглеждаш препатил е последният крясък на модата. Трябва да изглеждаш, сякаш си видял Галактиката. Живота, искам да кажа. Трябва да изглеждаш сякаш си видял живота. Ето това направих. Лицево състаряване. Добавете ми осем години, викам им. Дано не се върне пак модата да си на тридесет, защото това ми струваше много пари.

Той потъна в мълчание, докато ръцете продължаваха да го подкрепят приятелски по пътя за дома.

— Вчера се прибрах — мърмореше той. — Много, много се радвам, че съм си у дома. Или някъде, където много прилича на дома…

— Разликите във времето — каза тихо един от приятелите му. — Дълго се пътува от Калифорния. Наистина може да ти се обърка главата за ден-два.

— Май не е бил там въобще — каза друг. — Чудя се, къде ли е бил наистина. И какво му се е случило.

След като подремна малко, Артър стана и се засуети из къщата. Чувстваше се замаян и отпаднал, все още неориентиран след пътуването. Чудеше се как ще намери Фени.

Седна и погледна аквариума. Отново чукна стъклото и въпреки че беше пълен и малката Вавилонска рибка тъжно преглъщаше водата при обиколките си, той отново иззвъня с дълбокия си, резониращ звук, все така ясно и хипнотично, както и преди.

Някой се опитва да ми благодари, помисли си той. Чудеше се кой и за какво.