Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (21)

Глава 20

— Причината слънцето да слиза толкова ниско вечер, през лятото, особено в парковете — каза гласът настоятелно, — е, да накара гърдите на момичетата да подскачат нагоре-надолу по-отчетливо за погледа. Сигурен съм, че е така.

Артър и Фенчърч се изкискаха, когато, минавайки, чуха това. За миг тя го прегърна по-силно.

— И съм сигурен — продължи къдравият риж младеж с дълъг нос, който философстваше излегнал се в шезлонга край Серпентината^[1], — че ако човек се замисли по-дълбоко, ще стигне до извода, че това следва напълно естествено и логично от всичко — той убеждаваше кльощавия си чернокос събеседник, който седеше на съседния шезлонг и се смущаваше заради младежките си пъпки, — с което се е занимавал Дарвин. Това е сигурно. Не подлежи на съмнение. И — добави той — на мен ми харесва.

Обърна се рязко и присви очи зад очилата си към Фенчърч. Артър я задърпа настрана и усещаше как тя леко се тресе.

— Следващ опит — каза тя. — Остава ти един.

— Добре — отговори той — лакътя ти. Левият. Нещо не е наред с левия ти лакът.

— Отново не позна. Напълно погрешно. Въобще не си на прав път.

Лятното слънце се спускаше между дърветата, сякаш… хайде да си говорим направо. Хайд Парк е страхотен. Всичко в него е страхотно, ако не се брои боклука понеделник сутрин. Дори патиците са страхотни. Всеки, който е в състояние да премине през Хайд Парк в лятна вечер, без да се развълнува, вероятно минава в линейка и е с чаршаф върху главата.

Това е парк, в който хората правят повече странни неща, отколкото където и да било другаде. Артър и Фенчърч попаднаха на един човек с къси гащи, който се упражняваше с гайдата си под едно дърво. Той престана да свири, за да прогони двойка американски туристи, които боязливо се бяха опитали да пуснат монети в кутията на гайдата му.

— Не! — изкрещя им той. — Вървете си, аз само се упражнявам!

После решително се зае отново да надува инструмента си и дори звуците, които това произвеждаше, не можаха да помрачат настроението им.

Артър нежно я прегърна и продължиха нататък.

— Не мисля, че може да е дупето ти — каза той след малко. — Няма вид нещо да не е наред с него.

— Да — съгласи се тя, — със задника ми абсолютно всичко е наред.

Целувката им бе толкова дълга, че човекът с гайдата най-накрая отиде да се упражнява от другата страна на дървото.

— Ще ти разкажа една история — каза Артър.

— Добре.

Намериха парче трева сравнително свободно от хора по двойки, направо легнали един върху друг, седнаха и се загледаха в страхотните патици и ниската слънчева светлина, играеща си във вълничките на водата пред тях.

— История — каза Фенчърч и притисна ръката му до себе си.

— Тя е показателна за нещата, които се случват с мен. Абсолютно истинска е.

— Знаеш ли, понякога хората разказват неща, които се предполага, че са се случили на най-добрия приятел на братовчедката на жена им, но всъщност са измислени някъде по веригата.

— Е, това е нещо такова, само че наистина се е случило и съм сигурен, че се е случило, защото човекът, на когото се случи бях аз.

— Като с билета за томболата.

Артър се засмя.

— Да. Трябваше да хващам влак — продължи той. — Пристигнах на гарата…

— Казвала ли съм ти — прекъсна го Фенчърч, — какво се е случило с родителите ми на гарата?

— Да — каза Артър, — каза ми.

— Само проверих.

Артър погледна часовника си.

— Може би е време да помислим за връщане? — каза той.

— Разкажи ми историята — каза Фенчърч твърдо. — Беше стигнал до гарата.

— С двадесет минути по-рано. Бях объркал времето за тръгване на влака. Предполагам — каза той след моментен размисъл, — че не по-малко възможно е и Британските железници да са объркали времето на влака. Сега ми хрумна.

— Продължавай — засмя се Фенчърч.

— Така че, купих си вестник, за да реша кръстословицата и отидох в бюфета, за да си взема кафе.

— Решаваш кръстословици?

— Да.

— Кои?

— Най-често от „Гардиан“.

— Според мен те се правят на много хитри. Предпочитам тези от „Таймс“. Успя ли да я решиш?

— Какво?

— Кръстословицата от „Гардиан“.

— Още не съм я и погледнал — каза Артър, — още се опитвам да си купя кафе.

— Добре тогава, купувай кафето.

— Купувам го. И също така, пакет бисквити.

— Какви?

— Чаени.

— Добър избор.

— Обичам ги. Натоварен с всички тези неща, отивам и сядам на една маса. Не ме питай каква е била масата, защото беше доста отдавна и не помня. Май беше кръгла.

— Добре.

— Нека ти опиша ситуацията. Седя на масата. Вляво пред мен е вестникът. Вдясно — чашата кафе. В средата на масата е пакета бисквити.

— Сякаш го виждам.

— Това, което не виждаш, защото още не съм го споменал, е човекът, който е седнал там преди мен. Точно насреща.

— Как изглежда?

— Съвсем обикновен. Черно куфарче. Костюм. Нямаше вид — каза Артър, — че ще скочи и ще направи нещо странно.

— А, познавам този тип. И какво направи?

— Ето това. Наведе се напред, взе пакета бисквити, отвори го, взе си една и…

— Какво?

— Изяде я.

— Какво?

— Изяде я.

Фенчърч го погледна изумено.

— А ти какво направи?

— Е, при тези обстоятелства, постъпих така, както би постъпил всеки англичанин с червена кръв. Бях принуден — каза Артър, — да се направя, че не забелязвам.

— Какво? Защо?

— Е, това не е нещо, на което те учат, нали? Претърсих душата си и открих, че никъде в моето възпитание, дори в първичните ми инстинкти, няма нищо, което да ми каже как да реагирам на човек, който най-спокойно, както си седи пред мен, просто ми открадва една бисквита.

— Но би могъл… — Фенчърч се замисли. — Не съм сигурна, че и аз съм наясно какво бих направила. И какво стана?

— Ядосах се и зачетох кръстословицата — каза Артър. — Не можах да реша нито ред. Отпих от кафето. Беше много горещо и нямаше какво да правя. Овладях се. Взех си бисквита и много усърдно се опитах да не забележа, че пакета вече по тайнствен начин е отворен…

— Но се защитаваш, заемаш безкомпромисна позиция.

— По свой си начин, да. Изядох бисквитата. Изядох я много очебийно и преднамерено, така че у него да не остане никакво съмнение какво правя. Когато изям една бисквита — добави Артър — тя си е изядена.

— А какво направи той?

— Взе си още една. Честно! — подчерта Артър. — Точно това направи. Взе си още една бисквита и я изяде. Ясно като бял ден. Просто, както ходим по земята.

Фенчърч се раздвижи от неудобство.

— И проблемът беше — продължи Артър, — че след като не казах нищо първия път, някак си още по-трудно можеше да повдигна въпроса втория път. Какво да кажа? „Извинете… ъ-ъ-ъ… нямаше как да не забележа, че…“, не върви. Не, пак не му обърнах внимание, дори по-енергично и от първия път.

— Мой човек,…

— Пак зазяпах кръстословицата, пак не можах да позная и дума, така че, въоръжен с дух, подобен на показания от Хенри V в деня на Свети Криспин…^[2]

— Какво?

— Отново атакувах. Взех си още една бисквита. И за миг очите ни се срещнаха.

— Така?

— Да… Е, не точно така. Но се срещнаха. Само за миг. После и двамата погледнахме встрани. Но, повярвай ми, във въздуха се събираше електричество. Над масата напрежението започна да нараства. Горе-долу по това време.

— Представям си.

— Така изядохме целия пакет. Той, аз, той, аз…

— Целия пакет?

— Е, той съдържаше само осем бисквити, но в онзи момент ни се струваше, че ги ядем цял живот. Гладиаторите едва ли са преживявали по-тежки времена.

— Гладиаторите — каза Фенчърч — щяха да са принудени да го правят на слънце. Физически по-изтощително.

— Има такова нещо. Така. Когато най-накрая празният пакет остана като труп помежду ни, човекът стана и, свършил най-лошото нещо в живота си, си отиде. Естествено, въздъхнах с облекчение. Моят влак щеше да замине след минута-две, така че си допих кафето, станах, взех си вестника и под него…

— Да?

— Бяха моите бисквити!

— Какво? — Каза Фенчърч. — Какво?

— Наистина.

— Не! — тя падна назад в тревата, заливайки се в смях.

Изправи се отново.

— Ти си пълно куку! Ти си почти напълно й крайно изкукал човек!

Тя го бутна назад, изтъркаля се върху него и после отново се изтъркаля встрани. Изненада го колко лека е.

— Сега ти ми разкажи нещо.

— Мислех — каза тя с много нисък, хриптящ глас, — че много си падаш да се прибираме в къщи.

— Няма за какво да бързаме — каза той безгрижно, — искам да ми разкажеш нещо.

Тя се загледа в езерото и се замисли.

— Добре. То е много кратко. Не смешно като твоето, но… Както и да е.

Тя погледна надолу. Артър почувства, че това е един от онези моменти. Въздухът сякаш стоеше неподвижен около тях и чакаше. Щеше му се въздухът да си върви и да се занимава със своите си проблеми.

— Когато бях малка — започна тя, — тези истории винаги започват така, нали? „Когато бях малка…“ Както и да е. Това е мястото, на което момичето неочаквано казва: „когато бях малка“ и започва да сваля товара от плещите си. Имаме такава слабост. Когато бях малка, на таблата на леглото ми висеше една картинка… как ти се струва до тук?

— Харесва ми. Разказът се развива добре. Вкарваш в действие любопитството към чуждата спалня рано и елегантно. Може би ще е добре да дадеш някои подробности за картинката.

— Беше една от тези картинки, за които се смята, че децата харесват — каза тя, — но не харесват. Пълна с мили малки животни, които правят мили неща, сещаш се.

— Сещам се. И мен са ме тормозили. Зайци с жилетки.

— Точно. Тези зайци всъщност бяха на един сал, заедно с подбрани плъхове и бухали. Струва ми се, че дори имаше и елен.

— На сала?

— На сала. А също и момченце.

— Сред зайците с жилетки, бухалите и елена.

— Точно така. Момченцето веселия циганско-гаменски тип.

— Аха.

— Трябва да кажа, че картината ме тревожеше. Пред сала плуваше една видра и аз лежах вечер в кревата си будна и ми беше мъчно за тази видра, която трябваше да тегли сала с всичките нещастни животни, които изобщо не трябваше да са на него, а тя има толкова тънка опашка, че сигурно я боли да тегли през цялото това време. Тревожех се. Не силно. Смътно, но през цялото време. Тогава, един ден — помня, че гледах тази картина всяка вечер години наред — изведнъж забелязах, че салът има платно. Дотогава не бях забелязала. На видрата й нямаше нищо, тя просто си плуваше.

Фенчърч вдигна рамене.

— Хареса ли ти?

— Слаб финал. Публиката ще пита: „Добре, и какво от това?“ Дотук добре, но накрая преди аплодисментите има нужда от нещо силно.

Фенчърч обхвана коленете си с ръце и се засмя.

— Беше толкова неочаквано прозрение… години на почти незабелязвана тревога просто си отиват, сякаш оставяш нещо тежко, сякаш черното и бялото стават цвят, сякаш някой полива изсъхнало растение. Внезапната промяна, която сякаш ти казва: „Остави настрана тревогите си, светът е добро и прекрасно място. Това наистина е много лесно!“ Сигурно си мислиш, че говоря това, защото ти се струва, че ще кажа, че така съм се чувствала днес следобед или нещо подобно, нали?

— Е, аз… — каза Артър и самообладанието изведнъж го напусна.

— Няма нищо лошо — каза тя. — Така си беше. Точно така се чувствах. Но, виждаш ли, и преди съм чувствала това нещо, дори по-силно. Невероятно силно. Боя се, че съм от тези — каза тя вперила поглед в далечината, — които получават внезапни, изумителни прозрения.

Артър беше като че в открито море, не можеше да говори и затова реши, че е по-мъдро въобще да не се и опитва.

— Беше много особено — каза тя, до голяма степен както някой от преследвачите-египтяни би казал, че поведението на Червено море при махването на Мойсей с жезъла е било особено.

— Много особено — повтори тя. — С дни преди това у мен това усещане се усилваше, сякаш щях да родя. Не, не беше точно така, по-скоро, сякаш малко по малко се свързвах с нещо. Не, и това не. Сякаш цялата земя, чрез мен щеше да…

— Числото — каза Артър внимателно — „четиридесет и две“ говори ли ти изобщо нещо?

— Какво? Не, какви ги дрънкаш? — възкликна Фенчърч.

— Просто си помислих — каза Артър.

— Артър, искам да кажа, за мен това е много истинско, много сериозно.

— И аз бях напълно сериозен — отговори той, — просто никога не съм сигурен за Вселената.

— Какво искаш да кажеш?

— Разкажи ми останалото — каза той. — Не се тревожи, ако е странно. Повярвай ми, аз съм човек, видял много неща добави той, — които са странни. Не говоря за бисквити.

Тя кимна и като че ли му повярва. Изведнъж стисна ръката му.

— Беше толкова просто — каза тя, — толкова чудно и необикновено просто.

— Какво беше то? — попита Артър тихо.

— Виждаш ли, вече не знам. И загубата е непоносима. Ако се опитам да си го спомня, всичко започва да се клати и да подскача, ако се опитам много силно, стигам само до чашата и ми причернява.

— Какво?

— Като в твоя разказ. Най-хубавото се случи в едно кафене. Седях си там и пиех чай. Това беше след като дни наред у мен се бе усилвало чувството, че се свързвам с нещо. Струваше ми се, че от мен излиза тихо жужене. По постройката срещу кафенето работеха нещо и аз гледах през стъклото над чашата си, което според мен е най-хубавия начин да гледаш, когато някой друг работи. И изведнъж в ума ми се яви това послание от не знам къде. Беше толкова просто! И всичко придобиваше толкова много смисъл! Просто седях и си мислех: „Добре, значи всичко е наред“. Толкова се изненадах, че едва не изпуснах чашата, даже, струва ми се, че май я изпуснах. Сигурна съм, че я изпуснах. Разбираш ли ме?

— Разбрах всичко. До чашата.

Тя тръсна глава, после още веднъж, сякаш се опитваше да я избистри, което и правеше.

— Е точно това е то — каза тя. — До чашата всичко беше добре. След това, съвсем буквално, ми се стори, че светът експлодира.

— Какво…?

— Знам, че звучи налудничаво и всички казват, че било халюцинации, но ако наистина са били халюцинации, значи ги наблюдавам на голям екран с шестнадесетпистово Долби-стерео и могат да ме наемат хора, на които са им писнали филмите за акули. Сякаш земята изчезна под краката ми и… и… и…

Докосна леко тревата, сякаш за да се увери, че е там и след това изглежда реши да каже нещо друго.

— Събудих се в болницата. От тогава непрекъснато ходя там. И затова инстинктивно се страхувам от неочаквани, невероятни прозрения, в смисъл, че в края на краищата всичко ще бъде наред. — Тя вдигна поглед към него.

Артър просто бе престанал да тревожи себе си за странните аномалии, заобикалящи завръщането му в родния свят или, по-скоро ги беше препратил в тази част от ума си, която бе отбелязана с „Неща за премисляне. Спешно!“ „Ето го светът“, бе си казал той. „Ето го, независимо по каква причина, светът и той ще остане. Заедно с мен на него“. Но сега започваше да се клати наоколо, като онази нощ в колата, когато Ръсел му каза всичките глупости за агента на ЦРУ в резервоара. Френското посолство се разклати. Дърветата се разклатиха. Езерото се разклати, но това беше напълно естествено и не биваше да го тревожи, защото едно ято сиви гъски току-що бяха кацнали в него. Гъските си почиваха чудесно и нямаха кардинални отговори, чиито въпроси искат да научат.

— Както и да е — каза Фенчърч неочаквано и весело, и усмихната с широко отворени очи. — С част от мен нещо не е в ред и ти трябва да отгатнеш какво е то. Да се прибираме.

Артър поклати глава.

— Какво има? — попита тя.

Артър поклати глава не защото не му харесваше предложението, за което смяташе, че наистина е превъзходно, едно от най-прекрасните на света, а защото просто за миг се бе опитал да се освободи от непрекъснато спохождащото го чувство, че точно когато най-малко очаква, Вселената ще изскочи от някоя врата и ще му каже „Бау!“

— Просто се мъча да си изясня това нещо напълно кача той. — Казваш, че ти се е сторило, че земята… наистина… е експлодирала…

— Да. Беше повече от чувство.

— И всички останали казват — каза той колебливо, — че е било халюцинация?

— Да. Но, Артър, това е нелепо! Хората си мислят, че като кажат „халюцинация“, това обяснява всичко, което искат да обяснят, а това, което не могат да разберат, просто изчезва и край. Това е само дума. Тя не обяснява нищо. Не обяснява защо изчезнаха делфините.

— Не — каза Артър. — Не — добави той замислено. — Не — добави дори още по-замислено. — Какво? — възкликна той накрая.

— Не обяснява изчезването на делфините.

— Не — каза той. — Виждам това. Кои делфини имаш предвид?

— Как кои делфини? Говоря за изчезването на всички делфини.

Тя сложи ръка на коляното му, при което той осъзна, че бодежите, разхождащи се нагоре-надолу по гръбначния му стълб, всъщност не са предизвикани от нежното й галене, а трябва да са едно от тези противни, пълзящи усещания, които получаваше, когато някой се мъчи да му обясни, нещо.

— Делфините?

— Да.

— Всички делфини — каза Артър — изчезнаха?

— Да.

— Делфините? Искаш да кажеш, че делфините, всички са изчезнали? Това ли — каза той и искаше да бъде напълно наясно по този въпрос — искаш да кажеш?

— Артър, къде си бил през цялото това време? Всички делфини изчезнаха в същия ден, в който аз…

Тя го погледна изпитателно в стреснатите му очи.

— Какво…?

— Няма делфини. Отидоха си. Изчезнаха.

Огледа с търсещ поглед лицето му.

— Наистина ли не знаеше това?

По стреснатата му физиономия личеше, че не е знаел.

— Къде отидоха? — попита той.

— Никой не знае. Това значи „изчезнаха“.

Тя замълча.

— Наистина, има един човек, който казва, че знае къде са, но всички останали казват, че той живее в Калифорния — каза тя — и е луд. Мислех да отида и да говоря с него, защото това е единственото нещо, което мога да направя във връзка с това, което ми се случи.

Тя вдигна рамене и го погледна дълго и мълчаливо. Опря длан в бузата му.

— Наистина искам да знам къде си бил — каза тя. — Мисля си, че тогава нещо ужасно трябва да ти се е случило и на теб. И затова се познахме един друг.

Тя огледа парка наоколо, който сега потъваше в лапите на здрача.

— Поне има някой — каза тя, — на когото можеш да кажеш.

Артър бавно изпусна дълга въздишка.

— Това е — отговори той — много дълга история. Фенчърч се протегна през него и взе брезентовата си чанта.

— Има ли нещо общо с това? — каза тя. Предметът, който извади от нея беше очукан и износен от пътуване, сякаш бе хвърлян в праисторически реки, печен на слънцето, което свети така червено над пустините на Какрафун, полузаравян в пясъците, заобикалящи илюзорните изпарени океани на Сантрагинус V, замразяван в глетчерите на луната на Яглан Бета, използван за седалка, подритван в космически кораби, блъскан и по всякакъв друг начин използван не както трябва, и понеже създателите му бяха сметнали, че точно такива неща ще му се случат, разумно го бяха монтирали в здрава пластмасова кутия и на нея бяха написали с големи, приветливи букви: „Не се паникьосвай“.

— Откъде взе това? — попита Артър стреснат и го взе от ръцете й.

— А — отговори тя, — мислех, че е твое. Онази нощ в колата на Ръсел. Изпуснал си го. Ходил ли си на много от тези места?

Артър извади „Пътеводителя на галактическия стопаджия“ от кутията му. Напомняше малък, тънък, гъвкав преносим компютър. Натисна няколко бутона и на екрана се появи текст.

— На доста — каза той.

— Можем ли да отидем там?

— Какво? Не! — каза Артър рязко, после се примири, но се примири с умора. — Искаш ли? — каза той и се надяваше отговорът да е „не“. Израз на голяма щедрост от негова страна беше, че не каза: „Не ти се ходи там, нали?“, което предполага този отговор.

— Да — каза тя. — Искам да знам какво е посланието, което загубих и откъде се взе. Защото не мисля — тя се изправи и огледа все по-сгъстяващия се мрак наоколо, — че е дошло оттук.

— Дори не съм сигурна — продължи тя като обгърна с ръка кръста на Артър, — че знам къде е „тук“.