Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
So Long and Thanks to All the Fish, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Глава 2

Роб Макена беше мизерно копеле и го знаеше, защото през годините много хора бяха подчертавали това пред него и той не виждаше причина да не се съгласи с тях, освен съвсем очевидната, тоест, че му харесваше да не се съгласява с хората, особено с хората, които не му харесват, което в крайна сметка включваше всички.

Той изпусна въздишка и превключи на по-ниска скорост.

Хълмът започваше да става стръмен, а камионът му бе натежал от датски термостати за радиатори.

Не че имаше някакво естествено предразположение към лошото настроение, или поне се надяваше да е така. Дъждът го потискаше, винаги дъждът.

Сега валеше, просто за разнообразие.

Това беше особен дъжд, който той особено ненавиждаше, особено когато шофира. Имаше си номер. Дъжд номер 17.

Някъде беше чел, че ескимосите имат над двеста различни думи за сняг, без които разговорите им вероятно биха били много монотонни. Затова правели разлика между дебел сняг и тънък сняг, лек сняг и тежък сняг, лепкав сняг и хрупкав сняг, сняг идващ на виелици и сняг идващ на преспи, сняг идващ с подметките на съседа ти върху хубавия чист под на твоето иглу, снеговете на зимата, снеговете на пролетта, снеговете, които помниш от детските си дни — толкова по-хубави от сегашните снегове, ситен сняг, пухкав сняг, сняг от хълма, сняг от долината, сняг падащ сутринта, сняг падащ през нощта, сняг падащ изневиделица точно когато си тръгнал за риба и сняг, който въпреки всичките усилия да ги дресираш, кучетата ти са напикали.

В малкото си тефтерче Роб Макена бе записал двеста и тридесет вида дъжд и никой от тях не му харесваше.

Превключи на още по-ниска скорост и камионът заръмжа. Оплакваше се по един приемлив начин заради датските термостати, които носеше.

Откакто бе тръгнал от Дания предния ден, бе преминал през тип 33 (лек, пронизващ ръмеж, който прави пътищата хлъзгави), 39 (тежки капки), от 47 до 51 (вертикален лек ръмеж, до силно наклонен, лек до умерен, напоителен), 87 и 88 (два много прецизно разграничавани типа обилен порой), 100 (следпороен бурен вятър примесен с дъжд), всички типове морски бури номера между 192 и 213 едновременно, 123, 124, 126, 127 (леки до умерени талази студ, постоянно и на пристъпи барабанене по кабината), 11 (вятър с капчици) и сега най-малко любимия му номер 17.

Дъжд тип 17 представляваше мръсно плющене в предното стъкло, толкова силно, че нямаше никакво значение дали му работят чистачките или не.

Той провери теорията си като ги спря за малко, но се оказа, че видимостта значително се влоши. Тя просто не се подобри, когато отново ги включи.

Всъщност, едното от перата им започна да пляска по стъклото.

Фшът, фшът, фшът, пляс, фшът, фшът, пляс, фшът, фшът, пляс, фшът, пляс, фшът, пляс, пляс, пляс, хрррът.

Заудря волана, зарита пода, заблъска касетофона докато неочаквано той започна да свири, заблъска го пак, докато спря и започна да псува и псува, и псува, и псува, и псува.

В самия момент, когато гневът му тъкмо щеше да достигне до кулминацията си, в светлините на фаровете му заплува, едва видима през плющенето, една фигура застанала край пътя.

Жалка окаляна фигура, странно облечена, по-мокра от видра в перална машина и с вдигнат за автостоп палец.

„Жалък, мизерен боклук“, помисли той и разбра, че има някой, който има повече право от него да се чувства изтормозен. „Сигурно е измръзнал до кости. Тъпо е да стопираш в гадна нощ като тая. Ще получиш само студ, дъжд и камиони, които изплискват локвите в лицето ти“.

Поклати мрачно глава, изпусна още една въздишка, завъртя леко кормилото и се заби право в една дълбока локва.

„Скива ли к’во имам предвид?“ помисли си той, докато преминаваше през нея с голяма скорост. „На пътя има истински копелета“.

След секунда-две, в огледалото му се появи оплисканото отражение на автостопаджията, изправен прогизнал на банкета.

За момент се почувства добре заради това. Момент или два по-късно се почувства зле, задето се е почувствал добре. След това се почувства добре, задето се е почувствал зле, задето се е почувствал добре и удовлетворен продължи нататък в нощта.

Поне си го върна заради онова „Порше“, което го замина, след като усърдно му беше препречвало пътя в продължение на двадесет мили.

И докато караше, дъждовните облаци се влачеха по небето след него, защото, макар сам и да не знаеше, Роб Макена беше Бог на Дъжда. Единственото, което знаеше беше, че работните му дни са гадни и че е преживял поредица скапани почивни дни. Единственото, което облаците знаеха, беше, че го обичат и искат да са близо до него, да го обожават и мокрят.