Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (6)

Глава 5

„Пътеводителят за галактическия стопаджия“ е могъщ орган. Наистина, влиянието му е толкова огромно, че се бе наложило редакционния екип да изработи строги правила, за да се предотвратят злоупотребите с него. И така, на никого от изследователите не е позволено да приема каквито и да било услуги, финансови отстъпки или някакви други привилегии в замяна за редакционни услуги, освен ако:

1. Не са направили опит да платят добросъвестно за услугата по нормалния начин.

2. Животът им в противен случай ще бъде изложен на опасност.

3. Наистина им се иска.

Тъй като придържането към третото правило означаваше да се пренебрегне редактора, Форд винаги предпочиташе да се тормози с първите две.

Той излезе на улицата и тръгна с бързи крачки.

Въздухът беше задушлив, но той го харесваше, защото беше задушлив градски въздух, пълен с възбуждащо неприятни миризми, опасна музика и далечните, звуци на воюващите полицейски племена.

Носеше чантата си с небрежно полюляване, така че да може да я лашне както трябва, ако някой се опита да му я вземе, без да пита. В нея се намираше всичко, което притежава, а то не беше много.

Надолу по улицата профуча лимузина, която лавираше между купчините горящ боклук и уплаши едно товарно животно, което с крясък се втурна встрани, спъна се във витрината на билков магазин, нададе тревожен вой, завлачи се надолу по улицата и се направи, че пада по стълбите на един ресторант за спагети, където знаеше, че ще бъде фотографирано и нахранено.

Форд вървеше на север. Мислеше, че отива към космическото пристанище, но и преди се беше случвало да мисли подобни неща. Знаеше, че се намира в тази част на града, в която плановете ти се променят съвсем неочаквано.

— Искаш ли да си прекараш добре? — чу се глас от един вход.

— Доколкото мога да преценя — отговори Форд, — вече си прекарвам добре. Благодаря.

— Богат ли си?

Това накара Форд да се разсмее.

Той се обърна и разпери широко ръце.

— Изглеждам ли богат? — каза той.

— Не знам — каза момичето. — Може би да, може би не. Може би ще забогатееш. Предлагам много специална услуга за богати хора.

— Така ли? — попита Форд заинтригуван, но с повишено внимание. — И каква е тя?

— Казвам им, че е о’кей да си богат.

От прозорец високо над тях изригна картечен огън, но само застрелваха един басист, защото беше изсвирил грешен пасаж три пъти по ред, а басистите в Хан Долд Сити вървят по два за цент.

Форд спря и впери поглед в тъмния вход.

— Ти какво? — попита той.

Момичето се засмя и излезе малко извън сянката. Бешебвисоко и притежаваше тази самоуверена свенливост, която е страхотен трик, ако я можеш.

— Това е големият ми номер — каза тя. — Имам научна степен по социална икономика и мога да бъда много убедителна. На хората им харесва. Особено в този град.

— Гуузнаргх — каза Форд Префект, което беше една специална Бетелгеуска дума, която употребяваше, когато му бе ясно, че трябва да каже нещо, но не му е ясно какво да бъде то.

Седна на едно стъпало, извади от чантата си бутилка спирт „Ол Янкс“ и пешкир. Отвори бутилката и избърса гърлото й с пешкира, което доведе до обратен на предвиждания резултат, защото спиртът моментално уби милиони микроорганизми, които бавно бяха изграждали сложна и просветена цивилизация в по-вмирисаните му участъци.

— Искаш ли малко? — попита той, след като отпи сам.

Тя вдигна рамене и пое предложената бутилка.

Те поседяха известно време миролюбиво заслушани в алармените инсталации против крадци, които виеха в съседния блок.

— Всъщност, дължат ми много пари — каза Форд. — Така че, ако някога си ги получа, мога ли да дойда и да те видя тогава, може би?

— Разбира се. Аз съм тук — отговори момичето. — А колко е „много“?

— Заплата за последните петнадесет години.

— За какво?

— За да напиша две думи.

— Заркуон! — каза момичето. — Коя от двете ти отне повечето време?

— Първата. След като се сдобих с нея, втората просто дойде един следобед, след като се наобядвах.

Огромен комплект електронни барабани излетя през прозореца над тях и се разби с трясък на улицата.

Скоро стана ясно, че някои от алармените инсталации в съседния блок са пуснати умишлено от едно полицейско племе, за да устрои засада на друго. В околността се събраха коли с виещи сирени, само за да се окажат под обстрела на хеликоптерите, които заприиждаха с рев измежду огромните небостъргачи.

— Всъщност — каза Форд и трябваше да крещи, за да се чува в шума — не беше съвсем така. Написах страшно много, но те просто го отрязаха.

Той отново извади екземпляра си от „Пътеводителя“.

— После планетата беше разрушена — изкрещя той. — Струваше си работата, а? Но въпреки всичко трябва да ми платят.

— Работиш за това нещо? — изкрещя момичето.

— Да.

— Хубав номер.

— Искаш ли да видиш какво съм написал? Преди да го изтрият? Преработеното издание ще излезе тази вечер по мрежата. Все някой ще е разбрал, че планетата, на която работих петнадесет години вече е унищожена. До последните няколко издания не бяха забелязали, но това не може да продължава вечно.

— Стана невъзможно да се разговаря, нали?

— Какво?

Тя вдигна рамене и посочи нагоре.

Точно там бе увиснал хеликоптер, който водеше престрелка с оркестъра над тях. От постройката излизаше дим. На перваза на прозореца за върховете на пръстите си беше увиснал тонрежисьорът, а един полудял китарист го удряше по тях с горяща китара. Хеликоптерът стреляше по всички.

— Не можем ли да се отдалечим?

Те тръгнаха бавно надолу по улицата, настрана от шума. Попаднаха на уличен театър, който се опита да им изиграе кратка пиеска за проблемите на големия град, но после се отказа и актьорите изчезнаха в малкия ресторант, който преди малко бе приел товарното животно. През цялото време Форд си играеше с интерфейса на „Пътеводителя“. Завиха в странична алея. Форд седна на една боклукчийска кофа, а по екрана на „Пътеводителя“ започна да тече информация.

Той намери своята статия.

„Земя: предимно безобидна“.

Почти веднага екранът се изпълни от системни съобщения.

— Ето го — каза той.

„Моля, чакайте“, казваха съобщенията „Статиите се актуализират по мрежа «Суб Ета». Тази статия се променя. Системата няма да работи в продължение на десет секунди“.

В края на алеята запълзя стоманена сива лимузина.

— Ей, слушай — каза момичето, — ако ти платят, можеш да ми се обадиш. Аз съм работещо момиче и там има хора, които имат нужда от мен. Трябва да вървя.

Тя не обърна внимание на полуизречените му протести и го остави да седи посърнал на боклукчийската кофа и да се подготвя да наблюдава как голяма част от трудовия му живот ще бъде ликвидирана по електронен път и изпратена в небитието.

По улиците нещата се бяха поуспокоили малко. Битката на полицаите се бе преместила в други сектори на града, малкото останали членове на рок групата се бяха съгласили да признаят музикалните си различия и да продължат като соло изпълнители, уличният театър излизаше от ресторанта заедно с товарното животно, на което актьорите казваха, че ще го заведат на бар и персоналът там ще се отнесе към него с известно уважение, а малко по-надолу стоманената сива лимузина бе паркирала тихо край бордюра.

Момичето забърза към нея.

* * *

Отзад, в мрака на алеята, лицето на Форд Префект беше окъпано от зеленикава, трептяща светлина, а очите му бавно се разширяваха от изумление.

Защото там, където бе очаквал да види нищо — изтрита, премахната статия — течеше поток от данни — текст, диаграми, цифри и картинки, движещи се описания на вълните по австралийските плажове, киселото мляко на гръцките острови, ресторантите в Лос Анджелис, които трябва да се избягват, видовете сделки с валута, които трябва да се избягват в Истамбул, времето в Лондон, което трябва да се избягва, барове, които да посетим навсякъде. Страници и още страници с информация. Всичко, което бе написал, беше там.

Със задълбочаваща се гримаса, изразяваща пълно неразбиране, той се движеше напред и назад в материала, спираше тук-там, на най-различни места.

Съвети за чужденците в Ню Йорк.

Можете да се приземите където и да е — в „Сентръл парк“, навсякъде. Никой няма да ви обърне внимание, дори няма да забележат.

Начин за оцеляване: веднага си намерете работа като шофьор на такси. Работата на тези шофьори е да возят хората, където им кажат в големи жълти машини, наречени таксита. Не се тревожете, ако не знаете как работят тези машини и не знаете езика, не познавате географията или дори най-обикновените физически характеристики на района или ако от главата ви стърчат големи, зелени антени. Повярвайте ми — това е най-добрият начин да не биете на очи.

Ако тялото Ви има наистина необичайна форма, опитайте се да го показвате по улиците за пари.

Амфибийните форми на живот от световете, принадлежащи на системите Сулинг, Ноксиоз или Наузалия особено ще се насладят на река Ийст ривър, за която се говори, че е по-богата на хубави животворни хранителни вещества, отколкото има в тинята, произвеждана и в най-заразните лаборатории.

Забавления: Това е големият раздел. Не е възможно да се забавлявате дълго, ако не подложите на токов удар центровете си на удоволствие…

Форд щракна копчето, обозначено с „Режим операционна готовност“, което беше заменило сега старомодното „Готовност за достъп“, което пък беше заменило ужасяващото „Изкл“, останало от каменната ера.

Той бе видял тази планета напълно разрушена, бе видял това със собствените си две очи или по-скоро, бе заслепен, защото това беше станало от адското изригване на въздух и светлина. Бе почувствал със собствените си крака как земята започва да удря като чук, да се мята, да реве обхваната от потоците енергия, изтичащи от омразните кораби на Вогоните. И тогава, накрая, след като моментът, който той бе определил като последно възможен, беше вече изтекъл — бе почувствал лекото, полюшващо се гадене на дематериализацията, когато той и Артър Дент бяха излъчени през атмосферата като спортно предаване.

Нямаше грешка, не можеше да има. Земята със сигурност беше унищожена. Със сигурност. Определено. Разпръсната в космоса.

И въпреки това тук — той активира отново „Пътеводителя“ — се намираше неговият собствен запис за това, как да си прекараш добре в Борнмут, графство Дорсет, Англия — нещо, с което той винаги се бе гордял като с едно от най-бароковите открития, които някога е правил. Прочете го отново и поклати глава с изумление. Изведнаж осъзна какъв е отговорът на проблема и той беше следният — „Случва се нещо много странно, а щом се случва нещо много странно“, помисли си той, „нека се случва на мен“.

Мушна „Пътеводителя“ отново в чантата си и забързано излезе на улицата.

Запъти се на север и мина покрай една стоманена сива лимузина, паркирана край бордюра, а от един близък вход се чу мек глас:

— О’кей, сладур, наистина всичко е наред. Трябва да се научиш да ти е добре. Погледни само как е структурирана цялата икономика…

Форд се ухили, заобиколи съседния блок, който сега гореше, намери един полицейски хеликоптер, оставен без охрана на улицата, влезе в него, закопча се за седалката, кръстоса показалец и среден пръст и с неумели тласъци го вдигна в небето.

Промуши се страховито между подобните на каньони стени на града и след като се издигна над тях, забръмча през червеночерния покров от дим, който непрекъснато висеше отгоре.

След още десет минути, с виещи сирени и гърмящи напосоки в облаците скорострелни оръдия, Форд Префект приземи хеликоптера с голяма скорост сред крановете и сигналните светлини на космодрума Хан Долт, където кацна като гигантски, уплашен и много шумен паразит.

Тъй като не го беше повредил много, той успя да го изтъргува срещу първокласен билет за следващия кораб, напускащ системата, и се отпусна в една от огромните му, чувствени и прегръщащи тялото седалки.

Това ще е забавно, мислеше той, докато корабът примигваше тихо през безумните пространства на открития Космос, а бордовото обслужване се беше развихрило с цялата си екстравагантност.

— Да, моля — казваше той, когато стюардите се плъзваха край него и му предлагаха каквото и да било.

Усмихна се със странната радост на маниак, когато още веднъж прегледа мистериозно възстановената статия за планетата Земя. Сега го очакваше страшно много работа, на която щеше да е възможно да се посвети и му беше ужасно приятно, че животът отново му е предоставил сериозна цел, която да постигне.

Внезапно се сети да се попита, къде ли е Артър Дент и дали той знае.

* * *

Артър Дент беше на хиляда четиристотин тридесет и седем светлинни години в един „Сааб“ и бе угрижен.

На задната седалка седеше момиче, заради което си беше ударил главата във вратата, докато се качваше. Не знаеше дали защото това беше първата жена от собствения му вид, която вижда от толкова години, или заради нещо друго, но се чувстваше зашеметен от… от… „Това е абсурд“, каза си той. „Успокой се!“ каза си той. „Ти не си“, продължи той с най-твърдия вътрешен глас, на който беше способен, „във форма и в състояние да мислиш рационално. Току що премина на стоп повече от сто хиляди светлинни години през галактиката, много си уморен, немалко объркан и крайно уязвим. Отпусни се, не се паникьосвай, съсредоточи се върху дълбокото дишане“.

Той се завъртя на седалката си.

— Наистина ли сте сигурен, че й няма нищо? — попита той отново.

Освен факта, че тя беше, поне за него, невероятно красива, той не можеше да разбере нищо друго — колко е висока, на колко години е, точно какъв цвят е косата й. А и не можеше да я попита каквото и да било, защото за жалост, тя беше в пълно безсъзнание.

— Само е дрогирана — каза брат й и повдигна рамене, без да отделя поглед от пътя напред.

— И всичко е наред, така ли? — попита Артър разтревожен.

— Не се притеснявам.

— А… — каза Артър. — Ъ-ъ… — добави, той след моментно размишление.

Разговорът досега вървеше изумително лошо.

След първоначалния порой от „Здравей“ и „Здрасти“, той и Ръсел — името на брата на чудесното момиче беше Ръсел — име, което в ума на Артър винаги извикваше представа за здравеняк с руси мустаци и изсушена със сешоар коса, който при най-малкото предизвикателство би започнал да носи кадифени сака и ризи с жабо, и който после би се наложило да възпреш със сила, за да не коментира партията билярд — бързо бяха разбрали, че не си допадат.

Ръсел беше здравеняк. Имаше руси мустаци. Косата му беше мека и изсушена със сешоар. За да бъде честен към него — макар че Артър не виждаше никаква необходимост от това, освен като чисто умствено занимание за себе си — трябваше да признае, че самият той изглежда доста зле. Човек не може да прекоси сто хиляди светлинни години разстояние, предимно в багажните отделения на другите, и да не започне да се посмачква малко, а Артър се беше смачкал доста.

— Тя не е наркоман — каза Ръсел неочаквано, сякаш беше убеден, че някой друг в колата е. — Тя е под упойка.

— Но това е ужасно! — каза Артър и се обърна, за да я погледне още веднъж. Тя сякаш се размърда и главата й се свлече върху рамото. Тъмната коса падна върху лицето й и го скри.

— Какво й е? Болна ли е?

— Не — отвърна Ръсел, — просто безумно изкукала.

— Какво? — каза Артър с ужас.

— Куку, абсолютно превъртяла. Ще я заведа обратно в болницата и ще им кажа да опитат пак. Пуснаха я, докато още си мислеше, че е таралеж.

— Таралеж!

Ръсел натисна бясно клаксона заради една кола, която изскочи иззад завоя срещу тях и караше наполовина в тяхното платно, като ги накара да свият рязко. Ядът изглежда го караше да се чувства по-добре.

— Е, може би не точно таралеж — каза той, когато нещата се поуспокоиха. — Макар че сигурно щеше да е по-лесно да се разправяш с нея, ако наистина се мислеше за таралеж. Ако някой се мисли за таралеж, просто му даваш едно огледало, няколко снимки на таралеж и му казваш да се изясни сам със себе си и да дойде пак, след като се почувства по-добре. Поне медицината може да се справя с такива, това е работата. Но при Фени изглежда не става.

— Фени…?

— Знаеш ли какво й подарих за Коледа?

— Е, не.

— Медицинския речник на Блек.

— Хубав подарък.

— Така си и мислех. С хиляди болести вътре и всички по азбучен ред.

— Казахте, че името й е Фени?

— Да. Та, казвам, избери си нещо. Всички болести от тук се лекуват. Могат да се предпишат лекарства. Но, не. Тя трябва да страда от нещо по-така. Просто за да ти усложни живота. И в училище си беше такава, да знаеш.

— Така ли?

— Аха. Веднаж като игра хокей, падна и си счупи някакъв кокал, за какъвто никой не беше и чувал.

— Разбирам, колко дразнещо е това — каза Артър Дент, изпълнен със съмнения. Беше доста разочарован, когато научи, че името й е Фени. Доста глупаво, убиващо духа име, такова, каквото би си избрала някоя твоя леля — стара мома, ако не може повече да издържа да й викат Фенелла.

— Не че не й съчувствах — продължи Ръсел, — но взе да става досадно. Куцаше с месеци.

Той намали скоростта.

— Това е твоят разклон, нали?

— А, не — каза Артър. — Пет мили по-нататък, ако нямате нищо против.

— О’кей — каза Ръсел след една много малка пауза, колкото да покаже, че има, и отново настъпи педала.

Всъщност това беше неговият разклон, но не можеше да си отиде, без да научи още нещо за това момиче, което така беше завладяло ума му, без дори да се събуди. Щеше да мине по някой от следващите два разклона.

Те също водеха назад към селото, в което беше неговият дом, макар че се колебаеше да си представи какво ще завари там. Покрай него минаваха познати неща — подобно, на призраци в мрака — и предизвикваха потреперването, което могат да предизвикат само много, много нормални неща, но видени, когато умът е неподготвен за тях и в непозната светлина.

Според собствената му представа за времето, както бе живял под чуждото въртене на далечни слънца, той беше напуснал преди осем години, но колко време е изтекло тук, той едва ли можеше да прецени. Наистина, какви събития са протекли, докато го няма, беше въпрос, на който изтощеното му въображение не можеше да отговори, защото тази планета, негов дом, не би трябвало да съществува.

Преди осем години, по обяд, тя беше унищожена, напълно разрушена от огромните жълти кораби на Вогоните, увиснали в обедното небе, сякаш закона за гравитацията беше само наредба с местно значение и нарушаването му — нещо като неправилно паркиране.

— Халюцинации — каза Ръсел.

— Какво? — каза Артър, който се стресна, унесен от мислите си.

— Казва, че страда от странни халюцинации, струвало й се, че живее в реалния свят. Никаква полза да й казваш, че наистина живее в реалния свят, защото тя отговаря, че именно затова халюцинациите й са толкова странни. Не знам ти как си, но за мен тези разговори са доста изтощителни. Давам й хапчетата и се изпърдявам да пия бира — ето това правя. За такова кратко време мога да си го позволя, нали?

Артър се намръщи не за първи път.

— Е…?

— И всичките тези сънища и кошмари. И докторите, дето все разправят, че имала странни скокове в мозъчните вълни.

— Скокове?

— Това — каза Фени.

Артър се извъртя рязко назад и се вгледа в широко отворените й, но напълно празни очи.

Това, към което тя гледаше, не беше в колата. Клепачите й потрепериха, главата й се разклати и тя отново заспа спокойно.

— Какво каза тя? — попита Артър угрижено.

— Каза „това“.

— „Това“ какво?

— „Това“ какво? Откъде, по дяволите, да знам? Това — таралеж, онова — цилиндър, другият чифт пинсети на дон Алфонсо! Казвам ти, че е пълно куку, мислех, че съм го споменал вече.

— Не изглеждате много загрижен — Артър се опита да каже това колкото се може по-неангажиращо, но май не успя.

— Слушай, приятелче…

— О’кей, съжалявам. Не ми влиза в работата. Не исках да звучи така — каза Артър. — Зная, че се тревожите много, очевидно е — излъга той. — Зная, че някак си трябва да се справяте с положението. Моля да ме извините. Просто идвам на стоп от другия край на мъглявината Конска глава.

Той се обърна бесен към прозореца.

Беше изумен, че от всички чувства, които се бореха за надмощие в главата му през тази нощ, когато се завръщаше у дома — място, за което смяташе, че е изчезнало завинаги — това, което го завладява е, не друго, а странното момиче, за което не знаеше нищо, освен че беше казало „това“ и че не би пожелал на брат му някога да попадне на Вогон.

— И… ъ-ъ-ъ… какви бяха тези скокове, за които споменахте? — попита той колкото се може по-бързо.

— Виж какво, това тук е сестра ми, дори не знам защо ти говоря за нея…

— О’кей, извинете. Може би е по-добре да сляза. Това е… В момента, в който го каза, да слезе стана невъзможно, защото бурята, която ги беше задминала, внезапно се разрази отново. По небето се понесоха мълнии и сякаш някой наливаше нещо подобно на Атлантическия океан през сито точно над главите им.

Ръсел изпсува и продължи да кара съсредоточено, докато небето над тях се раздираше. Той даде воля на яда си, като рязко ускори, за да задмине един камион, на който бе написано. „МАКЕНА — ПРЕВОЗИ ВЪВ ВСЯКАКВО ВРЕМЕ“. Когато дъждът поотслабна, намаля и напрежението.

— Всичко започна с агента на ЦРУ, който намериха в резервоара, когато всички имаха халюцинации, помниш ли?

Артър се зачуди за миг дали да не спомене още веднъж, че идва на стоп от другия край на мъглявината Конска глава и поради тази и други подобни и изумителни причини, не е съвсем в течение на текущите събития, но реши, че това ще обърка нещата още повече.

— Не — каза той.

— Тя изкука тогава. Била е в някакво кафене. В Рикмансуърг. Не знам какво е правела там, но там е превъртяла. Казват, че станала, обявила спокойно, че са я осенили някакви невероятни откровения или нещо подобно, олюляла се, изглеждала объркана и накрая се свлякла с писък в един сандвич с яйце.

Артър се сепна.

— Много съжалявам за това — каза той вдървено.

Ръсел издаде някакъв грухтящ звук.

— И какво — попита Артър, мъчейки се да постави нещата по местата им — правеше агентът на ЦРУ в резервоара?

— Потъвал е и е изплувал, предполагам. Бил е мъртъв.

— Но какво…?

— Хайде стига де, не може да не помниш тези неща. Халюцинациите. Всички говореха, че са нагласена работа. От ЦРУ си правели експерименти за наркотична война или нещо подобно. Някаква шашава теория, че вместо да нахлуеш в някоя страна, много по-евтино ще е, и по-ефективно, да накараш хората да мислят, че си нахлул в страната им.

— А какви точно бяха тези халюцинации? — попита Артър с доста тих глас.

— Как какви? Говоря за цялата тая работа с големите жълти космически кораби, когато всички подивяха и разправяха, че сме щели да умрем до един, които после — хоп — изчезнаха, след като премина ефектът. ЦРУ отрече, което значи, че трябва да е вярно.

Главата на Артър леко се размъти. Ръката му сграбчи нещо, за да се закрепи, при това — здраво. Устата му правеше малки отварящи и затварящи движения, сякаш се канеше да каже нещо, но нищо не излизаше.

— Както и да е — продължи Ръсел — какъвто и наркотик да са използвали, влиянието му за Фени никак не бе кратко. Даже исках да съдя ЦРУ, но един приятел адвокат ми каза, че това е все едно да нападаш лудница с банан в ръка. Така че… — той вдигна рамене.

— Вогоните — проскимтя Артър, — жълтите кораби… изчезнаха?

— Разбира се. Това си беше халюцинация — каза Ръсел и погледна Артър подозрително. — Искаш да кажеш, че не помниш нищо от това? Къде си бил, дявол да го вземе?

За Артър това беше толкова изумително добър въпрос, че почти скочи от седалката.

— Боже!!! — изрева Ръсел и започна да се бори с колата, която неочаквано понечи да се хлъзне. Той я измъкна от пътя на идващия насреща камион и спря на тревата край шосето. При рязкото спиране момичето отзад беше отхвърлено към седалката на Ръсел и тежко се свлече надолу.

Артър се извъртя ужасен.

— Добре ли е? — профъфли той.

Ръсел гневно прокара ръка през изсушената си със сешоар коса. Дръпна русия си мустак. Обърна се към Артър.

— Би ли — каза той — бил така любезен да пуснеш ръчната спирачка?