Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (28)

Глава 27

— Всичко това е много хубаво — каза Фенчърч няколко дни по-късно, — но аз трябва да знам какво става с мен. Виждаш ли, между нас има една разлика. Ти си загубил нещо и си го намерил отново, а аз намерих нещо и го загубих отново. Трябва да го намеря пак.

Налагаше се нея да я няма през целия ден, така че Артър се приготви да прекара времето в телефонни разговори.

Мъри Бост Хенсън беше журналист в един от вестниците с малки странички и големи заглавия. Би било приятно, ако можеше да се каже, че това не го прави по-лош, но за жалост не беше истина. Той беше единственият познат на Артър журналист, така че му се обади въпреки всичко.

— Артър, стара супена лъжицо, стари сребърен супнико, колко страшно се радвам, че те чувам! Някой ми каза, че си отишъл в космоса или нещо такова.

Мъри използваше свой специален език в разговорите си, който беше измислил за собствена употреба, език, който никой друг не бе в състояние да използва, дори да разбира. Едва ли нещо в него означаваше нещо. Това, което означаваше, беше така чудесно прикрито, че никой не можеше и да заподозре присъствието му в лавината от безсмислици. Когато по-късно се разбере, какво точно е имал предвид, обикновено лошите времена за всички засегнати вече са започнали.

— Какво? — каза Артър.

— Просто слух, стар слонски зъбе, малка моя зелена масо за карти, просто слух. Сигурно нищо не значи, но може да ми потрябва твое изявление.

— Нямам какво да кажа. Просто кръчмарски приказки.

— Та ние с тях се храним, мой изкуствени крайнико. Освен това ще пасне като, как се казваше, на едно от другите материалчета от историите на седмицата, така че може и просто да го опровергаеш — все тая. Извинявай, току-що нещо изпадна от ухото ми.

Последва пауза, в чийто край гласът на Мъри прозвуча по линията неподправено разтревожен.

— Просто си спомних, каква странна вечер преживях снощи. Както и да е, мой стари няма да кажа какво, как е да се возиш на Халеевата комета, а?

— Не съм се возил — каза Артър и сподави въздишката си, — на Халеевата комета.

— Добре де, как е да не се возиш на Халеевата комета?

— Чувстваш се спокойно, Мъри.

Последва пауза, докато Мъри си запише последното.

— За мен е добре, Артър, за мен, за Етел и за пиленцата е съвсем добре. Напълно пасва на общата странност на седмицата. Седмица на чудаците, така мислим да я наречем. Добре ли е, а?

— Много добре.

— Добре звучи. Първо, идва тоя, дето все му вали на главата.

— Какво?

— Абсолютна, чорапена истина. Всичко документирано в малкото му черно тефтерче, всичко съвпада на всяко едно забавно ниво. Метеорологическата служба изстина като лед, направо изкудкудяка и едни смешни човечета с бели престилки прелитат от целия свят с линийки и кутийки, и капкомери. Този човек е бедро на пчела, Артър, цици на оса! Той е, осмелявам се да кажа, всички ерогенни зони на всички летящи насекоми в Западния свят. Наричаме го Бог на Дъжда. Хубаво, нали?

— Мисля, че съм го срещал.

— Добре звучи. Какво каза?

— Може и да съм го виждал. Оплаква се през цялото време, нали?

— Невероятно! Виждал си Бога на Дъжда!

— Ако е същият тип. Казах му да престане да се оплаква и да покаже тефтерчето си на някого.

В края на телефонната линия, на който беше Мъри Бост Хенсън, настъпи тишина.

— Направил си тъпотия. Абсолютна тъпотия е била извършена от теб! Слушай, знаеш ли колко му плащат, за да не ходи в Малага тази година? Искам да кажа, забрави за напояването на Сахара и други скучни неща като това, този човек има пред себе си цяла нова професия — да избягва да ходи на разни места срещу заплащане! Превръща се в чудовище, Артър, дори може да се наложи да спечели лотарията ни. Слушай, можем да направим материалче за теб — „Човекът, който накара Бога на Дъжда да пусне дъжд“, а?

— Хубаво, но…

— Може да се наложи да те снимаме под някоя градинска лейка, но няма значение. Къде си ти?

— Ъ-ъ, в Айлингтън. Слушай, Мъри…

— Айлингтън!

— Да…

— Добре, какво ще кажеш за тия чудатости през цялата седмица, за тези дивотии? Знаеш ли нещо за летящите хора?

— Не.

— Би трябвало. Това е наистина куковска история. Това е истински бой с пържени кюфтета. Местните хора непрекъснато се обаждат, за да ни кажат за тази двойка, която лети нощем. Във фотолабораторията си държим денонощно хора, за да направим истинска документална снимка. Трябва да си чул!

— Не съм.

— Артър, къде си бил? А да, космоса, записах си какво ми каза. Но това беше преди месеци. Слушай, това продължава нощ след нощ, моя стара скаро за сирене, и точно на мястото, където си ти. Тази двойка просто лети в небето и прави всякакви неща. И не искам да кажа, че виждат през стени или се правят на въжени мостове. Нищо ли не знаеш?

— Не знам.

— Артър, почти неизразимо разкошно е, че си поговорих с теб, приятелче, но трябва да вървя. Ще изпратя човека с фотоапарата и с лейката. Дай ми адреса, готов съм да записвам.

— Слушай, Мъри, обадих ти се, за да те попитам нещо.

— Имам страшно много работа.

— Исках да разбера нещо за делфините.

— Не става материал. От миналата година е. Забрави за тях. Няма ги.

— Важно е.

— Слушай, пълен боклук, никой не би го чел. Не можеш да пуснеш материал, когато единствената новина е, че това, за което става дума, продължава да го няма. А и не ни е в територията. Опитай неделните издания. Може би ще пуснат нещо като: „Какво се случи с «Какво се случи на делфините»“ след около две години през август. А сега какво да направят? „Делфините още ги няма“? „Продължаващо отсъствие на делфините“? „Делфините — продължават дните без тях“? Умряла работа, Артър. Лежи на гърба си и рита с малки краченца във въздуха и се качва на златната кула в небето, стари мой приятелю.

— Мъри, не ме интересува дали става за материал или не. Просто искам да се свържа с този тип в Калифорния, който казва, че знае нещо за това. Мислех, че може би знаеш за него.