Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (12)

Глава 11

— Особено мразя априлските превалявания.

Колкото и неангажирано да се мъчеше да сумти Артър Дент, мъжът срещу него изглеждаше решен да разговаря с него на всяка цена. Чудеше се дали да не стане и да отиде на друга маса, но май в цялото кафене нямаше свободна. Разбърка нервно кафето си.

— Гнусни априлски превалявания. Мразя, мразя, мразя, мразя!

Артър погледна намръщен през стъклото. Над магистралата се сипеше лек, слънчев дъждец. Бяха минали два месеца от завръщането му. Да се мушне отново в стария си живот се беше оказало смешно лесно. Хората имаха толкова невероятно къса памет, включително и той самият. Осемте години, прекарани в безумно скитане из Галактиката, сега възприемаше не толкова като лош сън, колкото като филм, който е записал на видео от телевизията и държи в дъното на шкафа, без да се тормози да го гледа.

Въпреки всичко, едно нещо още не си бе отишло и това беше радостта, че се е върнал. Сега, след като атмосферата на земята се е затворила завинаги над главата ми, мислеше той, но неправилно, всичко в нея ми доставя изключително удоволствие. Погледна сребристото блещукане на дъждовните капчици и почувства, че трябва да възрази.

— Е, на мен ми харесват — каза той неочаквано. — И причините са очевидни. Те са леки и освежителни. Блестят и те карат да се чувстваш добре.

Мъжът изсумтя презрително.

— Всички разправят така — каза той и впери свиреп поглед от мястото си в ъгъла.

Беше шофьор на камион. Артър знаеше това, защото първата, с нищо непредизвикана забележка на мъжа беше:

— Аз съм шофьор на камион. Мразя да карам в дъжда. Каква ирония, нали? Каква гнусна ирония!

Ако в тази забележка имаше скрит смисъл, Артър не беше в състояние да го разгадае и просто изпухтя — добронамерено, но не окуражително.

Но човекът не спря тогава, не спираше и сега.

— Всички говорят едно и също за гадните априлски превалявания — каза той. — Толкова адски хубави, толкова адски освежителни, толкова прекрасно адско време.

Наведе се напред и изкриви лице, сякаш се канеше да каже нещо необикновено за правителството.

— Само искам да знам — каза той, — ако времето ще е хубаво, защо — той почти се изплю — не може да е хубаво без така гадно да вали?

Артър се предаде. Реши да остави кафето си, което бе твърде горещо, за да го изпие бързо, и твърде противно, за да го изпие студено.

— Е, ето че тръгваш — каза той и стана вместо него. — Чао.

Спря пред магазина на автосервиза, върна се през паркинга и специално се наслаждаваше на леката игра на дъждовните капки върху лицето си. Дори, забеляза той, над хълмовете на Девън блестеше бледа дъга. Наслади се и на нея.

Качи се в очукания, но обожаван от него Голф GTi, изсвистя с гуми по асфалта и покрай редиците бензинови колонки се насочи към разклона за магистралата.

Грешеше, като мислеше, че атмосферата на Земята окончателно и завинаги се е затворила над главата му.

Грешеше, като мислеше, че изобщо е възможно да остави зад себе си оплетената паяжина от нерешености, и която го бяха въвлекли галактическите му пътешествия.

Грешеше, като мислеше, че вече може да забрави, че голямата, твърда, мазна, мръсна, обкичена с дъга земя, на която той живее, е само една микроскопична точка върху друга микроскопична точка, изгубена в невъобразимата безкрайност на Вселената.

Той шофираше и си тананикаше и грешеше за всичките тези неща.

Причината, поради която грешеше, стоеше до разклона под малък чадър.

Челюстта му увисна. Изкълчи глезена си в педала на спирачката и колата поднесе толкова силно, че едва не се обърна.

— Фени! — изкрещя той.

След като едва не я удари с колата, той я удари с вратата, към която се хвърли и рязко отвори.

Закачи ръката й и събори чадъра, който се затъркаля като побеснял нататък по шосето.

— Гадост! — извика Артър с колкото се може повече съчувствие, отвори рязко собствената си врата, изскочи навън, като едва избягна връхлитащия камион на Макена за превози във всякакво време и с ужас видя как вместо него, той смачква чадъра на Фени. Камионът изрева нататък и изчезна.

Чадърът лежеше като наскоро сплескана дългоножка, тъжно издъхваща на земята. Вятърът го караше леко да се гърчи.

Вдигна го.

— Ъ-ъ — каза той. Нямаше голям смисъл да й предлага да си вземе обратно това нещо.

— Откъде знаеш името ми? — попита тя.

— Е, добре — отговори той. — Слушай, ще ти купя друг…

Той я погледна и му олекна.

Беше висока, с тъмна коса, падаща на вълни покрай бледо и сериозно лице. Неподвижна, сама, тя изглеждаше почти мрачна, като статуя изобразяваща съществена, но непопулярна добродетел, поставена в официален парк. Тя сякаш гледаше нещо друго, не това, което изглеждаше, че сякаш гледа.

Но когато се усмихна, което направи сега, стори му се, че се връща от някъде. Живот и топлина нахлуха в лицето й, а тялото й се изпълни с невъзможно красиви движения. В резултат, човек можеше силно да загуби равновесие и Артър се чувстваше нестабилен до краен предел.

Тя се усмихна, хвърли чантата си на задната седалка и се завъртя, за да се качи отпред.

— Не се тревожи за чадъра — каза тя, докато сядаше, — той беше на брат ми и не може да го е харесвал, защото иначе нямаше да ми го даде. — Тя се засмя и изтегли предпазния колан. — Ти не си приятел на брат ми, нали?

— Не.

Гласът бе единствената част от тялото й, която не казваше „добре!“.

Физическото й присъствие в колата, неговата кола, беше съвсем необичайно за Артър. Чувстваше, докато бавно пусна колата да потегли, че не може нито да мисли, нито да диша и се надяваше, че тези функции на организма му не са от съществена важност за шофирането, иначе щяха да си изпатят.

Значи това, което бе изпитал в другата кола, колата на брат й, през нощта на завръщането си от дългите кошмарни години сред звездите, не е било моментна загуба на равновесие или, ако е била, сега се чувстваше два пъти по-нестабилен и му се струваше, че всеки момент може да падне от това, върху което се предполага, че уравновесените хора пазят равновесие.

— Така… — каза той, като се надяваше да даде вълнуващо начало на разговора им.

— Трябваше да дойде да ме вземе брат ми, но се обади да каже, че не може. Попитах за автобусите, но човекът взе да гледа някакъв календар вместо разписание с часове и реших да стопирам. Така.

— Така.

— Така че, ето ме. И искам да знам, откъде знаеш името ми?

— Може би, първо трябва да уточним — каза Артър, докато гледаше назад през рамото си, за да навлезе в движението по магистралата, — къде ще те закарам.

Много близо, надяваше се той или много далеч. Близо, значи живее близо до него, далеч — значи ще трябва да я закара чак до там.

— Бих искала да стигна до Тонтън — каза тя. — Ако може. Не е далеч. Може да сляза в…

— Живееш в Тонтън! — каза той, надявайки, че е успял да накара гласът си да изразява обикновено любопитство, а не буйна радост. Тонтън бе на две крачки от него. Би могъл…

— Не, в Лондон — отговори тя. — Има влак след по-малко от час.

Това беше възможно най-лошото. Тонтън беше само на няколко минути по магистралата. Чудеше се какво да прави и докато се чудеше, с ужас се чу да казва:

— О, мога да те закарам до Лондон. Нека те закарам до Лондон.

Неловък идиот. Защо, по дяволите, трябваше да казва „нека“ по този тъп начин? Държеше се като дванадесетгодишен.

— В Лондон ли отиваш? — попита тя.

— Не смятах да… — тъп идиот.

— Много мило — каза тя, — но наистина е излишно. Обичам да пътувам с влак. — И изведнъж тя си отиде. По-скоро, отиде си онази част от нея, която й бе вдъхнала живот. Погледна доста безчувствено през прозореца и си затананика тихо.

Артър не можеше да повярва.

Само за тридесет секунди разговор да провали всичко.

Възрастните мъже, каза си той, влизайки в пряко противоречие със събираните от векове свидетелства за поведението на възрастните мъже, не се държат така.

„Тонтън 5 мили“, пишеше на табелата.

Стисна волана толкова силно, че колата се залюля. Май трябваше да извърши нещо драматично.

— Фени, каза той.

Тя рязко се обърна към него.

— Още не си ми казал откъде…

— Слушай — каза той. — Ще ти кажа, макар и историята да е доста странна. Много странна.

Тя още го гледаше, но не казваше нищо.

Слушай…

— Това вече го каза.

— Така ли? О! Има неща, които трябва да ти кажа… една история, която трябва да ти кажа, която… — той се разкъсваше. Искаше му се да каже нещо като: „Твоите разбъркани пера да подредя и всяко поотделно да стърчи, като бодли на гневен таралеж“, но не мислеше, че ще може да продължи и не му харесваше споменаването на таралежа. — … която би продължила повече от пет мили — най-накрая стигна до финала и както му се стори, доста нескопосано.

— Е?

— Да предположим — каза той — само да предположим… — не знаеше какво следва, така че реши само да се облегне назад и да слуша, — … че по някакъв много странен начин ти си от голямо значение за мен и че, макар и да не си го знаела, по някакъв начин аз също съм от голямо значение за теб и всичко отива по дяволите, защото сме били заедно само в продължение на пет мили и аз съм глупав идиот, който не знае как да каже нещо много важно на някой друг, който току-що е срещнал, без в същото време да се блъска в разни камиони, какво според теб… — той спря безпомощно и я погледна — трябва да направя?

— Гледай пътя! — извика тя.

— Гадост!

Той едва избегна страничния удар в сто италиански перални машини, натоварени на немски камион.

— Струва ми се — каза тя, като изпусна въздишка на облекчение, — че трябва да ми вземеш нещо за пиене, преди да тръгне влака.